Пол Ливайн
Дълга целувка за сбогом (25)

24
Отрова

Чарли Ригс трябваше да си блъска главата две седмици, но накрая разбра. Знаех си, че ще успее. Той мълча още една седмица — не искал да ме разсейва по време на подготовката за процеса. Но накрая го притиснах и той ми определи среща в моргата.

Докато приключа със записките за встъпителната реч, дойде полунощ. Чарли ме чакаше на паркинга пред новата сграда от стъкло и бетон, която не приличаше на морга, а на модерна компания за компютърни технологии.

Той пушеше и се чешеше по брадата. Познавах тази физиономия. Остро притеснение. Чарли свали разнебитените си очила, избърса ги в ръкава на ризата и пак ги върна на място, където се килнаха като яхта под страничен вятър.

— Няма да ти е лесно.

— Тогава да свършваме по-бързо — отвърнах аз.

В моргата беше тихо. Двама помощник-шерифи пиеха кафе в чакалнята и попълваха формуляри. Бяха докарали семейна двойка на средна възраст. Мъжът намушкал жената с кухненски нож, после опрял под брадата си ловна пушка и дръпнал спусъка с палеца на крака.

— Е, поне едно свястно нещо е свършил — рече единият полицай.

— Да — съгласи се другият, — хубаво, че се гръмна. Много труд ни спести.

Зад бюрото в приемната седеше нощният дежурен — костелив хлапак с дълга мазна коса, стегната на опашка. Беше вдигнал крака върху модерното дъбово бюро, прелистваше порнографско списание и се кикотеше. Със свободната ръка бъркаше в грамадна торба с пържени картофи и лапаше по пет-шест наведнъж. Имаше ухилена физиономия на олигофрен и зелена болнична престилка, върху която висеше табелка с името Кърли.

Чарли Ригс се изкашля. Кърли изобщо не вдигна глава. Общинарите го лъжеха, че му плащат, той ги лъжеше, че работи.

Потропах с юмрук по бюрото.

— Да?

Лека досада в гласа, множество пъпки по физиономията.

Бих му рекъл, че културните хора казват: „С какво мога да ви услужа?“. Чарли бе по-тактичен.

— Идваме да видим образците, които е оставил доктор Калън.

Кърли се начумери.

— На чие име?

Според мен беше някъде на около двайсет и една. Ако човек е нацупен лигльо след деветнайсетата си година, такъв остава за цял живот. Още половин век ще се жалва от шефовете, от мацките и от това, че все на другите им върви.

— Ригс. Чарли Ригс.

Кърли остави мъдрото четиво и надникна в някакъв списък.

— Няма Ригс. Да не е Роулингс?

Чарли се усмихна.

— Не, аз съм Ригс. Доктор Чарлс У. Ригс.

Хлапакът не реагира. Сигурно нямаше представа що е вестник и не знаеше, че отпред на фасадата има бронзова таблична в чест на неговия среднощен гост. Спадаше към онова удивително множество млади хора, които не могат да кажат през кой век е била Гражданската война, камо ли къде са били сраженията. На тестовете по география обявяват Монтана за остров в Тихия океан.

— Покойната е Сюзън Кориган — каза Чарли Ригс далеч по-учтиво, отколкото заслужаваше хлапакът. — Доктор Калън бе така любезен да изготви няколко микроскопски проби от кожна тъкан.

Кърли пак се вторачи в списъка.

— Кориган. Ами да, номер осемдесет и девет, чертичка, двеста и четиринайсет. Първа редица, трети шкаф. — Изведнъж мътните му очи светнаха. — Хей! Чернокоса мацка. Много си падам по черно руно. Най-симпатичната мърша през…

Старият Чарли все още имаше бързи реакции. Той безшумно пристъпи пред мен. Лекичко го избутах настрани. После лявата ми ръка се стрелна към гърлото на хлапака, стисна адамовата ябълка и го извлече от стола. Не и бях казал какво да прави. Просто самичка стисна и дръпна. Същевременно дясната ръка се стегна в солиден юмрук и пое напред към острата му брадичка. Като от дълбините на мрачен тунел дочух далечния вик на Чарли Ригс:

— Недей, Джейк!

Десният юмрук спря, разтвори се и зашлеви хлапака. После още веднъж и още веднъж, оставяйки по лицето му червени петна. Сега той бе ококорен и пребледнял като уплашен заек. Когато лявата ръка го пусна, краката му висяха на петнайсет сантиметра от пода. Коленете му се подгънаха, той рухна върху бюрото и по пода изтракаха кламери. Мърморейки някакви извинения, Чарли му помогна да се изправи. Отдалечих се с наведена глава. Голям герой. Бияч и половина.

Браво, напердаши един пъпчив тъпак с пилешка шия и дрислива уста. Май вече не ти държат нервите, а?

Двете ченгета гледаха, без да помръднат. Там, откъдето идваха, побоят беше дребна работа, стига да няма автоматично оръжие. Закрачих из приемната, опитвайки да обуздая адреналина в кръвта си. Единият полицай ме изгледа и сви рамене. Дойде ли полунощ в Маями, смахнатите излизат навън. Пък и какво толкова можех да сторя в моргата? Да събудя мъртвите ли?

Ченгетата пак подхванаха разговор. Този път се тревожеха как ли ще арестуват проститутки със СПИН.

— Няма да слагам ръкавици — рече единият. — Каква полза, ако те ухапят по глезена?

— Чувал съм, че от духане не се прихваща.

Първият се разсмя.

— Кой духач ти го каза?

Хлапакът не мърдаше, само ме следеше с очи. Чарли приключи с извиненията и ме въведе в огромна, ярко осветена и хладна зала, из която се носеше лек мирис на дезинфекция. Стените бяха облицовани със сини плочки. Край мивките имаше няколко стоманени маси на колелца. Тук-там покрай стените лежаха навити маркучи, а по плочките на пода се тъмнееха отвори за оттичане на водата.

Чарли взе да тършува из един хладилник, пълен с човешки органи, образци от тъкани и разни течности. Край едната стена се издигаха пет грамадни хладилни шкафа за труповете.

— И сега какво? — попитах аз.

— Забелязах нещо в пробата, която бях взел. Но моят микроскоп е слаб, тъй че не можех да бъда сигурен. Доктор Калън ми беше асистент петнайсет години. Той взе още проби от рамото и… ето ги.

Чарли извади пет-шест предметни стъкла и ми обясни процедурата. Ако успееше да изясни всичко под микроскопа, можехме да не ходим до първа редица, трети шкаф. Ако ли не, трябваше да извадим трупа на Сюзън и да направим нова дисекция. Представих си тялото й, вече жестоко накълцано при аутопсията и после съшито набързо. Мислено си повтарях, че онова в хладилника не е Сюзън, а само празна обвивка, напусната от душата.

Чарли ме отведе в съседната лаборатория, където се настани върху висока табуретка, свали старите очила и надникна през окулярите на мощен микроскоп. След няколко секунди поклати глава. Опита следващото предметно стъкло. Пак нищо.

— Какво видя в предишните проби? — попитах аз.

— Не знам, Джейк. Нещо микроскопично, което се разпадна от топлината върху стъклото. Може да е сигурно доказателство за нещастен случай. Надявам се да не правя от нищо нещо — ex nihilo nihil fit — само за да докажа, че е било случайно удавяне и да те успокоя.

Той зареди ново стъкло, вгледа се, после дълбоко въздъхна.

— Така си и мислех. Погледни, Джейк.

Погледнах. Но не видях нищо особено — само някакво микроскопично косъмче или влакно, увеличено хиляди пъти.

— Е? — попитах аз.

— Това е убило Сюзън — тихо каза той.

Погледнах отново.

— Какво е, по дяволите?

— Physalia physalis, клас мешести, или поне каквото е останало от нея.

— Все още не те разбирам.

— Виждаш миниатюрна стреличка, наречена нематокист. Плюс остатъци от торбичка с токсин. Всяка стреличка е невидима с просто око. Вероятно Сюзън е била ужилена от хиляди, дори стотици хиляди. Токсинът напомня отровата на кобра. Има същата сила. При сериозно ужилване човек изпада в шок и потъва. Мнозина удавници по крайбрежието загиват точно така. Ако огледаш трупа, не забелязваш нищо. Никакви белези. И минава за нещастен случай. Което си е самата истина. Но за всичко е виновна отровата на Physalia physalis.

Пак надникнах през микроскопа. Мъничко петънце, нищо повече. Но щом Чарли Ригс казваше, че е смъртоносно жило, значи наистина беше така. Толкова години да се гмуркам и карам сърф из заливите на Флорида, без да чуя за някаква си физалия…

Чарли продължаваше лекцията.

— Не знам досега някой да е пострадал в басейн. Мога само да предположа, че са изтегляли с помпи вода от залива. Обзалагам се, че ако проверим, на тръбите няма да има решетка. Помпата е засмукала няколко от тия твари. Вечерта Сюзън отива да се изкъпе. Без очила нищо не вижда и връхлита право на пипалата. В океана често се случва. Защо не и в басейн със солена вода? Дъното е от сини плочки. На този фон синята торба на Physalia трудно се забелязва.

Нещо прещрака в мозъка ми.

— Каква синя торба?

— Тялото й. То плава над водата. Пипалата се влачат отдолу. Микроскопичните стрелички са в тях и когато срещнат жертва, инжектират отровата в нея. Болката е ужасна. Парализираща. Може да блокира дихателната система и жертвата изпада в шок.

— Синя торба… Чарли, това ми прилича на медузата португалска галера.

— Точно така. Извинявай, ако не съм бил ясен, но латинският е толкова хубав език. За мен Physalia physalis звучи много по-приятно, отколкото португалска галера или синя бутилка, както я наричаме понякога. Близка сродница на медузите, коралите и актиниите.

— Португалска галера — повторих аз, напрягайки паметта си.

Чарли ме потупа по рамото.

— Дано да ти олекне като знаеш, че не е било убийство.

Както е писал Вергилий, felix qui potuit rerum conuscere causas. Щастлив е онзи, който узнае причините. Това няма да те направи щастлив, Джейк, но поне може да ти възвърне покоя.

Чарли Ригс бе прав. И в същото време грешеше.

Тя наистина бе умряла от ужилване на португалска галера. И все пак беше убита. Сега знаех отговора на въпросите „кой“ и „как“.

Чарли продължаваше да говори. Прекъснах го.

— Мелани и Серхио са убили Сюзън — изрекох аз спокойно и бавно, удържайки кипящата лава в гърдите си.

Чарли ме изгледа озадачено.

— Джейк, нали ти казах, че Physalia…

— Знам, знам. Слушай. След първото дело двамата излязоха с моторница в залива. Аз и Сюзън ги проследихме. Приближих се до тях с уиндсърф. Изглеждаше, че са излезли на риболов. Поне носеха въдици и Серхио шареше с мрежичка из водата. Но помня добре: беше един от онези дни, когато целият залив гъмжи от португалски галери. Можем да проверим датата. Бас държа, че общината е затворила плажовете. Мелани и Серхио са хванали няколко медузи. Държали са ги в цистерна с морска вода, вероятно на яхтата. Когато Сюзън е влязла да се изкъпе, пуснали са две-три в басейна. Без очила тя изобщо не ги е забелязала в полумрака. А дори и да се е добрала до ръба, Серхио я е блъснал обратно. Докато пристигнем, те са измъкнали с мрежичка гадните твари и са ги метнали в залива.

Чарли дълго мълча върху високата табуретка. Обмисляше. Накрая каза:

— Възможно е. Не виждам никаква пречка. Но няма как да го докажеш. Винаги ще останат съмнения.

— Зарежи тия юридически глезотии.

Чарли застина. Очилата му все още лежаха на масата до микроскопа и той ме погледна с уморени очи.

— Не прави глупости, Джейк.

Защо не, помислих си аз. Много глупости съм извършвал в живота си. Просто досега нито една от тях не ме е изправяла пред съдебни заседатели, одобряващи смъртното наказание.