Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Чудомир. Избрани произведения.

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1971

Редактор: Георги Стоянов

Художник: Чудомир


Седят около една маса в ловджийското кафене Ильо Пантата, Кекердекът и един търговец и си приказват:

— А, има, намират се ловни кучета в нашия град, стига пари да има човек. Десетина грифона, пет-шест понтера и още толкова сетера се намират, ама като кучето на ей тоя мушморок, дето стои насреща ни, няма по цялата земна територия. Само че е галфон и не го продава.

— Ама как тъй, таквозина: той ли е галфон, или кучето!

— Той бе, той! Какво ти куче! То е чистокръвно куче, екстра.

— Е, щом го не продава човекът, няма как! — мънка търговецът и сърба гръмогласно кафето си.

— А бе не го продава, ама хем е куц и невалиден, хем и слон не вижда вече от сто крачки, ама на̀: нали му е корава бъклицата, държи го и не го продава!

Пантата, за когото се отнасяха тия топли и сърдечни думи, навел глава, чисти си цигарето със сламка от метлата и се прави на три и половина.

— Че защо тогава — обръща се пак търговецът, — като телесното ви здраве, таквозина?… Продайте го на мене! Ако пак някога ви прогледнат очите, впоследствие, значи, пак ще си купите.

Пантата извади сламката, наду цигарето като свирка, издуха го, прибра го в джоба и продума най-после:

— Свидно ми е, господине, мило ми е. Да отгледаш такава стока и когато е в младостта си, в силите си, да вземеш, че да я продадеш! То не е куче като куче ки! На̀, да ти каже и тоя хубостник, макар и да е свършил четвърти клас, не е ли по-умно от него. Не ми е за продан… Свидно ми е!

— Мило ти е, свидно ти е, а като се е зима задала, то ли ще ти улови брашно да ти донесе вкъщи, а? То ли ще ти докара дърва, диване? То ли ще ти плати полицата на банката? Кажи де! Не можеш да се засмееш от глад — куче ще ми храниш и на лов ще ми ходиш!

Пантата мига на парцали и нищо не дума.

— Кучето му е картина — продължава Кекердекът. — Като го видиш само, и ще речеш: английска порода! Каталог! Като го пуснеш на края на града и му речеш само: „Тѐ бре, тѐ, тѐ, тѐ!…“ — седни си под някоя круша и чакай да ти донесе заека само. Излети като стрела и там душне, тук душне, спре за момент, метне се в някой трънак и — хоп — гюдженът е в торбата! Няма да гърмиш, няма да търчиш. Каталог! Прескурант! Само там съм виждал такива кучета.

Ибрям — кафеджията — се приближи да прибере чашите от масата и добави:

— Бу кьопек — алтън гиби, чорбаджи! Барут гиби, валлах!…

Пуснаха му мухата на човека и се разделиха. Пантата пое надолу. Кекердекът — нагоре, а търговецът остана да се върти като слънчасал около кафенето. Пита, разпитва: всички сякаш са си плюли в устата и все едно приказват!

— Какво е кучето, що е, няма да приказвам — дума изтежко Коста Задгорецът, — само едно нещо ще реча: за такава стока колкото и пари да дадеш, все са малко. Това мога да ви кажа и повече нищо!

А Динко — фелдшерът, — дето по цял ден яде печени семки, си отръска панталоните и добави:

— Аз, адаш, двайсет години, откак съм ловец например, и толкова кучета съм виждал, ама като тази стока не ми е виждало окото. И в Австрия да идеш, и в Русия например — туйто!

Подсториха човека, подлудиха го и следобед, щом се зададе Пантата, дигнаха се всички и отидоха у тях да го видят. Извел го Пантата, разходил го из двора и от дума на дума вкопчали го на пазарлък. Дал му търговецът две хиляди, три му дал, а Пантата мята глава като спънат кон на слънце и не ще, та не ще!

— Не ми се продава бей! Разберете! Не ми се дава! Жената ми вземете, без пари ще ви я дам, ама кучето не давам!

Ругали го, карали му се, излязла цяла тестяна и жена му и почнала да го чумосва, най-после хванали го наздраво, сгъстили я и скъсили пазарлъка за 3600 лева без синджира.

Засмял се търговецът, почнал да вади и брои парите, а Пантата, забил глава, не го поглежда и все още нещо му е криво сякаш.

— Ха дее! Какво си клюмнал, гаче ли майка ти е умряла! Дигни си рошавата глава, стори го халал на човека и донеси нещо да ни почерпиш — вика Кекердекът.

— Да почерпя бе, брате, да почерпя, не ми е до това, ама как се замръква без куче бе!… Питате ли ме как се замръква? Не е куче като куче, да се прежали!

— Тъй се не приказва сега — смъмрал го фелдшерът. — Кога се продава нещо например, от сърце трябва да се дава. Тъй му е редът и тъй му прилича например.

А Пантата, клекнал на двора, прегърнал кучето като малко дете, милва го, гали го и аха, аха, да ревне да заплаче!

По едно време станал бързо и го повел към пътя.

— Къде се запъти бе, луданчо — извикал му Кекердекът, — ние тука работа ли сме дошли да вършим, или за смях на хората да ставаме?

— Не ме закачайте бе, братя! Ще се върна. Ей сега ще се върна. Аз си знам какво ми е на душата… Ще ида да се фотографирам с него за спомен и пак ще дойда. Не бойте се! Продадено е, зная. Думата ми е дума. Не ме закачайте! Аз си знам…

— Нека иде, нека — рекъл търговецът. — Мъчно му е на човека. Който е ловец, той знае. Аз на времето съм плакал три дни за едно куче.

Насядали на двора, донесла жената да ги почерпи, а търговецът хем седи, хем нещо го не сдържа.

— Може и да се пометне пък — дума, — а? Може да се откаже. Всичко се случва.

— Ааа! Пантата не е такъв човек! Не е такъв. Гаранция! Той на мазаното не плюе! Само едно ще ти кажа: щом го поемаш от ръцете му и му броиш парите, качвай се на колата и — дим да те няма! Останеш ли за утре тука, още по-мъчно ще му стане и тогава не отговарям. Тъй, пипнеш ли го — дим да те няма!

Тъкмо туй си приказвали, ето го той пристига, води го и право при търговеца.

— Заповядай — дума, — от сърце ти го давам сега. Нали ще имам поне една снимка от него, халал да ти е! Мъчно ми е малко, ама ще ми мине. Сиромах човек като мене да си гледа голотията.

Грабнал кучето търговецът, наброил му парите, сбогувал се набързо, впрегнал каруцата си и си заминал още същия час.

Щом си заминал, и Пантата хвърлил траура; че като събрал компанията вечерта на Петка Иванкин в кръчмата, че ядене, мила мале, че пиене, че плюскане, че ръченици, че кючек — до съмнало!

Умири се махалата и стопаните си отдъхнаха от пустото му куче. Само̀ си отваряше чуждите кухни и по цели тенджери с манджи излапваше, червеи да го ядат! И хляба из подниците вадеше. Не оставяше яйце в полог да се задържи, суджук на върлина да изсъхне, а срещне ли дете на улицата с филия, грабне му я из ръцете и я глътне моментално. Пък ловът му — господ да те пази! Заекът бяга нагоре, то тича надолу, пъдпъдъците му се петлеят из краката, а то души де са оставили жътварите яденето. Три пъти е гърмяно и колко пъти ветеринарният се мъчи да го отрови, ама не е куче като куче — ни куршум го лови, ни отрова гълта, крастата проклета!…

Край
Читателите на „Не е куче като куче“ са прочели и: