Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джейк Ласитър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Speak for Dead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Пол Ливайн. Дълга целувка за сбогом

ИК „Бард“, 2000

Редактор: Виктория Каралийчева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–081–7

История

  1. — Добавяне

12
Странстващ рицар

Градът преглътна присъдата по делото Солсбъри, както преглъщаше всичко останало. Дребна хапка за хищната осведомителна машина. Два кратки абзаца в съдебния раздел на вестника, нищо по радиото и телевизията. Не ме търсеха за интервю в предаването „60 минути“; не ме преследваха млади адвокати, жадни за мъдри слова; колегите нито отвориха шампанско, нито се сетиха да ми гласуват парична награда.

Ако заседателите бяха натресли на Солсбъри десетте милиона, новината щеше да гръмне от Маями до Талахаси. Но оправдателните присъди потъват в калта на всекидневието като пречупен клон, който едва-едва разлюлява зловонните блатни води.

Получих циркулярно писмо от старшия съдружник Морис Макгонигъл — строга костюмирана личност в нашия разпасан южняшки край. Или, по-точно, Синди получи писмо от неговата секретарка. Текстът гласеше:

„Моля, уведомете мистър Ласитър, че мистър Макгонигъл го поздравява за успеха в последното дело“.

На това му се вика внимание към човека.

Не се оплаквах от липсата на популярност. Навярно така беше по-добре за Солсбъри. Ако на някой лекар му лепнат тежка присъда, хората решават, че е касапин. Отърве ли се — мислят, че съдебните заседатели са оплели конците. Освен това днешните новини бяха твърде богати дори за Маями. Дребно пътнотранспортно произшествие: полицията арестувала двама никарагуанци, които превозвали в камионетката си противотанков гранатомет с десетина заряда. Възнамерявали да се борят против сандинистите — по нашия край това се смята за свещена мисия и щеше да им осигури освобождаване под гаранция, а може би и граждански почести.

Няколко часа по-късно почти цялата полиция на Маями обсипала с град от куршуми пикапа на шейсет и три годишен кубинец водопроводчик. Имало защо. Бил стрелял пет пъти срещу полицай под прикритие. Но и кубинецът си имал причини. Полицаят, преоблечен като уличен нехранимайко, бил заседнал в страховито задръстване на Celle Ocho. Размахал пистолет срещу водопроводчика, за да го накара да си мръдне пикапа. Шибания кубински пикап, както уточнили по-късно свидетелите. На три пресечки от мястото имало обир в бакалия и заседналият полицай крещял на английски — език, от който водопроводчикът разбирал горе-долу колкото от санскрит.

Кубинецът предположил, че искат да го оберат и открил огън. Това привлякло седем полицейски коли и неуточнен брой пушки, които оставили четиридесет и седем дупки в пикапа и три във водопроводчика. Кубинецът оцелял, а грабителите избягали от бакалията със седемдесет и три долара и кашонче шоколади.

Както винаги след приключването на дело, бях изпаднал в апатия. Блуждаех насам-натам из кабинета, ровех из папките и се чудех какво да подхвана. Опитах се да позвъня на Сюзън Кориган, но от редакцията някакъв отегчен глас отвърна, че била заминала на Западното крайбрежие, за да проучи „Неудържимите“ — предстоящ противник и отколешен най-страшен враг на „Делфините“. Исках да я видя, а не само да поговоря за покойното татенце. Изглежда, малко си падах по мис Сюзън Кориган. Забелязал съм, че понякога става точно така, като ми бият дузпата. Не знам защо, може би имам нужда някой да ме скастри. Може да е от прекалено лесните плътски успехи на младини. Или пък най-после съм узрял и разбирам, че една силна и умна жена струва повече от някоя похотлива кокошка. Каквато и да е причината, образът на загорялата и сприхава журналистка упорито висеше нейде из подсъзнанието ми.

Тъкмо затварях телефона, когато Синди ми подаде бележка:

Не е весела вдовицата,

хващай незабавно жицата;

гюрултия на втора линия.

Натиснах примигващия бутон и чух приглушени крясъци — мъжки и женски глас. Думите не се разбираха. Казах „ало“ няколко пъти. Сигурно бяха оставили слушалката настрани. Някои жени не могат да спорят, без да размахват ръце. Гласовете се приближиха.

— Ти си ми задължена — прокънтя по жицата мъжкият глас.

Женски смях. Нови крясъци, после жената високо му нареди да излезе. Стори ми се, че чух затръшване на врата. Настана тишина.

— Ало — изрече женският глас съвършено спокойно. — Мистър Ласитър?

Потвърдих.

Тя ми каза, че се обажда мисис Кориган. Вече го знаех.

Каза, че си имала неприятности. И това знаех.

— Мога ли да дойда?

— Ако имате неприятности, обадете се на полицията — посъветвах я аз.

— Няма да е добре за вас — невъзмутимо отвърна тя. — Както и за клиента ви.

Работата почваше да се прояснява.

— Там ли е Роджър?

— Тук е и вдига ужасен скандал.

— Нека се обади.

— В момента крачи из дворчето край басейна. Ако нямате нищо против, бих предпочела да не го каня в къщата. Той ме удари. Изглежда, не иска да си върви, тъй че ще трябва да го уговорите. Или предпочитате да повикам полицията и да го обвиня в нападение?

— Пристигам след двайсет минути.

Тя не попита дали знам адреса, а и аз не се разпрострях по темата. Просто изтичах в гаража, яхнах своя стоманен жребец и като странстващ рицар препуснах на юг по Маями Авеню към Коконът Гроув и Гейбълс Естейтс. През цялото време се чудех от какъв зор му е притрябвало на Роджър Солсбъри да обърква ситуацията. Защо не си стоеше в болницата да стърже кости и стави? Много ясно, сам ми го бе казал — „здравата ме е омаяла“. Не разбираше ли, че тая жена ще го съсипе?

 

 

Водата продължаваше да се лее по изкуствения водопад, а безмълвната като гробница къща — да стърчи върху изкуствения хълм. На алеята нямаше коли, не долитаха човешки гласове да заглушат ромона на водопада. Нямаше го и Роджър Солсбъри. Увиснало ниско в следобедното небе, зимното слънце хвърляше зад палмите дълги и тесни сенки, които пресичаха фасадата като затворнически решетки. Захладняваше, откъм континента идваше студен фронт и листата на палмите шумоляха под хапливия северозападен вятър. Спрях край водопада, потупах олдсмобила по задницата и му заръчах да чака. После се изкачих по стълбището и натиснах звънеца.

— Той заплаши да ме убие — каза Мелани Кориган.

Тя отвори двойната врата изведнъж — доста трудна задача като се има предвид, че вратата беше висока почти пет метра и дебела около педя, с масивни напречни греди. Цирков слон можеше да мине съвсем спокойно през нея.

— Къде е сега?

— Заплаши да ме убие — повтори тя. Под лявото й око имаше червено петно. Можеше да е следа от съвсем некадърен удар с дясна ръка. — Тръгна си. Подкара като бесен. Ругаеше ме.

Тя ме въведе във вестибюла и затвори вратата. Електрическото резе щракна като затвор на пушка. Вестибюлът приличаше на катедрала — мраморен под и висок таван. Не беше чак колкото Медисън Скуеър Гардън, но ставаше за баскетболно игрище. Между вестибюла и хола имаше езерце с тлъсти златни рибки. Малък фонтан разпръскваше струите си над островче, където бронзови алигатори и фламинго се зяпаха сред камънаци и папрати. Минахме покрай езерцето и остъкления вътрешен асансьор, без да прекосим повече от две-три щатски граници. Слязохме по три мраморни стъпала съвсем тихичко, за да не обезпокоим една грамадна статуя на зулус от тиково дърво, и се озовахме в хлътнала осмоъгълна всекидневна.

Всекидневната беше в черно и бяло — черна мебел, която ми приличаше на пластмаса, но сигурно струваше доста пачки при някой моден дизайнер, бели плочки, които не биха останали чисти и за минута, ако живеех тук. Бели стени с изображения на женски глави, отделени по незнаен начин от телата, и абаносов роял, сложен тук вероятно само за показ. Общо взето, типичен дом на новобогаташ, държащ да заяви на всеослушание: Толкова пари имам, че не знам какво да ги правя.

Мелани Кориган пасваше на обстановката — беше в черно. Знаех, че е коприна, само не бях наясно дали е рокля или комбинезонче. Между коприната и сатенената й кожа определено нямаше нищо. Копринената дрешка се крепеше на две тънки презрамки, имаше дълбоко деколте, свършваше нейде към горния край на бедрата и беше прозрачна като сянка. С такава рокля не се ходи на черква. А ако беше комбинезон, то къде оставаше роклята?

— Благодаря, че дойдохте, мистър Ласитър. Мога ли да ви наричам Джейк?

— Естествено, Мелани. — Кимнах към деколтето. — Да не би да репетираш за „Котка върху горещ ламаринен покрив“? Тя схвана почти веднага.

— Мислиш ли, че ме бива за ролята на Маги?

— Ако е вярно каквото съм чувал, като нищо ще грабнеш „Оскар“, „Тони“ и световната купа по футбол.

— Много дрънка твоят клиент. — Тя присви очи. — И освен това допусна грешката да ме подцени.

— Бас държа, че не е първият.

Тя ме погледна изпитателно. После лекичко се усмихна, сякаш споделяхме някаква тайна.

— Ще пиеш ли нещо?

Приех, но тя не попита какво искам. Плъзна се зад бара и седна върху висока пластмасова табуретка, която сто на сто щеше да й скапе гръбнака, ако останеше за повече от две питиета. Дизайнерът явно не бе посещавал много барове, където нормални мъже сядат на чашка и приказка. Мелани Кориган се наведе да вземе шише, при което разкри горната част на чифт много бели и много стегнати гърди.

Бих предпочел бира. Тя избра текила и портокалов сок. Наля от двете в чаша, с която спокойно можеше да се изгаси горски пожар. Добави няколко кубчета лед и ливна отгоре няколко капки битър. Не си падам по напитки с лед и плодови сокове.

— Тихуана сънрайз — обяви тя.

— Buenos dias — отвърнах аз.

Тя си забърка едно и отпихме по глътка. Мелани явно не бързаше. Червеникавата й коса днес падаше свободно към раменете, където тъпичките презрамки усърдно опитваха да се плъзнат надолу.

— С Роджър ще си имаме неприятности — каза най-сетне тя, докосвайки скулата си, където петното вече започваше да потъмнява. Имаше дълги, изящни пръсти и скъп разноцветен лак по ноктите. — Не може да разбере факта, че всичко свърши.

После леко подръпна една от хлъзгавите презрамки. Аз си мълчах.

— Очевидно ти е разказал за нас — продължи тя, опитвайки да изкопчи какво знам.

— До последната мръсна подробност. Двойки, тройки и тъй нататък.

Тя не трепна, само леко сви рамене и презрамката плъзна по рамото. Черната дрешка разкри едната гръд. Връхчето имаше цвят на канела и сякаш с удоволствие срещна погледа ми.

— Той си мисли, че съм още хлапе, че съм негова собственост. Дръж го по-надалеч от мен, инак ще си изпати.

— Това ми звучи като заплаха.

— Мога да кажа неща, които няма да му се отразят твърде добре.

— Например?

Тя се вгледа в мен за секунда-две, преценявайки какво да разкрие.

— Той искаше да се отърве от Филип, уговаряше ме да го убия. Месеци наред само това приказваше. Естествено, не се съгласих.

— Естествено — рекох аз с лека следа от сарказъм, също като капките битър в онова шантаво питие.

— Майната ти, Ласитър — отсече Мелани. Къде остана нежното Джейк?

Тя ми хвърли мразовит зимен поглед и добави:

— Според твоя стандарт може и да не съм най-примерната съпруга на този свят, но вършех много за Филип. Каквото поискаше. Имахме си споразумение. Той получаваше каквото иска от мен и аз от него.

— По-точно, банковата му сметка и ценните книжа.

Тя не се хвана на провокацията.

— Свободата, която носеха. Филип не даваше пет пари, че се срещам с други мъже. Може би му харесваше. За мен всичко вървеше страхотно. Вече не зависех от тъпи мъжки капризи. Защо да го убивам? Просто нямах причина.

— Тогава защо си глътна езика, когато мъжът ти реши да легне под ножа на доктор, който желае смъртта му?

— Изплаших се до смърт, когато Филип влезе в болницата, но си помислих, че при толкова много лекари и сестри Роджър просто не би могъл да…

Тя не довърши.

— И не го е направил — казах аз. — Според съдебните заседатели Роджър не е отговорен дори за небрежност, камо ли за убийство. Съпругът ти е умрял от спонтанен аневризъм.

— Бил е отровен — каза тя съвършено спокойно. — В болничната стая.

За да обмисля последните думи, аз отпих солидна глътка. Разговорът звучеше познато.

— Роджър донесе шишенце с лекарство, някаква упойка — продължи тя. — Искаше да я използвам. Да приспя Филип с пиене или наркотик, после да го инжектирам. Казваше, че не можело да се открие.

— Даде ли ти шишенцето?

— Не. Тогава не го поисках. След като умря Филип, веднъж бях в къщата на Роджър. Все още се срещах с него… чак докато заведох делото. Знаех, че държи шишенцето в малък хладилник и го взех. Исках да го предам на властите.

— Предаде ли го?

Тя извърна глава.

— Не. Знам, че трябваше, но тогава всичко щеше да излезе по вестниците. Всичките ми усилия да си създам репутация биха отишли по дяволите.

— И все пак заведе делото.

— Не исках. Не желаех да привличам внимание. Но се боях, че ако не осъдя Роджър, може да стане подозрително. Оная мъжкарана, дъщерята на Филип, щеше да си въобрази, че двамата с Роджър сме го убили.

В мозъка ми припламваха лампички като на коледна елха. Сюзън Кориган може би имаше право за Роджър Солсбъри, но грешеше за Мелани Кориган. Мелани трябва да казва истината, реших аз. Не би рискувала да спомене за лекарството, ако имаше нещо общо.

— Какво искаше Роджър днес?

— Всъщност не му бях казала, че всичко е свършено. Не исках да го наранявам. Когато заведох делото, обещах след съда пак да се съберем. Днес му казах да стои настрани и той психяса.

— Покажи ми лекарството — рекох аз, макар вече да знаех отговора.

Тя ме изгледа безпомощно. Досега не я бях виждал такава.

— Не мога. Изчезна, откраднаха го.

Нищо нямаше да спечеля, ако кажех на Мелани Кориган, че любимата й заварена дъщеря тършува из нейното чекмедже за бельо.

— Какво искаш от мен? — попитах аз.

Тя се усмихна леко и също тъй леко въздъхна. Очите й се разшириха, сякаш изведнъж преминаваха от деловите въпроси към спалнята. Много ефектен трик. Слънцето залязваше зад високите прозорци и всичко около нас се обагряше в розово. Кожата на Мелани Кориган, която и преди не изглеждаше зле, изведнъж запламтя с нежно сияние. Както седях върху коравата табуретка, тя заобиколи плавно бара и пристъпи към мен. Пак придърпа нагоре копринената презрамка и настръхналите връхчета на гърдите й щръкнаха под ефирната тъкан. Може би заставаха мирно поради прохладния вечерен въздух, или пък бе виновна пълната луна, която изгряваше иззад залива. Или моята близост. А може би просто трябваше да ида на психиатър. Бях готов да изгълтам тая сладка отрова досущ като онзи безнадежден глупак Роджър Солсбъри.

В този момент най-много исках да опозная самия себе си. Да разбера загадъчния импулс, бликнал нейде на половината път между гърдите и коленете, който заплашваше да литне нагоре и да залее малкото все още работещи мозъчни клетки. Исках, но нямах време, защото Мелани ме погледна право в очите, усмихна се, после ме зашлеви.

От някои плесници ти писват ушите, от други чак се просълзяваш. Тази не спадаше нито към едните, нито към другите. Пареше по-малко от афтършейв. Усмихнах се и продължих да я гледам, без да помръдна. Тя ме гледаше някак странно, с леко нацупени устни. Отиваше й.

После пак ме удари. По-силно. Не като за нокдаун, но поне колкото да се изчервим — и двамата. Особено тя. Личеше, че й харесва, по очите го виждах. На устните й трептеше възбудена усмивчица. И шляп — още една плесница. Почвах да свиквам.

Изведнъж тя преметна ръце около шията ми, притисна тяло към моето и започна да се люлее на пръсти нагоре-надолу, като че правеше упражнение за прасците. Всъщност триеше в мен някои свои части като дружелюбна и много лукава котка. Ръцете ми плъзнаха по гърба я към стегнатия, заоблен задник. Всичко си й беше намясто и еластично, и пухкаво — точно където трябва. Огледах я в близък план. Високо от двете страни на носа имаше малки златисти лунички, а край устата — весели бръчици. Излъчваше чувство за игрива невинност. Ала очите бяха съвсем различни — влажни и диви. От шията и лъхаше сладкият аромат на тропическа нощ. Предизвикателна смес от чистота и порок.

— Когато се изчервиш, очите ти стават още по-сини — каза тя.

— Не си ме виждала окървавен. Тогава съм същински Пол Нюман.

— Харесваш плесниците — каза тя. Не питаше, съобщаваше го.

— Не толкова, колкото някои други неща — отвърнах аз.

— Може да се научиш. — Продължавайки да се повдигана пръсти, тя ме придърпа към себе си и надникна в очите ми изпод гъстите мигли. Погали ме по гърба. — Ти си едър мъж. По-едър от Роджър и Филип.

После реши да провери дали мога да глътна езика й.

Справих се.

Точно в този момент отвън долетя отвратителна шумотевица. Вик на японски процепи въздуха като полицейска сирена. Можеше да събуди и мъртвите нейде из Нова Зеландия, а дори живата Мелани Кориган едва не загуби връхчето на езика си от изненада. Пуснах я, тя оправи падналата презрамка и приглади косата си с длан.

— Сигурно е Серхио — каза тя, сякаш смяташе за съвсем нормално някакъв малоумник да прекъсва със самурайски крясъци една чудесна целувка. Изминахме обратния път към вестибюла, без да спираме за храна или почивка. Отвън се раздаде нов рев и вратата потрепери като ударена от таран. — Трябва да е видял колата ти. Ревнив е до лудост.

След поредния ориенталски боен вик вратата изстена болезнено.

— Серхио ли? — попитах аз.

— Серхио Мачадо-Алварес — безметежно уточни тя. — Мой шофьор, капитан на яхтата… и приятел. По-добре да отворим, иначе ще разбие вратата.

Тя набра кода на алармената система и освободи резето. Иззад грамадната порта изникна смугло, мустакато блокче бетон. Мокасини, долнище от анцуг, силно изрязан потник, татуирана мълния върху трицепса. Имаше много месо за показване — грамадни плещи и гръден кош, същинска буца от злоба и мускули. Напоследък го бях виждал в още по-спортен костюм. На видеозаписа.

Серхио Мачадо-Алварес прекрачи във вестибюла и стрелна косо към мен злобна усмивчица изпод провисналия мустак. Имаше едри сиви зъби като два реда надгробни плочи. Не бе успял да се избръсне добре и никога нямаше да успее.

Само едно му пречеше да изглежда пълноценна заплаха за обществото. Беше нисък. Както повечето дребосъци, навярно полагаше всички усилия да компенсира недостатъка. Трупаше тонове мускули, бъхтеше се с карате, изобщо — търсеше какво да покаже. Застанете някой ден на бензиностанцията и проучете връзката между ръста на хората и размера на колите им. Вижте колко дребосъци карат грамадни лимузини. Подлагат си възглавнички, за да подадат нос над волана. А пък едрите типове се сгъват на четири в някоя ситна кола за градско шофиране.

— Знаеш ли кой съм? — попита той с добре репетирана грубост и лек кубински акцент.

— Както те гледам, май си избягал от някоя менажерия.

Hijo de puta[1] — изръмжа той. — Сега ще ти направя още една дупка на задника.

— По-добре си спести труда и ми дай назаем една от твоите.

Сам нямах представа какво искам да кажа. Понякога езикът ми е по-бърз от ума.

Той пообмисли отговора, после зае стойка — леко разкрачен, левият крак напред, ръце на кръста. В момента се нуждаех от разправии, точно колкото от легло в болницата. Но и дотам можех да стигна, ако някой от двама ни сметнеше за необходимо да се изфука пред стопанката. Вярно, у дома редовно пердашех боксовата круша. Само че тя не владее карате. А този тук явно имаше намерение да ми попилее зъбите.

— На печен ли ще ми се правиш бе, hombre[2]!

— Не. Аз съм гола вода. Ти си печен.

Той се помъчи да проумее дали не го занасям. Беше от ония, дето хващат някоя мисъл и я разгъват на масата като книжка с комикси.

— Да знаеш, че имам cojones grandes[3], топки, колкото ананаси — изрече той бавно, сякаш отдавна репетираше тази фраза.

— Ами опитай да ги лекуваш с пеницилин — посъветвах го аз.

От гърлото му избликна ръмжене, с каквото би се гордял всеки доберман. Мелани размаха насреща му дълъг лакиран нокът.

— Серхио, мистър Ласитър е мой гост. Дръж се прилично, ако обичаш. И не трябваше ли да водиш курсове?

Зловещият дребен урод сведе очи към часовника си и беззвучно размърда устни.

— Малката стрелка е на шест, голямата на единайсет — обясних услужливо аз. — Сигурно сам ще се сетиш.

Той стрелна очи към Мелани.

— Отивам да уча няколко домакини как да ритат съпрузите си по топките. — Отново ме погледна и лицето му стана още по-грозно. — Пак ще се видим, скапан cagano cabron[4].

— В сряда на вечеря, какво ще речеш? Кажи на момичето си да звънне на моето.

Този път ръмженето се превърна във вой. Той изскочи през отворената врата и хукна надолу по стъпалата с цялата бързина на късите си нозе.

Уширо-кеоми!

Крясъкът му почти заглуши шума на водопада. Щом достигна алеята, той се врътна наляво и с един заден ритник пръсна фара на колата ми. Късчета стъкло обсипаха калдъръма. Що за изверг е в състояние да нападне една невинна стара кола?

Шуто!

Той стовари ръка като меч и предният капак на олдсмобила хлътна с ужасното скърцане на огъната ламарина. Предположих, че сега ще скочи да изгризе четирите гуми до джантите. Но вместо това той се метна върху мотора си — оглушително гърмящ кавасаки, — направи остър завой и отлетя в нощта, крещейки през рамо нечленоразделни ругатни.

Огледах щетите по колата, после седнах на долното стъпало.

— Няма ли да влезеш? — обади се Мелани Кориган.

Обещанието в гласа й беше широко поне колкото легло персон и половина. Но моментът бе отлетял. Мозъкът ми отново владееше положението. Не исках нито текила, нито портокалов сок, нито самата нея. Беше много достъпна и много щедра, но на твърде солена цена. Примери много — да речем Филип Кориган. Или Роджър Солсбъри, затънал до уши в похот, а може би и в убийство. Та дори и онзи напомпан малоумник Серхио, напращял от бойни изкуства и дива ревност.

Исках да видя Сюзън Кориган, да й разкажа за обвиненията на Мелани срещу Роджър. Исках малко помощ, за да разчепкам тази история. Но преди всичко исках да се прибера и да изчукам изкривените ламарини на моята пострадала колесница.

Бележки

[1] Кучи син исп. — Б.пр.

[2] Човече исп. — Б.пр.

[3] Големи топки исп. — Б.пр.

[4] Шибан пръч исп. — Б.пр.