Чудомир
Комита

От града е родом бай Филчо Бездокачението.

— Заслужил съм — кай, — поборник съм, опълченец, комита съм перво качество и тъй нататък. На Шипка балкан — кай, — ей тия ръце, видиш ли ги? Камъни са търкаляли колкото черковни кубета и букова шума е яла три дни тая уста! Не ме гледай, без докачение, като петел бобено зърно. Човек на мястото съм аз, ама признателност няма на тоя свят, почит и награда няма, без докачение.

Служих в общината — вика — деветнайсет години, три месеца и осем дена и ме уволниха, че не мога да карам една гальота. Не за кражба и лъжа, а в интереса на службата, значи. Параграфно ме уволниха. Хайде, умря ми и бабата, без докачение, останахме двама с дъщерята Конка у дядови, дорде не речеш, в една стаичка, ама нали къщата ни е близо до казармата, край нас час по час шврък-брък — войници, шврък-брък — ундофицери. Не щеш ли, един ден се прибирам вкъщи — тук Конка, там Конка, а тя, без докачение, пристанала на ваш Дойчина, старшията. Оженихме ги бе, венчахме ги в петъчен ден, без докачение, ама не се минаха и три месеца, и него го уволниха параграфно и дойдоха, както знаеш, с Конка в село да живеят. Щом се дигнаха те, и шурята ме изпъди от дядовата къща и аз тук-там, че при тях, на село.

Мъчно ми е малко, без докачение, не съм човек за село, ама като няма признателност! Почит и награда като няма, ще се кара. Няма как!…

Тъй си ходи на своеволие из селото бай Филчо Бездокачението и работа не похваща. Мята броеницата насам-натам и где двама — той трети. По цял ден из кафенетата, в бозаджийниците, при ковачите или около общината се върти и се гледа кьораво да падне.

Види ли, да речем, че хаджи Дончо си е опекъл месце и седнал да обядва на тезгяха, ще заскимти около него като малко кученце, ще запримляска и ще рече:

— Хаджи ефенди, без докачение, ама ще си посегна една мръвчица да се смърся и аз с такова нещо.

И като лапне едно парче, оближе се и добави:

— Тюуу! Такъв кебап съм ял едно време в Кишиньов, когато ни обличаха да тръгнем доброволци. Чудна работа! Пак ще го опитам, без докачение. Бравос! Сега и по едно винце да има отгоре, да го полее човек — тука ли си, Пенке ле!

Седнат ли другоселци да се почерпят в кръчмата, той ще се усуче около тях, ще се намести и ще започне тихичко, за да не чуе някой от нашите:

— Други хора сте вий, не мязате на тукашните. Юнаци сте и патриоти, без докачение. Ходили сте и свят сте видели и два лева да имате, ще ги изпиете тъй, толерантно и с компания. И имате уважението, значи, на народните хора. Хай, наздравичка!

Като срещне някоя жена, че се връща с хлебна дъска от фурната, ще се ухили като нова месечина насреща й и ще каже:

— Пресни питки ли носиш, булка? Зачервенички, престърганички с ножче отгоре, хи-хи… И моята бабичка, бог да я прости, ми месеше през ден едно време, ама сега сирак, в чужда къща, без докачение.

Въздъхва дълбоко след това, приближава се още по-близо до жената и тя му отчупи един краищник.

Друг път ще се провикне още отдалеч:

— Охоо! Я гледай берекет! Я гледай чудо! И аз навремето бях посял в дядовия двор една ябълка и по два коша даваше на добра година, ама нали шурята, без докачение, излезе цяло магаре. Изпъди ме и зърно не ми праща. Карастоянка е моята, възкиселичка. Вашите киселеят ли, или са от сладките?…

Тъй си живее бай Филчо и дават му хората туйцък-онуйцък, нали е народен човек, комита!

През онази есен, когато освещаваха паметника на Шипка балкан, се замъкнахме и ний цялото село, го речи, с жените и дечурлигата. Пръснахме се един насам, друг нататък и се изгубихме из навалицата.

Като се свърши молебенът и парадът, на нас, на народа, значи, ни дадоха по един плик с малко хляб и сирене, а големците и опълченците бяха поканени на отделна трапеза съответно с порциите му, с почерпката му и тям подобни. По едно време гледам наш Филчо, облечен в бозовата си куртка, останала от службата му в общината още, пъхнал крачолите на панталона в чорапите си, надянал един голям калпак, а на гърдите му се мандахерца медал от Независимостта. Запършил, синът му майчин, мустаци, стъпва накокорчен като същински комита и право към трапезата.

Доближи до масите, спря се, огледа, души като сватбарски котарак и аха-аха — да седне. Тъкмо посягаше за стол и един едър, побелял и с много ордени по гърдите поборник се изправи пред него, загледа го, загледа лицемерно, па му грабна рунтавия калпак и го тупна в земята.

Бай Филчо — хъката-мъката — и нищо не можа да рече.

— Защо го закачате човечеца — думам, — нали и той се е бил за майка България, нали е опълченец и има право, както всички?

— Какъв опълченец! Сукин син! Комшия ми беше в града. Пушка не е видял в живота си. Ибрикчия! Скатина такая! Че и медал окачил отгоре.

И като дигна бастуна, изрева:

— Марш! Марш оттука!

— Ама… бай Глигоре… аз, без докачение, вода… такова… вода съм носил на юнаците при Шейново, такова…

— Носил си вода на майка си да ти пере гащите. Гарга с гарга! Дето има леш, и ти все там. Не минава ни курбан, ни задушница, ни трапеза без тебе. Махай се оттука!

Бай Филчо изфъфла нещо, наведе се, взе калпака, обърса го с лакът и заситни надолу към гората. Неизминал стотина метра, извърна се и като видя, че опълченецът вече е седнал, нахлу пак големия калпак, върна се назад и пристъпяйки тежко и важно, поизбиколи, настани се на един стол на противоположната страна на трапезата, грабна една лъжица и бързо и лакомо засърба насипаната вече чорба.