Джек Слейд
В подземията на Ел Пасо (2)

2.

Мъжът, които в онази късна вечер пристигна в Ел Пасо и премина крайните му улички, яздейки прашния си и уморен кон, изглеждаше така, сякаш бе пропътувал приблизително хиляда мили през диви и гъсти пущинаци.

Изглеждаше като човек, подгонен от някого. Като разбойник. Небръсната от седмици брада покриваше страните му. Изглежда, бе изтърпял някои лишения.

Ездачът незабавно привлече върху себе си вниманието на минувачите. Но всички те веднага извръщаха очи, щом срещнеха погледа му. Едва когато вече ги поотминеше, те започваха да го одумват шепнешком. И това, което се шушукаше за него, звучеше приблизително така:

— Разбойник!

— Бяга от някъде!

— Вълк!

— Дявол!

Мъжът се държеше така, сякаш нищо не чуваше. Влезе в първата изправила се насреща му конюшня за наемане на коне, остави там коня си и изобщо не се пазари за цената. Това също бе нещо необичайно.

Още по-необичайно бе това, че позволи на човека от обора да надзърне за миг в портфейла му.

А в него имаше стабилна пачка долари.

Чужденецът беше Ласитър.

Той старателно бе подготвял появата си в Ел Пасо.

Знаеше как да подмами определен вид лешояди. Вече дори ги бе надушил.

След като настани коня си, тръгна по Мейн стрийт. Мина покрай кантората на шерифа. Сякаш случайно точно тогава шерифът излезе оттам.

Той огледа внимателно от главата до петите Ласитър, който се престори, че нищо не е забелязал. Такава беше тактиката му. Знаеше, че стъпва тук по нажежени въглени.

Но знаеше също и накъде трябва да се насочи.

Беше един от баровете, които се ползваха с най-лоша слава в Ел Пасо. „Едноокия Джак“. Това бе по-скоро хамбар, отколкото бар. Нито един нормален човек не се осмеляваше да влезе. Тук можеха да ти изпразнят джобовете по-бързо, отколкото би могъл да си представиш. А Ласитър имаше с какво да се похвали.

Но той остана спокоен, тъй като знаеше какво му предстои.

Обслужваше го една хубава мексиканка с руси коси. Тя имаше великолепни зъби. Усмивката й беше невероятно бляскава.

Ласитър я покани на чашка.

— Баракуда — усмихна се тя. — Съгласен ли си?

— Защо ме питаш?

— Защото е много скъпо.

— Няма значение — ухили се отракано той. Трябваше да се държи така. Трябваше да привлича внимание върху себе си. Това спадаше към ролята на разбойник, която си беше избрал. На преуспял разбойник.

Ласитър се вживя изцяло в нея.

Русата мексиканка си беше вече забъркала някакво питие. Бе нещо неопределено, твърде зелено на цвят. Вероятно лимонада. Ласитър веднага премина на въпроса.

— Твърде неуютно е тук на тезгяха.

Тя се усмихна пленително.

— Ако искаш, можем да бъдем и сами.

— С удоволствие — каза той.

Тя излезе иззад бара. Беше вече изсипала дискретно зеленото си питие в една кофа под тезгяха. Ласитър познаваше тази стара игра. Подобни трикове вече не го забавляваха.

Любопитен бе да разбере какво друго за разнообразие би могла да му предложи малката блондинка.

— Аз съм Петра — каза простичко тя, след като се настаниха в здрачното сепаре. — А ти?

— Ласитър.

— Харесваш ми.

— Но аз не се харесвам. Умирам за една хубава баня.

Тя се изкикоти. Очевидно беше доста весело момиче. Той дори я намираше за твърде симпатична. Бе доста по-нисичка от него, може би с две глави. Дори и само това можеше да се приеме за нещо по-различно.

Ласитър вече нямаше търпение.

— Можем да отидем в „Луимина бад“ — предложи тя.

Ръцете й вече се плъзгаха по панталоните му. Това определено му харесваше.

— „Луимина“ ли? — направи се на неразбиращ той, въпреки че много добре знаеше за какво става въпрос.

— Лу-и-ми-на — произнесе тя на срички. — Това е едно китайско заведение, ресторант и хотел едновременно. И специални бани. Но естествено е твърде скъпичко.

Ласитър махна небрежно с ръка.

— Няма никакво значение.

Той нави на руло една стодоларова банкнота и я пъхна в деколтето й.

Тя стана още по-ласкава, защото вече бе надушила тлъстата плячка.

Ласитър поръча бутилка шампанско. Струваше 25 долара. Той го плати със стотачка. Съвсем небрежно.

Петра ставаше все по-гальовна.

Малко по-късно те вече се разхождаха по Мейн стрийт, а после преминаха и по много други улички. „Луимина“ се намираше в южната част на града. Малко по-нататък започваше „Барио де Латинос“, мексиканският квартал.

Съдържателят се здрависа с тях. Той се казваше Лу Хао и намигна незабелязано на Ласитър. Познаваха се отдавна, но никой тук не трябваше да забележи това, особено момичето.

Малко по-късно той вече седеше заедно с нея в една кръгла вана и сладки, упойващи миризми ги обгръщаха отвсякъде.

Ласитър бе обслужен от русата мексиканка по всички правила на изкуството. Тя си разбираше от занаята, като едновременно с това и го подпитваше. Той, от своя страна, се правеше, че нищо не забелязва.

Съвсем наивно се представи като банков обирджия.

— И колко задигна? — поиска да узнае тя.

— Някъде около сто хиляди.

— И ги мъкнеш така със себе си? — тя ставаше все по-възбудена.

— Моето момиче — отвърна й той, — имам чувството, че трябва да понаучиш още някои неща в живота.

— Защо пък? — попита жално тя.

— Защото нито един крадец не би бил толкова глупав, че да мъкне цялата си плячка насам-натам със себе си — каза Ласитър.

Необходимо й бе известно време, за да осмисли казаното от него. Тя все още клечеше в една извънредно приятна поза над хълбоците му, но сега, изглежда, изобщо, не й беше до това. Не мислеше за нищо друго, освен за пари.

— И къде си ги оставил, Ласитър?

— Скрил съм ги на сигурно място — ухили се той.

— Ами ако нещо ти се случи? Тогава какво?

— Тогава вероятно никой друг вече няма да докопа нещо от тях. Скрил съм ги толкова добре, че никой освен мен няма да може да ги намери.

— О, колко жалко!

Наистина беше малко наивна. Но може би само се преструваше на такава.

— А колко още имаш в себе си? — запита тя след една малко по-дълга пауза.

Ласитър я привлече здраво към себе си. Той забеляза, че въпреки алчността си тя отново започна да усеща тялото си.

Двамата взаимно се привличаха.

— Имам още около дванадесет хиляди — каза той и видя в очите й как тя се отдаде на оргазма.

После внезапно се свлече над него. Но само няколко секунди по-късно отново се беше съвзела напълно.

— Дванадесет хиляди — прошепна тя, хапейки леко меката част на ухото му.

— Е, може да са с няколко хиляди повече — отвърна небрежно той.

Петра го обсипа с нежности. Тя беше очарователно момиче с изключително гореща кръв в жилите.

Но същевременно искаше да се докопа до парите на Ласитър. Това беше примамката, която той бе донесъл със себе си за лешоядите на Ел Пасо, по чиито следи го бе изпратила Бригада Седем.

Той не знаеше дали на въдицата му се бе хванала едра риба и дали ще му се отдаде чрез нея да се добере до дявола, който се ширеше като някой велик владетел оттатък, в Мексико, и който незаконно си беше вече присвоил обширни територии и тук, в Южен Тексас.

Името му беше Реймънд Габриел. Невероятно интелигентен и опасен мъж. За да бъде сложен край на машинациите му, трябваше да бъде включен специалист като Ласитър.

Това бе дяволски трудна задача, защото беше почти невъзможно да се докаже нещо за човек като Габриел.

Затова и Ласитър трябваше да опита по този необичаен начин. По този самоубийствен начин!

— Да вървим — настоя Петра.

— Накъде?

— При мен, вкъщи.

Той кимна и се усмихна.

— С удоволствие. Това определено ще бъде интересна нощ.

Тя го прегърна и го целуна, но той забеляза, че в мислите си бе вече някъде другаде.

Петра мислеше само за парите му.

— Трябва да изляза за малко, скъпи — прошепна тя.

— Не се притеснявай. Та нали трябва и аз да се облека.

Тя вече бе привършила с обличането и изхвръкна навън като стрела. Ласитър се подготви да бъде нападнат.

Петра също не си губеше времето.

— Това е голяма риба — тържествуваше тя. — Тоя има дванадесет хиляди долара.

— И ти смяташ, че ще се справим с него? — запита един от четиримата мъже.

— Той е тъпак. Изобщо не забеляза как го преметнах — и тя се изкикоти. После с палеца и показалеца си направи жеста, който в техните среди означаваше „пречукване“. — Трябва да бъде повален още с първия изстрел — прошушна тя. — Той наистина е глуповат, що се касае до главата, но ръцете му са бързи като светкавици. Не забравяйте това нито за миг! Най-добре още с първия куршум — точно между веждите.

Четиримата кимнаха и прегледаха револверите си.

— Считай го вече за мъртъв — каза Рикардо, главатарят на четиримата убийци. — А сега тичай обратно при него, иначе ще вземе да се усъмни в нещо.

Тя забърза обратно към китайското заведение и изчезна светкавично между двата ярко изрисувани дървени дракона, които охраняваха входа.

Четиримата мъже се отдръпнаха в една от тесните улички.

Съучастничката им щеше да поведе набелязаната жертва нататък.

Рикардо бе главатарят им. Всички те, и четиримата, бяха все хора от голямата банда на богатия и могъщ Реймънд Габриел, който притежаваше оттатък границата една огромна и великолепна хасиенда.

Но дори и тук, на тексаска територия, той бе заграбил вече доста за себе си. Всичко по привидно легален начин, но имаше някои хора, които се бяха усъмнили в това. Съществуваше подозрение, че тук, под повърхността, се работи с убийства и изнудвания.

Тава беше причината, поради която Ласитър от Бригада Седем бе изпратен в Ел Пасо.

Тясната уличка водеше към мексиканския квартал, към така наречения „Барио де Латинос“. Тук живееше предимно по-бедната част от населението, хората, които допреди няколко десетилетия все още бяха неограничени господари тук.

Все още твърде много омраза бушуваше под повърхността. И особено тук, на самата граница.

Четиримата негодяи зачакаха в засада в края на уличката. Там се намираха само няколко срутени, необитаеми бараки и стари хамбари. Около петдесет метра по-нататък започваше мексиканският квартал, а той беше един непроницаем лабиринт от тесни улички. Тук човек можеше много лесно да се укрие след извършване на убийство.

Четиримата бяха уверени в успеха си. Рикардо и Маноли щяха да се заклатушкат към грингото и съучастничката им, така че той щеше да ги вземе за пияни. Той със сигурност изобщо нищо не подозираше. Определено нямаше да забележи как Джордж и Педро щяха да се приближат изотзад. После всичко останало щеше да се реши за секунди.

— Дано само дон Габриел не забележи нещо! — прошепна Маноло угрижен. — Тогава със сигурност ще ни се разклати положението.

— Как би могъл да забележи? — изсъска Рикардо в отговор. — Та такива неща се случват почти всеки ден в Ел Пасо. Утре вече никой няма да го е грижа за това.

Наближаваше полунощ. В началото на уличката, там, където тя се вливаше в големия булевард, се появиха два силуета. Единият изглеждаше очебийно нисък до високия Ласитър.

Те свърнаха в уличката. Момичето се бе увесило твърде любвеобилно на ръката на своя огромен придружител. Тя знаеше, че по този начин би го възпрепятствувала, ако му се наложеше да реагира бързо.

Не мислеше за това, че и тя самата би могла да бъде улучена от някой заблуден куршум. Досега винаги всичко бе минавало като по мед и масло. Ласитър съвсем не беше първият гринго, когото примамваше по този начин в клопката. Затова и се чувствуваше твърде безгрижно.

Тя изведнъж се спря, когато в края на уличката се появиха две фигури. Двамата, пеейки, запреплитаха крака към тях. Изглежда, бяха пияни. Нещо съвсем нормално.

Ласитър също се спря. Двете клатушкащи се фигури се приближиха със смях.

— Здрасти, приятел! Имаш ли огънче? — произнесе единият.

Ласитър очакваше нормален уличен грабеж Той беше предупреден за това от китайския си приятел Лу, обаче бе сметнал, че четиримата улични разбойници няма да представляват особен проблем за него.

Но точно в този момент, когато единият мексиканец го помоли за огънче, Ласитър разбра, че не само искаха да го ограбят, а че определено си търсеха белята.

Забеляза го точно в мига, когато момичето изведнъж побърза да се отстрани от него.

Едва бе успял да отскочи встрани, когато зад него вече изтрещяха два изстрела. „Пияните“ мексиканци изкрещяха ужасени. Бяха улучени от собствените си приятели.

Но Ласитър почти не обърна внимание на това. Той вече се беше претърколил стремглаво, и светкавично бе извадил ремингтъна си от кобура и така, както си беше на земята, стреля по двамата мексиканци, които коварно се бяха промъкнали зад гърба му.

Разрази се кратка, но убийствена буря от пукотевици и мълнии. Ласитър стреля, докато в ремингтъна не остана нито един куршум.

Четиримата негодяи лежаха на земята. Ласитър хич и не го беше грижа за това, дали бяха мъртви или само ранени.

Той сграбчи Петра за ръката и я повлече след себе си. Тя, от своя страна, го последва веднага. И знаеше много добре защо. Защото в никакъв случай името й не биваше да бъде свързвано с тези четирима мъже, тъй като й бе известно, че по отношение на други подобни нападения шерифът вече определено я подозираше.

А и Ласитър не трябваше да забележи нищо.

Задъхвайки се, Петра потъна заедно с него в лабиринта на „Барио де Латинос“. Малко по-късно те изчезнаха в една малка кирпичена къщичка.

Все още трепереща от преживяното вълнение, тя се строполи на ръба на покрития с рогозка нар.

— Мадре Диос! — прошепна тя. — Та те искаха да те убият, Ласитър.

— Така изглежда — невъзмутимо й отвърна той. — Тук в безопасност ли сме?

Бледа лунна светлина се процеждаше през двете малки отворчета, служещи за прозорци. Къщичката се състоеше от едно-единствено помещение. Освен грубия нар, в нея имаше само едно огнище, маса и две дървени столчета.

Момичето кимна, хлипайки, но в отговор той само недоверчиво й се усмихна.

— Да, Ласитър. Тук никой няма да ни потърси. Пък и защо ли да ни търсят? Никой не знае кой е бил нападнат там.

— Разпозна ли някого от тях?

Тя само уморено поклати глава, като при това предвидливо закри лицето си с ръце, за да не може той да види изражението й.

— Трябва да са знаели, че имам някакви пари — каза Ласитър. — Вероятно и други като тях са вече по петите ми.

Петра замълча. Той я хвана за раменете и каза настойчиво:

— Трябва да изчезна в Мексико. Можеш ли да ми помогнеш? Най-добре още тази нощ. Там ще се чувствувам значително по-сигурно. Ти можеш да се оправиш тук. Помогни ми!

— Да, но е опасно.

— Ще ти платя за това.

— Наистина ли?

— Двеста долара.

— Дай ми петстотин! — хладно отвърна тя. — И ще те заведа някъде, където със сигурност ще бъдеш в безопасност.

Той се престори, че се колебае.

— Е, добре — отвърна след известно време той, — ще получиш парите си. Къде ще ме заведеш?

— Оттатък границата има един човек, който винаги си търси каубои. Чувал ли си някога за дон Габриел?

— Никога — излъга Ласитър. — Какъв е той?

— Много богат човек. Хасиендата му се казва „Долорес“. Тя е една от най-големите в цяла Сонора.

— И ти го познаваш?

— Лично аз — не. Познавам някои от мъжете, които работят за него. Сред тях има и американци. Те са неговите най-доверени хора. Понякога и аз работя там.

— Вероятно не като помощничка в кухнята.

— Не. Като компаньонка. Когато дон Габриел устройва някои от своите големи празненства. Разбираш какво имам предвид.

— И ти смяташ, че там ще бъда в безопасност?

— Определено да, ако се застъпя за тебе пред тези влиятелни хора.

По тона й той разбра, че Петра отново се чувствуваше сигурна. Стана му ясно, че вече е скроила новия си план.

— Тогава нека изчезваме — каза решително Ласитър. — Тук стана твърде напечено за мен. Скоро може да се окаже, че и други са по петите ми.

Тя се изправи бързо, пристъпи към вратата и каза:

— Да, нека тръгваме! Ласитър понечи да я последва.

В този момент обаче около къщата настъпи оживление. В отворите на прозорците се появиха дула на пушки.

На прага изведнъж изникнаха трима мъже, които също стискаха оръжия в ръцете си.

Ласитър не помръдна от мястото си. Дори и само да се бе опитал да посегне към револвера, това би му коствало живота.

Той вдигна ръцете си на височината на раменете и каза провлачено:

— О’кей. Предавам се. Но още отсега искам да заявя, че действувах при самоотбрана.

— Не е нужно да се защитаваш, Ласитър — с усмивка каза едрият мъж, застанал пред него. — Ние определено няма да те изправим пред съда. За това, което си направил, ще трябва да отговаряш на друго място.

— Така ли?

— Четиримата, които си застрелял, работеха за дон Габриел — каза другият, тъмнокос мъж с войнствено засукани мустаци, който не беше мексиканец. — Аз съм един от неговите първи помощници. Двама от четиримата бяха все още живи, когато пристигнахме в уличката. Те ни казаха, че се казваш Ласитър и че русокосата те е подмамила в клопката. Както изглежда, ти си доста интересна птица, Ласитър. Не се притеснявай. Ако бъдеш разумен, изобщо нищо няма да ти се случи. Засега искаме само да дойдеш с нас.

Единият от тях пристъпи зад Ласитър и извади ремингтъна му от кобура. После го претърси основно и за други оръжия и намери още деринджъра и 22-калибровия джобен револвер, който той, по маниера на картоиграчите, носеше в един кобур под мишницата си. Беше от онези добре измислени кобури, при които, направиш ли нужното движение, оръжието сякаш от само себе си се оказва в ръката ти.

Накрая му взеха дори ножа. Претърсиха го като истински професионалисти. Нищо не им убягваше. Бяха опитни мъже, доста обиграни. По отношение на тях Ласитър не трябваше да си прави никакви илюзии.

— Няма да те връзваме, Ласитър — каза мустакатият. — Не е нужно да те предупреждавам много-много, че всеки опит за бягство би завършил зле за тебе.

— Това вече ми стана ясно.

— На твое място аз не бих бил така безгрижен — отбеляза мустакатият. — Ти застреля четирима от хората на дон Габриел. В това отношение той е изключително чувствителен.

— Беше самоотбрана.

— Това тепърва ще се установи.

— Но ти вече и сам си го разбрал!

— Въпреки това тук може да се крие и нещо друго — каза мустакатият. — Ние вземаме предвид всички възможни дяволии. Възможно е например ти нарочно да си се набутал в капана. Като един вид примамка. Всичко това трябва тепърва да се изясни.

На Ласитър взе да му става напечено.

Нима вече го бяха разкрили? Нима е допуснал някаква грешка, за която той самият все още нищо не подозираше?

— Аз, примамка? — засмя се Ласитър. — Тази русокоса отрова е примамката, ако съм разбрал правилно, мистър.

Мустакатият кимна небрежно.

— Да, така изглежда на пръв поглед. Въпросът е в това, кой за кого се е залепил.

— Той се лепна за мен! — избъбра русокосата. — Още щом влезе в бара, от първия момент забелязах, че ми хвърли око.

— Това наистина е така — потвърди Ласитър. — Но смятам, че е нещо съвсем естествено.

Мъжете се ухилиха с разбиране.

— Разказа ми, че имал много пари — каза Петра. — Дванадесет хиляди долара мъкне със себе си.

— И ти естествено вдигна на крак съучастниците си — каза мустакатият. — И ти ще дойдеш с нас, Антурия.

— Антурия! — учуди се Ласитър. — Мислех, че се казваш Петра.

— Тя всеки път си избира ново име — обясни мустакатият. — Вярно, наистина е мръсница. С фалшивото име предварително заличава следите си. Иначе може да се случи така, че да оживееш след нападението. И тогава…

— Аз наистина оживях — измърмори Ласитър.

— Недей да остроумничиш толкова. Знаеш какво имам предвид. Можеха да те намерят все още жив. Както двамата, които намерихме преди малко в уличката. Тогава щеше да мрънкаш нещо за някаква си Петра и никой нямаше да знае кого имаш предвид.

Той погледна към русата мексиканка, но съвсем не беше настроен враждебно към нея. Напротив, дори й намигна.

За Ласитър нямаше никакво съмнение, че тя се славеше като превъзходна любовница сред тези мъже.

— Най-добре е да дойдеш с нас, Антурия — каза мустакатият. — И не се страхувай. На тебе нищо няма да ти се случи.

— Та аз и никого не съм изяла — засмя се тя.

— Е, тогава нека да вървим!

Ласитър закрачи между мъжете през многобройните тъмни улички, които изглеждаха съвсем запустели. Това определено си имаше своята причина. Тук никой не искаше да влиза в разправия с хората на могъщия дон Габриел. Затова по-сигурно бе изобщо да не им се мяркаш пред очите.

След малко стигнаха до един голям файтон. Ласитър трябваше да се качи в него първи. Отзад вече седяха двама облечени в черно мексиканци с рязани сачмени пушки. До него седна мустакатият, а русата мексиканка се настани насреща му.

— Няма защо да се страхуваш — каза тя. — Нищо лошо няма да ти се случи, Ласитър.

— Това съвсем не е сигурно — отбеляза мустакатият. — Трябва да се приготвиш за няколко не особено приятни въпроса. Ние сме хора, които не се впускат в рискове.

— Как да разбирам това, човече? Кой си ти всъщност?

— Името ми е Джордж Винсент. Но скоро ще разбереш всичко съвсем ясно. И ако успееш да докажеш, че без някакво точно определено намерение си влязъл тъкмо в „Едноокия Джак“, то всичко ще е наред. Тогава изобщо нищо няма да ти се случи.

— Как бих могъл да го докажа? — запита Ласитър. — Защо изобщо зад това трябва да се крие някакво намерение, ако човек просто поиска да се позабавлява в някой бар?

— По принцип си прав — каза хладно Джордж Винсент. — Но времената са такива. Решихме за в бъдеще да изключваме всякакви случайности. Това означава, че и при най-малкото подозрение ще действуваме без оглед на това, кой ще пострада. Дори и ако съществува опасност да бъдат убити невинни хора. Съжалявам… — Той се засмя, благосклонно и му поднесе една сребърна табакера, пълна с къси цигарилос^[1]. — Заповядайте, мистър Ласитър!

Ласитър си взе една. Не бе на себе си от яд.

Изключват се значи и заподозрените. Досега не беше чувал нищо за това. Знаеше наистина, че борбата тук се води с изключителна суровост, но за това смъртоносно правило дори и Бригада Седем до този момент все още нищо не бе узнала.

Файтонът се затъркаля по настилката на моста. Граничните постове отсам и оттатък реката го пропуснаха да мине безпрепятствено.

— Какво, май нещо се умисли, Ласитър?

— И така може да се каже — отговори той. — Нямам си и капка понятие как би трябвало да се защитавам. Та аз дори не зная за какво става въпрос.

— Че откъде ли пък и би могъл да знаеш — намеси се неочаквано русокосата. — Той наистина не може да има никаква представа, Винсент. Бяга от някъде. Ограбил е някаква банка.

Ласитър я погледна с раздразнение и процеди през зъби:

— Това не беше необходимо.

— Но аз само искам да ти помогна — нацупи се тя. — Можеш да ми вярваш, Винсент. Той е банков обирджия. Откраднал е около сто хиляди и сега бяга от закона.

Винсент се усмихна презрително.

— И ти вярваш ли на това, Антурия? Сто хиляди долара. Та толкова много никой досега не е успял да открадне. Не и при едно единствено нападение. И ти действително ли си му повярвала, глупачке?

— Той така ми каза.

Джордж Винсент с усмивка се загледа в Ласитър като човек, който знае всичко много по-добре от него.

— И къде се случи това?

— В Лордсбург — отвърна Ласитър.

— Кога?

— Преди близо три седмици.

— Трябва дълго да се е говорило за това.

— Мисля, че потърпевшите си имат основания да не го разгласяват много-много.

— За глупак ли ме смяташ? — изръмжа Винсент раздразнено. — Разказвай измишльотините си другаде.

— Както искаш — промърмори Ласитър и като дръпна с наслада от пурата си, се облегна назад.

— Ставаш ми все по-подозрителен — процеди през зъби Винсент. — Но нека изчакаме, да видим първо какво ще каже Габриел. Не вярвам, че ще приеме за истина фантасмагориите ти.

— Кой е изобщо този ваш дон Габриел? — запита Ласитър, който постепенно отново започна да се чувствува по-сигурен. — Ще ми кажеш ли, Джордж?

Джордж Винсент го изгледа замислено. Най-сетне каза:

— Имам усещането, че ти отдавна знаеш всичко, Ласитър. Дон Габриел е един изключително могъщ човек. Но той има и много врагове. Някой от тях в последно време се опитват да го изнудят. Вече дадохме две жертви. Двама от нашите най-добри хора бяха убити. Някой ги е обезглавил. И убийците изпратиха на дон Габриел главите им. Освен това заплашиха, че скоро ще дойде и неговият ред, че не би могъл да избяга от съдбата си. Дон Габриел спокойно може да очаква, че някой атентатор ще се опита да се добере до него под някакъв предлог. Някой като тебе, Ласитър. Сега разбираш ли защо искаме да се подсигурим напълно? Всеки заподозрян бива елиминиран. Нямаме друг избор.

Ласитър поклати с недоумение глава.

— Та това си е чисто безумие — каза дрезгаво той. — Ще ми бъде невъзможно да го убедя, че съм невинен.

— Жалко за тебе — отвърна Джордж Винсент, повдигайки рамене. — Постепенно добих чувството, че наистина си невинен. Но решението ще бъде взето от дон Габриел. В случая нищо не може да се направи.