Чудомир
Приятели

(Сиромах Тоньо Петакът…)

Включено в книгите:
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 11 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Чудомир. Избрани произведения.

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1971

Редактор: Георги Стоянов

Художник: Чудомир


Сиромах Тоньо Петакът и сивото му магаре Тропчо. Това е то. Два мъжкаря — два другаря. Друго няма. С две голи ръце, значи, и шест крака какво можеш да постигнеш и да придобиеш, та от Петак на Шестак да станеш, примерно казано.

През май пренасят цвете до розоварниците, през есента — червена глина на жените да си измазват къщите, зиме — дръвца на пазара, туйцък-онуйцък — колкото да преживеят. Така си е навсякъде, така е и по нас: навред кучетата все боси ходят и на сиромаха все му духа през гащите.

А работни са инак, Петакът и Тропчо, трудолюбиви са, смирени и кротки и си живеят като братя, ама с кротост и смирение само на хаджилък се не ходи.

Рядко някога, ако почерпят Петака и му попрехвърли, ще се изпусне да извика: „Бря, бря, бряаа!…“ — и ще си тупне шапката о земята, да изгърми като топ, затова тя все с дупка е отгоре, ама и толкова ли да не е?

Тропчо пък — жива душица, през марта само, като му прелее сърцето от любов, ще скъса въжето, да речем, някой ден, ще се хукне из село, ще спре пред общината, ще дзипне пет-шест чифтета, ще надуе след това бурията и като се стрелне из полето, чак след три дена ще се прибере с клепнали уши вкъщи, ама за това пари не дават, а само сопи по гърба.

Един ден Петакът се пазарил да обърне за лозе голямата Батункова нива на Копачов рът. Копал човекът, работил, пренасял Тропчо корени и камънаци, подредили я и им платили хубавичко. Щом взел парите Петакът, отишъл веднага да си плати дълга на Станя бакалина. Почнал да брои парите, а Станьо бакалинът наднича в кесията му и дума:

— Тоне бе, Петак ти казват, а все без петак ходиш. Сега, като си се опаричил малко, що си не опиташ късмета? Що си не купиш един билет от Държавната лотария? Не е голяма работа — двадесет и пет лева са, — рискувай ги, па отгде да знаеш?

Петакът си пипнал дупката на калпака и рекъл:

— Че зная ли, чичо Станьо?

— Знаеш, знаеш! Как да не знаеш! И парите са твои, и волята твоя. Опитай веднъж, па може да ме благославяш, дорде си жив. Двадесет и пет даваш — двеста и петдесет хиляди може да спечелиш. Малко ли са? Хайде да не са толкова — нека са сто хиляди, петдесет да са, десет да са — кой ти ги дава и кога с твоя Тропчо сте изкарвали през живота си толкова параляк, а? Опитай веднъж и не му мисли много!

Надумал му Станьо бакалинът, наприказвал му, убедил го най-после, купил си билет Петакът и пари, разбира се, не спечелил, ама мерак за купуване на билети — колкото щеш!

Пуснат ли за продан нов дял, под дърво и камък ще търси пари, ама ще намери и ще си купи. И колкото купува, по̀ не печели.

На седмия път чак малко се отчаял, но му текнало друго на ума:

— То моят късмет се видя какъв е, си рекъл, ами я този път да взема едно билетче за магарето.

И щом го рекъл, хукнал се към бакалина и го купил.

Не се минало неделя, и билетът на Тропча спечелил две хиляди лева.

Рипнал от радост Петакът, стиснал го в шепа, метнал се на Тропча и хайде в града. Отишъл в банката, получил парите и право на хана при магарето. Погалил го, помилвал го, целунал го по муцуната, показал му банкнотите и нежно занареждал:

— Тропчо, братче, това всичкото, дето го виждаш, е твой късмет. Твоички са до стотинка — рекъл. Виж ги — рекъл, — разгледай ги, та после да не речеш туй-онуй. Всичките за тебе ще похарча. Ще те пременя, ще те наглася с нов семер, повод ще ти купя, гердан от сини мъниста за шията ще ти взема, а на опашката ти пембена ружа ще вържа, та да трепка, да трепка, кога пристъпяш. От сърце и душа ще го направя, рекъл.

Отвързал го след това, повел го засмян из чаршията, накупил му всичко, нагиздил го, накичил го като сгоден циганин и пак му останали петстотин лева.

— Върви след мене още малко, рекъл, още не сме я свършили всичката!

Довел го насред площада, спрял се пред една моментална фотография и извикал на задрямалия на тротоара арменец:

— Хей, чичо! Я стани да ни направиш една хубава снимка за спомен!

Надигнал се арменецът, почнал да гласи апарата, а Петакът през това време очистил магарето, поправил му семера и панделката на опашката, затъкнал му останалата банкнота на челото и като го прегърнал с една ръка, а другата счупил на кръста, застанал готов, горд и вторачен като осветен паметник.

Събрали се наоколо селяни, гражданки, граждани, гражданчета, хилят се, подхвърлят думи и закачки, а Петакът, запрял дъх, мълчи, гледа и не смее да клепне.

Чак кога щракнал апаратът и фотографът рекъл „Готово!“, се обадил:

— Какво ни гледате бе? Защо се чудите? Нито ги е крало тези пари добичето, нито ги е намерило. Спечелило ги е честно и почтено, негови са и каквото иска, такова ще прави с тях! Видите ли тая банкнота? Яслата му ще поправя с нея, една торба трички ще му купя и… още един билет от лотарията ще му взема. Спечели ли и той, тогава пък ще си го задомя мой Тропча, та да не се губи по три дни през марта. Магаричка ще му купя аз на него! Ами! Какво се хилите?

Край
Читателите на „Приятели“ са прочели и: