Пол Ливайн
Дълга целувка за сбогом (16)

15
Мидената бригада

Не заварих въоръжени ченгета около къщичката си на Къмкуот авеню, нито пък тълпи журналисти в кантората. Взех да се чудя дали Големият гробищен обир не е бил просто сън. Обикновено понеделнишко утро — седях зад бюрото си кротък като монах и пиех кафе, когато внезапно зърнах статията на седма страница в раздела за местни новини:

Вандали унищожиха през уикенда гробница и отнесоха две тела от терена на погребална служба „Вечен спомен“, съобщи вчера областната полиция.

Според полицейския говорител телата на Филип Р. Кориган и неговата съпруга Силвия Кориган са били откраднати от частен мавзолей в югоизточното гробище. Мистър Кориган, починал през 1986 година, беше известен строителен предприемач, срещу чиято дейност се бореха няколко групи природозащитници. Съпругата му почина две години по-рано.

Май е дело на „Мидената бригада“, каза сержант Хоакин Кастильо, намеквайки за радикалната групировка от островите, която прибягва към насилие, за да спре строителството в екологично застрашени райони.

Тъй като Мидената бригада държи имената на членовете си в тайна, не успяхме да открием за коментар нито един от тях. Според полицейска преценка щетите по гробницата възлизат на 50 хиляди долара.

Смахната работа. Толкова тъпо измислено, че по някакво чудо се доближаваше до истината. Мидената бригада се състоеше от свирепата терористка баба Ласитър, каналджията любител Върджил Тигпен и двама безработни рибари, които по цял ден висяха с въдици около Адския залив, ако не лежаха в участъка за пиянство на обществени места.

Вестникът не споменаваше нито за неотдавнашния процес, нито за някакви странни видения на нощния пазач. Ченгетата вероятно не виждаха никаква връзка между произшествието и Роджър Солсбъри, а пазачът едва ли щеше да се разбъбри за срещата си с мухлясалия призрак. Заподозрени оставаха само членовете на някаква тайнствена групировка.

Не вярвах да разследват случая много усърдно. За област Дейд това си беше кокошкарска история. Особено в сравнение с другото произшествие през същия ден — полицай от отдела за борба с наркотиците ударен по главата със сто кила двайсетдоларови банкноти. Попаднал в болница с мозъчно сътресение и дори не успял да прибере парите. Полицията ги задържала като веществено доказателство срещу наркотърговеца Гилермо Монталво. Когато федерални агенти обкръжили къщата му, Монталво метнал парите — пресовани като бала сено — през прозореца на втория етаж. Паднали право върху главата на полицая, който носел бронирана жилетка, но не и каска. Колко пари има в сто кила двайсетачки? Точно един милион осемстотин хиляди сто и осемдесет долара, отговарят феберейците, които често оценяват плячката на тегло, защото броенето става бавно.

Същия ден друг федерален агент бил прострелян в пищова. Без майтап — не в оная работа, а наистина в оръжието. След като уредил фалшива сделка за килограм кокаин, агентът измъкнал деветмилиметров полуавтоматичен пистолет „ЗИГ-Зауер“. Продавачът, някой си Анхел Моралес, сторил същото. Моралес стрелял пръв и куршумът му заседнал в дулото на противника. Но не му останало много време да се порадва на точната си стрелба. От храстите четири други ченгета надупчили Моралес с двайсет и два куршума, после за всеки случай го сритали по топките.

Животът си вървеше чудесно, тъй че полицията едва ли щеше да се тревожи за някакво старомодно отвличане на трупове. Питах се обаче дали Роджър е чул. Или Мелани Кориган. Полицаите сигурно щяха да й се обадят. Може би трябваше да я проследим, да видим дали няма да се срещне с Роджър за обсъждане на положението. Ненадейно Синди прекъсна размислите ми.

— Една мацка те търси на втора линия, su majestad^[1]

— Има ли си име?

— Да, и мазно гласче като зехтин.

— Синди, моля те, не ми е до гатанки. Имах тежък уикенд.

— Мисис Кориган търси Джейкъб Ласитър.

Само това ми липсваше.

Набързо определих позицията си: не съм очаквал обаждането, но и не съм изненадан.

— Джейк — каза тя, след като я поздравих с официален глас, — боя се, че имам неприятности.

Тя помълча. Оставих я да изчака, после казах:

— Четох статията във вестника. Какво става?

— Не знам, но съм съсипана. Не можеш да си представиш как ме боли. Все си мисля как е осквернил гроба на Филип, за да открадне тялото. Ужасно.

— Кой?

— Роджър, естествено. Не виждам кой друг би го сторил, освен ако е замесена и оная малка кучка.

Олеле! Изтръпнах и по гърба ми сякаш плъзнаха късчета лед. Да видим какво точно знае.

— Защо ще се меси Сюзън? Ами Роджър? И изобщо кому е притрябвало да го прави?

— Не знам, може заедно да са го убили. А сега премахват уликите.

— А за какво им е тялото на Силвия Кориган?

Тя отново помълча, после отвърна:

— Защо не питаш добрия доктор?

Толкова много въпроси и толкова малко отговори.

— Защо се обаждаш?

— Мислех да те наема. Нали разбираш, за свой адвокат.

Ето, че изведнъж всички почваха да ме търсят. Докторът, дъщерята, вдовицата.

— Не ми се вижда добра идея. Изобщо не знам дали имаш нужда от адвокат, пък и няма как да работя за теб, след като съм защитавал Роджър Солсбъри.

— Жалко — каза тя и по гласа й личеше, че наистина съжалява. — Щяхме да поработим добре.

Намек, несъмнен съблазнителен намек. Искрица, която да се раздуха до буен пожар с още няколко прошепнати думи или с потриването на онова стройно, стегнато тяло в моето. Един вид, молба за преразглеждане на делото. Реших засега да оставя съдебното решение в сила.

— Съжалявам, мисис Кориган — казах аз твърдо като адвокат, който отхвърля подкуп. — Просто няма да стане.

— В такъв случай не ми остава друго, освен да си върша работата без твоята помощ.

Не възразих и след още няколко думи се сбогувахме. Мислено се потупах по рамото, а върху черния небосвод на подсъзнанието ми прелетя като падаща звезда едно ослепително видение — разголеното тяло на Мелани Кориган.

 

 

Срещата беше за два следобед, но Роджър Солсбъри подрани с десет минути. Необичайно за доктор. Беше със сако и вратовръзка. Също необичайно. По нашите места лекарите обикновено предпочитат небрежната външност бяла престилка и смачкани обувки. Но не и Роджър. Синьо спортно сако, сиви панталони, елегантни мокасини. Приличаше на студент от скъп колеж. Той сърдечно поздрави Синди, хвърли за миг поглед навън към едно туристическо корабче в залива, после се настани на креслото под умиращия от жажда фикус.

Чарли Ригс пристигна двайсет минути по-късно и се извини за закъснението. Имаше важна причина — идваше от Евърглейдс, където ходеше два пъти годишно при един японски бръснар за подстригване и подкастряне на брадата. Почти не личи, че те е кълцал с рибарски нож, рекох аз и Чарли ми благодари. После се изкашля, приглади обновената си брада и надяна очилата върху миниатюрния си нос. За мен това бе сигнал да започна.

— Роджър, положението е много неудобно за нас с Чар ли.

Роджър Солсбъри хвърли безизразен поглед към Чарли, после отново се завъртя към мен и аз продължих:

— Трябва да ти призная нещо…

Роджър се разсмя.

— Обикновено клиентите се изповядват пред адвоката, нали?

— Да, но случаят е различен в редица отношения. Знаеш ли, че някой е влязъл в гробницата на Филип Кориган и е откраднал тялото?

— Четох го във вестника. Много странна работа. Сигурно са ония смахнати природозащитници от островите.

Ригс пак се изкашля. Аз преглътнах и казах:

— Точно така, двама смахнати. Ние с Чарли.

Той вдигна вежди.

— Не може да бъде. Защо?

— Сюзън Кориган искаше да се направи аутопсия, Мелани Кориган възрази. Трябваше да избираме. Но исках да те уведомя преди да предадем пробите в лабораторията. И да те питам имаш ли да ни кажеш нещо.

Роджър сви рамене.

— Какво да ви кажа?

Ако лъжеше, значи покрай химията и биологията бе изучавал и актьорско майсторство.

— Добре, Роджър, положението е следното. Мелани ми каза, че си я увещавал да инжектира на съпруга си сукцинилхолин. След като отказала, ти си убил Кориган в болничната му стая.

Лицето му помръкна. Объркване, после гняв.

— Вярваш ли й?

Мълчах толкова дълго, че Чарли Ригс успя да разпали лулата си. С три клечки кибрит.

— Не, не й вярвам. Откакто дойде да ми повериш делото, успях да те опозная и не смятам, че си способен на убийство.

Лицето на Роджър Солсбъри грейна.

— Но едно не ми дава мира — продължих аз. — Всичко около смъртта на Кориган е пълен абсурд. Аневризмът не е станал по твоя вина, но и не се дължи на склероза. В болничните документи не се споменава мускулна инжекция, но Чарли откри следи от игла. А най-сериозно стои въпросът със сукцинилхолина…

Солсбъри се обърна към Чарли Ригс.

— Сукцинилхолинът не може да се открие, нали? Би трябвало да се разпадне на сукцинилова киселина и холин.

Аз продължавах да гледам Роджър, а Чарли бавно засмука лулата си и отговори:

— Да, но тия вещества се откриват в някои тъкани. Ако съдържанието им е повишено, можем логично да предположим, че преди смъртта е бил инжектиран сукцинилхолин.

Никаква реакция. Абсолютно спокойствие.

— Вие сте експертът — безразлично отвърна Солсбъри. — Ако решите да изследвате тъканите, нямам нищо против.

Стана ми приятно. Роджър Солсбъри изглеждаше невинен и самоуверен. После той добави:

— Мелани знае истината и ако действително се интересуваш, Джейк, ако държиш да разбереш, накарай я да ти каже.

— Как да я накарам?

— Мога да й инжектирам натриев тиопентал.

— Какво?

Чарли побърза да поясни:

— Натриев пентоетил-пентометилбутил-тиобарбитурат. Известен под търговското име пентотал.

— Серум на истината? — попитах аз по-високо, отколкото трябваше.

— Неточен термин — отвърна Чарли, — но схващаш за какво става дума. Потиска дейността на централната нервна система. В подходящо количество предизвиква хипноза и пациентът наистина става откровен относно събитията от миналото си.

— Мога да я боцна, а след това ще я отвлечем — весело заяви Роджър, сякаш отвличането бе съвсем нормална тема за разговор. — Отвеждаме я на сигурно място, после можеш да я разпиташ. Това го умееш, Джейк. И ще разбереш истината. Искам да ми вярваш.

Погледнах Чарли Ригс. Той гледаше мен. За някакви си деветдесет секунди моят клиент се беше превърнал от невинен лекар в луд похитител.

— Роджър, не бива да правим това — казах аз.

Той сви рамене и послушно се съгласи, после предложи някой ден да отскочим заедно на риболов нейде по островите. Отбих топката с някаква тъпа шега и Роджър потегли към болницата, където го чакаше операция на коляно.

Вдигнах крака върху разхвърляното бюро, а Чарли Ригс пак напълни лулата. Не се поглеждахме. Искаше ми се да каже нещо, но той мълчеше. Накрая наруших тишината.

 

 

— Въобразявам ли си, или на моя клиент му хлопа дъската?

Чарли стана и пристъпи до прозореца. Присви очи от ярката светлина и се загледа над океана право на изток.

— Фантазии. Мисля, че Роджър Солсбъри не може да различи фантазия от реалност. Искал е да притежава Мелани и може би е желал смъртта на Филип. Може дори да е споделил с Мелани. Но ако съдя по днешната му реакция, бих казал, че не е убил Филип Кориган. И той иска да знаеш това. Уважава те, Джейк. Иска да го харесваш…

— Та да си ходим за риба.

— Нещо такова. Затова фантазира как ще й инжектира пентотал.

— Искаш да кажеш, че е мечтател, а не убиец.

Чарли Ригс пусна насреща ми облаче дим с вишнев аромат.

— Освен ако фантазиите му надделеят. И се превърнат в реалност. Тогава Deus misereatur, тоест Боже помилуй…

 

 

Изчетох пощата, завъртях няколко телефона, скатах се от шефското съвещание за обсъждане на новите картини в приемната — Анди Уайът печелеше с пет към едно срещу Анди Уорхол — и потеглих към редакцията на „Маями Хералд“. Сюзън Кориган ме чакаше на крайбрежната уличка зад сградата. Стоеше кротко и гледаше как от един шлеп разтоварват грамадни топове вестникарска хартия. Подвижният мост на магистралата Макартър беше вдигнат, двеста коли чакаха някаква богаташка яхта да пролази отдолу с пет километра в час. Топлият източен вятър развяваше над уличката американския флаг, а бетонът блестеше от яркото слънце.

Сюзън беше с журналистическата си униформа — маратонки и избелели джинси с бележник в задния джоб. Очилата бяха вдигнати върху късата й черна коса. Рулата хартия продължаваха да се търкалят по наклонената рампа от шлепа.

— Много дървета са изсекли, за да можеш да пишеш как някакви дангалаци с пластмасови каски търчат подир топката по терена.

Тя подскочи.

— Ох, стресна ме. Бях се замислила.

— Не за мен, предполагам.

— Донякъде и за теб — откровено призна тя. — Но най-вече за татко и за всичко, което се случи. Нещо ново от Чарли?

— Засега не. Утре чакаме резултати.

— Какво ще правим тогава? Искам да кажа, ако се потвърди наличие на отрова в мозъка и черния дроб.

— Не знам. Всичко с времето си. Днес двамата с Чарли казахме на Роджър, че тялото е у нас и ще направим анализи. Това май изобщо не го смути. Дотук всичко е пълна мъгла.

Тя се позамисли.

— Можеш здравата да загазиш, нали?

— Заради някакво си унищожаване на частна собственост, кражба на трупове и подвеждане на клиент? Дреболия. Най-много да си докарам лишаване от адвокатски права плюс кратък престой на сянка.

— Тогава защо го правиш?

Яхтата плъзна покрай нас. От палубата ни махнаха с ръце три самодоволни хлапета и един шишкав мъж на средна възраст. Мостът се спусна с оглушително метално скърцане. Накрая казах:

— Сигурно все още търся добрите момчета.

— Добрите момчета ли?

— Така казах веднъж на Роджър Солсбъри. Че все търся добрите момчета и все не ги намирам.

Тя се притисна към мен и ме целуна по устните.

— Аз от добрите момчета ли съм?

Странно, и аз почвах да си задавам същия въпрос.

— Дано, защото заради теб зарязах Роджър. Вече не давам пет пари за правилата, просто искам да постъпвам както трябва.

— Благородно желание.

По-скоро глупаво. Може би съм хлътнал по тия твои тъмни, дълбоки очи и по умението ти да се пъхаш под черги. Тя настръхна.

— Ако мислиш така, може би трябва изобщо да напуснеш терена. Бягай в съблекалнята, додето е време.

Не мислех така. Усмихнах се и тя разбра, че само си дрънкам. Беше ме хванала на въдицата и го знаеше. Шеговито ме халоса с юмрук по рамото. От такава шега остават синини.

— Откарай ме у дома — каза тя. — Да видим дали под душа има място за двама. След това, ако много настояваш, ще облека рокля и ще ти позволя да ме изведеш на вечеря.

 

 

Старият ми олдсмобил завари дома на фамилия Кориган точно както преди. Плътно затворен. Мрачен и тих. Или богатите са мълчаливи по нрав, или Мелани Кориган забавляваше някого под завивките. Не забелязах отпред мотоциклет, тъй че едва ли щях да се сблъскам с Херкулес.

Заобиколихме към бунгалото. Вътре беше тъмно, но входната врата зееше, увиснала на една панта. Настана онзи миг на недоумение, когато вярващ, че ако затвориш очи, всичко ще се промени. Но не се промени нищо. Светнах лампите. Всичко беше обърнато с главата надолу най-старателно — преобърнати чекмеджета по пода, купища книги, разхвърляни дрехи. Сюзън изпъшка задавено, после изтича в малката спалня и измъкна от гардероба калъф от стикове за голф. Самите стикове лежаха наоколо, само един стърчеше от близката саксия. Тя бръкна в калъфа и задраска с пръсти по кожата, но не откри каквото търсеше.

— По дяволите, по дяволите! — изкрещя Сюзън, готова да се разплаче. — Не е тук. Те са го взели. Взели са доказателството.

Знаех какво е изчезнало. Малко кожено куфарче с шишенце и две спринцовки. Само едно не знаех — кои са те.