Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джейк Ласитър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Speak for Dead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Пол Ливайн. Дълга целувка за сбогом

ИК „Бард“, 2000

Редактор: Виктория Каралийчева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–081–7

История

  1. — Добавяне

25
Пътната карта

В три след полунощ още бях буден. Главата ми бръмчеше като кошер, десетки кабели се преплитаха и навсякъде даваше заето. Отпред някакви мозъчни клетки се готвеха за процеса, репетираха какво да кажат. Отзад шепа неврони пресяваха целия жизнен опит, гледаха към неизвървяните пътища и безутешно оплакваха загубата на Сюзън. А над всичко това, саван от отровна сива мъгла ме задавяше с дива ярост. Ярост, нажежена до болка. Хилядократно умножената болка на хиляди морски твари.

В малката коралова къщичка беше задушно. Обливах се в пот въпреки включените вентилатори. Седях в хола на старото канапе с тапицерия от хаитянско платно — някога бледосивкаво, а сега по-скоро кафяво — и гледах как ручейчета от пот се стичат по тялото ми надолу към боксерките. Три бири не ми бяха помогнали да се разхладя.

Заредих касетата във видеото. Все същите вътрешни снимки в каютата на „Кори“. Същият стриптийз на Мелани Кориган, същият пъргав задник под носа на Роджър Солсбъри. Прекъсване, после Роджър си играе на чичо доктор, прослушва гърдите на Мелани. Когато тя се обръща, той я почуква с палец по задника. Всеобщ смях. После се включва Серхио и накрая идва триковият кадър заснет от Филип Кориган в огледалото на тавана.

Всичко това го бях виждал. Ако имаше нещо, което Мелани не желае да видя, можеше да е спокойна. Беше ми пред очите, а не го виждах. Пак пуснах записа. Никаква промяна. Вдигнах крака върху канапето и подремнах Около час. Или два. После се изкъпах и поех към съда. Отложих всичко останало и се съсредоточих върху главното — да спася един човек от електрическия стол.

 

 

— Онова, което говоря тази сутрин, не е доказателство — заяви Ейб Соколов с такъв глас, сякаш всъщност излагаше именно решаващото доказателство. — То е пътна карта, пътеводител, за да знаете накъде водят доказателствата.

Беше облечен с черен костюм. Чисто черен. Без ситни шарки или райета. В днешно време рядко се срещат черни костюми. И чисто черни вратовръзки. Бяла риза. Лъскави черни обувки. С клюнестия си нос и хлътналите бузи Ейб Соколов приличаше на предприемач от малко градче. Или на екзекутор.

Аз бях в светлокафяво. Рядко го избирам, защото ме слива с пейзажа — светлокестенява коса и светлокафяв костюм на фона на дървената ламперия. Преди време адвокатите винаги предпочитаха респектиращи цветове — сиво или тъмносиньо. Бояха се, че в кафяво приличат на търговци. После психолозите рекоха, че всички сме търговци, а кафявото е дружелюбен цвят. Роналд Рейгън посрещаше чуждестранни държавни глави точно така — на сърдечни едри кафяви карета или райета. Затова и аз избрах за процеса да бъда в дружелюбно кафяво. Джейк Ласитър, приятелят на съдебните заседатели.

Кръволокът Ейб Соколов започна встъпителната си реч меко и сдържано, после бавно взе да набира скорост. Най-напред делово описа предстоящите свидетелски показания. Леко повиши глас, когато заговори за връзката между Мелани и Роджър. Мотивът беше решаващ за обвинението, затова съдебните заседатели трябваше да повярват, че Роджър е бил луд по Мелани, готов на всичко, за да я притежава.

— Ще чуете разказа на мисис Кориган за нейната отдавнашна връзка с обвиняемия — каза Ейб Соколов. — Да, те са имали интимна връзка, когато тя е била още невръстно девойче, а той — практикуващ лекар.

Соколов многозначително поклати глава. Ама че гнусна личност бил този обвиняем. Да посяга на дечица от люлката.

Неколцина заседатели се приведоха напред. Захапаха въдицата. Соколов продължи:

— Връзката свършила, но както често се случва, пътищата им отново се кръстосали. Обвиняемият уговарял мисис Кориган да напусне съпруга си, мъчел се да разпали у нея пламъка, който бушувал в собствените му гърди. Ала тя била непреклонна. Не искала и да чуе. Но неговата маниакална страст, неговата похотливост, неговата порочна натура надделели над разума…

Съдията Крейн ме гледаше въпросително. Можех да възразя, но си мълчах. Вместо да описва свидетелите и доказателствата, Соколов пледираше по самото дело. Съдията сви рамене. Щом бях решил да се правя на фикус в саксия, той нямаше нищо против. Само че аз имах защо да си трая. Ако съдията ми разрешеше да използвам касетата, Соколов току-що си бе изкопал яма.

Не искала и да чуе?

Порочна натура?

За тая работа трябват двама. Или, в случая — трима. В заключителната си реч щях да закопая Соколов със собствените му думи.

— Най-напред той се постарал да спечели доверието на мисис Кориган — продължаваше Соколов. — Както често става в брака, семейство Кориган имало проблеми. Всички ги имаме. Мистър Кориган често отсъствал по работа.

Съпругата му била самотна. Доверила се на обвиняемия, потърсила неговия съвет като професионалист и приятел, без да знае какво зло се таи в неговата душа.

Доста мелодраматично за моя вкус. Но в залата никой не дремеше. Чувах тихото бръмчене на телевизионната камера. Фотографът от вестника щракаше непрекъснато. Журналистите трескаво драскаха из бележниците си всяка пикантна подробност.

— И какво сторил обвиняемият? Посъветвал ли е Филип Кориган да посвети на жена си повече време? Не!

Препоръчал ли е да посетят брачна консултация? Не!

Този обвиняем, който претендирал да бъде семеен приятел, претендирал да лекува и помага, този Велик претендент, непрестанно нашепвал на Мелани Кориган, че трябва да убие съпруга си. Да го убие!

Той помълча, защото много добре знаеше, че мълчанието изписва последното му твърдение с огнени букви. Никой не смееше да се изкашля. Сякаш заседатели, публика и служители бяха затаили дъх едновременно.

— Да го убие — повтори Соколов малко по-тихо.

Заседателка номер три, секретарка на средна възраст, издаде задавен стон. Ако Соколов бе помълчал още малко, горката жена можеше да се задуши.

— Той й показал как да го стори. С опасно лекарство. Упойка, която парализира мускулите и причинява ужасна, мъчителна смърт чрез спиране на дишането. Естествено, тя била потресена. Тъй потресена, че не го взела насериозно. Когато разговорът най-сетне приключил, тя сметнала всичко за грозна, нелепа шега. Ала скоро съпругът й починал след обикновена операция на гръбнака, извършена от обвиняемия.

За пръв път Соколов показа, че забелязва присъствието на Роджър Солсбъри и насочи към него костелив показалец. Всички заседатели се завъртяха натам.

— Починал след обикновена операция на гръбнака — повтори пак Соколов, въвличайки заседателите в ритъма на внушението. — Мисис Кориган била смазана от скръб. И обзета от подозрения. Тя завела срещу обвиняемия дело за лекарска небрежност. Но тогава не били известни фактите, които ще чуете вие, и съдът го оправдал. Вдовицата обаче не се примирила. Обвиняемият започнал да й прави недвусмислени предложения. Тя се престорила, че приема и посетила дома му, където открила лекарството и двете спринцовки, които ще видите по-късно. Ще чуете свидетелски показания, че следата от инжекция върху тялото на мистър Кориган напълно съвпада с иглите на тези спринцовки. Ще узнаете, че обвиняемият тайно се вмъкнал в стаята на Филип Кориган само час преди смъртта му. Ще чуете показанията на експерти, че в образци от мозъка и черния дроб на мистър Кориган са открити следи от лекарството…

Майсторско изпълнение. Ако не се брои прочитането на обвинителния акт, Ейб Соколов нито веднъж не спомена името на Роджър Солсбъри, нито веднъж не го нарече доктор. Прокурорски трик, целящ да лиши обвиняемия от всякакви човешки черти. Моята роля беше да вдъхна живот в човека, който седеше до мен — невинна жертва, заплетена в мрежа от измама и некадърност.

Когато Ейб седна, аз застанах на около два метра от ложата на заседателите. Усмихнах се дружелюбно и им разказах за главната задача на прокурора — задачата да докаже категорично и без съмнение, че Роджър Солсбъри предумишлено е убил Филип Кориган. Споменах за доктор Чарлс Ригс и двама от заседателите кимнаха. Обясних им как той ще докаже, че Филип Кориган е починал от естествена смърт. А когато казах, че цялото обвинение е изградено върху косвени улики, изплюх тия две думи като название на някаква срамна болест.

Описах им човека и лекаря Роджър Солсбъри. Описах им дългите години учение, практика и вярна служба на обществото. Казах им, че ще чуят как други свидетели заявяват, че вярват на Роджър Солсбъри. Лекари, видни личности. Обещах им да чуят и самия доктор Солсбъри.

— Тогава ще се разкрие съвсем различна история от онази, която изложи мистър Соколов — продължих аз. — Тя не разказва за мъж, преследващ красива млада жена. Разказва за неудовлетворена, амбициозна жена, отегчена от своя съпруг и търсеща развлечение другаде. Жена, която би наследила цяло състояние след смъртта на съпруга си, но при развод би останала с празни ръце. Ще видите завещанието на мистър Кориган и брачния му договор с тази жена.

Репортерите продължаваха трескаво да записват; заседателите слушаха най-внимателно. Но нямаше как да прекрача по-нататък. Докато съдията не ми разрешеше да използвам касетата, оставах с вързани ръце. Е, поне можех да хвърля сянка върху Мелани Кориган.

— Чухте как мистър Соколов описа случая. През повечето време той говореше за показанията на Мелани Кориган. Защо? Защото тя е прокурорското обвинение. Вие сте длъжни да прецените, доколко достоверни са нейните показания. Не повярвате ли на Мелани Кориган, цялото обвинение рухва.

Соколов скочи и изпъна напред мършавото си тяло като забито в земята копие.

— Протестирам! Безпочвени твърдения.

Съдията Крейн помълча и се почука с молив по челото. При възражения по време на нашумели процеси той обикновено следеше как реагират журналистите. Сред тях несъмнен водач бе старата Хелън Бюкман от „Хералд“. Но този път лицето й си остана непроницаемо и съдията трябваше да реши сам.

— Във встъпителната си реч говорихте доста свободно, мистър Соколов. Отхвърля се.

Соколов изръмжа и седна. Окуражен от съдийското решение, аз реших да завърша със замах.

— Да, мистър Соколов описа най-подробно коя е Мелани Кориган и какво ще каже. Но какви доказателства има? Свидетели на предполагаемото престъпление? Няма. Отпечатъци? Няма. Самопризнание? Няма. Само думите на една жена и прокурорско обвинение, изградено върху предположения, догадки, фантазии и приумици…

— Ваша светлост! — изрева Соколов и се хвърли напред.

— Това възражение ли е? — попита Крейн.

— Да. Изявленията излизат от рамките на встъпителната реч.

— Приема се. Съдебните заседатели да не взимат под внимание последните думи на защитата. Мистър Ласитър, нали знаете докъде може да се простира встъпителната…

Прекъсна го крясък откъм залата. После затръшване на врата. И висок женски глас:

— Не ме пипай с кирливите си ръце! През никакъв детектор няма да минавам. А пък ако ще ме преварваш, смотаняк жалък, дай да видим дали ти стиска. Аз съм с Джейкъб Ласитър.

Съдията Крейн удари с чукчето.

— Мистър Ласитър, при вас ли работи тази дама?

Приставът я стискаше за ръката. Аз пристъпих към подиума и прошепнах на съдията:

— Не е дама. Това е баба ми.

Съдията я огледа скептично.

— Госпожо, имате ли роднински връзки с мистър Ласитър?

— А жабешки задник вода пропуска ли? — провикна се баба на всеослушание.

Съдията обяви пет минути почивка. Кажат ли пет, значи са поне двайсет. Баба Ласитър се изтръгна от лапите на пристава и почна да се привежда в приличен вид. Беше с жълта басмена рокля, обувки на платформа и дебело вълнено яке, дар от някакъв благодарен моряк, посетил преди много години Кий Уест.

— Донесох ти в термоса гореща мидена чорба — каза тя. — Знам как ги охлаждат тия проклети държавни сгради и не искам да хванеш грип. Дано да не съм прекъснала нещо важно.

— Пристигна тъкмо навреме — отвърнах аз. — Съдията се беше заял с мен. Какво толкова стана навън?

Баба размаха юмрук към пристава.

— Искаха да мина през някаква гадна машина, та да видят дали не нося ръчни бомби. Рекох им да се цунат отзад. Тая гадост може да засегне неродените ми деца, да съсипе озоновия слой и да ти вкисне мидената чорба. Още ли я обичаш с мъничко шери?

Потвърдих.

Тя извади манерка и ръсна в термоса няколко капки, колкото за комка. После вирна манерката, пресуши я до дъно, погледна с жив интерес Роджър Солсбъри и попита:

— Ти ли претрепа онуй богато копеле, дето строеше блокове по крайбрежието?

— Не, госпожо — каза Роджър Солсбъри.

— Защо? — заинтересува се тя. — Страх ли те беше?