Включено в книгите:
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Чудомир. Избрани произведения.

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1971

Редактор: Георги Стоянов

Художник: Чудомир


Това поповете се плодят като бълхите, да ти кажа. И суша да пада, и киша да пада, за тях лоша година няма. Та и наш поп Глигор: навъдил едно население, знаеш, едно домочадие, не останаха ни дренки из долищата, ни гъби по поляните, нито пък риби из реката. А туй лешници, малини, къпини — унищожиха ги до зърно с листата, като гъсеници. Лешници, лешници, ама не може само с тях, а брашно трябва, масло трябва, боб, лук и тям подобни потребия, пък и пустите му женоря, стиснали хлябовете накъсо по задушница, не му дават да отреже порезницата на полумесец и да задълби ножа до средата.

Мъжете и те не дават вече плешките от печените гергьовски агнета, а се мушат из къщите тайно и си ги ядат самостоятелно и без молитва. Да речеш пък, че някоя бабичка ще се излъже да си пише умрелите за споменаване в черква и да му пусне някое и друго левче — йоо, брате! Не и не, абсолютно! То някога било, кога се намираше по някоя и друга пара̀, пусната при иконостаса в къщи. Де сега такива подробности в село.

И не мрат пустите му рогачи, хей! Като ги гледаш с внимание, двайсет-трийсет души има навременили за умирачка, ама стиснали зъби синковците и никой не ще да пукне. Тук-там през зимата сватбица сиромашка ще стане, кръщене, маслосвет някой ще си направи и повече нищо. А с това живее ли се и изхранва ли се толкова пепелчук, дето всяко зяпнало и рекло: „Дай!“ — пък никой нищо не внася?

Провиснал беше носът на поп Глигора, либадето му се беше излъскало като шарланджийски мях и брадата му беше почнала да редее, ама, хеле, даде господ есенес една данга, една невярна болест налетя по дечурлигата, замряха като мухи, та му поправиха сметките, настъпи увеселение по лицето му, значи, и брадата му щръкна и се сгъсти като второ сено в заградена ливада. Месец, месец и нещо трая поразията, ама през ден, през два камбаната: дан… даан!… дан… даан!… Бумка и реве на умряло, а след нея Чониното куче й приглася и вие на поразия.

Стана оживление на пазара, с една дума, и оборот. Разтича се поп Глигор — бре, в тази махала погребение, бре, в оная и нали е сезонна работа и на парче един вид, като всеки човек и той рече да използва момента.

По черковните наредби има само два вида опело: голямо, когато е починал възрастен човек, и малко опело, по-евтино, когато умре дете. За увеличение на доходността и понеже, както рекохме, старите не искаха да мрат своевременно, той, синковецът, раздели малкото опело на още две и подхвърли широките народни маси на експлоатация и издевателство.

Потопорчи се, примерно казано, бос, небръснат и смачкан, сякаш изваден от подглавница, Динко Черното пред него, хълца и дума:

— Отче попе — дума, — тя нашата край няма. Тъй и тъй ни сполетя каквото ни сполетя, ама виж, каквото трябва да се направи, направи го, та да се изпълни християнският обичай и да се отсрамим на детето за последен път. Всичко — дума — сме приготвили и те чакаме.

— Ще дойда, Динко, ей сегичка ще дойда, дядовото. Бог да го прости ваш Милча, ама таквознаке… Трябва да ми кажеш — голямо опело ли искаш да му направиш, или малко? Ако е голямо, по-скъпичко излиза, ако е малко, с намаление.

— Ама че зная ли, дядо — дума Динко и подсмърча жалостно. — То, ако питаш мене и майка му, най-голямо да е, ама пустите му пари. Ако ги имах, на доктор щях да го заведа, лекарства щях да му купя, а то… И кокошките пусти вече не щат да несат. Виж там, каквото го наредиш, а пък аз кое дръвца ще ти докарам, кое на копан ще пратя жената, та полека-лека да ти се наплатим. От по-евтино нека е.

— Значи, малко. Добре. Василе, Василе бре, казълбашино! Тичай, тейковото, да кажеш на чича си Стоила да облече три деца с одеждите! Двете ще носят светилниците, а другото кръста! Като ги облече, да приготви свещи и да бие камбаната. Аз ида!

Дойде ли пък някой по-тлъст да го кани за погребение, някой, дето си има и от храница да отдели, и скътани пари, много-много го не разпитва, а веднага дава нареждания:

— Василе, Васко, тичай, тейковото, да кажеш на клисаря да облече шестте деца! Две за светилниците, две за слънцата, петото за кръста, а на шестото да даде да носи оная голямата книга с жълтите кори, дето е в олтара на поличката. „Марковите глави“ се казва; той, чичо ти Стоил, я знае. Чу ли? „Марковите глави“! Тъй да му кажеш.

Двете слънца и книгата с премудростите на свети апостол Марка правеха, значи, опелото от малко на голямо.

Защото инак поп Глигор си пееше все същото. Каквото е за малкото опело, такова е и за голямото.

Като иде на умрялото, нахлуе филона и епитрахила, нагласи децата пред него, замята кадилницата, тръгне и замърмори на втори глас през нос: „Святиии… бооже… святии кре… пки, свяаа… тиии… безсмертни, поооми… луй нас“…

Църковната камбана приплаква проточено, жално, а Чониното куче след нея вие ли, вие на смърт и поразия.

Край
Читателите на „Марковите глави“ са прочели и: