Пол Ливайн
Дълга целувка за сбогом (10)

9
Непосредствена причина

Карах на автопилот. В много тежки атмосферни условия. Нито бях спал, нито бях мислил за заключителната реч, откакто Сюзън Кориган извади шишенцето и ми каза, че с него е извършено убийство. Все още усещах върху дланта си допира на прохладното, гладко стъкло. Сукцинилхолин, типично лабораторно название. Също като бистрата течност — безлично и смъртоносно.

Шишенцето рязко променяше безпочвените твърдения на Сюзън, че Роджър Солсбъри е убил баща й. Тя имаше веществено доказателство. В съда страшно си падат по веществените доказателства. Заседателите много обичат да взимат оръжията в стаичката зад залата и там да ги опипват.

Умът ми блуждаеше. Погледнах Роджър Солсбъри, който седеше до мен. Добре сресана прошарена коса, почти изящно овално лице, умни очи. Направо професорски вид, създаващ впечатление за компетентност. Приличаше на това, което си беше — лекар. Лечител, а не убиец. Но аз го бях видял разголен — в буквалния смисъл на думата — и се чудех дали увлечението по креватни забави не го е тласнало към убийство.

Сюзън Кориган искаше да си мисля точно това. А дали не ме правеха на глупак в някаква сложна интрига, дали Сюзън Кориган не ми хвърляше прах в очите? Всяка работилница можеше да направи куфарче с монограм. Течността можеше и да е обикновена вода. Можеше двете с Мелани Кориган да са се съюзили, за да проваля делото. Или поне да го оставя да се провали. Как пък й хрумна да ме викне точно в навечерието на последния ден? И аз налетях на примамката — скромна тъмнокоса млада жена, под чийто дъх на сапун можеше да се крие същата хищница като Мелани Кориган. Но сега нямах време за тия мисли. Дан Сефало се изкашля и пристъпи напред. Изглеждаше невероятно нормален — с тъмносин костюм и загащена бяла риза. Той отправи бащинска усмивка към Мелани Кориган, после леко се поклони на съдията.

— Обръщам се най-почтително към съда — започна той, — а също така към дамите и господата от състава на съдебните заседатели. Искам да ви благодаря, че дойдохте тук и отделихте цяла седмица, за да слушате разни адвокати и доктори. Знам, не е било лесно, но без помощта на съвестни граждани като вас нямаше да имаме съдебна система.

Това е заключителна реч от типа „много благодарим“. Първо се подмазваш на съдебните заседатели, после ги молиш за дреболия — да се изръсят с няколко милиона долара чужди пари.

— И тъй, от името на мисис Кориган — продължи Сефало, като кимна назад, за да насочи вниманието им към вдовицата, — както и от името на всички нас, скромни слуги на обществото, благодарим ви. Трябваше да изоставите работата и семействата си, но тъкмо в това е величието на нашата система. Аз обичам американската съдебна система. Именно по нея се различаваме от варварите и комунистите.

Вече ми идваше до гуша от патриотизъм. Чудех се кога ще заговори по същество.

— Когато съм тук, пред вас, и когато ме смени мистър Ласитър, трябва да помните най-важното: нашите думи не са доказателства. Те са обикновени адвокатски приказки, а вие знаете старата поговорка: Дума дупка не прави. Някои смятат, че днес предстои заключителен спор, но аз няма да споря с мистър Ласитър. Приемете ме като екскурзовод. Ще ви разведа из доказателствата, та когато се оттеглите на съвещание, да вземете решението си въз основа на свидетелските показания и закона, както ви е заръчал съдията Ленард.

Двама от заседателите кимнаха. Сефало започваше отдалече. Аз съм ваш приятел; дайте да го обмислим заедно. Много правилен ход. Не бива да им четеш лекции. Караш меко, печелиш доверието им, после изведнъж вадиш тежката артилерия и ги размазваш. Те още нямаха представа, но аз знаех много добре какво ги чака.

— Може би помните какво ви казах при откриването. На нас се пада тежкият товар да докажем, че Филип Кориган е умрял поради престъпната небрежност на ответника. Сега, когато приключим с адвокатските приказки, съдията ще ви каже, че за взимане на решение в една или друга посока най-важно е превъзходството на доказателствата. Какво означава това? Да речем, че сложим на люлка две момченца и едното тежи двайсет и три килограма, а другото — двайсет и два. По-тежкото ще наклони люлката. Точно това ни трябва — да я наклоним.

При тия думи Сефало разпери ръце и се направи на люлка. Наклони дясната съвсем леко.

— Само мъничко люшване и ще трябва да присъдите на ищеца обезщетение — напомни той. Цялото дело се оказваше просто като задачка за първолаци. — Освен това, при откриването ви казах, че съдебният процес е като книга, а всеки свидетел — глава от нея. Всяка книга има различна история. Днешната е трагична. Разказва за здрав, енергичен мъж в разцвета на силите, бизнесмен, съпруг, филантроп…

Сефало отново се завъртя към Мелани Кориган. Шест чифта очи проследиха движението му. Тя хапеше устни и се бореше със сълзите. Отново беше в черно. Този цвят подчертаваше бледото й лице, правеше я крехка и безпомощна.

Сефало продължи да набира инерция.

— Филип Кориган влязъл в болница за съвсем обикновена операция на дискова херния. Доверил се на Роджър Солсбъри, смятан за опитен хирург-ортопед. А днес, когато неговата вдовица се събужда, всяка сутрин преживява онзи ужасен момент, в който за част от секундата се надява да го открие до себе си.

За известно време Сефало продължи да маже с голямата четка. Стратегията му беше да лавира между доказателствата и да избягва свидетелските показания, докато не нажежи емоциите на съдебните заседатели.

— Тук изслушахте много свидетели. Но навярно най-добре помните двама от тях: доктор Харви Уоткинс — бивш началник на ортопедично отделение в голяма болница, и свидетеля на защитата Чарлс Ригс — онова старче, дето работило като съдебен лекар. Мисля, че трябва да си зададете един въпрос и за двамата. Кой е извършил повече ламинектомии? Ясна работа, доктор Уоткинс вече им е загубил и бройката. А старият Чарли Ригс не е виждал жив пациент.

Широка усмивка; тихичко кискане откъм заседателите. Роджър Солсбъри се завъртя тревожно на стола.

— Такива са фактите! Чарли Ригс през цялата си кариера не е докосвал жив пациент — показанията му бяха само догадки и нищо повече.

Сефало търкулна бавно по езика си думата до-гад-ки, досущ както преди време един политик от Флорида обвини своя конкурент в предизборната борба, че жена му била драматична ак-три-са.

— Все едно, да доведат тук моя квартален месар Джино, да ви обяснява що е гръбначна хирургия. Знаете ли как наричат в медицинския бранш съдебните лекари? Дърводелци. Само знаят да кълцат, все едно, че си имат работа с дънер.

— Протестирам, Ваша светлост! Това няма нищо общо с показанията на свидетеля.

Не обичам да възразявам по време на заключителна реч. Понякога това ядосва заседателите, които слушат с голям интерес бомбастичните адвокатски приказки. Но исках Сефало да разбере, че не дремя.

— Отхвърля се — каза съдията Ленард.

— Дърводелци — повтори напук Сефало. — Ригс никога не е извършвал ламинектомия. Нито една! Срамота, мистър Ласитър!

При тия думи Сефало се обърна и ме изгледа. Заседателите също ме изгледаха начумерено, сякаш се чудеха дали не съм ги будалкал. Добра стратегия — нито дума за показанията на Ригс, само удари срещу неговата компетентност. Рано или късно обаче Сефало трябваше да се спре и на доказателствата, иначе доброволно щеше да ми отстъпи топката. Роджър Солсбъри се въртеше тъй отчаяно, че столът му скърцаше по вехтите плочки на пода. Потупах го по рамото като треньор с нервен играч.

— През първия ден на процеса чухте истинския експерт, доктор Уоткинс. Беше само преди няколко дни, ала сякаш е минала цяла вечност, затова позволете да ви припомня. Той каза, че да се пробие аортата с форцепс е, лекарска небрежност. И че през същата нощ аортата на Филип Кориган се е разкъсала. Никой не оспори това. Мистър Ригс… прощавайте, доктор Ригс… каза само едно — че не знае как аортата е била разкъсана от предната страна. Но каза ли ви какво е довело до аневризма? Не!

Нямаше отговор. Според мен доктор Солсбъри е кълцал толкова некадърно, че само по чудо форцепсът не е изскочил отпред през пъпа.

Роджър Солсбъри изстена. Почти бях забравил таланта на Сефало да представя и най-голямата глупост като азбучна истина. Освен това бях забравил да предупредя Роджър Солсбъри да се пази от инфаркт по време на заключителната реч. Имах какво да кажа на съдебните заседатели, ако междувременно не се захванеха да одерат клиента ми жив.

— За едно съжалявам — продължи Сефало малко по-тихо. — За жалост, доктор Уоткинс се разболя малко преди второто си излизане пред съда. Не бе тъй убедителен, както обикновено. Но съм уверен, че схванахте основната му идея. Единствено доктор Солсбъри със своята престъпна небрежност е причинил смъртта на Филип Кориган, превръщайки тази млада жена в безутешна вдовица.

Мелани Кориган своевременно вдигна кърпичка към очите си. Сефало загряваше за обявяването на щетите. Той пристъпи към ложата на съдебните заседатели и ги изгледа право в очите един по един.

— И тъй, казано съвсем накратко, няма съмнение по въпроса за отговорността. Да, дами и господа, изобщо не става дума да определим кой печели. Въпросът е „колко“. Много важен въпрос, защото и Филип Кориган бе много важен човек. Той беше строител, предприемач, който даде работа на стотици хора и прехрана на още хиляди с първата верига от търговски центрове, изградена на островите край Флорида. Преди Филип Кориган там нямаше универсални магазини. Преди Филип Кориган нямаше жилищни блокове в приливната зона. Черногледците ги смятаха за невъзможни, но Филип Кориган успя.

Двама заседатели кимнаха почтително.

— След минути съдията ще ви даде инструкции относно щетите, а те са тежки. Чухте показанията на финансови специалисти за изгубените бъдещи доходи на Филип Кориган поради неговата трагична и преждевременна гибел. Ще вземете този писмен отчет на своето съвещание. Чухте как вдовицата — мисис Кориган, разказа за своята скръб. Нека Бог ви помогне да носите тази скръб по време на съвещанието и да вложите част от нея в присъдата си.

Значи Бог помагаше на ищеца. Тая работа никак не ми се хареса. А сега рукнаха и сълзите на вдовицата. Мелани Кориган извърна глава настрани, излагайки пред съдебните заседатели изящния си профил.

— Съдията ще ви обясни, че мисис Кориган има право на обезщетение за душевните си страдания, за изгубената топлота и закрила на своя съпруг. Мъките на скръбта ще са с нея до последния миг от живота й. При всяка годишнина от сватбата, при всеки празник, всеки път, когато види в къщата нещо, свързано с него, всяка сутрин, когато се буди, и всяка вечер, когато си ляга, тя ще мисли с непоносима болка за него. Безумна, безмилостна, безконечна болка. Поради тази причина искаме да присъдите пет милиона долара лично на мисис Кориган и пет милиона долара за наследството, или общо, дами и господа, десет милиона долара.

Той изчака секунда-две, за да схванат, след това продължи:

— И не се извинявам за нито един от тези долари. Сигурно сте чули, че преди няколко дни продадоха на търг расов кон за петнайсет милиона долара.

Съдията Ленард надигна глава. Сигурно му се искаше да има процент от сделката.

— Не се извинявам — повтори Сефало. — Казаха ми, че някакви японци платили четиридесет милиона долара за картина от… как му беше името на онзи художник, Ван Гог ли? А Военновъздушните сили на нашите Съединени щати плащат милиони и милиони долари за всеки изтребител. Но както знаете, във всеки изтребител вграждат катапултно кресло, защото при катастрофа желаят да спасят пилота, а самолетът нека да изгори. Човешкият живот струва повече, отколкото самолет за двайсет милиона долара. Затова, дами и господа, не се извинявам, че искам от вас десет милиона долара.

Сигурно можеше още дълго да не се извинява, но реши да приключи дотук. Позамисли се преди решаващия удар. Пристъпи към масата на защитата, където Роджър Солсбъри се обливаше в пот. Сефало въздъхна дълбоко и изрече:

— Филип Кориган отишъл в онази болница и казал: „Погрижи се за мен, докторе. Използвай цялото си умение и опит. Не оставяй кръвта ми да изтече“. Приспали го и той останал да лежи като невинно дете, изцяло във властта на този човек. А този човек го заклал.

При тия думи Сефало се завъртя и насочи обвинителен пръст към Роджър Солсбъри. J’accuse.^[1] После пристъпи до парапета на заседателската ложа и се подпря върху него като близък приятел на тия шестима честни люде.

— Знаете ли, някакъв си писател, не му помня вече името, беше писал: „От всички печални думи на езика или перото най-печални са тия — а би могло“. Да, най-печалните думи. Вече никога не ще узнаем какво би могло да стане с Филип и Мелани Кориган. Може би щяха да имат деца, нови човешки същества, с които да споделят безграничната си любов. Ала Филип Кориган повери живота си на този човек и напусна без време белия свят. Сега Мелани Кориган поверява своя живот на вас. Тя има само един шанс. Ако бъде нещастна, не ще може да се върне и да опита отново. Идната седмица този съд ще разглежда някое дело за потрошен автомобил или за паркинг пред жилищен блок. Нашето дело се решава тук и сега, то е трагично и тежко. Не позволявайте Мелани Кориган да излезе от залата и да си каже: „А би могло.“ Благодаря и дано Бог ви благослови.

Пак опря до Бога. Вече всички знаехме, че Сефало е приятел на Бога и враг на комунизма. Той си седна, а Мелани Кориган отвори кранчетата. После захлупи лице върху рамото на Сефало. Той я потупа между плешките. Заседателите изобщо не забелязаха как станах и тръгнах към подиума. Гърлото ми се стягаше. Лицето на Роджър Солсбъри бе застинало в гримаса на ужас. Трябваше да му покажа, че не давам пет пари за артистичните изпълнения на Сефало. И го доказах, като не се издрайфах от страх в заседателската ложа.

Тия пет-шест крачки към подиума бяха безкрайно самотни. Спрях и най-сетне заседателите вдигнаха насреща ми предизвикателни погледи. Благодарих им за вниманието, без да се пъча излишно. Казах, че имам само една възможност да говоря пред тях, а след това мистър Сефало ще стане да ме обори. Това им хареса. Казах още, че му се дава втори шанс, защото ищецът е натоварен да докаже твърденията си. Защитата не е длъжна да доказва каквото и да било. И тъй, нека да видим какво е доказано.

— Един човек е мъртъв и мистър Сефало има право в едно отношение. Това е трагедия. Винаги е трагично, когато човек си отива преди обичайните седемдесет години. Но светът е пълен с трагедии. Случват се всеки ден. И не всяка от тях, както и тази, която разглеждаме, става по нечия вина. Мистър Сефало има право за още нещо. Случаят е важен, но не защото става дума за големи пари. Важен е, защото засяга репутацията и доброто име на един чудесен хирург — човек, лекувал бедните и онеправданите в нашата обществена болница, човек, посветил дълги години от своя живот на целта да се обучи и подготви във всяко отношение за борба срещу смъртта и спасяване на живота.

Зърнах как Дан Сефало с досада вдигна очи към тавана. Трай си там, Дан. Може и да мажа с голямата четка, но в тая област ти си всепризнат цар. Какво искаш да чуеш? Че моят клиент е посветил дълги години на плановете как да натрупа пари, че ортопедите разбират единствено от колене и глезени, а по-нагоре се озовават в небрано лозе — това ли?

— Филип Кориган е починал от разкъсване на аортата — продължих аз. — Всички го знаем. Никой не спори.

Аневризми на аортата се случват всеки ден. Сами чухте свидетелите. Аневризмът може да бъде причинен от високо кръвно налягане, травма, атеросклероза и още много неща. Може да е, както каза доктор Ригс, ex visitatione divina, тоест поради Божие посещение.

Нямах намерение да отстъпвам Божията територия на Сефало. Огледах шестте лица. Нищо. Ни най-малък проблясък. Добре поне, че ме слушаха.

— Позволете сега да ви посоча основната грешка в твърденията на ищеца — слабото звено, кухата основа, заради която се сгромолясва цялата къщичка от карти. — Почна ли да говоря с шаблони, не спирам, додето не ги изчерпя. — Слабото звено е непосредствената причина. Нека го повторя още веднъж. Непосредствена причина. Причината не трябва да е посредствена. Когато приключим, съдията Ленард ще ви прочете закона за непосредствената причина.

Трябваше да изтъкна показанията на Ригс. Естествено, можех просто да кажа: ето какво чухме от Ригс, но това едва ли щеше да е достатъчно след голямата секира на Сефало. Сега номерът беше да свържа показанията на Ригс с онова, което щеше да им каже съдията.

Взех томчето със стандартни указания за съдебните заседатели. Исках да изглеждам официално лице, един вид — помощник на съдията. После изрекох с тежък глас, сякаш цитирах Декларацията за правата на човека:

— Ето как ще ви инструктира съдията: „Професионалната небрежност е законна причина за смъртта, ако пряко и по естествена последователност предизвика или съществено допринесе за тази смърт, при което може с основание да се твърди, че без професионална небрежност смъртта не би настъпила“. Запомнете, това не са думи на Джейк Ласитър. Казва го съдията, казва ви го законът. Рискът при обсъждането на инструкциите е там, че съдебните заседатели нямат ни най-малка представа какво им говориш. Инструкциите са сложни, а заседателите не притежават ума на антични философи. Трябваше да им обясня за какво е цялата работа.

— „Без професионална небрежност смъртта не би настъпила“ — повторих аз. — Това трябва да определите — дали Роджър Солсбъри носи отговорност за професионална небрежност, за нарушение на лекарската си клетва, защото именно в това го обвиняват. Ставайки лекар, той е дал обещание да се придържа към Хипократовата клетва. Да не причинява вреда. А сега, според законите на Флорида, го обвиняват, че поради небрежност е причинил смъртта на Филип Кориган. Най-напред трябва да се запитате какви доказателства има, че доктор Солсбъри е допринесъл съществено за тази смърт и че без професионална небрежност смъртта не би настъпила.

Нямах представа дали проумяват какво им говоря, но продължих упорито напред.

— Това е най-важният въпрос при определянето на непосредствената причина, а в това отношение показанията са недвусмислени.

Помълчах отново, за да подчертая думите си.

— Дами и господа, спомнете си показанията на доктор Харви Уоткинс. Можете да ги обмисляте колкото си искате, но не ще откриете доктор Уоткинс да е казал, че аневризмът се дължи на нещо, извършено от доктор Солсбъри. Както виждате, аз приемам всяка дума на доктор Уоткинс. Той каза, че да се пробие аортата с форцепса би било професионална небрежност. Чудесно, но няма доказателства, че това се е случило. Ето го липсващото звено. Операцията е извършена сутринта. Аневризмът настъпва късно през нощта в самостоятелна стая. По време на операцията няма спадане на кръвното налягане, няма и признаци за вътрешен кръвоизлив. Мистър Сефало иска от вас да трупате предположения върху предположения, за да решите, че форцепсът е пробил аортата въпреки липсата на признаци за аневризъм в течение на дванайсет часа. А какво ни каза доктор Ригс?

Разтворих крака и застанах решително на метър от парапета на ложата. Стоях непоклатимо като скала. Исках да виждат само мен, да чуват единствено моите думи.

— Доктор Ригс ни каза две неща. Първо — че аортата се е разкъсала отпред, където форцепсът не би могъл да я докосне. И второ — че Филип Кориган е страдал от атеросклероза, тоест втвърдяване на артериите. Може да звучи парадоксално, но от това втвърдяване артериите всъщност стават много крехки. Филип Кориган е бил на петдесет и седем години. Много кръв е минала през тези артерии, много път е навъртял километражът му. И аз заявявам пред вас, дами и господа, че просто му е дошъл часът ex visitatione divina.

Мъчех се да определя как върви. Ако лапнеха тази примамка, печелехме. Ако не — с нас беше свършено. Сега беше моментът да пристъпя към въпроса за обезщетението, да изразя смайване от исканите десет милиона. Да се възмутя от печалбарството за сметка на чуждата смърт. Но реших да рискувам.

— Дами и господа, обикновено в този момент защитата обсъжда исканото обезщетение. Но аз съм твърдо убеден, че представените свидетелства не доказват твърдението за отговорност на моя клиент и поради това смятам въпроса за излишен. Ищецът просто не обоснова твърденията си.

Трябваше ми нещо ефектно за завършек. Реших да: рискувам с удар срещу съчувствието.

— И накрая, няколко думи за мисис Кориган. Тя е млада жена и раните в душата й ще заздравеят. Без съмнение, тя е знаела, че щом се омъжва за човек, двойно по-стар от нея, някой ден ще остане вдовица.

Стъпвах по тънък лед. Само мъничко да пресилех нещата и разгневените заседатели щяха да ни лепнат жестока присъда.

— Мистър Сефало ви цитира една стара поговорка за думите „а би могло“. Друг писател е казал, че скръбта е най-силното човешко чувство — и поради това трае най-кратко. Времето лекува. Скръбта отминава. Животът продължава. Естествено е да изпитвате съчувствие към мисис Кориган. Аз също го изпитвам, но това чувство не бива да влияе върху решението ви. След малко съдията Ленард ще каже, че не бива да се поддавате на съчувствие. Съдът не е място за емоции. Тук важат единствено фактите и законът, а те ще ви убедят, че в случая моят клиент не носи отговорност. Благодаря.

Докато вървях към масата на защитата, усещах как погледът на Мелани Кориган ме пробожда в гърба. По лицето на Роджър Солсбъри се бореха надежда и страх. Без да губи нито секунда, Дан Сефало зае моето място. Имаше правото на последен удар.

— Дами и господа, ставам, за да говоря за сетен път вместо Филип Кориган, който вече не е в състояние да говори.

Ама че non sequitur^[2]. Ако Филип Кориган можеше да говори, изобщо нямаше да сме тук.

Сефало надигна възмутен адвокатски глас.

— Принудиха тази жена да изтърпи гибелта на съпруга си, погребението му, вечната самота, този процес, а сега твърдят: ще й мине. Вървете си, мисис Кориган, ще ви мине. Позволете ми да ви кажа нещо, дами и господа. Когато приключим днес, аз ще се прибера при семейството си. Вие също. Мистър Ласитър ще се срещне с приятели за весел разговор сред подноси с ордьоври и звън на чаши.

Каква изненада! Аз пък мислех, че ще се прибера и ще си отворя една консерва риба тон.

— Но когато тя отключи вратата тази вечер, домът на семейство Кориган ще е мрачен и пуст. Така ще бъде и утре, и вдругиден. Мистър Ласитър иска да се взирате в какви ли не дреболии, а фактът е прост: един човек влезе в болница за съвсем обикновена операция и не излезе жив. Сега ви отрупват с купища обяснения, но ние с вас знаем истината. Затова, преди да се оттеглите в кабинета, аз приключвам и ви моля да помните, че сте единствената и последна надежда на тази жена. Нека Бог ви помага!

Лоша работа, помислих си аз, докато заседателите се изнизваха към кабинета. Ако почнат да търсят за решението си помощ от Бога, а не от закона…