Гастон Льору
Тайната на жълтата стая (27)

XXVII Глава
В която Жозеф Рултабий се появява с целия си блясък

Настъпи ужасна бъркотия. Чуха се викове на припадащи жени. Вече никой не се съобразяваше с „негово величество правосъдието“. Тълпата обезумя. Всички искаха да видят Жозеф Рултабий. Председателят се провикна, че ще нареди да опразнят залата, но никой не го чу. През това време Рултабий вече прескачаше преградката, която го разделяше от публиката, и прокарвайки си път с лакти, стигна до своя директор, който силно го прегърна, взе своето собствено писмо от ръцете му, напъха го в джоба си, навлезе в охраняваната част на залата и стигна така чак до свидетелската банка — блъскаха го, блъскаше се и той, със сияещо, щастливо лице — алена топка, която запламтяваше още по-силно от интелигентния блясък в очите му. Беше в английския костюм от онази сутрин, преди да отпътува, с преметнато през ръка палто и каскет в другата — но в какво състояние, господи! Каза:

— Моля да бъда извинен, господин председателю, презокеанският имаше закъснение! Идвам от Америка. Аз съм Жозеф Рултабий!

Избухна смях. Всички бяха доволни от появата на това хлапе. Сякаш някакъв голям товар се смъкна от гърба им. Най-после си отдъхнаха. Бяха сигурни, че той вече ще каже истината…

Но председателят се вбеси:

— Аха! Значи вие сте Жозеф Рултабий! Е, добре, млада човече, аз ще ви науча как се подиграва човек с правосъдието… Докато чакаме съдът да обсъди вашия случай, ви задържам на разположение на правосъдието… ще се възползувам от правото си на председател…

— Но, господин председателю, аз точно това искам: да бъда на разположение на правосъдието… дошъл съм, за да се поставя на разположение на правосъдието… Ако моята поява предизвика малко шум, аз моля съда за извинение… Повярвайте ми, господин председателю, че няма човек, който повече от мен да уважава правосъдието… Но нямаше друг начин да вляза…

И той се разсмя. Всички се разсмяха.

— Отведете го! — нареди председателят.

Но тук се намеси метр Робер. Той извини младия човек и увери съда, че репортерът е действувал от най-добри подбуди. Накара председателя да разбере, че делото трудно може да се лиши от един свидетел, който бе спал в Гландие през цялата тази загадъчна седмица. И най-вече от свидетел, който твърди, че може да докаже невинността на обвиняемия и да каже името на убиеца.

— Ще ни кажете ли името на убиеца? — скептично попита председателят, но вече по-меко.

— Разбира се, господин председателю, нали за това съм дошъл — с готовност отвърна Рултабий.

В залата заръкопляскаха, но енергичното „Ш-ш-ш-т!“ на разсилните възстанови тишината.

— Жозеф Рултабий — каза метр Анри-Робер — не бе съобщен като свидетел, но аз се надявам, че господин председателят ще се възползува от правата си и ще пожелае да го разпита независимо от това.

— Добре — рече председателят. — Ще го разпитаме. Но да свършим първо…

Заместник главният прокурор стана прав:

— Може би ще бъде по-добре — забеляза представителят на прокурорския надзор — младият човек да ни каже веднага името на този, за когото той твърди, че е убиецът.

Председателят се съгласи с иронична резервираност.

— Ако господин заместник главният прокурор придава някакво значение на показанието на господин Жозеф Рултабий, не виждам защо свидетелят да не ни каже веднага името на своя убиец!

Муха да бръмнеше, щеше да се чуе.

Рултабий мълчеше и гледаше със симпатия към господин Робер Дарзак, по чието лице за пръв път от началото на процеса се появи някакво оживление и тревога.

— Е, добре — повтори председателят, — слушаме ви, господин Жозеф Рултабий. Чакаме името на убиеца.

Без да бърза, Рултабий бръкна в джоба на жилетката си и извади оттам огромен солник, погледна колко е часът и рече:

— Господин председателю, мога да ви кажа името на убиеца едва в шест и половина! Разполагаме с цели четири часа!

От залата се понесе шепот на почуда и разочарование. Няколко адвокати се възмутиха: „Той се подиграва с нас!“

Председателят изглеждаше очарован, метр Анри-Робер и Андре Ес бяха отегчени. Председателят каза:

— Стига вече с тази шега. Можете да се оттеглите, господине, в стаята на свидетелите. Трябва да останете на наше разположение.

Рултабий протестира:

— Уверявам ви, господин председателю — извика той с острия си ясен глас, — уверявам ви, че когато ви съобщя името на убиеца, вие ще разберете, че наистина не съм можел да го кажа по-рано от шест часа и половина! Честна дума! Давам ви честната дума на Рултабий!… Но дотогава аз мога да ви дам някои обяснения във връзка с убийството на пазача… Господин Фредерик Ларсан, който ме видя „да работя“ в Гландие, би могъл да ви каже колко грижливо съм изучил тази криминална история. Независимо че мненията ни се различаваха. Аз твърдях, че арестувайки господин Робер Дарзак, е арестувал един невинен, той, разбира се, не се съмнява в моята добронамереност, нито във важността на моите открития, които често бяха в подкрепа на неговите!

Фредерик Ларсан каза:

— Господин председателю, би било интересно да се изслуша господин Жозеф Рултабий, още повече че мненията ни се различават.

Одобрителен шепот посрещна думите на полицая. Той приемаше дуела като добър играч. Схватката обещаваше да бъде интересна — схватка между два интелекта, които се бяха захванали с един и същ трагичен проблем и бяха стигнали до две различни решения.

Председателят мълчеше и Фредерик Ларсан продължи:

— Тъй като сме на едно мнение за удара с нож в сърцето, нанесен от похитителя на госпожица Станжерсон, но не и за изчезването на похитителя от онова ъгълче в двора, ще бъде любопитно да узнаем как господин Рултабий обяснява този последен факт.

— Наистина — съгласи се моят приятел, — ще бъде любопитно!

Цялата зала отново започна да се смее. Председателят строго напомни, че ако това се повтори, ще нареди да се опразни залата.

— Наистина — завърши председателят — не разбирам какво смешно има в тази сложна история.

— И аз! — намеси се Рултабий.

Хората пред мен си запушиха устата с кърпи, за да не избухнат…

— Е, хайде — каза председателят, — вие чухте, млади човече, какво каза току-що господин Фредерик Ларсан. Как според вас убиецът е изчезнал от онова ъгълче в двора?

Рултабий погледна госпожа Матийо, която тъжно му се усмихна.

— Тъй като госпожа Матийо — каза той — пожела да признае слабостта си към пазача…

— Безделница — извика дядо Матийо.

— Изведете дядо Матийо — нареди председателят.

Изведоха дядо Матийо.

Рултабий продължи:

— Тъй като тя сама си призна вече, мога да заявя, че госпожата често е разговаряла с пазача през нощта, на първия етаж на донжона, в стаята, която преди е служела за параклис. Тези разговори са зачестили в последно време, когато дядо Матийо е бил прикован на легло от ревматизма.

Инжекция морфин, поставена навреме, е осигурявала на дядо Матийо спокойствие и почивка, а на съпругата му — няколко часа, през които тя е могла да отсъствува. Госпожа Матийо е идвала в замъка през нощта, загърната в голям черен шал, за да не я познаят и е приличала на призрак, който неведнъж е смущавал нощите на дядо Жак. Госпожа Матийо се е научила да мяука зловещо като котката на майка Ажну, стара вещица от Сент Женевиев де Боа. Като чуел сигнала, пазачът тутакси слизал при тайния вход, да отвори на своята любовница. Когато започнал ремонтът на донжона, срещите продължили в предишната стая на пазача, в самия донжон, тъй като новата стая, отстъпена временно на този нещастен слуга, в края на дясното крило на замъка, била отделена само с една преграда от домакинството на управителя и на готвачката.

Госпожа Матийо тъкмо си тръгвала от пазача в отлично здраве, когато се разрази драмата в онова ъгълче от двора. Госпожа Матийо и пазачът вече нямали какво да си кажат и заедно излезли от донжона… Научих всички тези подробности, господин председателю, след като огледах следите от стъпките в парадния двор на другия ден сутринта… Берние — портиерът, комуто бях заръчал да вземе пушката си и да застане на пост зад донжона — ще му дам възможност впрочем и сам да ви обясни, — не е могъл да вижда какво става в парадния двор. Той пристигна там малко по-късно, привлечен от изстрелите, и също стреля. И ето че пазачът и госпожа Матийо се озовават сред мрака и тишината на парадния двор. Пожелават си лека нощ, госпожа Матийо се отправя към отворената решетеста портичка, а той се връща да си легне в малката еркерна стаичка в края на дясното крило на замъка.

Тъкмо да стигне до вратата си и проехтяват два револверни изстрела; обръща се обезпокоен; връща се; и вече стига ъгъла на дясното крило, когато някаква сянка се хвърля отгоре му и го удря. Той умира. Трупа му пренасят хора, които си мислят, че държат в ръцете си убиеца, а в същност носят жертвата. Какво прави госпожа Матийо през това време? Изненадана от изстрелите и от придошлите в двора, тя се спотаява, доколкото може, в тъмнината на нощта.

Дворът е широк и бидейки близо до портичката на парка, госпожа Матийо е могла да мине незабелязано. Но тя не е минала. Останала и е видяла как отнасят трупа. Със свито сърце от напълно обяснимата тревога, тласкана от някакво трагично предчувствие, тя е отишла до преддверието на замъка, хвърлила е един поглед към осветената стълба, осветена от фенера на дядо Жак, стълбата, на която е проснато тялото на нейния приятел; видяла е и е изчезнала. Дали е привлякла вниманието на дядо Жак? Така или иначе той е тръгнал заедно с черния призрак, който го е накарал да прекара вече няколко безсънни нощи.

Същата нощ, преди престъплението, той се събудил от крясъците на Божията животинка и забелязал през прозореца черния призрак… Облякъл се набързо и така си обясняваме факта, че пристигна напълно облечен в замъка, където ние пренесохме трупа на пазача.

И тъй, онази нощ в парадния двор той е искал несъмнено на всяка цена да види отблизо лицето на призрака. И го е познал. Дядо Жак е стар приятел на госпожа Матийо. Тя навярно му е признала за среднощните си разговори и го е помолила да я спаси в този труден момент. Окаяно ще е било състоянието на госпожа Матийо, току-що видяла мъртъв своя приятел. Дядо Жак се е смилил и придружил госпожа Матийо през дъбравата и извън парка, отвъд бреговете на езерото, чак до пътя за Епине. Оттам вече са й оставали няколко метра само, за да си влезе в къщи. Дядо Жак се върнал и преценявайки колко е важно съдът да не знае, че любовницата на пазача е била в замъка, се опита да скрие от нас този драматичен епизод, който далеч не беше единственият в тази нощ. Не ми е нужно — добави Рултабий — да искам от госпожа Матийо и от дядо Жак да потвърдят този разговор. Аз зная, че е било така! Ще помоля само господин Ларсан да си спомни, той вече разбира как съм научил всичко, защото ме видя на другия ден сутринта, наведен над една двойна следа, където се виждаха една до друга стъпките на дядо Жак и на госпожата.

Тук Рултабий се обърна към госпожа Матийо, която стоеше на свидетелската банка, и любезно й се поклони.

— Стъпките на госпожата — обясни Рултабий — странно приличат на елегантните стъпки на убиеца.

Госпожа Матийо потрепера и с любопитство загледа младия репортер. Какво си позволяваше той? Какво искаше да каже?

— Госпожата има елегантен крак, дълъг и по-скоро големичък за една жена. Ако съдим по острия връх на обувката, това е кракът на убиеца.

В аудиторията се размърдаха. Рултабий махна с ръка да ги успокои. Наистина човек би казал, че не друг, а той водеше съдебното заседание.

— Бързам да поясня — добави репортерът, — че това не е кой знае какво и че ако един полицай гради някаква система върху външните улики, без да ги обобщи в една концепция, той би вървял право към съдебната грешка; стъпките на господин Робер Дарзак са като на убиеца и въпреки това той не е убиецът!

Ново раздвижване.

Председателят попита госпожа Матийо:

— Така ли беше, госпожо?

— Да, господин председателю — отвърна тя. — Господин Рултабий сякаш е вървял подире ни.

— Значи, госпожо, вие видяхте как убиецът избяга чак до края на дясното крило!

— Да, тъй както видях да отнасят една минута по-късно трупа на пазача.

— И какво стана с убиеца? Вие сте били сама в парадния двор тогава, съвсем естествено е да сте го видели… Той не е знаел, че сте там и тъкмо този е бил моментът да се измъкне…

— Аз нищо не видях, господин председателю — простена госпожа Матийо. — Точно тогаз беше станало много тъмно.

— Значи — реши председателят — остава господин Рултабий да ни обясни как е изчезнал убиецът.

— Естествено! — отговори веднага младият човек така уверено, че самият председател не можа да не се усмихне.

И Рултабий отново взе думата:

— Не беше възможно за убиеца да изчезне нормално от онова ъгълче в двора, в което бе влязъл, без да го видим! Ако не го бяхме видели, то поне щяхме да го докоснем! Нищо и никакво парче земя — един квадрат, обиколен от ровове и от високи решетки. Или убиецът трябваше да тъпче по нас, или ние по него! Заграден с тези ровове, решетки и от самите нас, този квадрат беше здраво затворен — почти като Жълтата стая!

— Тогава кажете ни, след като човекът е влязъл в този квадрат, кажете ни как така вие не сте го намерили!… Ето, вече половин час само за това ви питам!…

Рултабий отново извади солника, който украсяваше джоба на жилетката му, спокойно хвърли поглед към стрелките и рече:

— Господин председателю, можете да ме питате за това още три часа и половина, все едно, на този въпрос мога да ви отговоря едва в шест часа и половина.

Хората пак зашушукаха помежду си, но не бяха вече нито враждебно настроени, нито разочаровани. Започнаха да вярват на Рултабий. Имаха му доверие. И си мислеха, че той от остроумие определи час на председателя, както би си определил среща с някой приятел.

Колкото до председателя, отначало си помисли дали да се сърди, а после и той като другите започна да се забавлява с това хлапе. Рултабий бе грейнал като слънце насреща му и председателят бе стоплен от лъчите му. В края на краищата той така ясно определи ролята на госпожа Матийо в тази афера и така добре бе обяснил всеки неин жест през онази нощ, че и господин дьо Року се виждаше принуден да се отнесе сериозно към него.

— Е, добре, господин Рултабий — каза той, — както желаете! Но повече да не ви виждам тук преди шест и половина!

Рултабий кимна в знак на съгласие и поклащайки голямата си глава, се устреми към стаята на свидетелите.

Търсеше ме с поглед. Не ме видя. Тогава аз се отделих лекичко от тълпата, която ме притискаше, и излязох от заседателната зала почти едновременно с моя чудесен приятел Рултабий. Той ме прие много сърдечно. Беше щастлив и словоохотлив. Стискаше ми ръцете, ликуваше. Рекох му:

— Няма да ви питам, скъпи приятелю, какво сте правили в Америка. И на мен ще отговорите като на председателя, че не можете преди шест и половина…

— Не, драги ми Сенклер, не! Ще ви кажа веднага какво съм търсил в Америка, защото вие сте приятел: отидох да разбера името на другата половина на убиеца!

— А, да, вярно — името на другата половина…

— Отлично. Когато напуснахме за последен път Гландие, аз знаех двете половини на убиеца, но не знаех името на едната от тях. Отидох в Америка да търся името на другата половина…

Вече влизахме в стаята на свидетелите, които вкупом буйно се втурнаха към Рултабий. Репортерът беше много любезен с всички, но не и с Артър Ранс, към когото се държа подчертано хладно. Фредерик Ларсан влезе в стаята, Рултабий отиде при него и му отреди едно от онези ръкостискания, чийто секрет той знаеше и от които човек излиза с изтръпнали пръсти. За да проявява толкова симпатия към него, Рултабий навярно беше съвсем сигурен, че го е надхитрил. Сигурен пък в себе си, Ларсан се усмихваше и на свой ред го питаше какво е правил в Америка. Тогава Рултабий, все тъй любезен, го хвана за ръка и му разказа десет анекдота от своето пътуване. По едно време те се отдалечиха, заговориха явно за по-сериозни неща и аз тактично ги оставих. Впрочем повече се интересувах от разпита на свидетелите в залата. Върнах се на мястото си. Върнах се и веднага забелязах, че публиката само привидно внимава в това, което ставаше в момента, и чака с нетърпение да стане шест и половина.

 

 

Стана шест и половина и Жозеф Рултабий отново беше въведен в залата. Не е възможно да опишем вълнението, с което тълпата го проследи с очи до свидетелската банка. Не смееха да дишат. Господин Робер Дарзак също се надигна от пейката си. Беше бледен като смъртник.

Председателят рече изтежко:

— Не ви карам да се заклевате, господине! Вие не бяхте официално призован. Но, надявам се, не е нужно да ви обяснявам колко важна с всяка дума, която ще произнесете тук…

И продължи заплашително:

— Колко е важна всяка дума… за вас, ако не за другите!…

Съвсем спокоен, Рултабий го гледаше. Той кимна:

— Да, гос’ине!

— Да видим — каза председателят. — Говорихте преди малко за онова ъгълче в двора, където се бе скрил убиецът, и ни обещахте в шест часа и половина да ни кажете как убиецът е изчезнал от това ъгълче, а също и името на убиеца. Часът е шест и трийсет и пет минути, господин Рултабий, а ние още нищо не сме узнали!

— Вижте, гос’ине! — започна моят приятел сред такава тържествена тишина, каквато не помня да съм „виждал“. — Казах ви в началото, че това ъгълче беше затворено и че за убиеца беше невъзможно да се измъкне от този квадрат, без преследвачите му да го забележат. Това е самата истина. Когато ние бяхме там, в това ъгълче, убиецът беше все още там с нас заедно!

— И вие не го видяхте!…

— Точно така твърди обвинението.

— И ние всички го видяхме, господин председателю! — извика Рултабий.

— И не го арестувахте!…

— Само аз знаех, че той е убиецът. И не исках да бъде арестуван веднага! После, аз нямах друго доказателство в този момент освен моята логика. Да, единствено разумът ми доказваше, че убиецът беше там и че ние го виждахме! Постарах се да донеса днес в съда едно неопровержимо доказателство, което, смея да твърдя, ще задоволи всички.

— Но говорете! Говорете, господине! Кажете ни името на убиеца — настоя председателят.

— Ще го намерите сред тия, които бяха в онова ъгълче в двора — отвърна Рултабий, който сякаш не бързаше особено.

В залата започнаха да губят търпение… „Името! Името!“ — недоволствуваше публиката.

С тон, който заслужаваше един хубав плесник, Рултабий каза:

— Малко провлачвам това показание, гос’ин председателю, защото си имам причини за това!

— Името! Името! — повтаряше тълпата.

— Тишина! — кресна разсилният.

Председателят се намеси:

— Трябва веднага да ни кажете името, господине!… Тези, които се намираха в онова ъгълче в двора, са: пазачът — вече мъртъв. Той ли е убиецът?

— Не, господине.

— Дядо Жак?

— Не, гос’ине!

— Портиерът Берние?

— Не, гос’ине…

— Господин Артър Уйлям Ранс тогава? Оставате само вие и господин Артър Ранс! Вие не сте убиецът, нали?

— Не, гос’ине!

— Тогава вие обвинявате господин Артър Ранс?

— Не, гос’ине!

— Вече нищо не разбирам! Какво да мислим тогава?… Там нямаше друг…

— Имаше, гос’не!… В онова ъгълче нямаше никой, под него — също, но над него имаше някой, надвесен от прозореца си над това ъгълче…

— Фредерик Ларсан! — извика председателят.

— Фредерик Ларсан! — прогърмя гласът на Рултабий.

И като се обърна към публиката, откъдето вече се носеха протести, той извика с неподозирана у него сила:

— Фредерик Ларсан, убиецът!

Всеобщо объркване, смайване, възмущение, неверие, а у някои — възторг от този хлапак, който се осмели на такова обвинение, изпълниха залата. Председателят дори не се опита да я успокои; когато врявата утихна от само себе си под енергичните шъткания на тези, които бързаха да научат нещо повече, всички много ясно чуха как като се отпусна безсилно на мястото си, Робер Дарзак изохка:

— Невероятно! Той е луд!

Председателят:

— Господине, вие се осмелявате да обвините Фредерик Ларсан! Вижте ефекта от едно подобно обвинение… Самият господин Робер Дарзак ви нарича луд! Ако не сте, трябва да имате някакво доказателство.

— Доказателства, гос’ине! Вие искате доказателства! О! Ще ви го дам… доказателството… — чу се фалцетът на Рултабий. — Нека извикат Фредерик Ларсан!…

Председателят:

— Разсилен, извикайте Фредерик Ларсан.

Разсилният изтича до малката врата, отвори я, изчезна зад нея. Вратата остана отворена… Всички бяха вперили очи натам.

Разсилният отново се появи. Застана посред залата и глупаво каза:

— Господин председателю, Фредерик Ларсан го няма. Тръгнал си към четири часа и повече никой не го е видял.

Рултабий извика тържествуващо:

— Ето го моето доказателство!

— Обяснете… Какво доказателство? — попита председателят.

— Доказателството ми е неопровержимо — заяви младият репортер, — не разбирате ли, че бягството на Ларсан е моето доказателство? Заклевам се, че той няма да се върне… Няма повече да видите Фредерик Ларсан…

Раздвижване в дъното на залата.

— Господине, ако не се подигравате с правосъдието, защо не се възползувахте от това, че Ларсан беше тук, с вас, за да го обвините пред самия него? Поне би могъл да ви отговори!…

— Какъв по-пълен отговор от този, господин председателю? Той не ми отговаря! Той никога няма да ви отговори! Обвинявам Ларсан в убийство и той изчезва! И ако това не е отговор?!…

— Ние не искаме да мислим, ние не можем да повярваме, че Ларсан, както вие казвате, е избягал… Как така ще избяга? Той не знаеше, че ще го обвините?

— Знаеше, гос’ине, знаеше, защото аз лично му го казах преди малко…

— Какво сте направили!… Вие смятате, че Ларсан е убиецът и му давате възможност да избяга!…

— Да, гос’ин председателю, направих го — отвърна гордо той. — Аз не съм от правосъдието; не съм и от полицията; аз съм един скромен журналист и занаятът ми не е да арестувам хората! Аз служа на истината, както зная… това си е моя работа… Вашата работа е да пазите обществото, както можете… Но не съм аз, който ще предам нечия глава на палача!… Ако сте справедлив, господин председателю, а вие сте, ще се съгласите, че имам право!… Не ви ли казах преди малко: „Ще се убедите, че не мога да кажа името на убиеца преди шест часа и половина!“ Бях изчислил колко време е необходимо, за да предупредя Фредерик Ларсан, да му дам възможност да хване влака в 4:17 за Париж, където той ще намери как да се укрие… Един час, за да стигне до Париж, час и четвърт — да заличи всички следи. И ето ви шест и половина… Няма да намерите Фредерик Ларсан — заяви Рултабий, вперил поглед в господин Робер Дарзак, — той е много хитър… Това е човек, който винаги ви се е изплъзвал… и когото вие дълго и напразно преследвахте… Може да е по-слаб от мен — разсмя се от сърце Рултабий, но се смееше сам, защото вече никой нямаше желание да се смее — ала е по-силен от всички полицаи в света. Този човек, който от четири години се е вмъкнал в Обществената безопасност и се прочу там под името Фредерик Ларсан, е известен и под друго име, добре познато вам… Фредерик Ларсан, гос’ин председателю, това е Балмейе.

— Балмейе?! — смая се председателят.

— Балмейе?! — изуми се Робер Дарзак, стана. — Балмейе!… Значи истина е било!

— Е, гос’ин Дарзак, сега вече не ме мислите за луд!

„Балмейе! Балмейе! Балмейе!“ Само това се чуваше в залата. Председателят прекъсна заседанието.

Можете да си представите какво оживление настъпи през почивката. Публиката имаше материал… Балмейе! Наистина „страшно“ беше това хлапе! Балмейе! Но слухът за смъртта му се бе появил още преди няколко седмици. Значи Балмейе се бе изплъзнал от смъртта, както винаги се бе изплъзвал от полицаите. Нужно ли е да напомням тук подвизите на Балмейе. Цели двайсет години те пълнеха съдебната хроника и рубриката „Произшествия“; и ако някои от моите читатели са забравили аферата Жълтата стая, то името Балмейе без съмнение не се е изтрило от паметта им. Балмейе беше типичен представител на мошеник от висшето съсловие; нямаше по-голям джентълмен от него; никой фокусник не беше така сръчен в пръстите като него; нямаше по-смел и по-страшен „апаш“, както казват днес, от него. Приет в най-доброто общество, приет в най-затворените кръгове, той бе позорил безброй семейства и ограбвал влиятелни лица с истинско майсторство, което остана ненадминато. В някои трудни моменти той не се бе колебал да удари с нож или с овча кост. Впрочем Балмейе никога не се колебаеше, нищо не му се опираше. Веднъж попадна в ръцете на правосъдието, но избяга в деня на процеса, като хвърли пипер в очите на полицаите, които го водеха към съда. По-късно се разбра, че в деня на бягството му, докато най-големите детективи на Обществената безопасност са били по петите му, той е присъствувал, без всякакъв грим, на една премиера в „Театр Франсе“. След това бе напуснал Франция, за да работи в Америка, и един хубав ден полицията в щата Охайо пипнала невероятния бандит; но още на другия ден той пак избягал… цял том би трябвало да се изпише, ако трябва да се говори тук за Балмейе, и тъкмо той бе човекът, който се превърна във Фредерик Ларсан!… А тъкмо този хлапак Рултабий пък се бе досетил… И тъкмо той, който прекрасно знаеше миналото на един Балмейе, позволяваше на престъпника още веднъж да се подиграе с обществото, давайки му възможност да се измъкне. За последното можех само да се възхищавам от Рултабий, защото знаех намерението му да служи до края на господин Робер Дарзак и на госпожица Станжерсон, като се постарае да ги избави от бандита, без да му даде възможност да проговори.

Още не бяха се съвзели от това смайващо откритие и вече чувах най-нетърпеливите да се провикват: „Дори да приемем, че убиецът е Фредерик Ларсан, това още не обяснява как е излязъл от Жълтата стая!“ Заседанието продължи.

Рултабий беше незабавно извикан за показания и неговият разпит, защото ставаше дума по-скоро за разпит, отколкото за показания, продължи.

Председателят:

— Вие казахте преди малко, господине, че е било невъзможно човек да избяга от онова ъгълче. Приемам, съгласен съм да приема, че бидейки надвесен от прозореца над вас, Фредерик Ларсан също е бил там, но за да бъде на прозореца, той трябва да е излязъл от онова ъгълче. Значи е избягал! И как например?

Рултабий:

— Аз казах, че не е могъл да избяга „нормално“… Значи той се е измъкнал по „ненормален начин“! Защото, и това вече казах, онова ъгълче е почти затворено, докато Жълтата стая беше напълно затворена. Би могъл да се покатери по стената, което при Жълтата стая е невъзможно, да скочи върху терасата и оттам, докато ние сме се пулили над трупа на пазача, да проникне от терасата — в галерията, през прозореца точно над нас. Ларсан е трябвало да направи само крачка, за да се озове в своята стая, да отвори прозореца и да ни се обади оттам. Било е играчка за акробат от ранга на Балмейе. Имам и доказателство, господин председателю! — Тук Рултабий извади от джоба на сакото си малък пакет, от него пък — един клин.

— Вижте, господин председателю, ето ви един клин, който съвпада прекрасно с една дупка, която и сега можете да видите в стената при еркерната тераса. Ларсан, който всичко предвиждаше и който мислеше за всички възможности за бягство около стаята си — нещо напълно необходимо, когато човек добре си играе играта, — бе предварително забил този клин в стената. Единият крак върху издадения от стената камък в ъгъла на замъка, другият — на клина, едната ръка на корниза над вратата на пазача, другата ръка — на терасата, и Фредерик Ларсан се изпарява… да не говорим колко е пъргав и как в онази вечер той съвсем не е бил упоен от приспивателно, както бе пожелал да ни заблуди. Ние вечеряхме с него, господин председателю, и по време на десерта той се престори, че умира за сън, защото му трябваше да го видят упоен, за да не се изненада никой на другия ден, че аз, Жозеф Рултабий, вечеряйки с Ларсан, съм станал жертва на наркотик. От момента, в който и нас ни сполетя същото, съмненията се отклониха в друга посока. Защото аз, господин председателю, аз бях чиста проба приспан от самия Ларсан, и то как!… Ако не бях в това печално състояние, той никога нямаше да се вмъкне в стаята на госпожица Станжерсон онази вечер и нещастието нямаше да ни сполети!…

Някой простена. Беше господин Дарзак, който не можа да овладее мъката си.

— Сам разбирате — добави Рултабий, — че спях в съседство с Ларсан и много му пречех, особено в онази нощ, защото той знаеше или поне можеше да се досети, че тази нощ съм буден! Естествено той не можеше и за секунда да се усъмни, че аз го подозирам, аз — него! Но можех да го усетя, като излиза от своята стая, за да влезе в стаята на госпожица Станжерсон. В онази нощ, преди да влезе при госпожица Станжерсон, той изчака аз да заспя, а моят приятел Сенклер да захване да ме събужда. Десет минути след това чухме предсмъртните викове на госпожица Станжерсон.

— Как тогава заподозряхте Фредерик Ларсан? — попита председателят.

— Острието на ума ми сочеше към него, господин председателю, затова не изпусках Ларсан от погледа си, но това е ужасно силен човек, аз не бях предвидил номера с наркотика. Да, да, посочи ми го острието на моя ум! Но ми трябваше веществено доказателство, сиреч „да го видя с очите си, преди да съм го видял с ума си!“

— Какво разбирате под „острието на ума“?

— Ами, господин председателю, умът е като нож, има два края, единият остър, другият — не! Само на единия от тях можете да разчитате, на острия! Познава се по това, че нищо не може да го сломи, каквото и да правите! Каквото и да кажете! На другия ден от „тайнствената галерия“, когато все още се числях към ония клети люде, които не могат да използуват ума си, защото не знаят как да си служат с него, когато се бях навел над лъжливите следи по земята, аз изведнъж се надигнах и намирайки опора в острието на ума си, се качих в галерията.

Там си дадох сметка, че убиецът, който ние преследвахме, не е могъл този път „нито нормално, нито ненормално“ да напусне галерията. Тогава с острието на ума си аз очертах един кръг, в който затворих проблема, а около кръга мислено изписах с ярки букви: „Тъй като убиецът не може да бъде извън кръга, той е в него!“ И кого виждам аз в този кръг? Острието на моя ум ми показва, че освен убиеца, който непременно трябва да се намира там, вътре в него сме: дядо Жак, господин Станжерсон, Фредерик Ларсан и аз! Това заедно с убиеца трябваше да прави пет души. А когато търся в кръга, или ако предпочитате — в галерията, за да говорим практически, намирам само четири души. А е доказано, че петият не успя да избяга, не успя да излезе от кръга! Значи някой от този кръг е за двама, сиреч той си е той и в същото време е убиецът!… Защо не съм се сетил по-рано? Просто защото явлението „удвояване на личността“ не беше ставало пред очите ми. Кой от четиримата в кръга би могъл да бъде убиецът, без аз да забележа? Положително не някой от тези люде, които в един момент съм заподозрял. И тъй, аз си представих в галерията едновременно: господин Станжерсон и убиеца, дядо Жак и убиеца, мен самия и убиеца. Значи убиецът не можеше да бъде нито господин Станжерсон, нито дядо Жак, нито аз! И после, ако аз бях убиецът, щях да разбера, нали, господин председателю? Бях ли видял едновременно и Фредерик Ларсан и убиеца? Не!… Не! Имаше две секунди, в които бях изгубил убиеца от погледа си, защото, както съм отбелязал между впрочем в моите записки, той се бе явил две секунди преди господин Станжерсон, дядо Жак и мен, на пресечката на двете галерии. Те бяха достатъчни на Ларсан, за да хукне по извитата галерия, да отскубне фалшивата си брада, да се обърне и да се сблъска с нас, уж че преследва убиеца! Балмейе ги е правил какви ли не, досещате се, че за него бе играчка да се гримира така, та да се появи пред госпожица Станжерсон веднъж с червена брада, друг път пред пощенския чиновник — с кестенява овална брадичка, като на господин Дарзак, когото той се бе заклел да унищожи! Да, острието на моя ум ми посочваше тези две особи или по-скоро тези две половини, между които не бях правил връзка дотогава: Фредерик Ларсан и непознатия, когото преследвах… за да сглобя от тях онова тайнствено и невероятно същество, което търсех — убиеца!

Това мое откритие ме порази. Опитвах се да се съвзема, като се заех с веществените следи, с явните признаци, които дотогава ме бяха заблуждавали и които трябваше, нормално, да вкарам в кръга, описан от острието на моя ум!

— Кои бяха най-напред основните външни признаци в онази нощ, които ме бяха отдалечили от идеята, че Фредерик Ларсан е убиецът:

1. Бях видял непознатия в стаята на госпожица Станжерсон, а като дотичах в стаята на Фредерик Ларсан, бях го намерил подпухнал от сън;

2. Стълбата;

3. Бях поставил Фредерик Ларсан в края на извитата галерия, бях му обяснил, че ще скоча в стаята на госпожица Станжерсон и ще се опитам да хвана убиеца. Бях се върнал в стаята на госпожица Станжерсон, където бях намерил моя непознат.

Първият явен признак никак не ме обърка. Напълно е възможно, когато съм слизал от стълбата, след като бях видял непознатия в стаята на госпожица Станжерсон, той вече да е свършил това, което е имал да върши. Тогава, докато съм се връщал в замъка, той е влязъл в стаята на Фредерик Ларсан, съблякъл се е набързо и когато почуках на вратата му, видях лицето на Фредерик Ларсан, сънено до немай-къде…

Вторият признак: стълбата също не ме обърка. Беше ясно, че ако убиецът е Ларсан, на него не му е нужна стълба, за да влезе в замъка, защото Ларсан спеше в съседство с мен, но тази стълба трябваше да подскаже, че убиецът е дошъл отвън — важно доказателство в системата на Ларсан, защото в онази нощ господин Дарзак не беше в замъка. И сетне, тя можеше да улесни бягството на Ларсан в случай на необходимост.

Но третият ме объркваше напълно. След като бях поставил Ларсан в края на извитата галерия, не можех да си обясня как се е възползувал от отиването ми в лявото крило да повикам господин Станжерсон и дядо Жак, за да се върне в стаята на госпожица Станжерсон! Беше много опасно! Рискуваше да бъде заловен… И той го е знаел!… И за малко не се е случило… след като не е имал време да се върне на поста си, както естествено е мислил… За да се върне в стаята, би трябвало да има много важна причина, която да се е появила внезапно след моето тръгване, защото иначе не би ми дал револвера си! Колкото до мен, аз изпратих дядо Жак в края на дясната галерия и естествено мислех, че Ларсан си стои на поста, в края на извитата галерия, а и самият дядо Жак, комуто впрочем не бях обяснявал всички подробности, като е отивал към своя пост, е минал през кръстовището на двете галерии, но не е погледнал дали Ларсан си е на мястото. Тогава дядо Жак е мислел само как по-бързо да изпълни заповедта ми. Тогава коя е била тази непредвидена причина, която е могла да отведе Ларсан в стаята още веднъж… Помислих си, че това можеше да бъде само някакво веществено доказателство, което би го издало! Явно бе забравил нещо много ценно в стаята! Какво обаче?… Беше ли успял да го намери? Спомних си свещта на паркета и прегърбения над нея човек… Помолих госпожа Берние, която чистеше стаята, да потърси… и тя намери едно пенсне… Ето това пенсне, господин председателю!

И Рултабий извади от своето пакетче пенснето, което ни е вече известно.

— Ужасих се, като видях това пенсне… Не бях виждал Ларсан с пенсне… Щом не го е носил, значи не е имал нужда от него… А още по-малко му е трябвало точно в момент, когато му беше особено важно да може свободно да се движи… Какво значеше това пенсне?… Никак не се побираше в моя кръг. Освен ако не е бил собственост на някой далекоглед — сетих се аз изведнъж! В действителност никога не бях виждал Ларсан да пише, не го бях виждал и да чете. Значи възможно беше да е далекоглед! Естествено в Обществената безопасност знаеха, че е далекоглед, ако е бил наистина… бяха виждали и пенснето му, разбира се… Пенснето на далекогледия Ларсан, намерено в стаята на госпожица Станжерсон след мистерията с „тайнствената галерия“ — това вече беше ужасно за Ларсан! Така се обяснява и връщането му в стаята!… И наистина Ларсан — Балмейе е далекоглед, а и това пенсне, което може би ще разпознаят в Обществената, наистина е неговото…

— Виждате ли, господине, каква е моята система — продължи Рултабий, — аз не искам от външните признаци да ми кажат истината, искам само да не вървят срещу тази истина, която ми е посочило острието на моя ум!

За да бъда съвсем сигурен в истината за Ларсан, защото Ларсан в ролята на убиец не беше какво да е явление и човек трябваше да си осигури все пак някаква гаранция, аз имах глупостта да пожелая да видя лицето му. И хубаво си получих наказанието! Мисля, че острието на моя ум си отмъсти за това, че от „тайнствената галерия“ насам не му се бях доверявал напълно… и бях предпочел да търся други доказателства за вината на Ларсан, освен доказателствата в моя ум! Тогава бе нападната госпожица Станжерсон…

Рултабий прекъсва… бърше носа си… силно развълнуван.

— Но какво е правил Ларсан в тази стая? — попита председателят. — Защо на два пъти се е опитал да убие госпожица Станжерсон?

— Защото той я е обожавал, гос’ин председателю…

— Сериозна причина наистина…

— Да, гос’ине, много сериозна причина! Той беше луд от любов, и поради тази, а и поради много други причини е бил способен на всички тия престъпления.

— Госпожица Станжерсон знаеше ли?

— Да, гос’ине, но тя не е знаела естествено, че индивидът, който я преследва така, е Фредерик Ларсан… иначе Фредерик Ларсан не би могъл да се настани в замъка в нощта на „тайнствената галерия“, нито да влезе с нас при госпожицата след покушението. Аз забелязах впрочем, че той се държи в сянка и все наведен… сигурно е търсил с очи изгубеното си пенсне… Госпожица Станжерсон трябва да е търпяла преследванията и атаките на Ларсан под име и под маскировка, които за нас бяха неизвестни, но които тя, тя можеше да разкрие.

— А вие, господин Дарзак? — попита председателят. — Може би госпожица Станжерсон е споделила с вас… Как така госпожица Станжерсон не е говорила никому за това?… Би могла да насочи правосъдието по следите на убиеца… и ако вие сте невинен, това би ви спестило мъката по арестуването!

— Госпожица Станжерсон нищо не ми е казала — рече господин Дарзак.

— А как ви се струва? Възможно ли е всичко това, за което говори този млад човек? — попита пак председателят.

Господин Робер Дарзак повтори невъзмутимо:

— Госпожица Станжерсон нищо не ми е казвала…

— Как си обяснявате вие, че в нощта, когато пазачът е бил убит — обърна се председателят към Рултабий, — убиецът е върнал откраднатите книжа на госпожица Станжерсон?… С какво обяснявате вие връщането на убиеца в затворената стая на госпожица Станжерсон.

— О! Колкото до този последен въпрос, мисля, че не е трудно да се отговори. Човек като Ларсан — Балмейе сигурно лесно си доставя или поръчва да му направят необходимите ключове… А колкото до кражбата на документацията, смятам, че за това Ларсан не е мислил предварително. Шпионирайки навсякъде госпожица Станжерсон, твърдо решен да попречи на женитбата й с господин Робер Дарзак, в магазините „Лув“ той взема чантичката на госпожица Станжерсон, която тя загубва или изпуска… В тази чантичка има едно ключе с медно ухо. Той не подозира колко е ценно. Без да иска, тя сама му подсказва с обявата, която дава във вестниците. Той пише на госпожица Станжерсон „до поискване“, както е посочено в обявата. Без съмнение иска среща с нея, за да й съобщи, че този, у когото са чантичката и ключът, е същият, който я преследва от известно време с любовта си. Не получава отговор. Но в пощенски клон номер 40 ще установи, че писмото го няма вече. Отива там гримиран и облечен, доколкото е възможно, като господин Дарзак, защото, решен на всичко, за да притежава госпожица Станжерсон, той е наредил нещата така, че каквото и да стане, виновен да излезе обичаният от госпожица Станжерсон господин Дарзак, ненавистният му Дарзак, комуто той желае гибелта.

Казвам „каквото и да стане“, но мисля, че Ларсан не е мислил още, че ще стигне до убийство. За всеки случай е взел мерки, за да компрометира госпожица Станжерсон, дегизиран като Дарзак. Ларсан впрочем има горе-долу същия ръст и същия номер на обувките. Не би му било трудно, ако се наложи, след като е нарисувал подметката на господин Дарзак, да си поръча по тази скица обувки. За Ларсан — Балмейе това са детски номера.

И тъй, няма отговор на писмото му, няма среща, а продължава той да държи ценното ключе в джоба си. Добре тогава, щом госпожица Станжерсон не идва при него, той ще иде при нея! Отдавна е готов планът му. Знае всичко за Гландие и за павилиона. Един следобед, докато господин и госпожица Станжерсон са излезли на обичайната си разходка, а и дядо Жак го няма, той се вмъква в павилиона през прозореца на вестибюла. Сам е, има време да се забавлява… Разглежда мебелите… Един от тях, много интересен, прилича на каса и има, много мъничка ключалка… Я! Я! Това е интересно… Тъй като в джоба му е малкото медно ключе… той се сеща за него… асоциация на мислите. Опитва ключето в ключалката; вратичката се отваря… Книжа! Трябва да са много ценни тези книжа, щом ги затварят в такъв специален шкаф и… щом толкова държат на ключа, с който се отваря тази мебел… Охо-о! Това все ще потрябва… за някое шантажче… А може би и за любовните му намерения… Бързо опакова тези хартии и оставя пакета в тоалетната във вестибюла. Между подвизите в павилиона и убийството на пазача Ларсан е имал време да види какво представляват тези книжа. Какво да ги прави? Могат да го компрометират… и в онази нощ той ги връща в замъка… Може би се е надявал на някаква благодарност от страна на госпожица Станжерсон, като върне тези документи, този двайсетгодишен труд… Всичко е възможно в мозък като този!… В крайна сметка, каквато и да е причината, той е върнал документите и се е отървал от тях!

Рултабий се покашля и аз разбрах какво означаваше тази кашлица. Явно не знаеше какво да говори, защото не желаеше да издава истинската причина за ужасното поведение на Ларсан. Обясненията му бяха непълни и естествено председателят би му направил забележка, ако хитрият като маймуна Рултабий не го бе изпреварил: „Стигаме до обяснението на тайната на Жълтата стая!“

В залата се чу шум от разместени столове, хората се побутваха, гневно си шъткаха едни на други. Любопитството им бе неудържимо.

— Но струва ми се, че според вашата хипотеза, господин Рултабий, тайната на Жълтата стая е вече ясна — забеляза председателят. — И то лично Фредерик Ларсан ни я обясни, като излъга само за действуващото лице и постави господин Робер Дарзак на свое собствено място. Явно е, че вратата на Жълтата стая се е отворила, когато господин Станжерсон е бил сам, и професорът е пуснал човека, който е излизал от стаята на дъщеря му, не го е спрял, и то може би по нейна молба, за да се избегне скандалът!…

— Не, гос’ин председателю — запротестира енергично младият човек. — Вие забравяте, че госпожица Станжерсон е била пребита, не е могла да моли за каквото и да е, още по-малко — да затвори вратата след убиеца нито с резето, нито с бравата… Вие забравяте също, че господин Станжерсон се закле пред агонизиращата си дъщеря, че вратата не се е отваряла!

— И все пак, господине, това е единственият начин да се обяснят нещата! Жълтата стая е била затворена като желязна каса. За да си послужа с вашите изрази, на убиеца му е било невъзможно да се измъкне оттам „нормално или ненормално“. Когато влизат в стаята, не го намират! И все пак трябва да е избягал!…

— Напълно излишно, гос’ин председателю…

— Как така?

— Той не е имал нужда да се измъква, щом не е бил там!

Ново размърдване в залата…

— Как така не е бил там?

— Ами явно не е бил! Защото щом е невъзможно да е бил там, значи го е нямало! Трябва, гос’ин председателю, винаги да разчитаме на острието на разума!… А ето какво сочи то: от момента, в който госпожица Станжерсон се е затворила в стаята си, до момента, в който е била избита вратата, не е възможно убиецът да се е измъкнал от същата тази стая; и тъй като не го намират там, значи от момента на затварянето на вратата до момента, в който е била избита, убиецът не е бил в стаята!

— Ами следите!

— О! Гос’ин председателю… това са явни следи… пък и малко ли съдебни грешки се допускат с тях, защото те карат човека да говори каквото те поискат! Повтарям ви, че не трябва, в никакъв случай не трябва да си служим с тях, когато анализираме фактите! Първо трябва добре да се помисли! А после, да се види дали тези явни следи могат да влязат в кръга на нашия анализ. Аз си имам едно малко кътче неоспорима истина: убиецът изобщо не е бил в Жълтата стая! Защото всички са помислили, че е бил там! Заради следите от стъпките му! Но той може да е минал и преди това! Какво говоря: той сигурно е минал преди! Разумът ми подсказва, че трябва да е минал оттам преди! Да видим следите и това, което знаем по аферата, за да разберем дали следите опровергават това преди… преди госпожица Станжерсон да се затвори в своята стая пред очите на баща си и дядо Жак!

След статията в „Матен“ и разговора, който имах по пътя от Париж към Епине сюр Орж със съдия-следователя, стори ми се, че вече имам доказателство за това, че Жълтата стая е била абсолютно затворена, от което следва, че убиецът е изчезнал оттам още преди госпожица Станжерсон да се прибере в полунощ.

Тогава външните признаци се изправиха застрашително пред разума ми! Госпожица Станжерсон не се беше убила сам-самичка, и следите потвърждаваха, че самоубийство не е имало. Значи убиецът е дошъл преди! Но как тогава госпожица Станжерсон е била убита след? И не изглеждаше ли тя уж убита след? Беше ми необходимо да възстановя аферата в две фази, с разлика от няколко часа помежду, им: първата, по време на която наистина е бил направен опит за убийство на госпожица Станжерсон, опит за убийство, а тя го бе скрила; и втората, през която госпожицата е имала кошмари, а в лабораторията са помислили, че някой иска да я убие!

Не бях влизал още в Жълтата стая. Какви бяха раните на госпожица Станжерсон? Издрана шия и ужасен удар в слепоочието… Шията не ме притесняваше… би могла да бъде издрана и преди, а госпожица Станжерсон да е скрила белезите под някоя якичка, шалче или каквото и да е там! Защото, след като реших, че трябва да разделя аферата на две фази, аз бях принуден да дойда до заключението, че госпожица Станжерсон е скрила всички събития от първата фаза; имала си е причини, разбира се, и то важни, защото нищо не бе казала на баща си, а би трябвало да уведоми естествено съдия-следователя за нападението на убиеца — не можеше да го скрие, след като бе станало уж през нощта, т.е. през втората фаза! Била е принудена, иначе баща й би я попитал: „Какво скри от нас? Нападат те, а ти мълчиш! Какво значи това?“

Значи тя бе скрила следите по врата си. Но оставаше ужасният удар в слепоочието! Това не го разбирах! Най-вече когато узнах, че в стаята са намерили една овча кост — оръжието… Госпожицата не можеше да скрие, че са я нападнали и все пак раната явно беше направена по време на първата фаза, защото беше нужно и участието на убиеца! Представях си тази рана много по-лека, отколкото разправяха, и грешах — мислех, че госпожица Станжерсон е скрила раната на слепоочието под прическа „на път“ с гладко пуснати коси!

Колкото до стената със следите от ръката на убиеца, ранен от револвера на госпожица Станжерсон, тази следа е била явно оставена преди и убиецът е бил непременно ранен в първата фаза, сиреч, докато е бил там!

Всички следи от убиеца са били естествено оставени през първата фаза: овчата кост, черните стъпки, баретата, кърпата, кръвта по стената, по вратата и по земята… Много ясно, тези следи си стояха още там, защото госпожица Станжерсон, която не желаеше никой нищо да узнае и впрочем упорито правеше тъй, че никой нищо да не узнае за тази афера, не бе имала още време да ги изличи. Което ме накара да потърся първата фаза на аферата във време, много близко до втората фаза. Ако след първата фаза, сиреч след като убиецът се е бил измъкнал вече, след като тя самата веднага се е върнала в лабораторията, където баща й я заварил да работи — ако е могла поне за миг да влезе пак в стаята, тя щеше да скрие поне овчата кост, баретата и носната кърпа, които се въргаляха по земята. Но дори не се и опитала, защото баща й е бил все с нея. Значи след тази първа фаза тя е влязла в стаята си едва в полунощ. Друг някой е влязъл там в десет часа; дядо Жак си е изпълнявал задълженията както всяка вечер — затворил е прозорците, капаците и е запалил нощната лампа. Смазана, правейки се, че работи над бюрото в лабораторията, госпожица Станжерсон е забравила без съмнение, че дядо Жак ще влезе в стаята й! Затова предприема следното: помолва дядо Жак да не се безпокои! Да не влиза в стаята й. Всичко това без съкращения фигурира в статията на „Матен“. Дядо Жак влиза все пак и нищо не забелязва, тъй като в Жълтата стая е тъмно!… Госпожица Станжерсон е трябвало да преживее две ужасни минути! Макар да не е знаела, че има толкова следи от убиеца в нейната стая! В първата фаза тя е могла да забележи само следите от ноктите на убиеца по врата си и да излезе от стаята!… Ако е знаела, че костта, баретата и носната кърпа са били на пода, и тях е щяла да прибере, когато се е върнала в стаята си в полунощ… Тя не ги е видяла, съблякла се е под слабата светлина на нощната лампа… Легнала си е, съсипана от толкова емоции и от ужас, ужаса, който я е накарал да се прибере в стаята си възможно най-късно…

Така аз бях принуден да стигна до втората фаза на драмата. Госпожица Станжерсон е сама… убиецът не е заварен в нейната стая… Наложи се естествено да вкарам в кръга на моя ум външните признаци.

Но оставаха други — неизяснени още признаци. Някой беше стрелял с револвер през втората фаза. Някой беше изкрещял: „Помощ! Убиец!“… Какво можеше да ми посочи при това положение острието на моя ум? Що се отнася до викове, първо: щом в стаята няма убиец, тогава непременно е имало някакво кошмарно видение!

Чува се трясък от съборени мебели. Представям си… длъжен съм да си представя: ужасната сцена от следобеда не излиза от ума на госпожица Станжерсон. Тя заспива… сънува… кошмарът придава определен образ на червените й видения… вижда пак убиеца, който се нахвърля върху й, в ужас изкрещява: „Убиец! Помощ!“ и трескаво напипва с ръка револвера, който е поставила на нощното шкафче, преди да си легне. Но ръката тъй силно се удря в шкафчето, че го катурва. Револверът се търкулва на земята, отеква изстрел и се забива в тавана… Още от самото начало си помислих, че куршумът в тавана е резултат от инцидента с шкафчето… Той доказваше самия инцидент и така добре прилягаше към моята хипотеза с кошмарите, че стана една от причините да се убедя напълно, че престъплението е станало преди и че госпожица Станжерсон, дарена с рядко енергичен характер, го е премълчала… Кошмари, изстрел от револвер… Обезумяла от ужас, госпожица Станжерсон се събужда, опитва се да стане; търкулва се безсилна на земята, събаря мебели, даже хъхри от ужас… „Убиец! Помощ“ и припада…

Но нали все пак за два изстрела ставаше дума — в нощта, по време на втората фаза. На мен също ми трябваха два за моята версия, но по един във всяка фаза, а не два само във втората… Един изстрел, който да рани убиеца преди, и още един по време на кошмарите — след! И тъй, сигурно ли бе, че през нощта се е стреляло два пъти? Чули са изстрелите сред трясъка от съборените мебели. При един от разпитите господин Станжерсон говори първо за някакъв по-слаб изстрел, а след това — за друг, по-силен. Ами ако са взели шума от събореното мраморно шкафче на пода за изстрел? Трябва това обяснение да е вярното. Бях сигурен, че е тъй, когато — узнах, че портиерите Берние и жена му, които са били съвсем близо до павилиона, бяха чули само един изстрел от револвер. Заявиха го пред съдия-следователя.

Така аз почти възстанових двете фази на драмата, когато влизах за пръв път в Жълтата стая. Въпреки това тежката рана в слепоочието не влизаше в кръга на моя разум. Значи убиецът не беше направил тази рана с овчата кост по време на първата фаза, защото тя беше достатъчно голяма, за да може госпожица Станжерсон да я скрие с косите си! Тогава е била направена през втората фаза, по време на кошмара? Потърсих отговор в Жълтата стая и ето какво ми „каза“ тя.

Рултабий пак отвори онова пакетче и извади оттам къс бяла хартия, сгъната на четири, взе с два пръста нещо невидимо от нея и го поднесе на председателя:

— Това, господин председателю, е косъм, един рус косъм, изцапан с кръв, от косата на госпожица — Станжерсон… залепил се бе на единия ръб на събореното нощно шкафче… И там имаше кръв. О! Нищо и никакво квадратче кръв! Но извънредно ценно! Защото това квадратче ми разказа, че като е скочила ужасена от леглото си, госпожица Станжерсон е паднала и с цялата си тежест е ударила слепоочието си в ръба на мраморната плоча на шкафчето, където е останал този косъм от госпожица Станжерсон, макар косата й да не е била гладко пусната и сресана „на път“! Лекарите бяха заявили, че госпожица Станжерсон е била ударена с тъп предмет и тъй като овчата кост беше там, съдия-следователят веднага реши, че тя е този тъп предмет, но ръбът на мраморната плоча на едно нощно шкафче също е тъп предмет, за който нито лекарите, нито съдия-следователят бяха помислили и който и аз може би нямаше да открия, ако острието на моя ум не ми го бе посочил, не ме бе подсетил.

За кой ли път избухваха аплодисменти, но Рултабий не спираше и залата отново затаи дъх.

— Освен името на убиеца, което щях да разбера едва няколко дни по-късно, оставаше ми да узная кога е била първата фаза на трагедията. Трябваше да го разбера от разпита на госпожица Станжерсон, макар и проведен с цел да заблуди съдия-следователя, и от разпита на господин Станжерсон. Госпожица Станжерсон разказа съвсем точно как е прекарала времето си този ден. Ние решихме, че убиецът е влязъл между пет и шест часа в павилиона; да речем, че е било шест и четвърт, когато професорът и дъщеря му са се хванали отново за работа. Значи между пет и шест и четвърт трябва да търсим. Какво говоря, пет часа! Но по това време професорът е бил с дъщеря си… Трагедията не може да не се е разиграла далеч от професора! Трябва ми, значи, в този промеждутък да търся момента, в който професорът и дъщеря му са се разделили!… Е, добре, откривам този момент в разпита, който се проведе в стаята на госпожица Станжерсон, в присъствието на господин Станжерсон. Там е отбелязано, че професорът и дъщеря му се връщат към шест часа в лабораторията. Господин Станжерсон казва: „В този момент ме заговори пазачът, задържа ме за малко.“ Значи имаме и разговор с пазача. Пазачът говори на господин Станжерсон за сеч в гората или за бракониери; госпожица Станжерсон я няма, тя вече е влязла в лабораторията, защото професорът казва още: „Разделих се с пазача и отидох при дъщеря си, която вече работеше!“

Значи точно в тези кратки минути се е разиграла трагедията. Трябва да е така! Съвсем ясно виждам как госпожица Станжерсон изчезва в павилиона, отбива се в стаята да си остави шапката и се озовава срещу бандита, който от толкова време я преследва. Бандитът е бил там, в павилиона, от доста време вече. Трябва да е наредил всичко за през нощта. Събул е обувките на дядо Жак, които са му пречели при дадените обстоятелства, за които разказах на съдия-следователя, задигнал е книжата, както вече ви казах преди малко, и се е пъхнал под леглото, когато дядо Жак се е върнал да измие вестибюла и лабораторията… Времето му се е сторило дълго… Като си е заминал дядо Жак, той е станал, отново се е поразходил из лабораторията, отишъл е във вестибюла, но е погледнал към градината и е видял — защото в тази привечер времето е било много ясно, — че госпожица Станжерсон идва към павилиона съвсем сама! Никога не би посмял да я нападне в този час, ако не е мислил, че госпожица Станжерсон е сама! И затова му е било достатъчно разговорът между господин Станжерсон и пазача, който го задържал, да стане на завоя на пътеката, зад няколкото дървета, които ги скривали от очите на този злосторник. Планът му е готов. Ще бъде по-спокоен така, сам с госпожица Станжерсон в павилиона, отколкото през нощта с дядо Жак, който спи на своя таван. И той трябва да е затворил прозореца на вестибюла! Което обяснява факта, че нито господин Станжерсон, нито пазачът, впрочем достатъчно отдалечени от павилиона, са чули револверния изстрел.

След това той се връща в Жълтата стая. Госпожица Станжерсон пристига. Всичко е станало светкавично!… Госпожица Станжерсон трябва да е извикала от уплаха… или по-скоро е искала да изкрещи от ужас; човекът я е хванал за гърлото… Души я, ще я удуши… Но госпожица Станжерсон напипва револвера на нощното шкафче, който е скрила там, откакто е започнала да се страхува от заплахите на този човек. Убиецът размахва вече над главата на нещастницата това ужасно в ръцете на Ларсан — Балмейе оръжие — една овча кост… Но госпожица Станжерсон стреля… улучва ръката, която изпуска оръжието. Овчата кост, изцапана с кръвта на убиеца, се търкулва на земята… убиецът се олюлява, опира се на стената с червените си пръсти и страхувайки се от нов изстрел, побягва…

Тя го вижда как прекосява лабораторията… ослушва се… Какво прави той във вестибюла?… Бави се нещо, преди да скочи през прозореца… Най-накрая скача! Тя изтичва и го затваря!… А сега, дали баща й е видял? Дали е чул? Опасността е вече изчезнала и цялата й мисъл е отправена към баща й… Дарена с нечовешка енергия, тя ще скрие всичко от него… И когато господин Станжерсон се върне, ще намери вратата на Жълтата стая затворена, а дъщеря му — в лабораторията и вече вглъбена в работата си!

Тогава Рултабий се обръща към господин Дарзак:

— Вие знаете истината — извика той, — кажете ни не е ли станало така?

— Аз нищо не зная — отговаря господин Дарзак.

— Вие сте истински герой! — казва Рултабий, кръстосвайки ръце пред гърдите си. — Но ако госпожица Станжерсон беше в състояние да узнае, че вие сте обвинен, тя би ви освободила от дадената дума… щеше да ви помоли да кажете всичко, което ви е доверила… какво говоря, тя самата щеше да дойде тук да ви защити!…

Господин Дарзак не помръдна, не продума. Само тъжно погледна към Рултабий.

— В края на краищата, щом госпожица Станжерсон не е тук, трябва поне аз да бъда! Но повярвайте ми, господин Дарзак, най-добрият, единственият начин да спасите госпожица Станжерсон, да й върнете разсъдъка, това е да си възвърнете свободата!

Гръм от аплодисменти посрещна тази последна фраза.

Председателят не се и опита да усмири възторга в залата. Робер Дарзак беше спасен. Достатъчно беше човек да погледне съдиите, за да се увери! Тяхното решение бе изписано по лицата им.

Тогава председателят извика:

— Но каква най-после е тази тайна, заради която се опитват да убият госпожица Станжерсон, а тя скрива такова престъпление от своя баща?

— Не знам, гос’ине — каза Рултабий. — Това не ме засяга!

Председателят отново се опита да получи някакъв отговор от господин Робер Дарзак.

— Господине, ще ни кажете ли как прекарахте времето си, докато някой е нападал госпожица Станжерсон, или пак отказвате!

— Нищо не мога да ви кажа, господине…

Председателят потърси с поглед помощ от Рултабий:

— Може някой да помисли, гос’ин председателю, че отсъствията на господин Робер Дарзак са били тясно свързани с тайната на госпожица Станжерсон… Затова господин Дарзак се смята длъжен да мълчи!… Представете си, че Ларсан, който по време на тези три опита използува всичко, за да насочи подозренията към господин Дарзак, точно тогава е определял срещи на господин Дарзак на някое компрометиращо място, срещи, в които сигурно го е изнудвал с тайната… Господин Дарзак по-скоро ще се остави да го осъдят, отколкото да обясни каквото и да било, щом е свързано с тайната на госпожица Станжерсон. Ларсан е достатъчно хитър, за да направи и тази „комбинация“…

Разколебан, но изпълнен с любопитство, председателят отново попита:

— Че каква пък ще е тази тайна?

— О! Гос’ине, не мога да ви кажа — рече Рултабий и се поклони на председателя, — зная само, че сега вие знаете достатъчно, за да освободите господин Робер Дарзак!… Освен ако Ларсан не се върне! Но не ми се вярва! — и той се разсмя гръмко и щастливо.

Всички се разсмяха след него.

— Още един въпрос… — рече председателят. — Приемайки вашата версия, за нас е ясно, че Ларсан е пожелал да отклони подозренията към господин Робер Дарзак, но защо ще ги насочва и към дядо Жак?…

— Защото е полицай, гос’ине! Иска да покаже, че може всичко, като сам унищожава доказателствата, които е натрупал. Хитър номер! Често му е служил да отклонява от себе си подозренията. Той доказваше невинността на единия, преди да обвини другия! Помислете си, господин председателю, колко трябва да е поработил Ларсан, докато „опече“ афера като тази. Казвам ви, че той беше проучил и най-малките подробности, познаваше и хората, и всичко… Ако сте любопитен да узнаете как е успял, ще научите, че по едно време е бил посредник между лабораторията на Обществената и господин Станжерсон, от когото са искали опити. Така той е могъл преди престъплението вече два пъти да проникне в павилиона. Тъй е бил гримиран, че после дядо Жак не го е познал, но Ларсан е успял да открадне от дядо Жак чифт износени обуща и стара баска, които старият слуга на господин Станжерсон бил вързал в една кърпа, за да ги отнесе, без съмнение, на някой свой приятел въглищар по пътя за Епине! Когато престъплението бе разкрито, дядо Жак веднага позна вещите, но се поколеба да признае — бяха много компрометиращи, и сега вече можете да си обясните смущението му по време на разпита. Всичко това е просто като фасул и аз принудих Ларсан да ми го признае. Впрочем направи го с удоволствие, защото може да е бандит — в това вече никой не се съмнява, надявам се, — но той е и артист!… Така действува този човек, това е неговият стил… Така е действувал и при делото „Креди юниверсел“, и при „златните кюлчета“ от Монетния двор. Дела, които ще трябва да се преразгледат, гос’ин председателю, защото доста невинни лежат по затворите, откакто Балмейе — Ларсан се числи към Обществената безопасност!