Пол Ливайн
Дълга целувка за сбогом (11)

10
Да, Ваша светлост

Ново очакване, този път за присъдата. От всички досадни страни на професията тази ми е най-неприятна. Никога не съм висял пред родилното отделение, но познавам ситуацията до най-малки подробности — безконечно крачене напред-назад, навъсени вежди, цигара подир цигара. Там поне, когато се свърши, имаш какво да отнесеш у дома. А аз изоставям всичко зад себе си. Победа, загуба или прекъсване на процеса — край, погребано и забравено. Победата не е радост, а само мъчително облекчение, като да измъкнеш ножа от раната. Загубата не е страдание, а само осъществяване на отдавна предвидена болка.

Да водиш защита е жива скръб. Ако спечелиш, значи просто изравняваш резултата, възстановяваш статуквото. Клиентът те кани на вечеря. Показва ти новата лепенка на колата си: Моят адвокат може да набие твоя адвокат. Ако загубиш, разпитва те какво е трябвало, за да спечелиш. И непременно намира някакъв пропуск.

Роджър Солсбъри крачеше из коридора. Аз седях със Синди в съдебната зала. Докато четях новия брой на списание „Уинд райдър“, тя вирна боси крака върху масата и се зае да боядисва ноктите им в сребристо метален цвят, който ми напомняше за спортна кола от седемдесетте години. Съдебният пристав влезе и я изгледа гадно. Тя размърда насреща му палеца на крака си.

Все чакаме и чакаме, вече са се провлачили двеста минути, животът отлита. Някъде на Канарските острови мургави французи и французойки карат уиндсърф с петдесет километра в час. По склоновете на Скалистите планини фучат скиори сред облаци снежен прах. Само на сто и петдесет километра от нас щастливи риболовци мятат въдици в езерото Окичоби. А аз? Защо изобщо съм седнал в тая престаряла съдебна зала да чакам, кога шестима непознати ще ми кажат дали ставам за нещо, или трябва да зарежа занаята?

— Нали е добър знак, че се бавят толкова дълго? — попита Роджър Солсбъри откъм входа.

— Може би — казах аз.

Няма що, мъдър отговор. Всъщност времето вече нямаше значение. Ако заседателите излязат с присъда до двайсетина минути, значи непременно са подкрепили защитата. Не са имали време дори да поръчат пържоли за сметка на данъкоплатеца, камо ли да обсъдят отговорността и обезщетението. След този срок не се знае нищо. Може би още преди часове са решили, че ответникът е допуснал небрежност и сега само се чудят колко нули да пишат в съдебния протокол.

Взех вестника и прелистих на спортните страници. Името на Сюзън Кориган се мъдреше над статия за поредната загуба на „Делфините“ в Кливланд. Те никога не са играли добре в студено време. Сега падаха с 10 на 24 срещу „Кафявите“, чиято отбрана беше известна с прякора „Кучетата“.

КЛИВЛАНД. Докато играта все още беше неясна, а игрището постепенно се заледяваше, „Кафявите“ показаха на „Делфините“ от Маями, че край бреговете на замръзналото езеро Ери е настанал същински Кучешки ден.

Симпатично. Искаше ми се да я видя. Може би след присъдата, ако престанеше да се горещи заради тая история с убийството.

Ненадейно зареяните ми мисли бяха прекъснати от Почукването. Онова почукване откъм залата на съдебните зали, което кара всички сърца да подскочат. Всъщност можеше да означава какво ли не — например, че са гладни. Приставът тромаво забърза натам. Той беше пенсиониран полицай от моторизираните патрули — със снежнобяла коса, криви каубойски крака и дрезгава кашлица. Когато излезе отново, пое с каменна физиономия право към кабинета на съдията. Сигурно беше забравил, че за всяка Коледа му пробутвам тайничко по една бутилка „Джейк Даниелс“.

След малко съдията дотича през задната врата на залата. Закопчаваше робата си в движение и тя се развяваше подир него като полуспуснато платно на яхта. Ако вече имаше присъда, всичко щеше да се развие бързо. Но можеше и да се окаже, че заседателите имат не отговор, а въпрос. Най-често — съвсем идиотски. Може ли съдебната секретарка да ни прочете показанията на медицинската сестра за запека на пациента след операцията? Никога не се знае какво ще им щукне в главите.

Но този път нямаше въпроси. Председателят на групата държеше грижливо сгъната официална бланка. Той беше пенсиониран счетоводител. Когато го разпитвах при предварителния подбор, не прояви и капчица спонтанност или чувство за хумор. Когато го попитах коя книга е чел наскоро, отговори без колебание: „Упътване в новите данъчни закони“ от Прайс Уотърхаус. Не бих седнал да пия бира с него, но пък ми пасваше идеално в дело за гражданска отговорност и лекарска небрежност. Опитах се да разчета нещо в очите му. Никакъв шанс. Огледах другите заседатели. Същият резултат. Адвокатските легенди твърдят, че не смеят да те погледнат в очите, когато са гласували срещу теб.

Една от жените, по професия домакиня, погледна Мелани Кориган и се ухили. Това пък какво означаваше, по дяволите? Вдовицата вече не ронеше дребни сълзи. През дългата почивка си беше сложила малко руж. Представляваше чудесна комбинация от добро здраве и затаена страст, но май малко прибързано смъкваше маската на скърбяща вдовица. Устните й блестяха в бледорозово и изглеждаха влажни. Тя плъзна ръка по червеникавокестенявите си къдрици и отметна глава, разкривайки дълга, изящна шия. Великолепна поза за реклама на шампоан.

Роджър Солсбъри също ставаше за реклама. На някое погребално бюро. Когато новината за Почукването стигна до коридора, той заряза разходките и дотърча пребледнял до масата на защитата. Сега беше посивял като калифорнийски тюлен. Чудех се дали не е вече на възраст за сърдечен удар.

— Споразумяха ли се съдебните заседатели за решение? — попита съдията Ленард с тържествено мрачен тон, сякаш очакваше екзекуция.

— Да, Ваша светлост — незабавно отвърна председателят.

Той стана и подаде присъдата на пристава, който се разкашля и прикри уста с листчето, после го подаде на съдията. Ленард го разгърна и продължи да чете около хиляда години, докато аз напрягах рентгенов поглед да различа нещо от петнайсет метра разстояние. Без следа от емоции по лицето, съдията подаде листа на секретарката. Леко раздразнена, тя откъсна поглед от поредното четиво — този път изследване на женските сексуални фантазии.

— Съдебната секретарка ще обяви присъдата — съобщи Ленард със същия суров глас.

Секретарката стана, прехвърли дъвката под лявата буза, заби молива в буйната си африканска прическа и зачете с отегчен, монотонен глас:

— Единайсети съдебен състав на област Дейд — Флорида, дело номер осем–седем–едно–осем–три–седем–шест — Мелани Кориган, като законна наследница на покойния Филип Кориган срещу, доктор Роджър А. Солсбъри. — Тя помълча и се изкашля. Хайде бе, маце, по-живо! — Ние, съдебните заседатели, подкрепяме тезата на защитата.

Бум. Свърши се. Секретарката седна. Роджър Солсбъри стовари длан върху рамото ми. Дан Сефало примижа, после се съвзе като истински професионалист и помоли съдията да поиска мнението на заседателите един по един. Ленард се съгласи. Всички потвърдиха присъдата. Мелани Кориган се озърна към Роджър Солсбъри с кисела усмивка. Сякаш му казваше, че няма значение. Или неохотно го поздравяваше. Ама че странна реакция!

Ленард благодари на заседателите, а приставът им раздаде служебни бележки с малко портретче на съдията — художникът го беше изтипосал досущ като гранитния образ на Линкълн върху Маунт Ръшмор. Можеше и да си докара няколко гласа в повече за следващите избори.

Най-сетне всичко свърши. Заседателите си събраха багажа, зрителите се изнесоха в коридора и тръгнаха да дирят нови зрелища. Роджър Солсбъри непрекъснато дрънкаше колко страхотен съм бил, как невероятно говорил Чарли Ригс, колко хубава била Синди. Искаше да ме води на тържествена вечеря с шампанско.

Чувствах се напълно изчерпан. Казах му, че няма да съм приятна компания. Всъщност ми беше писнало от него. Бях му дал частица от себе си. Дружбата от споделени изпитания бързо свършва, когато премеждията отминат. Също както бойните другари се разпръсват след края на войната. Много бързо.

Но защо имах чувството, че делото Кориган срещу Солсбъри е само начало?