Джек Слейд
В подземията на Ел Пасо (4)

4.

Джулия Габриел се намираше в Подземието на смъртта на Ел Пасо. Тя не знаеше името му и не подозираше за зверските убийства, извършени в едно от тези подземни помещения.

Все още не бе успяла да види своите похитители. Тя беше пристигнала рано тази сутрин с влака от Санта Фе. Пред гарата се бе огледала за файтон и веднага бе зърнала един. Изтощена от пътуването, се беше отпуснала върху тапицираната седалка и в следващия момент някой бе нахлупил някаква торба върху главата й.

Малко по-късно, парализирана от страх, Джулия се бе озовала в това подземие.

В стаята й бяха поставили истинско легло. Това помещение изобщо беше някак си по-уютно обзаведено. Тя можеше и да се движи свободно. Приблизително четири крачки от едната стена до другата. Това все пак беше някакво облекчение в пленничеството й.

Една стара жена с набръчкано лице й носеше от време на време по нещо за ядене. Бяха все обичайните барови ястия и затова Джулия предполагаше, че се намира под някой бар.

Всеки път двама мъже със скрити зад черни маски лица придружаваха старицата. Тя сметна това за обнадеждаващ знак. Похитителите й съвсем нямаха намерението да я убият, в противен случай те не биха се маскирали.

Но тази старица! Защо тя така открито се показваше? Трябваше все пак да съобрази, че би могла да бъде разпозната по-късно. А чрез нея биха се добрали и до похитителите.

Старицата се казваше Франка. Джулия научи това от самата нея.

— Не се притеснявай, детето ми — беше прошепнала старата жена, потупвайки я по бузите. — Твоят богат татко ще заплати откупа и тогава ние ще те пуснем отново на свобода.

Това се случи преди около пет минути. После един от маскираните бе хванал доста грубо старицата и я бе издърпал от стаята.

— Стига си плещила, Франка! Все още ли не си разбрала какво рискуваш по този начин?

Отвън избухна яростно пререкание, но Джулия успя да дочуе само няколко откъслечни думи. После гласовете бързо се отдалечиха.

Кавгата между старата Франка и другия, който междувременно беше свалил маската от лицето си, звучеше приблизително така:

— Не бива да говориш с нея! — хокаше я Ягуара Джексън, главатарят на бандата убийци. — Така се бяхме разбрали, по дяволите!

— А аз не съм съгласна с отвличането — развика се старицата. — Аз искам само Реймънд Габриел и ти много добре го знаеш.

— И каква полза имаме ние от всичко това? — процеди през зъби убиецът. — Досега си ни подхвърлила само някакви си нищожни хиляда долара. За нас това е нищо. Едва сега вече става дума за големи пари.

— Вие ще ги получите после от само себе си — сопна му се старицата. — Когато ви дам плана на цялото Подземие на смъртта. В този лабиринт човек може да се оправи само с него. С плана, който притежавам аз. И ако не ми се подчинявате, ще го унищожа. И тогава ще се окажете с празни ръце.

Тя понечи да си тръгне, но Ягуара Джексън я задържа. Още двама от бандата му се приближаваха по подземния коридор. Те бяха чули края на кавгата.

— Я само чуйте това, приятели! — изръмжа Джексън. — Тази стара коза наистина ще вземе да го направи и хубаво ще ни подведе тогава.

— А може би тя изобщо няма никакъв план — ухили се Пийт Логан. — За това изобщо не сме мислили, Ягуаре.

— Да, по дяволите. Имаш ли изобщо този план, Франка? — и Ягуара Джексън така я сграбчи за яката на ленената й рокля, че тя едва смогваше да си поема дъх. Опита се да го ритне в пищяла, размахвайки ръцете си. Оказа се учудващо силна за възрастта си.

— Пусни ме, Джексън! Иначе изобщо нищо няма да получиш.

— Къде е планът?

— Скрит е на сигурно място. Но вие и сами много добре знаете. Той е на брат ми, Антонио, който беше офицер в мексиканската армия. Под негово ръководство навремето са прокопани подземните галерии, за да бъде хвърлен във въздуха старият форт на тексасците. До това за съжаление не се стигна, тъй като войната вече беше загубена. Нямаше да има никаква полза да се хвърля във въздуха форта на Ел Пасо. Всички, които участвуваха в прокопаването на подземните галерии, са вече мъртви. Освен нас никой друг не знае нищо за Подземието. И един ден това познание ще бъде най-големият ви капитал. Една от галериите води направо под сградата на банката в Рио Гранде. А друга една минава под постройката на Първа национална тексаска банка. Бъдете кротки и един ден ще можете яко да намажете.

— И кога ще е това „един ден“? — изръмжа Ягуара Джексън.

— Веднага щом получа Габриел. А сега ме пусни, жалък мръснико! — задъха се тя и успя най-сетне да го ритне болезнено с острите си чепици.

Той я пусна и изруга през зъби:

— Проклета вещица!

— Ще ви дам аз да разберете един ден! — заплаши ги тя. — И само ако нещо се случи на дъщерята на Габриел, ще изпратя всички ви по дяволите. Знам къде все още има складирани доста експлозиви.

Тя отстъпи назад. Пийт Логан и Джо Барни понечиха да пристъпят към нея, но Ягуара Джексън им даде знак да спрат.

— Оставете я на спокойствие! Чу ли, Франка? Ние не искаме да се караме с тебе. Ще получиш всичко, каквото поискаш. И косъм няма да падне от главата на момичето. Имаш думата ми.

— Ще проверявам това през няколко часа — изсъска тя. — Впрочем сетих се и за още нещо. Какво стана с мъжа, когото държахте вчера вечерта в едно от другите помещения на Подземието? Това беше един от хората на Габриел, нали?

— Пуснахме го — отвърна Ягуара Джексън.

— Но тогава той би могъл отново да намери Подземието — каза старицата след кратък размисъл. — Било е твърде рисковано да го пуснете просто така.

— Замъкнахме го на едно отдалечено място — обясни Джексън. — Той беше в безсъзнание, защото го бяхме ударили по главата. Когато е дошъл на себе си, е бил доста далеч от цялата система подземни галерии. Никога няма да открие мястото й. Наистина няма защо да се притесняваш, Франка. — Ягуара Джексън преднамерено й говореше по-меко. Преди малко беше попрехвърлил мярката. Знаеше, че от старата можеше да се очаква всичко. С нея трябваше винаги много да се внимава. Беше способна на всякакви безразсъдства.

Без да отговори, Франка бързо се отдалечи.

— Тя започва да ме плаши — каза замислено Пийт Логан. — Дали няма да ни изиграе някой номер?

— Мене много повече ме интересува доколко наистина си заслужава този план на Подземието — измърмори Джо Барни. — По дяволите, Джексън, дали дъртата вещица не ни води още от самото начало за носа? Все тези празни обещания! Започва да ми писва.

— Какво толкова се оплакваш! — тросна му се Джексън. — Та ние и така добре си понапълнихме гушите. Само Шаткин вчера имаше десет хиляди в себе си. А тази нощ ще пипнем още сто хиляди. Да се обзаложим ли, че Габриел ще плати до последния цент?

— Кого ли ще изпрати?

— Сега по всяка вероятност ще дойде ред на Джордж Винсент — отбеляза Джексън. — Той е следващият след Франк Шаткин в йерархията.

— И какво ще правим с него? — запита Барни. С изразителен жест Ягуара Джексън прокара ръка по врата си.

— Дори и ако носи парите? — попита Барни с недоумение.

— А ти какво си мислиш?

— Що за човек е Винсент? — осведоми се Логан. — Опасен ли е?

— Донякъде.

— Тогава всичко е ясно — ухили се Барни.

— Какво изобщо ви притеснява? — измърмори Джексън. — Ще си разчистим сметките с всеки. С всеки, запомнете го! Дори и ако Дивия Бил лично се появи тук.

Той и двамата му съучастници се разсмяха гръмогласно. После се отправиха обратно към едно друго помещение, в което имаше порядъчен запас от бутилки. Върху масата лежаха разхвърляни карти за игра, а между тях имаше и чаша за хвърляне на зарове.

— Скоро ще изтече смяната ни — прозина се Барни. — Не издържам дълго тук, долу.

— Можете да си вървите — великодушно предложи Ягуара Джексън. — Аз определено не скучая тук. И кажете на другите да не бързат много-много.

Той се ухили вулгарно. Те знаеха добре какво си беше наумил.

— Е, тогава приятно прекарване, Ягуаре! И внимавай да не ти издере очите малката, че тя си е едно зверче!

— Ще я направя кротка като агънце — ухили се Джексън.

Барни и Логан излязоха навън. След няколко минути щяха да се смесят горе с клиентите на „Щастливия ангел“. Съвсем незабелязано, разбира се. В това те вече бяха придобили опит.

Ягуара Джексън потри ръце. После гаврътна още една голяма чаша уиски.

За да стигне до помещението, където държаха Джулия, трябваше да премине през оголената квадратна зала, в средата на която стоеше печално известният дръвник. Той, както и подът около него, бяха покрити с пръски кръв. Лицето на Джексън придоби замечтан израз. Обичаше тази гледка. После взе в ръцете си огромната брадва и замахна артистично с нея във въздуха.

— Тази вечер — каза си той и се усмихна. Мислеше за това, че може би ще дойде Винсент.

Всички те навремето бяха негови другари — Шаткин, Маккей, Скот и Винсент.

Тези идиоти! Тогава не искаха да имат повече нищо общо с него. Смятаха, че той не им подхожда. Бил твърде брутален за тях.

Вчера вечерта Шаткин дори си мислеше, че Джексън иска само да го изплаши. Този жалък глупак!

Джексън се изкиска.

„Как ли ще реагира Винсент?“ — помисли си той.

После отново остави екзекуторската секира и се отправи към подземния затвор на Джулия.

Когато влезе при нея, тя подскочи от ужас в леглото си. По израза на лицето му разбра какви бяха намеренията му.

Но се изплаши още повече от нещо друго.

Този път той не носеше маска.

И тя веднага го позна.

— Джексън! — изкрещя Джулия. — Та това сте вие!

Лицето й се изкриви от ужас.

— Да, аз съм, Джексън — изръмжа той. — И не ме е грижа за това, че ме позна.

Джексън пристъпи към нея. Тя отчаяно размаха ръце.

— Джексън, не! Недей…

Но това с нищо не й помогна.