Гастон Льору
Тайната на жълтата стая (1)

I Глава
В която читателят започва да се обърква

Не без известно вълнение започвам да разказвам тук необикновените приключения на Жозеф Рултабий^[1]. До последния момент той така категорично се бе противопоставял, че накрая престанах да се надявам, че ще мога някога да публикувам най-интересната полицейска история от петнайсет години насам. Мисля си дори, че хората никога нямаше да узнаят цялата истина за прочутата афера, наречена „Жълтата стая“, от която се нароиха толкоз тайнствени, жестоки и сензационни драми и в която моят приятел бе пряко замесен, ако по повод на неотдавнашното награждаване на прочутия Станжерсон с големия кръст на Почетния легион един вечерен вестник не бе възкресил с някаква жалка в невежеството и дръзкото си коварство статия тази ужасна история, която Рултабий, по неговите собствени думи, би желал да бъде забравена завинаги.

„Жълтата стая“! Кой ли още си спомняше за тази афера? А що мастило се изписа за нея преди петнайсетина години! Тъй бързо забравят в Париж! Нима не бе забравен и процесът „Нейвс“, и трагичната смърт на невръстния Мьоналдо? А още повече, по онова време вниманието на обществото бе дотолкоз приковано от съдебните прения, че цяла министерска криза, избухнала междувременно, си отмина съвсем незабелязано. А процесът „Жълтата стая“, състоял се няколко години преди процеса „Нейвс“, има още по-голям отглас. В продължение на месеци целият свят се бе надвесил над този неясен проблем — за мен, — най-неясният, който някога е подлагал на изпитание проницателността на нашата полиция, най-неясният, който изобщо е стоял пред съвестта на нашите съдии. Всички се втурваха да търсят решението му. Беше нещо като зловещ драматичен ребус, над който си блъскаха главите и стара Европа, и млада Америка. Защото в същност — позволено ми е да го кажа — тук не може да става дума за авторско честолюбие, аз само описвам факти, които една изключителна документация ми дава възможност да покажа в нова светлина — защото всъщност аз не зная дали в областта на реалното, или на въображаемото, дори у автора на „Двойното убийство на улица «Морг»“, дори в измишльотините на псевдо-едгарповци и самонадеяните конандойловци може да се открие нещо, подобно на невероятната и все пак неизмислена тайна на Жълтата стая.

Това, което никой не успя да открие, откри младият Жозеф Рултабий, осемнайсетгодишен, по онова време — обикновен репортер в един голям вестник. Но когато пред углавния съд даде ключа към разкриването на аферата, той не каза цялата истина. Извади наяве само това, което му бе необходимо, за да обясни необяснимото и да оправдае един невинен. Днес причините, които са го карали да мълчи, са изчезнали. Нещо повече, моят приятел трябва да говори. И тъй, вие ще узнаете всичко; без много предисловия ще изложа пред вас случая „Жълтата стая“ такъв, какъвто беше в очите на целия свят на другия ден след трагедията в замъка Гландие.

На 25 октомври 1892 г. в рубриката „Последни вести“ във вестник „Тан“ се появи следната бележка:

„Току-що бе извършено ужасно престъпление в Гландие, в окрайнините на Сент Женевиев^[2], в гората над Епине сюр Орж, в дома на професор Станжерсон. Тази нощ, докато ученият е работел в лабораторията си, е бил направен опит за убийство на госпожица Станжерсон, която си е била легнала в съседната стая. Лекарите не отговарят за живота на госпожица Станжерсон.“

Можете да си представите как се развълнува Париж. По онова време научният свят вече беше крайно заинтригуван от проучванията на професор Станжерсон и неговата дъщеря. Тези проучвания, предприети за пръв път в рентгенографията, трябва да са довели по-късно до откритието на Мария и Пиер Кюри. Още повече, че всички очакваха сензационния доклад, който професор Станжерсон щеше да прочете в Академията на науките във връзка с новата си теория за разпадането на материята. Теория, предназначена да разклати цялата официална наука, която от дълги времена се основава на принципа нищо не се губи, нищо не се създава.

На другия ден сутрешните вестници говореха само за тази трагедия. „Льо Матен“ между другото публикува следната статия, озаглавена „Необикновено престъпление“:

„Ето единствените подробности — пише анонимният редактор на «Матен», — които успяхме да научим за престъплението в замъка Гландие. Отчаянието, в което се намира професор Станжерсон, невъзможността да се получат каквито и да било сведения от устата на жертвата тъй затрудниха нашите издирвания, както и тези на полицията, че в момента не можем да получим и най-малка представа за случилото се в Жълтата стая, където госпожица Станжерсон е била намерена, агонизираща на пода. Успяхме все пак да вземем интервю от дядо Жак, както го наричат в околността — един стар домашен прислужник в семейство Станжерсон. Дядо Жак е влязъл в Жълтата стая заедно с професора. Тази стая е в съседство с лабораторията. Лабораторията и Жълтата стая се намират в един павилион в дъното на парка, на около триста метра от замъка.

— Беше дванайсет и половина през нощта — разказа ни този любезен човек — и аз си стоях в лабораторията, дето още работеше господин Станжерсон, когато се случи тази история. Бях подреждал и почиствал инструменти през цялата вечер и чаках господин Станжерсон да си тръгне, за да ида да спя. Госпожица Матилд работи с баща си до полунощ; когато кукувицата на часовника в лабораторията изкука дванайсет пъти, тя стана, целуна господин Станжерсон и му пожела лека нощ. Каза ми: «Лека нощ, дядо Жак!» и бутна вратата на Жълтата стая. Тъй ясно чухме как заключи и дръпна резето, че не можах да се стърпя да не се разсмея и рекох на професора: «Госпожицата много се заключва. Явно че я е страх от Божията животинка.» Господинът даже не ме чу, толкоз беше унесен в работата си. Обаче някакво ужасно мяукане ми отвърна отвънка и аз наистина разпознах крясъка на Божията животинка, от който тръпки могат да ви полазят… И тази нощ ли ще ни пречи да спим? — помислих си аз, защото трябва да ви кажа, господине, че до края на октомври живея на тавана в този павилион, над Жълтата стая, за да не остава сама госпожицата през цялата нощ в края на парка. Тъй й хрумна на госпожицата, да се настани в павилиона, доде е хубаво времето, по й харесва от замъка и вече четири години, откак е построен, тя все там се настанява, щом дойде пролетта. Зиме госпожицата се връща в замъка, защото в Жълтата стая няма камина.

И тъй, господин Станжерсон и аз останахме в павилиона. Не вдигахме шум. Той си беше на бюрото. Колкото до мен — бях седнал на един стол, бях си свършил работата, гледах го и си виках: «Какъв човек! Какъв ум! Какви знания!» Отдавам значение на това, че не вдигахме никакъв шум, защото сигур зарад туй убиецът е помислил, че сме заминали. И изведнъж, докато часовникът удряше дванайсет и половина, някакъв отчаян вик се чу от Жълтата стая. Това беше гласът на госпожицата, която крещеше: «Убиец! Убиец! Помощ!» Отекнаха изстрели от револвер, чу се шум от съборени маси, катурнати по земята мебели като при борба, и пак гласът на госпожицата: «Убиец!… Помощ!… Татко!… Татко!»

Можете да си представите как скочихме с господин Станжерсон и хукнахме към вратата. Но уви! Тя беше затворена, здраво затворена отвътре от самата госпожица, както ви казах — с резе и ключ.

Опитахме се да я изкъртим, но беше яка. Господин Станжерсон беше като луд, и наистина имаше от какво да полудее човек, защото се чуваше как госпожицата хъхри: «Помощ!… Помощ!…» И господин Станжерсон удряше с юмруци по вратата, плачеше от яд и хълцаше от отчаяние и безсилие.

Тогава се сетих. «Убиецът трябва да е влязъл през прозореца — извиках аз, — отивам до прозореца!» И хукнах от павилиона като побъркан!

За нещастие прозорецът на Жълтата стая гледа към полето, та зиданата ограда на парка, в чийто край е павилионът, ми пречеше да стигна веднага до този прозорец. За да стигна дотам, трябваше да изляза първо от парка. Хукнах към изхода и по пътя срещнах Берние и жена му — портиерите, които идеха, привлечени от изстрелите и от нашите викове. С две думи им казах какво става; рекох на портиера да отиде при господин Станжерсон и наредих на жена му да дойде с мен, за да ми отвори вратите към парка. Пет минути по-късно портиерката и аз бяхме пред прозореца на Жълтата стая. Имаше хубава луна и добре видях, че не бяха пипали прозореца. Не само че решетките бяха непокътнати, но и капаците зад тях бяха затворени — самият аз ги бях затворил вечерта, както винаги, макар че госпожицата, която знаеше, че съм много уморен и претоварен с работа, ми рече да не се безпокоя, щяла да ги затвори сама; и си бяха останали тъй, както ги бях залостил аз — с желязно резе отвътре. Значи убиецът не беше влязъл оттам и не е могъл оттам да избяга, ама и аз не можех да вляза оттам!

Това беше лошото! За малко не си изгубихме ума. Вратата на стаята — заключена отвътре, капаците на единствения прозорец — и те затворени отвътре, а пред капаците — непобутнатите решетки, таквиз, дето и ръка не можеш провря… И госпожицата, която викаше за помощ!… Или по-скоро не, тя вече не се чуваше… Може би беше мъртва… Но още чувах как господинът се опитваше да изкърти вратата в другия край на павилиона…

Портиерката и аз се върнахме обратно в павилиона. Вратата още издържаше на бесните удари на господин Станжерсон и Берние. Най-накрая тя отстъпи под яростните ни усилия и какво видяхме тогава? Трябва да ви кажа, че зад нас портиерката държеше лампата от лабораторията — една силна лампа, която осветяваше цялата стая.

Трябва да ви кажа също, господине, че Жълтата стая е съвсем малка. Госпожицата я мебелира с едно широко желязно легло, малка маса, нощно шкафче, тоалетка и два стола. Ето защо на светлината на голямата лампа, дето я държеше портиерката, ние видяхме всичко отведнъж. Госпожицата, по нощница, лежеше на пода сред голяма бъркотия. Масички и столове бяха катурнати, значи голям бой е имало. Явно бяха изкарали госпожицата от леглото; тя беше цялата в кръв, с ужасни следи от нокти по шията — кожата на врата беше почти издрана, от една дупка в дясното слепоочие течеше кръв — цяла локва на пода. Когато господин Станжерсон видя дъщеря си в туй състояние, той се спусна към нея с такъв отчаян вик, че беше мъка да го слушаш. Той видя, че нещастницата диша още и само с нея се занимаваше. Колкото до нас, ние търсихме убиеца, мерзавеца, който бе пожелал да убие нашата господарка, и, кълна ви се господине, че ако го бяхме намерили, щяхме да си уредим сметките с него. Но как да си обясним, че той не беше там, че вече беше изчезнал?… Това надминава всяко въображение. Никакъв човек нито под леглото, нито зад мебелите, никой! Само следите му открихме; кървави следи от широка мъжка длан по стените, а на вратата — голяма носна кърпа, червена от кръв, без никакви инициали, една стара барета, а по пода — пресни следи от безброй мъжки стъпки. Човекът, който бе вървял там, е имал големи крака и подметките му оставяха след себе си нещо като възчерни сажди. Откъде е минал този човек? Как е изчезнал? Не забравяйте, господине, че в Жълтата стая няма камина. Могъл е да излезе само през вратата, която е много тясна и през чийто праг влезе портиерката с лампата, докато портиерът и аз търсехме убиеца в тази малка квадратна стая, дето той не можеше да потъне и дето в крайна сметка не намерихме никого. Изкъртената и подпряна към стената врата не можеше да скрие нищо и ние се уверихме в това. Никакво бягство не бе възможно през прозореца, затворен с капаците и решетките, до които никой не се бе докосвал. Ами тогава? Тогава… започнах да вярвам в дявола.

Но ето че на пода намерихме моя револвер. Да, моя собствен револвер… Това, това ме върна към действителността! Дяволът не би имал нужда да ми краде револвера, за да убие госпожицата. Човекът, който беше минал оттам, се е качил първо на моя таван, взел е револвера ми от чекмеджето и си е послужил с него за мръсните си намерения. Чак като изследвахме патроните, установихме, че убиецът е стрелял два пъти. Все пак, господине, при едно такова нещастие имал съм късмет, че господин Станжерсон си беше в лабораторията, когато стана тази история и той със собствените си очи видя, че и аз бях там, защото с тоя револвер не знам докъде щяхме да стигнем; колкото до мен, вече щях да бъда в затвора. Не му трябва повече на правосъдието, за да прати някого на ешафода!“

Редакторът на „Матен“ беше допълнил след интервюто:

„Оставихме дядо Жак да ни разкаже каквото знае за престъплението в Жълтата стая, без да го прекъсваме. Предадохме съвсем точно думите, с които той си послужи; спестихме на читателите само безкрайните вайкания, с които старецът изпъстряше разказа си. Ясно, дядо Жак! Ясно, вие обичате господарите си! Имате нужда това да се знае и не преставате да го повтаряте, особено откакто сте открили револвера. То си е ваше право и в това ние не виждаме нищо лошо! Бихме искали да поставим още много въпроси на дядо Жак — Жак-Луи Мустие, но го повикаха при съдия-следователя, който водеше следствието в големия салон на замъка. Беше ни невъзможно да проникнем в Гландие — а колкото до дъбравата, тя бе обкръжена от няколко полицаи, които ревниво бдяха над всяка следа, която можеше да води към павилиона, а може би и към разкриването на убиеца.

Искахме да разпитаме и портиерите, но ги нямаше. Най-накрая почакахме в една странноприемница, недалеч от оградата на замъка, да излезе господин дьо Марке, следователят от Корбей. В пет часа и половина ние го забелязахме — него и секретаря му. Преди да се качи в колата, успяхме да му зададем следния въпрос:

— Господин дьо Марке, можете ли да ни дадете някакви сведения за тази афера, без това да попречи на вашето следствие?

— Не ни е възможно да дадем каквито и да било сведения — отвърна господин дьо Марке. — Впрочем това е най-странната афера, с която съм се сблъсквал. Колкото повече неща узнаваме, толкова по-малко знаем!

Помолихме господин дьо Марке да ни обясни, ако обича, последните си думи. Ето какво ни каза той и всеки ще разбере колко е важно то:

— Ако не прибавим нищо ново към направените от прокуратурата веществени констатации, опасявам се, че тайната, която забулва това отвратително нападение и чиято жертва бе госпожица Станжерсон, няма скоро да се изясни; но трябва да се надяваме заради разума човешки, че огледът на стените, тавана и пода на Жълтата стая, огледът, с който ще се заема още утре заедно с предприемача, построил павилиона преди четири години, ще докаже, че никога не трябва да губим надежда в логиката на нещата. Защото там е проблемът: ние знаем откъде е влязъл убиецът — влязъл е през вратата и се е скрил под леглото, очаквайки госпожица Станжерсон; но откъде е излязъл? И как е могъл да избяга?

Ако не се открие някой вграден капак в пода или пък някоя секретна врата, някакво скривалище или отвор, ако при огледа на стените или дори при събарянето им — защото и аз, и господин Станжерсон сме решени да се стигне до събаряне на павилиона — не се открие някакъв проход не само за човешко, но и за каквото и да било друго същество, ако таванът няма отвор, ако подът не прикрива някакво подземие, ще трябва да повярваме в дявола, както казва дядо Жак!“

И в тази статия — избрах я като най-интересна между всички други, публикувани онзи ден по повод същата афера — анонимният редактор отбелязва, че следователят е вложил може би някакво скрито намерение в тази последна фраза: „Ще трябва да повярваме в дявола, както казва дядо Жак.“

Статията завършва така:

„Ние поискахме да узнаем какво разбира дядо Жак под «вика на Божията животинка» Така наричат невероятно зловещия крясък — обясни ни собственикът на кръчмата «Донжон»^[3], — който понякога издава нощем котката на една стара жена — майка Ажну, както я наричат в околността. Майка Ажну е нещо като светица, която живее в една колиба сред гората, недалеч от пещерата Сент Женевиев.

Жълтата стая, Божията животинка, майка Ажну, дяволът, света Геновева, дядо Жак — ето ви едно доста объркано престъпление, в което утре един удар с кирка в стените ще внесе яснота, да се надяваме — поне заради разума човешки, както се изразява следователят. Смята се, че госпожица Станжерсон, която не престава да бълнува и само повтаря: «Убиец! Убиец! Убиец!», няма да преживее нощта…“

И накрая, в „Последни вести“, същият вестник съобщава, че началникът на Обществената безопасност е телеграфирал на прочутия инспектор Фредерик Ларсан, изпратен в Лондон за някаква афера с откраднати ценни книжа, да се върне незабавно в Париж.