Асен Г. Христофоров
Искровете (2) (Историко-географски очерк)

I

Струва ми се, за разлика от мнозина не по-малко ревностни поклонници на Рила, че най-хубавата гледка към тая планина не се разкрива от темето на Черни връх. Не защото витошкият първенец е безличен връх. По-нисък и от пловдивските тепета, той дръзко е струпал камънаците си върху ръба на широкото плато и тъй, някак измамно, е смогнал да достигне 2286 метра надморска височина. Ала самият той е малък, скромен връх. Не зная някой да е получил виене на свят, стъпил връз него. Но изгледът към четирите посоки на ветровете, които шетат из нашата родина, и най-вече погледът към Рила веднага омайват. Ала оттук тя не изглежда толкова висока. Разстоянието между двете планини сякаш смалява както боя на едната, така и осанката на другата. При това Рила има свои предпланини.

Колкото и ниски да са Плана и Верила, те се въвират в зрителното поле и коварно смъкват част от абсолютната височина на планината. Окото лесно се мами.

Полъгал се е и Иван Вазов. Тръгнал на сватбено пътешествие до Рилския манастир — едно пътешествие, оставило в наследство на поколенията неговата несравнима „Великата рилска пустиня“, той е пленен от гледката към гърба на планината откъм равното радомирско поле. Уви, оттук Рила показва само едната си половина.

Народният поет неволно плаща дан на грешката в писанията на тогавашните географи, подвели едно цяло поколение да вярва, че на изток Рила достига едва до Бели Искър и Демиркапия. Затова той поставя Мусала в Западните Родопи. Излял е дивните си възторзи само за половината планина, за днешната Северозападна Рила, и то гледана почти в гърба. Тези възторзи и сега ни въодушевяват. Ала те не са пълни. Грешката на географите просто ни е ограбила от други прекрасни редове, останали ненаписани от ръката на поета. Защото цялата планина би го въодушевила още повече.

Не са много прави и онези, които смятат, че само при Самоков, от моста над Искъра, Рила израства пред погледа в цялото си величие. Гледката оттам действително е смайваща. Планината стърчи като стражница отвъд града — като огромна, настръхнала, назъбена стражница. Човек просто изпружва врат и стрелва очи към приоблачните висини, без да държи сметка за шапката си. А тя може да тупне във водите на реката. Защото средното равнище на Самоков е 950 метра, а островърхото чело на рилския първенец дращи облаците докъм 2925 метра надморска височина. Прилична, бих казал почтена разлика от кръгло два километра на възбог! И то само на хвърлей камък от града. Тази абсолютна разлика във височините принуждава дори най-скромните люде, застанали на моста връз Искъра, да вирят нос към небесата. За жалост кръгозорът от тоя мост стига едва до Йозола, малко отвъд Демиркапия или най-много до Мечитите, и не включва другата половина на Северозападна Рила, предизвикала възторзите на Вазов. Тоя обсег на погледа дава непъла, половинчата представа за планината. Шишманов връх затулва гледката.

Само от горния южен край на пасарелския язовир Рила разкрива най-цялостно снагата си. Шосето, сякаш изопнат въдичарски прът, сочи право към града. Остават още десетина километра. И нищо не препречва гледката към насечената верига на планината. От предното място в автобуса — тая подвижна опорна точка — Рила не е нито твърде близка, за да ни смути, като някаква сирена, с твърдите люспи по снагата си, нито пък е толкова далече, та замъгленият поглед да не забележи и най-скрития й чар. Тя е там, пред нашите очи, спокойна, горда и възхитителна. Кухо и глухо звучат тия думи. Ала тя е точно такава — спокойна, горда, възхитителна, и то през всички годишни времена. Само ниските облаци понякога помрачават нейното лице.

Тогава тя го скрива от погледа и едва показва полите си — тъмни от влажните гори през зимата, когато ветровете са обрулили снега от дърветата, зелени като недозрели маслини през лятото и есента и странно гальовни през пролетта от свежата резеда на младите смърчови филизи.

Безплоден би останал опитът на перото да опише Рила от тая далечина. Върховете изглеждат накамарени един връз друг. Примижали, очите едва ги разпознават.

Те се плъзгат по насеченото било от изток, нейде към Равни чал и Казана, шарят по плещите на Студения чал, спират за миг върху пирамидалния купол на рилския първенец, сетне погледът изведнъж прелита от стръмната, отсечена стена на Орлово скалье, прескача пролома на Бели Искър, зад който се издига гиздавата Йозола, и безпомощно застива върху огромното, причудливо назъбено било на цяла Северозападна Рила — с Лопушките върхове и Купените нейде по средата и острото чело на Мальовица в дъното, а на запад Кабул, извил гръб като полегнал великан. Гледката е изумителна! Дори Иван Вазов не дръзва да я опише. Възхитен, той възкликва: „Могат да станат още много революции в съвестите на хората, много вярвания могат да изчезнат, но величествеността на Рила планина до веки веков ще бъде такава и ще възхищава сърцата и умовете на бъдещите поколения“.

Мъдри, пророчески слова! Такава е нашата родна Рила. Тя се извисява в сърцето на Балканския полуостров, горда и величествена, с неувяхваща хубост през вековете. Някога траките й дали името. Нарекли я Рила, или „водна планина“ — заради нейните кристални езера и бистри потоци, които подхранват водите на Искър, Места и Марица. Бесите, тези изкусни ковачи на хладни оръжия в древността, първи са плавили желязна руда от пясъците на нейните реки. Славяните са гушили малките си поселища в подножието на планината, а техните стада са бродили лете по високите пасбища. Римляните прокарали друм по билото на Лакатишка Рила и изградили първото рударско поселище в най-закътаната долина, гдето и до днес личат издълбани в скалите шахти за добив на злато. Още през първото ни царство, по времето на Петра, ние направихме от нея свое светилище, съграждайки манастира на Ивана Рилски, който запази тлеещата жарава на българщината през последвалото многовековно робство. И не случайно искрата на нашето Възраждане пламна в полите на Рила, откърмила Паисий Хилендарски в Банско и плеяда книжовници, зографи и родолюбци в Самоков. Банско и Самоков — два светли фара в нашата история! Но ето тъкмо тук, нейде около Самоков, стърчи невидимият и страшен кръст върху гроба на Второто българско царство. Тук Иван Шишман е загубил една от последните решаващи битки с турците. Скръбен, мъчителен спомен! И не е ли по-добре, че водите на днешния огромен язовир заляха землището на Чамурлия, наречено в по-ново време Шишманово в памет на тая злополучна битка? Селището отдавна почива под водите, но преданията остават. Според тях, сам Шишман е бил ранен на седем места при оттеглянето на разбитите български войски нагоре по Искъра и кръвта от лютите му рани, попила в сухата земя накарала да бликнат седем извора, известни и до днес като Цареви кладенци. Но владетелят не загинал от раните. Едва през 1393 година подир обсадата на Никопол той бива пленен и откаран в Пловдив, където умира в тъмницата. Започва многовековното робство Следите на това робство личат и днес и по Рила. Това са многобройните турски названия на върхове и ридове, останали като символи на неумолимата чужда власт, която е бързала да заличава даже спомените от силното българско царство. Колко чужда е географската номенклатура на планината и колко бедна откъм български названия! Сега побългаряваме турските имена. Но кой би могъл да твърди, че тези върхове, рътове и езера не са имали отколе наши, български прозвища, останали още от времето на траките, славяните и потомците на Аспаруха? Вече позабравихме и Белмекен. Новите имена постепенно засядат в съзнанието. Ала все още има толкова „чалове“ по Рила, накацали като турски чалми по билото на планината — към тридесетина лични двухилядници. Все още има десетки чужди названия на ридове и долища, на пасбища и езера, на гори и долини. Дали ще се отърсим някога от тях?

Навярно ще ги понасяме десетилетие подир десетилете с излишно търпение, примесено с немара и тъпо неродолюбие.

Нищо не говори тъй красноречиво за гнета на турския феодализъм в българските земи, за чудовищното неравенство и неправда към покорения народ, както простата и почти смешна истина, че цялата ненагледна Рила, цялата огромна планина от река Яденица на изток, край Белово, до Джерман на запад и Предела на юг, с нейните 2396 кв.км, с нейните красиви върхове, гористи рътове и кристални езера, е принадлежала само на един човек! Това е Гаази Кара Мустафа паша, окончателният завоевател на целия Балкански полуостров и на много земи извън него. Ферманът на Баязид II от 1508 година разрешава на тоя велик везир „да владее като своя собственост още и цялата планина, наречена Джебели Рила“. Владението е наследствено. Но той не е могъл да обсеби и красотата на Рила.

Съмнително е дали кракът на великия везир е стъпвал на някой рилски връх. Ако пашата бе изградил поне една крепост в планината или дворец, чийто скромен двор да бъде цяла Рила, или даже един по-як яхър за конете си, техните развалини щяха и днес да ни напомнят за Гаази Кара Мустафа. Ала той не е оставил нито един културен паметник в Рила. Доволен е бил да прибира приходите от нейните гори и пасбища. И още приживе побързал да завещае своята Джебели Рила на вакъфа в родния си град Гейбус, нейде в Мала Азия, врекъл приходите за издръжката на свещената джамия, на имарето и месчедите. Дори монасите на Рилския манастир, вгнездили се в планината цели пет века преди появата на Кара Мустафа, са били „наематели“ на вакъфа в Гейбус! Това личи от един ферман, издаден в Одрин от султан Мохамед IV, в който се подчертава, че рилските калугери редовно са изплащали на вакъфа определените им данъци за тяхната част от планината. Наистина забравен е бил хрисовулът на Иван Шишман за дарението на тая обител… Днес и ние бихме забравили великия везир, ако не свързвахме името му с това звучно и странно название на Рила, запазило се почти до Освобождението.

Една друга подробност ни кара да се връщаме към Гаази Кара Мустафа паша. Тя е свързана с географското деление на планината. Перото просто се изкушава да напише, че и Рила, като някогашната Галия на Юлий Цезар, се разделя на три части — северна, средна и южна, ала откак географите, изигравайки Вазов, удължиха границите на планината с един целодневен преход на изток (от Бели Искър до река Яденица), делението стана по-друго. Сега са налице четири дяла: Източна Рила, простряла се от рилския първенец почти до Юндола, Северозападна Рила, опасана на запад от извивките на Джерман, Средна Рила (между реките Рилска и Илийна) и Югозападна Рила, опряла рамо в Пирина чрез седловината на Предела. Днес нито един от тези четири дяла няма свое лично, собствено име, макар че два от тях — източният и северозападният, са достатъчно добре обособени. Днес, но не вчера или завчера. Десетилетия наред Северозападна Рила е била известна като Пашаница. Всеки средношколец е познавал това име. А то е било свързано с Гаази Кара Мустафа паша или може би с личността на един друг султански сановник, известния Ахмед паша, за чиито дела ще напомня по-късно.

Названието Пашаница съществува и до днес, макар и в малко по-друга форма — жителите на Искровете го произнасят Пашиница, но то се отнася до един сравнително малък дял от планината срещу Шишманов връх, отвъд широкото речно корито, гдето Бели Искър се събира с Черни Искър. Младите хора едва си спомнят за Пашиница. Дори много старци от Искровете ще примигнат в почуда, преди да определят с приблизителна точност границите на тая местност. Павел Делирадев пръв посочи любопитната подробност, въставайки срещу наложилото се название на цялото красиво било на Северозападна Рила — от Средонос през Мечитите, Купените и Мальовица до Дамга и Кабул. При това границите на Пашаница не бяха точно определени и всеки наш учен се разпореждаше самовластно с това понятие. Най-щедър е бил Н. Г. Златарски, включил още в 1885 година цяла Лакатишка Рила в териториалния обсег на Пашаница. А самият термин означава пашово имение или пашова планина. Наложил се е поради едно недоразумение, свързано с името на известния сръбски географ Йован Цвийч.

Случаят с Пашаница ни напомня първите години от живота на младото княжество след Освобождението, когато учените глави в нашата страна на орачи и скотовъди се броят на пръсти и в България пристигат един подир друг много чужди изследователи, най-вече от славянските държави. По това време страната ни е била комай по-непозната за външния свят от всяка друга страна в Европа. Иречек, Цвийч и други учени просто разкриват една малко позната земя. На сръбския географ се дължи първото научно изследване на планината, първия завършен труд върху нейната орография, хидрография и морфология. Той е открил и Пашиница, малката и стръмна Пашиница срещу най-източния край на северозападното било, и произволно е нарекъл крайниците, плещите и главата на билото с названието на тая малка опашка. Дошли подир него, нашите учени запазват термина. И сякаш за да спорят помежду си, те само са разширявали и стеснявали обсега на Пашаница, докато едно по-ново поколение от географи неусетно изостави това название.

Ала Пашаница за Йован Цвийч е била само част от Северозападна Рила — венецът от върховете по дългото било, което загражда долината на Черни Искър от юг и запад. Билото представлява удивително цялостна и хармонична гледка. Възхитен от него, сръбският учен навярно е искал да го обособи, да го направи по-лично, да го откъсне от географските понятия за дължина и ширина. Затова е нарекъл цялото било с името на най-източния рът. Но не постъпиха ли тъй произволно и туристите преди две-три десетилетия, когато за почуда на старите хора в Искровете кръстиха северния отсечен гръб на Еленин връх с гальовното име Мальовица? И нали пак те, планинарите, първи заговориха за Мальовишкия дял на Рила, колчем ставаше дума за главното било от Средонос и Будачкия камък до Еленин връх и днешна Мальовица? Шепата наши географи трябваше да преклонят глава пред хилядите планинари и да възприемат този термин. Обаче те закръглиха билото с Дамгския и Кабулския дял. Прибавям ли към тях и Отовишкия дял с едноименния връх, щръкнал като пирамида над близките си побратими, пак насичаме главното било на много дялове и отново нарушаваме неговата естествена хармония.

Пашаница е вече забравена, непозната на по-младите планинари, макар те да не са оставили непреброден кът из нея. Името беше чуждо, при това погрешно, и напомняше за робството. И все пак тая побългарена чуждица звучеше някак гордо и същевременно гальовно, както изглеждат самите върхове по това чисто алпийско било. То трябва да бъде обособено чрез едно ново, лично, образно име! Времето само ще го изкове.

II

Алпийското било на Северозападна Рила, насрещната Лакатишка Рила и долината на Черни Искър, вдлъбнала се като огромно елипсовидно корито между тях, представляват една обща, неразделна панорама. Човек не може да се възхищава на билото, без да съзерцава и долината. Тъкмо контрастът предизвиква възторга. А меките контури на Лакатишка Рила, чийто най-висок връх остава с кръгло хиляда метра под равнището на отвъдното алпийско било, само допълват и подсилват тоя контраст.

Най-величествената гледка към алпийското било не се разкрива от дъното на долината, в която се гушат селцата Маджаре, Говедарци и Доспей махала. Наистина абсолютната разлика във височината е внушителна. Селцата лежат в пояса между 1100 и 1200 метра, докато поне десетина от насрещните великани достигат или превишават 2700 метра надморска височина. Въпреки това, гледани оттук, върховете не са толкова импозантни. Те изглеждат някак вкупчени един в друг, с неясно очертани контури и размазан релеф. Просто губят част от своята внушителност. Човек трябва да възлезе донякъде по склоновете на Лакатишка Рила отвъд Черни Искър, например срещу Рибарника, гдето ще намери и дървен мост връз реката, да достигне заслоните на стопанството при няколкото кичести самотни бора и оттам, уединен като самите дървета край него, да рейне поглед насреща, право на юг, към назъбените Купени, с Лопушките върхове, Мечитите и Будачица вляво от тях и с Ловница, Орловец и Мальовица на запад. Едва тогава той би почувствувал в пълна мяра могъщото величие и несравнимата красота на възправеното пред него алпийско било на Рила.

На изток, в самия ляв фланг на тия великани, Средонос срамежливо показва двойната си гърбица — цялата в зеленина от мурите по нея, и сякаш нарочно е снишил гръб, та погледът да литне отвъд него, в синевината на простора, за да опре в каменното чело на рилския първенец. В полянката под източния скат на Средонос, току над стръмната скала, лежат развалините на бившия княжески дворец. Днес само зидовете на основите напомнят за него. Нека се доразрушат и те! Погледът нетърпеливо се мести надясно и се плъзва по грациозната дъга на Тънкия рид. По-нагоре по рида една грамада от камънаци, прилична отдалеч на приказни каменни кули, е кацнала насред билото. Това е Будачица или Будачкия камък, наричан „кащето“ от Искровци. Защото той наистина прилича на каменна къща. Ветрищата ли се сбират там, за да будят халите които пазят рилските езера? Ветрищата и само те! Ще ги чуете как свистят в отсечените стени на грамадата всяка есенна вечер, когато боровинарките заслизат към селцата с пълни кошници на гръб. Ветровете свистят, за да будят халите в Будачица…

Очарован, погледът се мести още по-нагоре. Сега Мечитите го смайват. Изправили се един до друг като родни братя и вече посивели от старост или може би от скука, защото са тъй далече от пояса на клековете и птички нарядко долитат при тях, те приличат на стражи, застанали на пост от двете страни на стария каменен друм. А той пълзи по чупката между двете каменни чела. Бдят стражите и сякаш чакат завръщането на поклонниците от Рилския манастир. Те ще ги пропуснат да минат по безснежния друм. Ала зиме, когато сняг покрива челата им и бурите ги удължават с коварни, винаги опасни козирки, само смелчаците дръзват да пълзят със ски между плещите на задрямалите стражи. Те изглеждат кротки и невинни сега, през лятото, гледани откъм Лакатишка Рила. И почти равни на бой, като същински братя, макар по-големият да стърчи с кръгло четиристотин метра над главата на другия. Днес картографите му дават 2568 метра надморска височина.

В миналото, когато други кроячи измерваха ръста на тоя връх левент, нему не достигаше само един аршин до кръглите 2500 метра.

Кой великан е раззинал челюсти вдясно от Мечитите и не там ли стърчеше Поповата капа? Уви, туй беше Попова капа!… С рядкото си упорство Павел Делирадев премести капата на попа още по̀ на запад, досам Купените и току над Поповските езерца, а тук постави Лопушкия връх. Задачата беше трудна и му отне към двадесет години. Ала накрая той успя да убеди всички в правотата си — всички картографи, почти всички планинари и дори повечето шопи от Искровете. Само побелелите хора в тия селца още наричат върха с предишното му име. Инатят се по стар навик, а може и от владиката да се боят или от архиерейския наместник в Самоков, рече ли да дойде и подири някогашната Попова капа… Всъщност Лопушняците са два върха, като Мечитите, и със стръмните си северни урви, в които се крият почти вечни преспи между тъмни скали, те наподобяват отдалеч някакъв кух, изгнил чудовищен зъб. Малка пътечка води нагоре към източния връх, смело пролазила от реката между сипеите и снежните преспи, но малцина минават по нея. Тя е същинска Голгота за туриста с по-тежка раница.

А самата Попова капа? Тя е отвъд Лопушките върхове и не е заоблена като калимавка, а някак раздвоена, сякаш е част от трите Купена, следващи в строга йерархия подир нея. Малкият, Средният и Големият Купен (2731 м), с Ловница (2695 м) — вдясно от тях и Попова капа (2704 м) — вляво, заковават за дълго погледа и смайват с фантастичните си форми. Техните зъбери просто не се поддават на описание. Навярно на това място билото се е разцепило в онова далечно време, когато е отседнала долината на Черни Искър. Затова тези върхове имат толкова остри контури. Под тях, в стръмните откоси, на циркусите, се гушат няколко прекрасни езера. Най-чудното е Страшното езеро. Те са нови, сравнително млади езера, останали отпреди двадесетина хиляди години, когато в тях са се изцедили и последните ледници по Рила. Споменът за ледниците се крие в огромните каменни реки, в честите речни прагове и моренни наслаги. Те са изваяли алпийския облик на планината. Наистина няма друг кът в цяла Рила с тъй изшилени върхове и негли зарад Купените Вазов я бе нарекъл „този голям къс от Алпите, хвърлен в пъпа на Балканския полуостров!“

Преситени, очите бавно се отместват. Погледът се плъзга нехайно връз билото, по голите чела на няколко други каменни великани и явно жадува за отмора. Ала Мальовица го пресреща. Двуглавият връх с гальовното име се издига величествен и самотен в дъното на дълбока долина с много речни прагове. Неговото северно рамо, отсечено като отвесна стена, тъне в сянка. В пукнатините се белеят няколко преспи. Лека мъгла се вие над острото чело на върха и сякаш подсилва самотата му сред тая каменна пустиня, потънала в мъртвешка тишина. Тъгува ли Мальовица? Само преди година картографите я развенчаха, смъквайки един едничък метър от нейните плещи. Но те придадоха няколко човешки боя на Големия Купен. И чудно, сега Купенът дорасна тъкмо до предишния ръст на Мальовица! Той стана първенец на северозападна Рила. Дали не ще се намерят поклонници на Мальовица, които да струпат двуметрова каменна грамада върху темето на любимия им връх, та той пак да надрасне нахалния Купен? Не би било чудно, ако и това стане някой ден. Защото никой връх по Рила няма толкова ревностни почитатели — никой, нито дори самият първенец.

По красота и разнообразие на повръшните си форми тази част на алпийското било, възправило се като стена в продължение на дълги километри, значително превъзхожда високите части по билото на рилския първенец и сивите грамади между Канарата и Джендема в Средна Рила. Тук, под Мальовица и Додов връх, между Дамга и Кабул, се крият и едни от най-хубавите езера в цялата планина. А те, като някои гъби, са изникнали сякаш в самодивски кръгове. След Еленското и Мальовишките езера е поредицата на шестте Урдини езера, скътани между Додов връх и Дамга в чудната извивка на билото в северозападна посока. На север от Дамга са прочутите Седем рилски езера, разположени терасовидно едно над друго между заострения Отовишки връх и тъмния, винаги влажен Езерник на запад и Арамията на изток, издигнал тризъбия си жезъл между тях и двете Чанакгьолски езера. От тези две езера води началото си Прави Искър, както се нарича Черни Искър в най-горното си течение. А Джерман прибира водите на Седемте рилски езера. Отделят ги два невисоки ръта, ала зад тях Кабул извива дългата си гърбица и още в ранните следобедни часове сянката му ляга над езерата. Той завършва билото откъм запад.

Човек трябва да възлезе на Кабул или дори на Сухия чал под него и оттам да хвърли поглед към алпийското било между Ловница и двата Мечита. Гледката е поразяваща. Един вкаменен гигант се е проснал от запад на изток. Ясно се очертава главата — с високото чело, острия нос и твърдата брадичка под груби, месести устни! Гръдният кош на великана и равният, вече поприбран корем стигат до Лопушките върхове. А дълбоките снежни преспи между тия два върха се издигат нагоре, почти до най-заоблената част на корема. Краката, изопнати и с остри колене, се губят някъде към двата Мечита, гдето са щръкнали втвърдените ходила… Илюзията е пълна! Дъхът не на един планинар е спирал от изума пред вкаменения гигант. Някои го наричат Великана, други — Каменния човек. Спокойно и неподвижно почива той през вековете, особено зиме, когато навлече бялото си наметало…

Алпийското било на Рила завършва източно от Кабул, по извивките на пакостника Джерман към низините и полето. Джерман и малката Сапаревска вада разделят крайната част на билото от Лакатишка Рила, която загражда долината на Черни Искър откъм север. Меките заоблени контури на тоя дял от планината галят окото и са в пълен контраст със зъберите на Прекорека и насрещните Купени. Те някак странно наподобяват хрисимите Родопи. Билото е почти безлесно. На запад то започва с голата Зекирица (1734 м), снишава се в неголяма седловина и пак се надига при Тепанковица току над Говедарци. Това е Зекиришкият дял на Лакатишка Рила. В него, между Борнатица и Тъмния рид, се намират едни от най-хубавите борови гори в цяла Рила. От тях извират потоците, които пълнят реката Лакатица, а тя се влива чрез широк разлив в Черни Искър срещу Говедарци. От нейния тревист дол се издига ридът Симоновци, по-горист от събратята си и със стръмни, припечни склонове почти до Шишманов връх, който затваря долината на Черни Искър откъм изток.

Дългата елипсовидна долина на Черни Искър е всъщност една дълбока оградна, вътрешнопланинска котловина с посока изток-запад като насрещното алпийско било до Мальовица. Върховете по това било се редят един подир друг като кули в ограден зид, дълъг цели единадесет километра и все над изохипса от 2500 метра. Само Купените представляват една шесткилометрова гигантска стена. Няколко едри рида се спускат от билото към реката. Всеки от тях има свое име. И с право, защото дори билото да не беше тъй красиво и да не мамеше планинарите, те пак щяха да бродят по неговите гористи склонове, петимни да прескачат реките, да стануват край езерцата и да се преборят с непроходимия клек. Дълбоки речни долини отделят ридовете. Ала зеленината ги слива. Друг е изгледът привечер, когато човек възлезе на Сухия чал под Кабул и хвърли поглед на изток, към дълбоката котловина. В такъв час, огрени от косите лъчи на слънцето, ридовете се открояват съвсем ясно и приличат на огромни дипли в зелената пола на планината.

В самия западен край, почти в дъното на дълбоката котловина, се издига ридът Бялата вода. Под него протича Прави Искър. Отвъд е дългият Зелени рид, по чието било пълзи старата пътека от заслона „Вада“ до връх Дамга и хижа „Иван Вазов“. Неговите източни скалисти склонове представляват почти отвесни стени, подпрени върху каменни срутища, и се спускат устремно към дълбоко врязаното корито на дългата Урдина река. Подир него следва Калбура, достоен за името си на гърбушко и също тъй стръмен на места. Особено над хижа „Мальовица“. По-нататък следва ридът Плана, доста оголен по билото, а подир него се диплят двата прави рида на Прекорека. Между тях пълзи пътечката към Йончевото езеро и неповторимото Страшно езеро, кръстено тъй от художника Христо Йончев-Крискарец. На изток, вече в далечината, се редят Голия рид и Лопушница, извила дълъг гръб досам едноименните върхове. Последен се спуска ридът на Мечитите. В по-ниската си част той се раздвоява при заравнен тревист прешлен и там се кипри спретнатата скиорска хижа „Самоковска комуна“. От източния край на алпийското било скромният Средонос се спуска на север и почти успоредно на другите ридове, самият той не по-висок от тях. Отвъд неговия зелен гръб ръждавеят отвесните Орлови скали. Но там е Демиркапия…

Всеки от десетината дълги рида, спускащи се на север от алпийското било към долината на Черни Искър, виши снага между дълбоки речни долове. Два такива дола представляват същински проломни долини — тоя на Леви Искър и на Урдина река. Само проломът на Демиркапия сякаш ги превъзхожда. По него през днешната долина на Бели Искър се е придвижвал огромен ледник — челните моренни валове още личат край селото. Ледници са лазили и по другите две проломни долини. Затова те са тъй дълбоки, с изпъкнали скални издатини, чести напречни прагове и едри, съвсем заоблени скални блокове при входа на клисурите. Тая на Леви Искър е особено внушителна. Несравними са и праговете по горното течение на същата река, известни като Плочите. Ала дори Плочите с техните водопади от разтопено сребро бледнеят пред дивата прелест на глухата и безкрайно дълга долина на Урдина река. Цели четири часа пътникът върви по пътеката ту връз единия, ту връз другия бряг на реката — от водослива и с Прави Искър чак до висящия праг отсам най-близкия изумруд от съзвездието на Урдините езера, — върви, възхищава се на скалите и водопадите, на столетните борове и стотиците разновидни горски цветя и се чуди где да дене, как да запази в паметта си тая неподправена красота!

III

Колко много Искрове! Бели Искър, Леви Искър и Черни Искър. И Прави Искър от Чанакгьолските езера до Вада. А сетне и Голям Искър, наричан още и Главен Искър — от водослива на Бели и Черни Искър надолу към Самоков. Ала старейшината между всички Искрове е Черни Искър. От неговите извори брои началото си Главния Искър и ведно с него извървява 401 километра от юг на север, преди да се влее в Дунава. Тъй водите на всички Искрове стигат до Черно море. Но Черни Искър има и друго предимство. Той протича през единствената населена долина в Рила или по-право, през единствената вътрешнопланинска оградна котловина. Някои я наричат Говедарската котловина.

Тя е толкова на Говедарци, колкото на Доспей махала или на Маджаре. А защо да пренебрегваме Мала Църква, край която минава Леви Искър, след като излезе от тесния пролом, или селото Бели Искър, кацнало само на хвърлей камък от моста, под който Черни Искър прибира водите на своя бял събрат? Тия селца са били известни още в турско време като Искърските махали. Или само като Искровете. Тъй ги наричат и самоковци. В народната географска номенклатура Искровете са и реките, и селцата край тях, та дори и самата котловинна долина на Черни Искър.

Каква прекрасна долина! Просто неповторима… Наистина има и други долини в Рила, всяка взела и името, и чара на своята река. Или на нейния речен басейн. Но като тая на Черни Искър, откраднала по нещо от красотата на всички останали долини, няма друга! Тя не е тъй глуха, като Маричината долина с нейните безмълвни смърчове, изправени като свещи по стръмните скатове, тя няма и чудните прагове на Рилска река и не кънти като нея от шума на водопадите, не е постлана от единия до другия край с килим от пъстри горски цветя като тихата Илийна долина и не омайва всяка есен с багрите на вехнещите листа по короните на букаците, с които се слави долината на Благоевградска Бистрица. В друго се крият нейните предимства. Само тя разкрива изведнъж пред погледа цялото си елипсовидно корито, дълго към петнадесет километра между Вада и водослива на Бели и Черни Искър. Смайва именно тази внезапно разкрила се панорама, пълна с неповторими контрасти — от зъберите по алпийското било, през зелените напречни ридове до нивите в дъното на долината. А и керемидените покриви на селцата сякаш вдъхват живот на чудната гледка.

Петнадесет реки и рекички се спускат между ридовете на север от алпийското било и се вливат в Черни Искър. В почти всички от тях се крие местна, балканска пъстърва. От запад на изток, първа след Прави Искър, е Бялата вода, тоя най-къс приток на Черни Искър. Втора по ред иде пълноводната Урдина река, красива и лете, и зиме. Третата е Мальовица, в която се стичат водите на Мальовишките и Маломальовишките езера. Следват трите Прекорешки сестри, които се спускат с голям увес в доловете между Ловница, Купените и Попова капа, за да се съединят в едно корито, преди да се влеят в Черни Искър някъде между местностите Гьолечица и Надарица. Подир тях идат Малка и Голяма Лопушница, разделени от дългия Лопушки рид. Те също се сливат в едно корито. Дотук стигат гористите склонове. Отвъд, вече в откритото поле, първа протича малката Жупаница. Следват няколко неголеми, ала никога непресъхващи реки, които прорязват самите села: Юрушка река, малката Грековица, която почти разделя Доспей махала от Говедарци, Селската река, вкарана в зидано корито сред площада на това село, и Милчиница, протичаща през съседното село Маджаре. Подир малките Сапорчева река и Светата вода на Балин дол иде Леви Искър, тоя най-голям приток на Черни Искър и с най-голям басейн след него. Бели Искър завършва поредицата току под Пашиница. Но той иде откъм Демиркапия.

По-старите жители на Искровете си спомнят времето, когато Леви Искър се е наричал Луди Искър — тъй чести са били пакостите на тая река. Прозвището е достойно, ако съдим по широкото й корито над Мала Църква. В него реката би се поместила до петдесетина пъти! И тя наистина набъбва дотолкова в ранно лято при проливни дъждове, които стопяват и сетните преспи във високата планина. Ала кой е почернил Черни Искър? И защо неговият друг побратим се нарича Бели Искър? Водите и на единия, и на другия са еднакво бистри и кристално чисти. Може би белите камъни в коритото на Бели Искър, довлечени от мраморните находища към Деянов дол и по-нагоре, в пролома на Демиркапия, обясняват названието на реката? В коритото на Черни Искър няма мраморни отломъци. Скалите в неговото дъно са от гранит, инжекционни гнайси и кварцобиотитови шисти. Те всички имат тъмен оттенък, който се предава и на водите. Или може би страховитите наводнения по Черни Искър, като тия през 1849 и 1855, през 1881 и 1897 година или в по-ново време през 1954 и 1957 година, са го почернили в речника на местните жители? И това е твърде възможно. Едно трето обяснение е, че покрай Бели Искър има проход и отворен, естествен път през планината, към отвъдната Якоруда, докато Черни Искър протича в затворена долина: черен, затворен, непроходим Искър. Черен, ала се вие в една светла, просторна долина!

Остават две други хидрографски забележителности — рекичката Лакатица и Урсуз-вада. Първата е единственият ляв приток на Черни Искър. Малка и лъкатушна, но с речен басейн от 64 кв.км, в който ще бъде изграден огромен язовир в недалечното бъдеще. И е пълна с риба — клен и пъстърва. Втората, известна като Урсуз-вада, учудва и до днес проектантите. Дълбока до една-две педи, широка към три метра и дълга цели петнадесет километра, тя представлява изкуствен канал, чрез който част от водите на Прави Искър се отвеждат до Сапарево. Каналът е бил прокопан с общите усилия на селяните още в 1864 година под ръководството на неукия дюлгерин хаджи Иван и двамата му помощници Петър Пугьов и Митко Бонжилов. Старите хора разправят, че хаджи Иван взимал малко шише, наполовина пълно с вода, заставал на един баир, вдигал шишето пред очи и се заглеждал през него към отсрещния баир: по водата в шишето познавал коя баирчина е по-висока и отгде трябва да мине новата рекичка. Само веднъж сгрешил. Тогава водата отказала да върви по нанагорнището, а селяните били готови да се разотидат. Хаджи Иван начертал друг път и извел барата до височината Свети дух — оттам водата сама плъпнала по нанадолнището, към сухото дере и селото под него…

Чудна, героична епопея е прокарването на тая Урсуз-вада, плод на голяма съобразителност, на несвястно трудолюбие и шопска упоритост. И днес, наминете ли към Сапарево, цялото бухнало в зеленина от хладните и бистри води на далечните Чанакгьолски езера, ще видите хубава плоча паметник отвъд моста, украсена с лика на хаджи Иван и имената на двамата му сподвижници. Тя ще напомня навеки за подвига на самородните неуки инженери отпреди един век, докарали вода в сушавото село. А с водата и благоденствие на съселяните си.

Благоденствието на искровци е свързано с горите, с планинските пасбища, с плодородието на почвата. Растителността е сравнително бедна. Само горите са обширни. Те са предимно смърчови и борови, с доста ели и няколко петна от бяла мура по ридовете — към Средонос, над Юрушкото градище и по пътя за Мальовица. В полето виреят предимно картофите, ленът и ечемикът. Слънчогледът остава недоразвит, а царевицата е непозната. В селцата се срещат и плодни дръвчета — сливи, ябълки и круши, — но те рядко дават плод поради късните пролетни слани. Само дивите джанки връзват почти ежегодно. И стотиците неизкоренени шипкови храсти. През последните години градинските малини обсебват все по-големи площи и дават добър доход. Ала полето, същинското поле в Искровете, е смешно малко, нивите съвсем не достигат, песъкливата почва бързо попива влагата. Полето започва почти от десния бряг на Черни Искър, на юг от селските дворища, пролазва по полегатия скат към горите и само подир един-два километра опира в тях. Някога тук са расли високи смърчове и борове, изсечени от първите поселници. Брадвите им са спрели до стръмния горист пояс. Ниви се срещат и по заравнените части от билото на Лакатишка Рила, та дори и по нейните доста стръмни южни склонове. Тук всяка педя що-годе равна земя е оползотворена. Ниви има даже на връх Зекирица въпреки неговите 1734 метра надморска височина!

Чудно, нали? Ниви на такава надморска височина! Загадката се крие в особените климатични условия на дълбоката котловинна долина. Оградена отвред с планини, тя е странно тиха и безветрена. И почти без мъгли. Наистина силно изстудени въздушни маси се спускат зиме от насрещното алпийско било, но те не се задържат в долината и сякаш отминават надолу по течението на Черни Искър към Самоков и неговото високо поле. Там се сгъстяват в мъгли. В такива зимни дни температурата в Самоков е много по-ниска, отколкото в Искровете. Огрени от косото зимно слънце, мъглите понякога пролазват нагоре по реката, за да стигнат към пладне до Маджаре и Говедарци, но после пак се отдръпват назад. Тогава слънцето грее и над селцата, и над полето, и над цялата долина. А тя почива под дебела снежна покривка. Снегът пада отрано, понякога още в началото на октомври, и не се вдига от полето докъм средата на април. Снеговалежи се случват и през лятото. Не много отдавна, на 19 август 1949 година, долината и цялото поле с още неузрелите ечмени ниви бяха застлани за една нощ с педя дебел сняг! Стари хора помнят сняг да е превалявал и към средата на юли, около Петровден, а някои дори твърдят, че веднъж, в турско време, снопове с още зелен ечемик стояли неприбрани по нивята докъм Димитровден, затрупани от много дебел сняг… Тогава хитрите искровци използували бедата, за да издействуват намаление на данъците си. И то за дълги години.

През пролетта и есента дневната амплитуда на температурата е много малка. Призори, почти до края на май, термометърът често показва нула градуса. Тогава температурите към пладне не са високи. Те нарастват с удължаването на дните и по-обилното слънчево нагряване. А дойде ли първата половина на юни и цъфнат ли милионите борове и смърчове по напречните ридове, небето синее, тревата бързо избуява и ветрецът вдига същински облаци от жълт боров прашец, разнася ги от единия до другия край на долината и тя цялата ухае на бор. По това време и птичките пеят по клоните, и катеричките се катерят по смърчовите стволи, и орлите кръжат в синевата на простора. Раздвижват се и мечките в тъмните гори, пробягват сърни и елени през цъфналите поляни. Щастливци измежду планинарите могат да зърнат и диви кози. Стада от тях се срещат и по Купените, и по урвите над Урдина река, докато мечките и сърните бродят най-вече в горите между Селската река и Краище, а дивите петли — предимно в местността Плана над Гьолечица, по пътя за Мальовица. До недавна имаше и много глигани, ала повечето от тях измряха от чумата през 1942 година. Напоследък ловците изпотровиха със стрихнин и вълците, а покрай тях и лисиците. От отровните лешове на тия хищници понамаляха и гарваните. Дори орлите пострадаха! А те ведно с мечките са вече на изчезване в цяла Европа.

Такъв е животинският свят в горите над Искровете и по скалите на алпийското било. А хората в селцата нейде в дъното на долината? Те минават за шопи. Ала същински шопи ли са искровци, отгде са се взели, кога и как са населили долината на Черни Искър — ето първите любопитни въпроси, коиго изникват в ума. Те трябва да получат сносен отговор.

Самите селца — пет на брой — не са толкова малки, защото общото им население вече превишава 5300 души. И днес, както в началото на века и към средата на миналото столетие, най-голямото село е Говедарци. Според преброяването от 1956 година това село ведно с с. Доспей махала е наброявало 2408 жители. Говедарчани дълго се бореха да включат Доспей махала към своето село и най-после успяха да се наложат. Сборната община запази името Говедарци. Следват Мала Църква с 888 жители и Маджаре с 550 жители. Броят на къщите почти съответствува на населението.

Странни, необичайни имена имат тия селца. При това Мала Църква доскоро се наричаше Сръбско село, сякаш за отлика от съседното Маджаре, гдето човек би очаквал да срещне потомци на чистокръвни унгарци… Пък и Говедарци, както ще видим, е имало много и различни имена в миналото — Българе и Говедаре, Голямо село, Ново село и Мацакурово… Но нека да не избързваме! Нека да проследим миналото на тая долина още от най-далечни времена, доколкото позволяват оскъдните източници. От римско време до наши дни.