Джек Слейд
В подземията на Ел Пасо (10)

10.

Ласитър достигна имението на Габриел още преди зазоряване. Беше яздил възможно най-бързо, но конят, който му продадоха като уж един от най-бързите, бе всичко друго, но не и истински бегач. Той обаче бе доволен, че язди кротък кон, защото болките в главата му бяха все още доста силни.

Но не само куцата кранта бе виновна за това, че Ласитър напредваше твърде бавно. Пет мили преди хасиендата няколко ездача го пресрещнаха и го взеха в плен.

Те се отнесоха с него като с опасен враг, а той не се възпротиви, когато му взеха оръжието.

Момчетата изобщо не бързаха. Знаеха, че дон Габриел не гледа с добро око на едрия чужденец, затова и искаха хубавичко да го изтормозят. Завързаха ръцете му на гърба така, че да му бъде възможно най-неудобно да язди и непрекъснато се опитваха да подплашат коня му, за да се изправи на задните си крака и да хвърли ездача си в праха.

За първи път Ласитър наистина се радваше, че е попаднал на такава кротка като овца кранта. На нея човек просто с нищо не можеше да й наруши спокойствието и тя кротичко си креташе лека-полека.

Най-сетне пристигнаха в широкия двор на пищната хасиенда. Изблъскаха грубо Ласитър от седлото, така че да падне лошо на земята. Но с такива трикове не можеха да го извадят от равновесие. Той беше също толкова търпелив, както и конят, който бе яздил от границата дотук.

Беше изпълнен с увереност. Знаеше, че вестта, която носеше, ще подействува на дон Габриел като гръм от ясно небе.

Каубоите забиха един кол в земята и завързаха здраво Ласитър за него. Не можеше да се съпротивлява. Но дори и ръцете му да бяха свободни, всякаква отбрана щеше да бъде безсмислена. В своето състояние той не можеше и не трябваше да рискува да бъде и пребит на всичкото отгоре. Отнасяха се към него по-враждебно, отколкото бе очаквал. Дано поне да може да поговори с дон Габриел.

Малко преди изгрев слънце той излезе на верандата. Спря се на ръба на външната стълба и се втренчи мрачно надолу към пленника.

— Проклет мошеник! — започна той. — Знам много добре какво си наумил. Искаш да получиш още пари в замяна на Джулия. Искаш да ме изнудваш, докато се разоря. Що за подъл, мръсен кучи син си ти? Но сгреши в едно. Сметката ти няма да излезе вярна. Тръгна към мен, за да ми съобщиш, че си освободил Джулия, но същевременно искаше да ми кажеш, че откупът, който платих, не е достатъчен. Въобразил си си, че си попаднал на златна мина.

Той се разсмя дрезгаво.

Ласитър мълчеше. Беше по-добре да изчака, докато гневът на дона се поуталожи. Едва след това щеше да изложи своите аргументи. Най-малкото щеше да се опита да го направи.

— Защо мълчиш? — изрева внезапно дон Габриел. — Защо не се защитаваш, куче такова? Или искаш да се наслаждаваш по-дълго на нещастието ми? Що за дяволии си наумил?

Ето че вече се бе пропукало нещо в твърдата му черупка, която винаги досега бе изглеждала непроницаема. Върху лицето му изведнъж се изписа отчаяние.

— Не, дон Габриел — отвърна Ласитър. — Не искам да се наслаждавам на нещастието ти. Напротив, дойдох, за да ти донеса една радостна новина. Успях да освободя дъщеря ти Джулия. Тя е в безопасност. Няма защо да се притесняваш. Но впрочем сега трябва да действуваме много бързо. Дай ми една силна команда, с която да тръгна обратно. В Ел Пасо гъмжи от лешояди и койоти, които искат отново да хванат дъщеря ти. Няма да успея да я преведа сам през реката. Твърде много врагове дебнат навсякъде. По тази причина дойдох тук сам. По пътя за насам бях нападнат. Винсент и част от хората ти се случиха по някаква случайност наблизо. Ако той не се беше намесил, сега вероятно щях да бъда мъртъв.

Дон Габриел загуби самообладание. Не го сдържаше на едно място.

Той слезе по външната стълба и пристъпи възбудено към Ласитър.

— И къде са сега моите хора?

— Боя се, че повечето от тях са мъртви — отговори той. — Мен самия ме спаси китаецът, Лу Хао, след като бях прострелян и изпаднах в безсъзнание. С негова помощ преминах реката. А сега съм тук, за да получа подкрепление. Не бива да губим повече никакво време, дон Габриел. Послушайте съвета ми!

— Не разигравате ли някаква мръсна игричка с твоя приятел? — извика колебливо донът. — Защо си завел Джулия точно при него? Трябва да те предупредя, че Лу иска да ме изнуди, за да му опростя дълговете, които има към мене.

Ласитър въобще не обърна внимание на последните му думи.

— Откъде знаеш това? — извика ужасено той.

— Кое?

— Че Джулия е скрита при Лу.

Тогава от къщата излезе русокосата. Беше се окичила като паун, с всевъзможни финтифлюшки и сума ти скъпи накити.

— Аз съобщих на дон Габриел за това — извика тя. — Да, Ласитър, навреме разкрих кроежите ти. И считам за мой дълг да му дам съвет как да постъпи в случая. Реймънд, скъпи, накарай да обесят този кучи син. Той не заслужава да живее нито минута повече.

— Проклета усойница! — изрева Ласитър и се опита да се освободи от въжетата. — Само да ми паднеш в ръцете, ще ти извия врата. Ако се случи нещо на Джулия, ти ще си виновна, змия такава! Дон Габриел, не бива да й вярваш! Вероятно враговете ти междувременно също са разбрали къде е скрита дъщеря ти.

— Подла клевета — наежи се тя. — Обеси го това копеле! Той е от бандата, която от седмици вече те тормози, Реймънд. Мисля дори, че той е главатарят им.

— И защо тогава ще освобождавам Джулия? — извика огорчено Ласитър. — По дяволите, дон Габриел! Кога най-сетне ще започнеш да използуват разума си?

— Защо си завел Джулия при китаеца? — запита дон Габриел.

— Защото неговият хотел беше последното ни убежище. Нас ни преследваха. В цяло Ел Пасо гъмжеше от бандити, които искаха отново да ни заловят. Единственият ни шанс беше хотелът на китаеца. Вчера вечерта тръгнах насам, за да получа тук подкрепление. Но твоите хора вече също бяха потеглили. Случайността ги доведе наблизо тъкмо когато ме нападнаха онези негодници. Стигна се до тежка престрелка. По дяволите, изпрати някого в Ел Пасо! Най-добре направо при шерифа, той ще го потвърди.

— Не мога да намесвам шерифа — отвърна дон Габриел.

— Знам — иронично отбеляза Ласитър. — Защото и на теб самия не ти е чиста съвестта. Затова и не приемаш откритата борба. Страхуваш се, че твърде много неща ще излязат наяве.

— Това ти го е казал китаецът, нали?

— Да, той ми отвори очите.

— Аз ще го унищожа него!

— Ти си един упорит глупак! — каза Ласитър. Дон Габриел вдигна юмруци, сякаш искаше да се нахвърли върху него. Но се овладя в последния момент.

— Не! — процеди през зъби той — Няма да си мърся ръцете с теб. Имам си хора за това.

Погледът му издаваше мрачна решителност. Вярваше на русокосата. С това съдбата на Ласитър беше решена.

Въпреки това той се опита да промени ситуацията в своя полза. Този път избра по-спокойния тон.

— Трябва да изпратиш поне един човек в Ел Пасо — каза настойчиво той. — Преди да си сторил нещо, за което впоследствие горчиво ще се разкайваш. Откъде си сигурен, че русокосата не е казала вече и на враговете ти къде се е скрила дъщеря ти?

— Никога не бих сторила това! — изкрещя блондинката. — Как бих могла да имам нещо общо с такива изверги?

— Та ти много добре ги познаваш — извика Ласитър и се опита да блъфира. — Чух ги как говореха за тебе. Само ти би могла да бъдеш тази, за която ставаше въпрос. Ти си заловила писмото, в което Джулия съобщава на баща си кога ще се върне вкъщи. Чрез теб са разбрали точния ден на пристигането й.

— Това е подла лъжа! — изписка рязко тя. — Измисляш си само за да се отървеш.

Антурия фучеше като фурия. Ласитър разбра, че се чувстваше разобличена. Сега с решителна атака се опитваше да спаси това, което все още можеше да бъде спасено.

… Лицето на богатия хасиендеро издаваше несигурност. Той така или иначе не държеше на предателката. Дори имаше намерението да я разкара един ден, в някой подходящ за това момент. Дори и насън не му бе минавало през ум да изпълни условията, които му беше поставила. Затова беше подписал всичко без всякакво колебание.

— Изпрати поне няколко надеждни човека, дон Габриел — настоя Ласитър. — Измъкни дъщеря си от Ел Пасо, преди да е станало твърде късно! След това пак ще можеш да ме съдиш. Длъжен си да ми дадеш поне този срок.

Дон Габриел изглеждаше впечатлен от спокойствието на Ласитър. Той бе разкъсван от съмнения.

Русокосата изтича обратно в къщата с разкривено от ярост лице.

Тропот от копита и шум от колела отекнаха в ранното утро. Очевидно някакъв лек файтон летеше с бясна скорост насам.

Всички погледи се устремиха към вратата, но нищо не можеше да се види, защото беше затворена.

От дясната кула се провикна един часовой.

— Двуколка откъм Ел Пасо. Да я пусна ли да мине?

— Да, пусни я вътре! — извика дон Габриел.

Ласитър беше единственият, който не изпускаше от очи голямата сграда. Питаше се защо русокосата бе изчезнала така припряно. Причината за това определено се криеше в гузната й съвест.

Изведнъж забеляза раздвижване зад един от прозорците на горния етаж. Той бавно се отвори и после Ласитър видя как през него се подаде дулото на една пушка. А зад нея се подаде една глава с дълги руси коси.

Тя се целеше в Ласитър. Искаше колкото се може по-бързо да му затвори завинаги устата. В паниката си не бе помислила за това, че по този начин сама признаваше вината си.

— Внимавайте, дон Габриел! — отчаяно извика Ласитър. — Горе на прозореца! Русокосата…

Дон Габриел се хвърли встрани. Отекна изстрел.

Тялото на дон Габриел потрепера и той нададе пронизителен вик. Куршумът, предназначен за Ласитър, го бе пронизал.

Но блондинката така и не успя да стреля втори път.

Телохранителите на дон Габриел бяха страхотно бързи стрелци. Първият изстрел на жената още не беше заглъхнал, когато изтрещяха и техните оръжия.

Сетне в широкия двор на хасиендата настъпи гробна тишина.

Олюлявайки се, дон Габриел се извърна към Ласитър. Лицето му беше мрачно като буреносен облак.

Той притисна ръка към лявото си рамо. Не беше рана, която да застрашава живота му.

— Освободете го! — изпъшка дон Габриел. — Той беше прав…

Файтонът прелетя с трясък през вратата. На капрата седеше пъргав мексиканец с голямо сомбреро. Човекът, седнал на задната седалка на двуколката, не можеше да се види зад спуснатото чергило.

Оттам слезе Лу Хао. Лицето му носеше отпечатъка на умората от последната безсънна нощ.

Той пристъпи бавно към ранения хасиендеро. Ласитър тъкмо бе освободен от последните въжета.

— Така си и мислех, че ще постъпите, дон Габриел — побеснял от ярост, изрече китаецът. — Вие не можеше другояче, така смятам аз.

Дон Габриел стоеше, олюлявайки се, пред него.

— Какво има, Лу? — запита той с недоумение. — Да не би да идвате, защото се е случило нещо ужасно?

Лу кимна тежко.

— Вашата дъщеря Джулия е…

— Не! — изрева дон Габриел. — Това не може да бъде истина! Това е…

Той политна към стълбището, свлече се на едно от по-ниските стъпала и изстена:

— Разказвайте! Как се случи всичко това?

— Касае се за предателство — започна Лу — Бандата трябва да е разбрала по някакъв начин къде се е скрила Джулия. Трябва да попиташ Ла Рубия, дон Габриел.

— Къде е тя? Доведете я тук!

Мъжете вече я изнасяха от къщата. Бяха я положили върху една дървена носилка, която поставиха в краката на дона.

Русокосата, макар и тежко ранена, беше все още жива.

— Лу има право — простена тя с последни сили. — И Ласитър също каза истината. Аз работех за Джексън, защото той ще победи най-накрая. Да, аз играех двойна игра, дон Габриел. Бях шпионката, чрез която Джексън винаги научаваше всичко. Той беше моята голяма любов… — очите й се премрежиха от болка и изтощение. — Той и сега ще бъде по-силен от тебе — продължи тя. — Ти ще изпълниш условията му, защото отново държи Джулия в ръцете си. Ласитър няма да може да я освободи още веднъж… — тя с усилие извърна главата си и погледна нагоре към Ласитър. — Ти беше дяволски добър, Ласитър. Разказаха ми как си ги разпердушинил в Подземието на смъртта. Никой друг освен теб не би могъл да се справи. Ти си дяволски силен, но втори път няма да се справиш. Ще ти отсекат главата, както на другите. А тебе, Габриел — тя отново насочи погледа си към ранения хациендеро, — тебе скоро ще те застигне проклятието, което вече отдавна тегне върху ти. Проклятието на една озлобена старица, която действува от името на всички жени, подмамени и после отритнати от тебе. Скоро ще те сполети твоята зла участ, Реймънд Луис Габриел. Чака те Подземието на смъртта на Ел Пасо. Няма да се изплъзнеш от проклятието…

Гласът й ставаше все по-тих и неразбираем.

Дон Габриел беше видимо поразен от обвиненията, запратени право в лицето му.

— Защо го направи? — прошепна той. — Защо?

Тя не отговори. Лицето й бе придобило съвсем неподвижно и спокойно изражение.

— Махнете я от очите ми! — изпъшка дон Габриел. — Погребете я някъде навън, пред хасиендата! Не искам да остане нищо, което да напомня за нея.

Едва тогава осъзна, че е ранен.

Понечи да извика едно име, но мъжът, от когото се нуждаеше, вече от няколко минути стоеше зад него.

— Ще позволите ли най-сетне да се погрижа за раната ви, дон Габриел? — попита Ласитър.

— Да, по дяволите! Нека влезем вътре! Лу, ще дойдете ли с нас?

Вече нищо не напомняше за това, че до преди малко все още безвъзвратно ги бе разделяла невидимата стена на омразата. Такъв бе характерът на дон Габриел. Той винаги беше действувал така и си бе навлякъл жестоката неприязън на не един човек, защото впоследствие не бе удържал на думата си.

Ласитър и Лу се спогледаха многозначително. Знаеха, че сега веднага щеше да ги помоли за помощ. Ще ги моли и ще им обещава какво ли не.

Но после горко им, когато нещата се променят.

Няколко минути по-късно той вече лежеше върху застлано с бял чаршаф легло в една от просторните и светли стаи. Двама от неговите най-доверени хора промиха раната му и й сложиха превръзка.

През това време Лу разказа какво се бе случило в дома му.

Хасиендерото непрекъснато стенеше и бълваше гневни ругатни. Тревогата за Джулия почти го бе подлудила. Изглежда, тя беше единственото му слабо място и бандата много добре бе разбрала това. Сега те отново можеха да го изнудват.

— Мога ли да те помоля още веднъж за помощ, Ласитър? — запита той и съвсем ясно пролича какво усилие му струваше това. — Съжалявам, че постъпих така подло към теб. Можеш ли да ми простиш? Ще приемеш ли още веднъж да се биеш заради мен?

Ласитър поклати глава.

— Не заради вас, дон Габриел. Само заради Джулия.

Могъщият мъж веднага сбърчи челото си.

— Има ли между вас нещо, за което все още да не знам?

Ласитър се усмихна небрежно. Достави му адски голямо удоволствие да изрече следващите думи:

— Ние се обичаме, дон Габриел.

За секунди се възцари неестествена тишина. Сетне донът подскочи в бялата си постеля.

— Да пропаднеш в пъкъла дано! Никога няма да допусна това!

— Тя няма да те пита за разрешение — усмихна се Ласитър. — Впрочем — и той отново стана сериозен — забрави ли, че тя все още е в ръцете на този мръсник Джексън?

— Ние ще щурмуваме Подземието на смъртта — изръмжа дон Габриел. — Ако се наложи, ще събера цяла армия. Мога да си го позволя. Да, ще наредя да завербуват отряд от войници. Само по този начин ще се сложи край на това дяволско безчинство.

Той се засмя доволно и отново се облегна назад:

— Тогава значи нямащ повече нужда от нас — каза Ласитър и кимна на Лу. — Ела, приятелю! Да си вървим!

— Не, останете! — извика дон Габриел. — Не съм казал такова нещо. Естествено че имам нужда от вас. Но трябва същевременно да завербувам и нови хора. Ще срина със земята цяло Ел Пасо, само нещо да се случи на дъщеря ми!

— Дотогава на нея вече отдавна ще й се е случило нещо — отвърна ядосано Ласитър. — Нима смяташ да оставиш Джулия в ръцете на тези зверове, докато направиш нужните приготовления? О, не, дон Габриел! В случая има само един-единствен начин за действие. Трябва да ги нападнем светкавично, преди да са се осъзнали. Тя е била отвлечена през нощта. Сега негодниците празнуват своята победа. Мене те ме считат за мъртъв. Затова ще тръгна сега, дон Габриел. Ще ми дадете ли един добър кон?

— Можеш да дойдеш при мен, във файтона — предложи Лу. — Под чергилото няма да могат да ни видят.

— Добро предложение — кимна Ласитър. И те отново се запътиха към вратата.

— Почакайте! Само една дума още! — извика дон Габриел, който вече беше разбрал, че за добро или за лошо трябваше да се осланя на двамата. — Не мога ли и аз да помогна с нещо?

— О, напротив — отвърна Ласитър. Беше благодарен, че този твърдоглавец най-сетне се бе осъзнал. — Събери най-добрите си хора. Разпредели ги в отделни групи. Разпореди се да свикат и всички останали, които могат да оставят за известно време полската си работа. Трябва да се разпръснат из цяло Ел Пасо. Незабелязано. Нареди преди всичко да бъде охраняван дома на Лу. Него те при всички положения ще посетят още веднъж. Ще искат да разберат какво се е случило с мен. Веднага, щом отново се осъзнаят, ще започнат да ме търсят.

— А ти какво смяташ да предприемеш?

— Аз ще тръгна сам — отвърна Ласитър.

— И как си го представяш това?

— Бих предпочел да не го споделям, дон Габриел.

— Ти си луд. Сам нищо няма да постигнеш. Тези изроди ще те разкъсат на парчета.

— Веднъж вече се опитаха — усмихна се Ласитър. — А аз междувременно вече се оправям много добре тук.

— Няма да успееш втори път да извадиш такъв късмет — опита се да го възпре дон Габриел. — Това няма да свърши добре.

— Ще видим — отвърна Ласитър. — А ти сега се разпореди за най-необходимото! И мисли за това, че всяка минута е скъпа! — той му махна с ръка и заедно с Лу напусна стаята.

Излизайки навън, те чуха как хасиендерото започна да дава заповедите си на висок глас. Извикваше цяла поредица имена на хора, които трябваше да се явят при него колкото се може по-скоро.

Когато Ласитър и Лу излязоха навън, по двора вече тичаха насам-натам доста мъже.

— Избери си два отпочинали коня! — каза Ласитър на файтонджията. — Трябва здравата да побързаме.

Те придружиха пеша двуколката до оградата.

Двама каубои се опитаха да им препречат пътя.

— Заповед от шефа — сопна им се ядосано Ласитър. — По-добре не ни пречете, момчета!

Единият от тях изтича до сградата и съобщи за случилото се на един от помощниците на Габриел. Вестта достигна до хасиендерото. От къщата се разнесоха гневни викове. Малко по-късно недоверчивият каубой се върна обратно. Беше блед като платно, така яко го бяха скастрили.

Няколко минути по-късно Ласитър и Лу вече пътуваха обратно към Ел Пасо.

— Обясни ми плана си! — помоли го китаецът.

— Трябва да потърся една старица — отговори Ласитър. — Отмъстителката, за която говореше русокосата.

— Не бяха ли това само фантазии на една умираща? — запита Лу с недоумение. — Нима ще им обръщаш внимание!

— Знаеш ли, Джулия също ми спомена за някаква странна старица — отвърна Ласитър. — Смяташе, че тя работи с бандитите. Някогашна любовница на разбойник, която на стари години трябва да изкарва по някакъв начин прехраната си. Възможно е Ягуара Джексън да е наел старицата, за да поддържа ред в Подземието на смъртта и да се грижи за прехраната на бандитите.

— Тогава и тя би трябвало да живее под земята както другите — отбеляза Лу. — Не би трябвало да я пускат повече горе, за да не може да ги издаде. Да не би да искаш да проникнеш отново в Подземието? Сигурно оттам, откъдето си излязъл. Та ти сам ми разказа, че човек може да се оправи в този лабиринт само ако притежава съответния план.

— Правилно — отвърна Ласитър. — И този план се намира у старицата, която искам да открия.

— Как ти хрумна това?

— Обмислих всичко още веднъж — отвърна той. — При целия този бърз развой на събитията нямах време да си събера мислите. Постоянно нещо отвличаше вниманието ми. Едва по пътя към хасиендата ми остана малко свободно време, за да поразмисля. Причина за това беше фактът, че попаднах на една напълно куца кранта. Тя беше по-скоро впрегнато добиче, отколкото кон: Но поне имах възможност да помисля над всичко. И така ми хрумнаха някои неща. Между другото бандитите говореха нещо за някакъв си план. Схванах го, докато лежах почти в безсъзнание при тях. Джулия също ми спомена нещо за някакъв план. Смяташе, че той е свързан по някакъв начин със старицата. Трябва да намеря тази старица, Лу. Затова понапрегни сега малко ума си!

— Хм, не зная…

Лу от приличие сбърчи чело, но въпреки това нищо не му идваше наум.

— Има само една възможност — каза Ласитър след известно време, преминало в напрегнато мълчание. — Ще се опитам да реша проблема над земята. От мястото, където се измъкнахме с Джулия от подземните галерии. От там ще начертая няколко линии.

— Най-добре да го направим на парче хартия — предложи Лу и извади от джоба си един голям бележник. Естествено имаше и молив. Подаде ги на Ласитър и той отбеляза най-напред мястото, където се бяха измъкнали с Джулия изпод земята.

После отбеляза разположението на развалините на старата мисия, където го бяха повалили бандитите. Непосредствено зад тях започваше мексиканският квартал. Не много далече от развалините се намираше и тайното свърталище на китаеца.

И тогава дебелият китаец се плесна внезапно по голото чело.

— Ама че съм рогат овен! Къде ми беше умът! — завайка се той и посочи една въображаема точка върху хартията. — Тук, точно тук… — Лу грабна молива от ръцете на Ласитър и изрисува дебела окръжност върху листа. — Точно тук се намира барът „Щастливият ангел“. Преди е бил бодега. Но старата превърна този хамбар в истински първокласен бар, доколкото, разбира се, това беше възможно. Казва се Франка. Но аз не вярвам, че тя…

Лу замълча, поклащайки с недоумение глава.

— И откога държи бара? — запита Ласитър.

— Близо година. Не знам точно. Един ден просто се появи там. Хората в началото й се присмиваха и я подиграваха. Но сега вече никой не се смее. Някои от конкурентите й дори доста яко започнаха да й завиждат. Тя превърна стария хамбар в истинска златна мина. Всяка нощ там е препълнено. Посещават я и доста мексиканци. Говори се, че е много великодушна. Веднъж дори чух, че давала на кредит на тези, които нямат с какво да си платят. Но аз не давам ухо на такива празни приказки. Не ме и интересува. Всеки трябва сам да си гледа работата.

— А мене въпреки това ме интересува — с усмивка каза Ласитър. — Мисля, че ще посетя старата лейди.

— Сам ли?

— А ти какво си мислиш?

— Тя ще те разпознае.

— Не и ако ми помогнеш, Лу.

— И като какъв искаш да се преоблечеш? Да не би да искаш да навлечеш някои от моите китайски костюми с пъстри овехтели панталони?

— Това би направило твърде голямо впечатление. Има и по-прости варианти.

— И кой от тях си си избрал?

— Мексиканец — отвърна Ласитър.

— Сигурен ли си, че никой няма да те разпознае?

— Всички те са ме виждали само бегло. Освен това никой няма да обърне внимание на някакъв си бедняк мулетар. Особено пък ако трябва да се моли само за едно питие.

— Ще бъда постоянно близо до теб — обеща Лу.

Ласитър поклати отрицателно глава.

— И дума да не става, стари приятелю. Освен това скоро ще ме изгубиш от погледа си. Да се обзаложим ли, че само напразно ще ме търсиш?

— Ти си страхотен дявол, Ласитър!

— Винаги съм си бил такъв.

Те се потупаха по раменете и се разсмяха.