Джек Слейд
В подземията на Ел Пасо (8)

8.

Ако имаше как, Ласитър изобщо не би се отделил повече от Джулия.

Тя беше очарователна. Очите й блестяха от щастие. И как само се гушеше в него…

— Ти си моят ангел-пазител, Ласитър!

— Трябва да те оставя — каза той. — Ти ще останеш тук и ще ме изчакаш. Съгласна ли си?

Тя го целуна, изпълнена с всеотдайност. Беше й обяснил какво възнамерява да направи. Искаше да отиде първо до хасиендата на баща й и да му съобщи за случилото се. Бе успял да я убеди, че е твърде рисковано да я взема сега със себе си.

Тя се бе съгласила.

— Поздрави го от мен — прошепна Джулия.

— Ще го поздравя.

Не му бе лесно да се отдели от нея. Тя беше чудесна любовница и той още отсега съжаляваше за това, че пътищата им скоро щяха да се разделят. А те трябваше да се разделят по някакъв начин, било то доброволно или не.

Лу Хао му бе приготвил един черен мексикански костюм. И каубойски ботуши с висок ток и сребърни шпори. Около периферията на черната му шапка блестяха сребърни монети като на някой много богат мъж.

Така облечен, Ласитър изглеждаше дяволски добре. Но още след първата крачка се наведе и свали шпорите си.

После още веднъж взе Джулия в обятията си. Той я обичаше и същевременно я съжаляваше за това, че имаше такъв баща.

Дали тя някога ще може да повярва във всичко това и да го разбере?

Целуна я още веднъж.

Струваше му се, че се разделят завинаги.

Ласитър бе издърпал малко назад черната си шапка. Беше го направил съвсем преднамерено, за да не бъде засенчено лицето му като на някой, който има какво да крие. Само съмнителните типове носеха шапките си ниско прихлупени на челата. Още отдалече това будеше подозрения.

Ласитър премина съвсем открито по Мейн стрийт, а после и по Кале Принсипъл, която водеше надолу към реката и моста над нея.

Той се отби пътьом в три бара, където пи по половин чаша уиски. Остатъкът незабелязано разливаше по стърготините, покриващи пода.

Беше много важно да запази мислите си ясни.

След около час наближи моста. Междувременно бе станало десет часът и от двете страни на граничната река цареше непрекъснато движение.

Преди две нощи, когато Ласитър не по собствено желание пресече границата във файтона с хората на дон Габриел, положението съвсем не беше по-различно.

Тогава те бяха пропуснати съвсем безпрепятствено. Граничните постове също много добре знаеха на кого принадлежи изисканият файтон.

Но обикновените конници и пешеходци, които преминаваха границата, също не бяха проверявани. Отношенията тук бяха много свободни. Хората се срещаха приветливо усмихнати и си махваха с ръка за поздрав.

Ласитър бе сигурен, че ще успее да премине незабелязано от другата страна, без бандитите да се изпречат насреща му.

Когато си помисли за това, се намираше приблизително на 300 метра от моста.

Вече се чувствуваше в безопасност.

Все така спокойно той продължаваше бавно напред.

И тогава внезапно откъм тъмната уличка, вдясно от него, той дочу тих глас:

— Спри съвсем спокойно на мястото си или ще станеш на решето!

Ласитър се подчини и попита тихо, без да извръща глава:

— А сега?

— Сега се обърни бавно и влез в уличката! — заповяда шепнещият глас. — Ако запазиш спокойствие, нищо няма да ти се случи. Движи се така, сякаш нищо не е станало. Просто завий и тръгни към нас! В противен случай ще има пукотевица и тогава ти още отсега можеш да се считаш за мъртъв.

Край Ласитър преминаваха жени и мъже. Ако не бяха многобройните минувачи, той отдавна вече щеше да се е преметнал и да е стрелял.

Преди няколко часа можеше да се бие, без да се бои, че ще бъде улучен някой невинен. Сега обаче това беше невъзможно.

Той трябваше да мисли за безопасността на нищо неподозиращите минувачи.

Дали тези хора изобщо предполагаха каква драма се разиграва тук?

Ласитър направи три малки крачки назад. На първо време не мислеше да се обръща.

— А сега? — запита той. — Как си представяте всичко това?

— Ела първо насам!

Ласитър остана с гръб към тях. Той пристъпи сякаш непохватно и в следващия момент се облегна на ъгъла на една къща.

Покрай него все така преминаваха хора, но никой не му обръщаше внимание. Нито един от минувачите не забеляза драмата, която започваше да се разиграва.

— Какво искате? — запита Ласитър. — Вие от хората на Ягуара Джексън ли сте, или…

Той се опитваше да ги отклони за малко. Това беше един от обичайните му трикове, когато се намираше в смъртна опасност.

Но този път се случи нещо съвсем друго.

Ласитър не очакваше такъв развой на събитията.

Беше ужасно.

Улучиха го още преди да се бе помръднал. Като че ли кон го ритна по слепоочието.

Но той все пак успя да прецени, че се касае само за лека, повърхностна рана.

А около него се разрази истински фойерверк.

Хората на дон Габриел наблюдаваха Ласитър, който се спускаше по улицата.

Те не бяха съвсем сигурни, докато водачът им, Джордж Винсент, не им даде знак. Дълго се колеба вътрешно, но после си каза, че трябва да остане верен на шефа си.

— Той е.

После видяха, че Ласитър внезапно спря и започна да се движи назад към началото на една тясна странична уличка.

На около 200 крачки по-нататък течеше Рио Гранде. Там се намираше мостът.

Защо Ласитър изведнъж бе спрял?

Къде беше Джулия?

Над тази загадка Джордж Винсент напразно си блъскаше главата.

Дон Габриел им бе заповядал само да проследят двамата, докато преминат реката.

Но тук имаше нещо нередно.

Ласитър беше сам.

Къде бе Джулия?

Петимата мъже с Винсент бяха виждали вече Ласитър в хасиендата. Единият от тях бе му прошепнал тихо, че това може би е той. Но не беше съвсем сигурен.

За няколко секунди Джордж Винсент се бе поколебал. Но накрая потвърди:

— Той е.

— Трябва ли да го…

— Да не сте луди! Само ще го проследим.

Ласитър стоеше на отсрещния бряг и, както изглежда, каза нещо.

Сега той отново тръгна. Облегна се на ъгъла на една от онези стари, полуразрушени къщи, обитавани само от плъхове и мишки.

На тайните му наблюдатели им се стори, че отново каза нещо.

Това наистина бе така. Ласитър тъкмо бе запитал момчетата от уличката какво искат от него. Те бяха от завербуваните от Джексън убийци.

И точно в този момент някой, изглежда, изпусна нервите си.

Изтрещя първият изстрел.

Той подействува като искра в барутен погреб.

Всички видяха как Ласитър падна, но не му обърнаха особено внимание. Враждуващите страни бяха разбрали, че са се озовали една срещу друга.

Цялата улица замря при трясъка на изстрелите. Многобройните минувачи се втурнаха към първите попаднали пред очите им прикрития. Гърмежите кънтяха така оглушително, че на човек можеше да му се спукат тъпанчетата на ушите.

И всред цялата тази бъркотия лежеше Ласитър.

Никой не го поглеждаше. Изглеждаше мъртъв.

Бандитите се пръснаха в безпорядък от двете страни на реката. Опитваха се да нападнат противниците си в гръб или във фланг.

Настана страхотна бъркотия, в която дори и опитен военачалник едва ли би успял да се оправи.

И от двете страни мъжете падаха като повалени от ураган дървета.

Шерифът Роб Уебстър пристигна бързо със своите помощници.

Тук-там все още се чуваха изстрели.

После настъпи тишина.

Както предишната нощ.

Шерифът намери само трупове. Нямаше никой, който да може да му даде информация.

— Чух нещо за някакъв Ласитър — каза един от помощниците му. — Той, изглежда, е станал причина за пукотевицата тук.

Шерифът се извърна към него.

— Ласитър! Сигурен ли си, Бен?

— Толкова, колкото и в това, че сега съм тук.

— Ласитър — промърмори шерифът. — Би трябвало да знам за това.

Той го бе видял при неговото пристигане в града, но не го беше разпознал.

Шерифът пристъпи към помощника си и го хвана за раменете.

— Откъде го чу, Бен?

— Не съм съвсем сигурен — отговори възбудено той. — Но мога да се закълна, че чух името му в цялата тази бъркотия.

Шерифът Уебстър пусна помощника си.

— Ласитър — промърмори той. — Бих бил щастлив, ако това е истина. Но просто не мога да повярвам.

— Познаваш ли го, шерифе?

— Бегло.

— Що за човек е той?

— Дяволски добър е. В това мога да се закълна.

— Човек извън закона ли е?

— Боя се, че да.

— И въпреки това ти го считаш за добър?

Шерифът Уебстър кимна.

— Да — промърмори той. — Говори се, че е извън закона. Но съм чувал необикновени истории за него. И аз самият не мога да кажа нищо повече. Но какво пък — не вярвам той наистина да е в Ел Пасо. Какво ще прави точно тук? — и той угрижено плъзна погледа си по неподвижните фигури. Беше отчаян, защото нищо не можеше да направи. Защото не знаеше нищо за дяволската игра, която бушуваше тук под повърхността.

Ласитър усети как го влачат по земята. Някой бе хвърлил към него ласо или нещо подобно, но той не бе успял да схване добре всичко това.

Просто се остави да го влачат по камъни и трънаци.

По едно време тегленето спря. Той чу шума на реката. Едно кръгло лице се наведе над него. Ласитър веднага го разпозна.

— Лу!

— Как си, приятелю?

Китаецът допря една малка бутилка до устните му. Питието бе парливо. Ласитър веднага почувствува как се възвръщат жизнените му сили.

— Мисля, че имах голям късмет — надигна се той с разкривена усмивка. — Всичко стана толкова бързо. Улучиха ме в главата. После вече нищо не помня. Ти знаеш ли какво се случи там?

— Проследих те тайно — заразказва Лу. — Знаеш ли, изпитвах такова едно особено безпокойство. Бях само на няколко метра от тебе, когато те повикаха. Щяха веднага да те пречукат, ако Джулия беше с теб. И тогава момичето щеше отново да е в ръцете им. Хората на Джексън искаха да те хванат жив, за да могат да те накарат да проговориш. Но точно тогава от другата страна на улицата се появиха хората на Габриел. Разпознах сред тях Винсент. И после внезапно изтрещя първият изстрел. Може би някое от момчетата чисто и просто от напрежение е натиснало спусъка. Имаше късмет, че падна веднага. Сметнаха те за мъртъв и повече не ги беше грижа за теб. Затова и успях да те измъкна в цялата тази бъркотия.

— Как успя да го направиш?

Лу посегна към нещо, което лежеше до него на земята. Беше един навит на руло кожен ремък.

— Роден съм в една област, където има много коне. Още като малко момче се научих да яздя. А също и на това, как се хващат диви коне. Уигурите са измислили много хитри неща. Например този уигурси трик. Да, не само тук е познато ласото. При нас то изглежда малко по-различно. С примката улових десния ти крак. Никой не забеляза как те извлякох в настъпилата покрай тази пукотевица суматоха.

— При пръв удобен случай трябва да ми покажеш този трик.

— Ще ти го покажа. Но сега трябва да преминеш реката. Малко по-нататък има рибарски лодки. Познавам много добре един от рибарите. Ако го помоля, ще те прекара на отсрещния бряг.

— Можеше да се сетиш и по-рано за това.

— И аз така мисля — отвърна Лу. — Но нека все пак бъдем доволни, че още веднъж сме имали късмет. Сега трябва да говориш с дон Габриел. Той трябва колкото се може по-бързо да научи какво се е случило.

— Мисля, че хората му са вече на път към него, за да му го съобщят.

— Не съм толкова сигурен. Под въпрос е дали някой от тях изобщо се е отървал жив.

— Дали всъщност не дебнеха мен?

— Не вярвам. Предполагам, че дон Габриел ги бе изпратил, за да те търсят. Чиста случайност е, че те съзряха, когато бандата на Джексън се опита да те спипа. Аз съм твърдо убеден, че искаха да ти помогнат. Със сигурност щяха да се намесят в решителния момент, ако не беше този изстрел.

Ласитър попипа слепоочието си и едва сега забеляза, че Лу му бе сложил превръзка.

— Може би този прибързан изстрел ми спаси живота — саркастично отбеляза той. — Имаш право, Лу. Сега трябва колкото е възможно по-бързо да информирам дон Габриел за състоянието на нещата.

— Той ще ти окаже нужната помощ.

— Говориш така, сякаш внезапно си променил мнението си за него.

— Той е по-малкото зло — засмя се китаецът. — Джексън е един безпощаден изверг. Дон Габриел е само безсърдечен грабител. Сигурен съм, че ще ти се отблагодари подобаващо, когато отново получи дъщеря си жива и здрава. А тогава и Джулия ще си каже думата.

— И аз така мисля.

Те продължиха покрай речния бряг и стигнаха до един страничен ръкав, където стояха закотвени лодките на рибарите. Между дърветата имаше малки колибки. Китаецът знаеше как да се оправи. Той намери без затруднения колибата на мексиканеца Кристобъл. Кристобъл беше двадесетгодишен. Очите му блестяха дръзко, изпълнени с желание за действие.

— Когато всичко приключи, ще можеш най-сетне да се ожениш за Клара — обеща му Лу. — Ще се погрижа за това да имаш какво да й предложиш.

Кристобъл кимна и поведе двамата мъже към лодката си. След като се сбогува с Ласитър, Лу изчезна безшумно в тъмнината на нощта.

И двамата до известна степен бяха изпълнени с надежда.

Бандата на Джексън отново беше понесла тежки загуби. Това определено я бе направило безпомощна за момента. А Ласитър твърдо можеше да разчита на подкрепа от дон Габриел.

Те нямаше откъде да знаят, че дон Габриел изобщо не смяташе да бъде почтен в случая, защото жилото на омразата към Ласитър бе заседнало твърде дълбоко в гърдите му. А и не подозираха нищо за предателството на русата вещица Рубия, внезапно прозряла големия си шанс.

Русокосата бе добре известна сред персонала на Лу. Затова и по всяко време можеше да получи добра информация от там. С щедро отмерени бакшиши тя се грижеше за това персоналът винаги да е на нейна страна.

И така тя бе разбрала, че едрият чужденец Ласитър се намира в заведението на Лу заедно с една хубава мексиканка. Момичето, което й го бе казало, не считаше това за някакво предателство. Бе го разказало на русокосата чисто и просто от желание да поклюкарства. То не знаеше, не би и могло да знае, каква беда им причинява. А събитията се развиха драматично.