Гастон Льору
Тайната на жълтата стая (16)

XVI Глава
Странна проява на разпадане на материята

ОТКЪС ОТ БЕЛЕЖНИКА НА ЖОЗЕФ РУЛТАБИЙ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ)

Ето ме отново на перваза — продължава Рултабий — и отново главата ми се подава над него. И през процепа на завесите се приготвям да узная в какво положение ще намеря убиеца. Дано да е с гръб към мен! Дано да си стои още на тази маса, да си пише… Но може би… може би той не е вече там!… Но как ще е избягал?… Нали съм на неговата стълба… Събирам всичкото си хладнокръвие. Подавам още малко главата си. Поглеждам: там е. Виждам пак чудовищния му гръб, деформиран от сенките на свещта. Само че той вече не пише. И свещта вече не е на бюрото. Свещта е на паркета, пред полунадвесения над нея мъж. Странно положение, но е изгодно за мен. Започвам да дишам. Качвам се още по-нагоре. Намирам се на последните стъпала, лявата ми ръка се хваща за прозореца, още малко, усещам как думка сърцето ми. Слагам револвера между зъбите си. Дясната ми ръка също се е хванала за прозореца. Още едно силно движение, едно изправяне на ръце и ще съм на прозореца… Само стълбата да не… Което и става… Опирам се малко по-силно на стълбата и още не съм си вдигнал крака, а усещам, че тя се клати. Одрасква стената и пада… Но колената ми вече опират в камъка… С фантастична бързина се изправям на перваза… Но убиецът беше по-бърз от мене… Той чу как стълбата стърже по стената и аз веднага видях как огромният гръб се надига, как човекът става, обръща се… Видях главата му… видях ли главата му?… Свещта беше на паркета и само краката му се виждаха добре.

От масата нагоре в стаята имаше само сенки, тъмнина… Видях една рошава глава с брада… Очи на луд, бледо лице, оградено от два големи бакенбарда; цветът, доколкото можех да различа цвета… рижав… както ми се стори… както си помислих… Не познавах това лице. Това беше главното ми усещане в тази картина от сенки. Не познавах това лице или поне не можех да го разпозная!

А сега трябваше да се действува бързо!… Като вихър! Като буря!… Като светкавица! Но уви… Уви!… Неизбежните движения. Докато извършвах тези неизбежни движения — да вдигна ръце, да поставя коляно върху перваза, да стъпя на перваза… човекът, който ме бе забелязал на прозореца, бе вече скочил, бе хукнал, както бях предвидил, към вратата на преддверието, бе имал време да я отвори и вече изчезваше… Но аз бях зад него с револвер в ръка. Извиках: „Насам!“

Като стрела пресякох стаята и все пак успях да видя, че на масата има писмо. Почти догонвах човека в преддверието, защото докато той отвори, мина поне една секунда. Почти го докосвах! Той хлопна под носа ми вратата към галерията. Но аз бях като с крила, в галерията се озовах на три метра от него… Господин Станжерсон — с мен! Убиецът бе поел — и това бях предвидил — по галерията вдясно, сиреч по предвидения за измъкване път. „Жак! Ларсан!“ — извиках аз. Вече не можеше да ни се изплъзне! Нададох радостен, дивашки вик на победа… Човекът достигна кръстовището на двете галерии само две секунди преди нас и срещата, която бях предвидил, и фаталният сблъсък, който според мен бе неизбежен, станаха действителност. Всички се струпахме на това кръстовище: господин Станжерсон и аз, откъм единия край на дясната галерия, дядо Жак — откъм другия й край и Фредерик Ларсан — откъм извитата галерия. Така се сблъскахме, че едва не паднахме… Но човекът не беше там!

Гледахме се един друг с глупави, уплашени пред това невероятно явление очи: човекът го нямаше!

Къде е? Къде е той? Къде е?… Целите бяхме една огромна въпросителна: „Къде е той?“

— Не е възможно да се е измъкнал! — извиках аз повече ядосан, отколкото уплашен.

— Аз го докоснах — възкликна Фредерик Ларсан.

— Тук беше, усетих дъха му в лицето си! — уверяваше ни дядо Жак.

— Ние го докоснахме! — повторихме и двамата с господин Станжерсон.

— Къде е той? Къде е? Къде е?…

Втурнахме се като побъркани в двете галерии, проверихме врати и прозорци, бяха затворени, херметически затворени… Никой не ги бе отварял, защото ги намерихме затворени… И после, ако преследваният бе отворил врата или прозорец без да забележим, нима това нямаше да бъде още по-необяснимо от изчезването на самия човек?

Къде е? Къде е той?… Не е могъл да мине нито през врата, нито през прозорец, нито през каквото и да е^[1]. Не е могъл да мине през телата ни!…

Признавам, че бях смазан в този момент. Защото в края на краищата в галерията беше светло и в тази галерия нямаше нито отвор в пода, нито тайна врата в стените, нито нещо друго, където човек би могъл да се скрие. Разместихме всички фотьойли и погледнахме зад картините. Нищо! Нищо! И във ваза бихме погледнали, ако имаше ваза!