Джек Слейд
В подземията на Ел Пасо (7)

7.

В Ел Пасо се носеха какви ли не слухове и фантастични истории.

Шерифът Роб Уебстър бе пристигнал бързо с всичките си помощници по различните места на престрелките.

Навсякъде бяха намерили само мъртъвци. Общо девет на брой. Мексиканци, а също и американци.

Повечето от тях, само ранени в началото, са били доубити по-късно с изстрел от непосредствена близост.

Шерифът Уебстър беше изправен пред една загадка. Нямаше нито едно свидетелско показание, което да можеше поне донякъде да му помогне.

Очевидно в случая се касаеше за война между различни банди. Такива неща тук непрекъснато се случваха. Мексиканците и американците постоянно си тровеха взаимно живота и когато се стигнеше до вражди между различните банди, тогава наставаше истински ад.

Всички мъртъвци бяха безименни. Не намериха в тях нищо, което да сочи по някакъв начин тяхната самоличност. Изложиха ги и прилежно ги фотографираха, както бе предписано по правилник. Много любопитни се стекоха там и преминаха покрай отворените им ковчези. Странно, но не се намери никой, който да познава някого от мъртвите.

На шерифа Уебстър не му остана нищо друго, освен да напише един дълъг доклад за случилото се. Той изобщо не вярваше, че шефовете му горе ще се впуснат да разследват по-нататък случая.

Тук, в Рио Гранде, подобни кланета бяха почти ежедневие.

Дори и предишната нощ бе имало престрелка в една уличка на „Барио де Латинос“. Някакъв си чужденец беше разчистил там доста яко. После бе изчезнал безследно и отново никой не знаеше името му.

Шерифът Уебстър си мислеше за едрия чужденец, когото бе зърнал бегло онази вечер преди престрелката. Може да е бил той и вероятно също е паднал убит. Но все още не го бяха намерили.

Уебстър беше добър шериф, но не можеше да размишлява вечно върху проблем, който никога не би могъл да разреши.

Той не знаеше нищо за ожесточената война, която се разиграваше буквално под повърхността.

Нямаше и най-малка представа за смразяващите сделки на дон Габриел, който се ширеше в огромната си, елегантна хасиенда оттатък границата, в Сонора.

Не би могъл да знае нищо и за старицата, притежаваща плана на една стара система от подземни галерии от времето на мексиканската война, която бе изградила върху тази своя тайна фантастичния си план за отмъщение.

Как би могъл шерифът Уебстър да знае всичко това?

Беше му необходимо много време, за да напише докрай доклада си. За него това бе много изморителна работа.

Когато най-сетне привърши омразното си задължение, влезе в първия изпречил се насреща му бар. Може би ще подочуе нещо по някаква случайност. Нищо не се знае. Хората разправят какви ли не неща и от време на време се случва някои от тях да се окажат верни.

В Ел Пасо наистина се разправяха много неща. В бара на старата Франка също усилено се дискутираха събитията от последната нощ.

Накрая всички мнения се обединиха в едно — че се касае действително за битка между две големи, взаимно съперничещи си банди.

На никого, освен на самите участници в събитията, не би му хрумнала мисълта, че в случая един-единствен мъж се бе сражавал сам срещу една свръхсила.

Ягуара Джексън се бе оттеглил с претърпялата си значителни загуби престъпна банда обратно в Подземието на смъртта. Сега бяха останали точно десет. Те седяха с мрачни физиономии в заседателната си стая, обзаведена като бар.

— Той е все още в Ел Пасо — започна Джексън. — Научих това току-що. Предполагам, че е ранен. Момичето също може да е отнесло някой куршум. Във всеки случай са се скатали някъде. Аз вече завербувах нови хора. Впрочем междувременно научих и името му. Казва се Ласитър.

— Откъде го разбра, шефе?

— Това си е моя тайна — с чувство на превъзходство се ухили Ягуара Джексън.

Беше го научил от русата мексиканка Антурия, която се бе представила преди две нощи като Петра и която непрекъснато си избираше нови имена.

Тя беше опасна гадина. Понякога Джексън си мислеше, че един ден ще се окаже твърде опасна и за самия него, защото работеше само за собствения си интерес.

Нейният основен занаят беше предателството. Може би някой ден щеше да предаде и него на дон Габриел.

В тази дяволска игра човек трябваше да бъде подготвен за всякакви изненади и на Джексън вече многократно му бе минавало през ума да затвори завинаги устата на опасната съучастница. Но тъкмо сега тя му беше твърде необходима. След най-новото развитие на събитията бе придобила особена важност.

Антурия му бе разказала и за това, как Ласитър се бе наложил при дон Габриел. Как го бе компрометирал пред целия му персонал. При нормални обстоятелства това би било равнозначно на смърт деяние, но дон Габриел бе сметнал за по-удачно да се възползува на първо време от смелостта на този безстрашен мъж.

Той бе доверил на своя помощник Джордж Винсент, че по-късно нещата щяха да се променят. И тогава Ласитър щеше да си получи заслуженото, и по-точно — примка около шията. Никой не биваше да си позволява да вдига безнаказано ръка срещу могъщия дон Габриел.

Антурия беше подслушала разговора им.

— Той ще умре веднага щом получа обратно Джулия — бе потвърдил още веднъж дон Габриел, а Ласитър не подозираше нищо за тази своя присъда.

През последните няколко секунди Ягуара Джексън обмисли още веднъж всичко.

Беше сигурен в победата си.

Ласитър нямаше да успее да се измъкне с Джулия и да премине границата.

Дон Габриел, от своя страна, щеше да се въздържи от всякакви действия. Той знаеше много добре какво бе заложил в цялата тази игра.

— Какво ще правим сега, шефе? — запита Пийт Логан, когото той бе избрал за свой заместник.

Джексън се ухили и каза:

— Двамата не могат да ни се изплъзнат. Имаме още доста време до вечерта. Тогава ще пристъпим към действие. Ще ви кажа точно какво трябва да правите.

Мъжете го бяха зяпнали в устата и го слушаха съсредоточено.

Всички те в известен смисъл го боготворяха, тъй като под неговото ръководство досега всичко бе вървяло без засечки. Отдавна му се носеше славата на един от прочутите „непобедими“.

Никой не мислеше за това, че през нощта Ласитър им бе нанесъл значителен удар.

Ягуара Джексън знаеше как да убеждава слушателите си.

Нито един от мъжете не забеляза, че и него го човъркаше съмнението.

Но той успя да го прикрие със самохвалството си.

Когато привърши краткото си слово, вярваше толкова твърдо в голямата победа, колкото и слушателите му.

В Подземието на смъртта се възцари отново предишното настроение.

Дон Габриел говореше с Джордж Винсент, който отскоро заемаше мястото на Франк Шаткин.

— Какво мислиш за това, Джордж? Дали двамата изобщо са още живи?

— Възлагам големи надежди на него, дон Габриел.

— Какво по-точно имаш предвид?

— Той е страхотен смелчага. От онези, които никога не се предават.

— Къде ли може да са сега?

— Скрили са се някъде. Русокосата вече ни осведоми за това. Веднага, щом научи нещо ново, тя ще се върне обратно тук.

— Цяло щастие е, че тя ни помага — отбеляза дон Габриел. — При първа възможност ще й подаря няколко нови обици. Тя си ги заслужи. Ще й се отблагодаря по-обстойно при пръв удобен случай.

Джордж Винсент само се усмихна.

Откакто дон Габриел му бе разкрил, че смята да убие Ласитър веднага щом получи обратно Джулия, той вече не го разбираше.

— Какво ти става? — тросна му се дон Габриел. — Да не би да си се загрижил за това, дето искам да пратя на оня свят тоя смелчага? Джордж Винсент поклати глава.

— Как ти хрумна това, шефе?

— Само така си помислих — отстъпи Габриел и се усмихна изкуствено. — Не бива да се изнервяме, Джордж. Въпреки това… аз трябва през цялото време да мисля за Джулия. Мисля, че на това момче дяволски му върви с жените.

— И аз така смятам, дон Габриел.

— Какво ще правя, ако той я прелъсти?

— В момента не бих мислил за това, шефе.

Дон Габриел замълча известно време с поглед, впит в празното пространство. Той размишляваше напрегнато. По лицето му личеше, че е развълнуван.

— Къде ли може да са сега, Джордж?

— Откъде бих могъл да знам, дон Габриел?

— Бедната ми малка Джулия! — изстена дон Габриел.

Той се бе втренчил с измъчено лице пред себе си.

Всеки път, щом заговореше за Джулия, лицето му се смекчаваше. Тя беше единствената му слабост.

Навън изтрополяха конски копита. Двамата мъже погледнаха през прозореца и видяха русата мексиканка.

Тя вече се ползуваше тук с известна свобода.

Часовоите я пускаха да преминава навсякъде. Не я претърсваха за скрити оръжия както другите посетители.

Тя влезе в големия хол и разтърси русите си къдрици. Въпреки че беше дребничка, много добре знаеше как да се представи в най-благоприятна за нея светлина. Знаеше, че дон Габриел харесва поведението й.

Тя се спря на две стъпки пред него. От погледа й не убягнаха закачливите искрици в очите му, но дон Габриел не извърши това, за което тя тайно се бе надявала. Не я взе в прегръдките си.

— Какви новини има? — запита напрегнато той.

В зениците му обаче се прокрадваше онази добре позната й похотливост. Малката руса мръсница разбираше много добре тези неща. Тя бе участвувала като момиче за забавление в различни празненства, които неведнъж се бяха превръщали в диви, разюздани оргии.

Дон Габриел никога не й бе обръщал внимание.

Но сега беше различно.

В очите му се четеше похот.

— Мога ли да говоря насаме с вас, дон Габриел? — запита нахакано тя, като погледна многозначително към него.

— Защо насаме? — попита я дон Габриел.

— Защото научих някои неща, които не бива да научава всеки — отговори тя. — Страхувам се, дон Габриел. Затова бих искала да се доверя само на вас. Единствено само на вас.

— Нима смяташ моя помощник недостоен за доверие? — запита изненадано той. — Какво ти става?

— Извинете ме, дон Габриел — тя почти се разплака и изтри очите си с ръка. — Не мога иначе. Но ако вие искате да получите дъщеря си обратно здрава и читава, то аз мога да ви доверя това, което научих, само на четири очи.

Той пристъпи към нея и я хвана за раменете. Едва в този миг, изглежда, усети, че Антурия нямаше нищо под тънката си риза. И притежаваше освен това прелестни форми.

Тя забеляза как в него внезапно се разгоря желание.

Точно това беше очаквала.

Бе го включила хладнокръвно в сметките си. И действително се бе получило точно така, както си го бе представяла.

— Ти остани тук! — каза дон Габриел на помощника си. — Ще се оттегля с Антурия горе.

Джордж Винсент само кимна в отговор. Той чу как двамата се изкачиха по стълбите и по шума разбра, че отиваха към спалнята.

Габриел я сграбчи жадно веднага щом пристъпиха във великолепната му спалня. В този момент той не мислеше нито за дъщеря си, нито за Ласитър. Сега искаше нещо друго. Спокойно можеха да продължат да говорят за сериозните неща и след като се разтовареше.

Но беше си направил сметката без малката руса мръсница.

Тя се изплъзна светкавично от ръцете му и отстъпи назад към стената.

— Не така! — изсъска тя. — Искам първо…

— Но…

Очите й изпускаха искри.

— Искам първо да ме изслушаш — прекъсна го грубо тя. — Искаш ли дъщеря ти да се върне жива и здрава или не?

Той заплашително пристъпи към нея, но се осъзна в последния момент.

— Е, добре, какво искаш?

— Знам къде е дъщеря ти, Реймънд Габриел. Как трябва да ти го кажа? Как ще ти бъде най-добре да ти го кажа?

— Как си позволяваш да говориш така с мен? Аз ще те…

Той отново понечи да се нахвърли върху нея, но разсъдъкът му го възпря. Спомни си внезапно, че бе заложил твърде много в тази игра, която владееше до съвършенство.

Осъзна се. Беше истински майстор — умееше виртуозно да се преструва.

— Извини ме, моля те! — каза благо той. — Аз те обичам, Антурия, отдавна изпитвам към теб това…

Тя повдигна дясната си ръка, поклати глава и каза усмихнато:

— Спести си празните приказки, Габриел! Изобщо не искам да те залъгвам в това отношение. Тук съм, за да ти предложа една сделка. Мога да се погрижа отново да получиш дъщеря си здрава и читава и същевременно мога да ти предам и Ласитър.

Тя го погледна в очакване. Леденостудено. Знаеше, че дон Габриел трябва да се съгласи.

— Как ще стане това? — запита дрезгаво той.

— Би могло да стане само с моя помощ.

— Не ме измъчвай така, Рубия!

Рубия — блондинката. Винаги я наричаха така по време на дивите оргии в хасиендата. Досега Габриел не й беше обръщал особено внимание, тъй като там винаги се намираха и много други красавици. Сега обаче гледаше на нея с други очи.

Освен това се тревожеше и за дъщеря си Джулия. Гризеше го и омразата му към Ласитър.

Този кучи син се бе осмелил да вдигне ръка срещу него. Да го компрометира пред хората му.

Това бяха все неща, които никога не трябваше да се случват.

Авторитетът му трябваше да бъде отново възстановен.

Сега Рубия му предлагаше тази възможност.

Тя се усмихна. Беше разбрала, че е успяла да го оплете в мрежите си.

Позволи му да я прегърне, но се възпротиви, когато той понечи да я целуне.

— Преди това искам да ми обещаеш нещо, Габриел.

— Всичко, каквото поискаш:

— Искам да сключим писмен договор.

— После, Рубия, след това.

— Не! Сега!

— И после ще ми кажеш ли как мога да го спипам? И как да си върна обратно Джулия?

— Ще получиш всичко от мен, Габриел. Всичко!

Беше една мръсна сделка.