Джек Слейд
В подземията на Ел Пасо (11)

11.

Джулия отново се намираше в своя подземен затвор. Тя лежеше на леглото с подпухнали от плач очи. Беше на ръба на пълното изтощение, но въпреки това не можеше да заспи.

Искаше й се да се моли, но нито една молитва не й идваше на ум. Не беше в състояние да мисли разумно. Паниката я бе довела почти до лудост.

Всичко това, което й се бе струпало в разстояние на толкова кратко време, беше наистина ужасяващо. Никой не би могъл да издържи подобно нещо.

Отвън бяха пазачите. Понякога към вратата се приближаваха стъпки и тогава всеки път тялото й се сгърчваше в болезнен спомен за това, което й бе сторил Ягуара Джексън.

Понякога й се искаше просто да е мъртва.

Отново дочу стъпки.

После някой отключи вратата. Джулия се сви страхливо в ъгъла на леглото. В стаята влезе старицата.

— Останете отвън! — сопна се тя грубо на мъжете, впили похотливите си погледи в момичето. — Ще ви съобщя, когато поискам да изляза.

— Само без щуротии, бабке! — извика един от тримата и се разсмя ехидно. — Иначе може да ти се случи нещо лошо.

— По-добре си спомнете какво заповяда шефът ви — наежи се старицата. — Хайде, омитайте се! Затваряйте вратата или ще се оплача от вас на Джексън.

Вратата се затръшна и старата Франка остана насаме с момичето.

— А сега ела и си хапни нещичко — тя постави таблата с яденето върху малката масичка. — Трябва да се постараеш да запазиш силите си.

Джулия не помръдна. Старицата приседна на ръба на леглото, захили се и от това лицето й още повече се набръчка. На разсеяната светлина в Подземието тя приличаше на мумия. Джулия имаше чувството, че гледа жив мъртвец.

— Коя си ти, бабо? — запита тя. — Защо така ме измъчват?

Джулия не можеше да си припомни дали е виждала вече някога старицата. Някакъв смътен спомен се мержелееше в съзнанието й, но всичко беше заличено от последните страховити събития.

— Да, да, познавам това усещане, детето ми — закиска се старицата. — Тогава и аз нищо не можех да си спомня, след като ме бяха изтезавали и държали затворена толкова дълго време. Не можех да направя разлика между това, което наистина бях сторила, и това, в което само несправедливо ме обвиняваха. Накрая признах всичко, за да ме оставят на спокойствие. Да, да, и тогава ме тикнаха за тридесет години в затвора. Живях мизерно като червей, докато твоят баща се наслаждаваше на разкошен живот. Хи, хи, хи… Но сега той трябва да заплати за това. Хи, хи, хи…

Тя се кискаше като луда. Вероятно наистина й хлопаше малко дъската.

Въпреки това Джулия наостри уши. Започна да забравя страха си и се примъкна по-близко до старата жена.

— Какви ги говориш за баща ми? — прошепна тя. — Ти познаваш моя баща?

Старицата хвана ръката й. Джулия се опита да я отдръпне, но старата жена притежаваше невероятна сила. Момичето имаше чувството, че ръката й сякаш бе стегната с клещи.

— А сега ела на масата — прошепна съзаклятнически старата Франка. — Трябва да ядеш и да пиеш, иначе твърде много ще отпаднеш. А ти трябва да си силна, когато се опитам да ти помогна.

— Искаш да ми помогнеш? — безволна, Джулия последва старицата до масичката и седна на едно от двете малки столчета. — Коя си ти? Как се казваш?

— Аз съм Франка Ломбарота — прошушна старата жена съзаклятнически. — Така се казвах преди време, когато бях все още млада, хубава и желана. По времето, когато изтънчени господа се тълпяха около мен като молци около светлината. Да, това бяха хубави времена, малка Джулия! И оттогава… — с неизказано уморен жест на огорчение тя прокара ръка по очите си — оттогава изминаха тридесет години на безкрайни мъки. Едно-единствено нещо ме крепеше и ме запази жива през цялото време, малка ми Джулия. Това беше жаждата за мъст. Затова аз ще умра едва след като убия човека, виновен за моята злочестина.

Сега вече тя не се кискаше.

Лицето й беше сериозно. Тъмните й очи горяха с демонски блясък.

Франка побутна към Джулия вдигащата пара тежка глинена чаша.

— Вземи! Изпий това, гълъбчето ми! Ще се почувстваш така, сякаш се носиш из облаците — и отново последва безумният й смях. — Това е специалното питие на мама Франка.

Джулия почувства тежката глинена чаша върху устните си. Напитката беше сладникава и същевременно парлива като ром. Беше някаква неопределена смес, почти черна на цвят.

Още след първите малки глътки усети живителното й въздействие.

Стана й топло. Чувството за страх внезапно изчезна. Сега и старата Франка вече не й изглеждаше толкова страшна.

Изведнъж почувства, че тя по някакъв странен начин дори я привлича.

— Не съм съгласна с това, което правят тук с тебе — каза старицата. — Заповядах на мъжете да се бият срещу Габриел. Исках да го унищожа и все още искам. Но не желая дори и косъм да падне от главата ти, детето ми — сега Франка отново беше сериозна. Джулия я слушаше като омагьосана. Не се осмеляваше да прекъсне старата, зловеща жена. — Аз ще те измъкна оттук — продължи тя все с този глух, идващ сякаш от много далече глас. — Но за тази цел трябва да бъдеш силна и смела. Затова трябва да се постараеш да възстановиш силите си. Изпий и изяж послушно всичко, което съм ти донесла и което ще ти донеса! Аз готвя и за пазачите отвън. Ще ги отровя. Тези койоти не заслужават да живеят дълго. Ще отровя всички. И главатаря им, Ягуара Джексън.

Думите й бяха преминали в шепот, за да не може никой от пазачите отвън да ги разбере. Само Джулия чуваше ясно и отчетливо всяка сричка, сякаш слушаше гласа на някой проповедник. Не знаеше, че сетивата й са изострени до крайност от един специален опиат. Тя не беше вече предишната Джулия. Преди всичко сега не изпитваше никакъв страх.

— А отмъщението си ще доведа докрай сама — прошепна Франка. — Дори и ти не би могла да ме възпреш.

— Искаш да убиеш баща ми ли? — запита Джулия. — Какво ти е сторил?

— Габриел ме тикна в затвора — отвърна мрачно старата Франка. — Бяхме сгодени и мислехме скоро да се оженим. Тогава той се запозна с друга жена. И аз научих, че преди мене е имал още много други момичета. На всички е обещавал брак. Но е искал само парите им. Нареждал е нещата така, че те да загинат при някой нещастен случай и е задигал след това спестяванията им. По този начин е натрупал огромното си богатство. Той…

— Не! Това не е истина — наежи се Джулия. — Не искам да те слушам повече! Така или иначе не ти вярвам.

— Наистина вече няма никакво значение онова, което се е случило навремето — прошепна равнодушно старата Франка. — Каква полза да те отегчавам с подробности, на които ти така или иначе няма да повярваш? Всичко това вече е без значение. Сега за мене е важно само моето отмъщение.

— Отмъщение? За какво?

— Той нареди да ме хвърлят в затвора.

— Защо го е направил?

— Твърдеше, че съм убила любовницата му.

— Но ти не си го направила, така ли?

Старицата прокара костеливата си сбръчкана ръка по челото и очите си. Сякаш отново бе изпаднала в транс.

— Не, не съм го направила — прошепна тя. — Или може би все пак съм го сторила? Не знам вече. Навремето ме изтезаваха, докато накрая признах. Но ако съм го направила наистина, дон Габриел е виновен за това — единствено и само той. Защото той ме тласна по този гибелен за мене път.

Тя се надигна и разпери пророчески ръцете си. Черната й навремето коса сега висеше разрошена около главата й. Стоеше като някаква богиня на отмъщението, изникнала сякаш изпод земята.

— Смърт за изверга! — с глух глас извика тя. — Смърт, смърт, смърт!

Джулия също скочи като ужилена и хвана старицата за раменете. Действието на опиата беше малко поотслабнало. Може би от загриженост към баща си бе реагирала така бурно.

— Не бива да правиш това, Франка! Това би било убийство. Чуваш ли? Убийство!

Старицата хвана с костеливите си ръце лактите й и ги изви надолу.

— Зарежи това, миличка! — изхриптя сърдито тя. — Не ме докосвай! Така или иначе не можеш да ме надвиеш. Аз съм много, много по-силна от теб. Аз съм вещицата на Ел Пасо. Господарката на Подземието на смъртта. Мога да погубя всеки, който не ми е угоден — и натисна Джулия да седне на столчето. — След няколко часа ще бъдеш свободна. Бих искала да присъствуваш на погребението на баща си. А сега изпий това докрай!

И с непреодолима сила тя притисна ръцете й към чашата и я принуди да я изпие.

Джулия се подчини безропотно, сякаш бе изпаднала в транс.

После позволи на старицата да я нахрани, като поглъщаше послушно всичко.

— Така, а сега спи, малката ми! — закиска се Франка и я натисна леко върху леглото, където само след няколко секунди заспа.

Франка събра съдовете и извика високо на пазачите да й отворят.

— Сега тя спи — прошепна тихо старицата на мъжете. — Ще я оставите на спокойствие! Знаете с какво ви заплаши Ягуара Джексън, ако само се осмелите да я закачите.

Очите на тримата искряха лукаво. Те бяха нови в бандата. Все още не знаеха нищо за жестокостите, които се бяха случили тук, в Подземието на смъртта. Ягуара Джексън им бе показал само дръвника и ги бе заплашил, че всеки, който не се подчинява безпрекословно, ще се прости върху него с живота си.

Освен това най-строго им бе заповядал да се подчиняват на старата Франка. Сега трябваше да се придържат към заповедите му.

Те изпроводиха с очи старицата, докато прегърбената й фигура изчезна от погледите им.

— Истинска вещица — промърмори Дон Деланей. — По дяволите, понякога се питам дали не сгрешихме, като се присъединихме към Джексън. А вие двамата какво мислите за това? Анди! Кажи най-сетне нещо!

— Струва ми се, че съм попаднал в преддверието на ада — каза той и се прекръсти. — Цяло щастие ще бъде, ако успеем някога да се измъкнем живи оттук.

— Може би просто трябва да офейкаме — прошепна Фред Фаркин, третият от групата. — Струва ми се, че самият дявол има пръст в цялата тази работа.

— Да офейкаме! — изръмжа Деланей. — Но накъде? Кой от нас знае пътя за навън? Нали ни доведоха тук със завързани очи. Вървяхме дълго през един безкраен лабиринт. Спомняте ли си как Джексън се изсмя злорадо, когато ни каза, че сами не бихме могли да се измъкнем навън?

Двамата му другари кимнаха притеснено.

— А може би вече сме продали душите си на сатаната — прошепна Анди потиснато и отново се прекръсти.