Чудомир
Нифелация

Рано-рано в неделя Петко Петъкът — клисарят — станал и избързал да чукне клепалото, да помете и запали мангала, та да се разгори жар за кадилницата. Щом доближил вратата на черковния двор и извадил големия ключ от пояса да отвори, забелязал на белия зид, откъм слънце-изгрява, нещо да се червенее. Приближил се Петко до самото място, гледа — писмо. Червени завракулки някакви, ама кой им разбира от ма̀темата!

„Бря — рекъл си на ума Петъкът, — нечестива работа е тая. — И се прекръстил три пъти. — Черковен зид да мърсят, със светиня да се подиграват, не е хубава тая! Нашите хаймани са я свършили, комунистите. Те са — и вер селям! Друг никой не е.“ — И като мушнал ключа отново в пояса, хукнал към поп Костадинови.

Попът по долни гащи хранел свинята в двора.

— Тъй и тъй — заразправял, — дядо попе, тъй и тъй, на зида откъм слънце-изгрява с червена боя, такованкана, хаирсъзите…

— Ана̀тема — изревал поп Костадин и плюнал сърдито. — На комунистите работа е тая, ами вземай по-скоро кофата и един парцал и бързай да премахнеш това злодеяние сатанинско, дорде няма хора още! Бързай! Аз ще мина пък край Неновчини да взема малко вар в копанята, та да го измажем отгоре… Верицата им поганска! Те са! Бързай! Аз ида!

Грабнал Петко кофата, дала му попадията и един скъсан калцун, върнал се и стъргал с ножчето, търкал, мил и махнал писаното от зида. Тъкмо се канел да иде да удари клепалото, и отсреща по моста закашлюкал дядо Лулчо — разсилният.

— Добрутру, сватанак! Какво си се възпретнал и разшетал като млада булка на ранина!

— Остави се, свато — обадил се Петъкът и пак се прекръстил. — Магарета нековани! Подиграват се с бога, такованкана… Написали по дувара безобразия комунистите.

— Осквернение, Лулчо, осквернение и согрешение безподобно — изръмжал и попът, който идел с пълна копаня зад него. — Аз не зная каква е тая държава бе, джанъм, та не им стегне юздите на тия хлапетии! Агаряни! Съботници! Есенес в Черняга вапцаха цял щъркел с червена боя и го пуснаха по агитация, в Баните пък байрак побиха на Нена Керин на тополата, сега и у нас си показаха магарията. Хаймани! А бе аз им знам цера, знам ги и кои са, ама пустата ми служба не позволява! Ще ги науча аз тях завчас, ама на̀!…

— Че кой ги не знае кои са! — продумал пак Петъкът. — На Станча Русин хайдутинът, Юрдановият келеш и Съборифурна Тодор. Те са, кои други!

Дядо Лулчо ги погледал, погледал, подсмихнал се под мустак и рекъл, клатейки глава:

— Хоо! А бе, сватанак, каква сте я свършили бе, айол! Какви ти комунисти бе, отче! Инжелерите бе, кардашим, инжелерите! Вчера цял ден са сновали из село и аз след тях, ама нали е работно време и попът беше на риба, никой, кажи-речи, не ги видял. Шмугаха се натам-насам и единият държи шарено колче, а другият се гърбути, примигва с едното око и нещо бележи на книжка. Фантазии, един вид. Измислена работа, ще речеш, за пари нагласено. Ама не било тъй. За изправление на селото било. Ехее — думам му аз на оня, дето се гърбути и мига, — с такива клечки не можете да управите вий нашето село, па макар и да са шарени! Дебели сопи трябва, дебели! Неокастрени габрици трябва да играят, че тогава. А те се хилят, мерят си и все пишат на книжата. Кръстосаха навред. Мушкаха се из дворищата, из Чакъровата бахчия присосаха, правиха, гласиха, най-после взеха, че написаха нещо с червена боя на хаджи Дончовия дюкян, на Трифона Крадѝча на плевника, тук — на черковния дувар — и си отидоха. Та добри хорица, за доброто на селото се трудиха. Нифелацията — рече писарят — на селото искали да онодят и ми поръча да пазя никой да не заличи писаното, че глоба има. Ами, глоба има! Хубаво сте я наредили вий рано-рано в неделя!…

— Петко юродивий — изръмжал попът, — в каква геджура ме вкара ти мене? А? Пфю, ана̀тема! — И като дигнал копанята, плеснал я с все сила в дувара. Рядката вар обаче се повърнала обратно и плеснала по лицето попа тъй, че замязал на котарак, кога яде кисело мляко из делва.

Петко Петъкът нищо не можал да рече. Навел се, прибрал калцуня на попадията и кофата и посрамен, забързал към черквата.