Гастон Льору
Тайната на жълтата стая (2)

II Глава
В която Жозеф Рултабий се появява за първи път

Спомням си, като да бе вчера, как младият Рултабий влезе в моята стая онази утрин. Беше около осем часът, аз бях още в леглото и четях статията на „Матен“ за престъплението в Гландие.

Но да оставим всичко това, дошъл е моментът да ви представя моя приятел.

Запознах се с Жозеф Рултабий още когато беше най-обикновено репортерче. По онова време започвах адвокатската си кариера и често имах възможността да го срещам из коридорите на следователите, когато отивах да искам разрешение за влизане в прочутите затвори „Маза“ или „Сен Лазар“. Той имаше симпатична топчеста физиономия, както се казва. Главата му беше кръгла като гюлле и затова, мислех си, неговите приятели от пресата му бяха дали този прякор, от който не можеше да се отърве и на който трябваше да се отзовава. „Рултабий! — Виждал ли си Рултабий! — О! Ето го, пустия му Рултабий!“ Често почервеняваше като домат, беше ту весел като врабец, ту сериозен като поп. Толкова млад — когато го видях за пръв път, беше на шестнайсет години и половина, — а вече си вади хляба с журналистика! Ето на какво би се удивил човек, ако не знаеше как е започнал. По време на аферата с нарязаната на парчета жена от улица „Оберкампф“ — друга една напълно забравена история — той бе донесъл на главния редактор на вестник „Епок“, конкурент тогава на „Матен“ по актуалност на информациите, левия крак, който не бе намерен в коша със зловещите останки. Този ляв крак, който полицията напразно търсеше от осем дни, младият Рултабий беше намерил в един канал, където никой не се бе сетил да търси. Наложило му се дори да се включи в една временно сформирана група каналджии, наети от управата на Париж за отстраняване на щетите от прелялата Сена.

Щом главният редактор получи този безценен крак и разбра в резултат на какви умни заключения едно дете го бе открило, той се почувствува раздвоен между възхищението от толкова полицейска хитрост в един шестнайсетгодишен мозък и удоволствието да покаже в „моргата“ на вестника левия крак от улица „Оберкампф“.

— Този крак — провикна се гой — ще стане гвоздеят на броя.

След туй, като предаде зловещия пакет на съдебния лекар към редакцията на „Епок“, той попита този, който скоро щеше да стане РУЛТАБИЙ, колко ще поиска, за да работи като репортер в отдел „Произшествия“.

— Двеста франка на месец — рече скромно младият човек, смаян до немай-къде от подобно предложение.

— Двеста и петдесет — отвърна главният редактор, — само че ще казвате на всички, че сте в редакцията от един месец. И да сме наясно — не вие сте открили левия крак от улица „Оберкампф“, а вестник „Епок“. Тук, млади мой приятелю, отделният човек е нищо, вестникът — всичко!

След което помоли новия редактор да се оттегли. На прага на вратата той все пак го задържа, за да го попита как се казва. Онзи отвърна:

— Жозеф Жозефен.

— Що за име е това! — рече главният редактор. — Но вие няма да се подписвате и затова няма значение.

Голобрадият редактор веднага завъди много приятели, защото беше услужлив и винаги в добро настроение, което очароваше и най-големите мърморковци и накрая обезоръжи и най-големите завистници. В кафенето на адвокатите, където се събираха тогава репортерите от „Произшествия“, преди да влязат в прокуратурата или в префектурата за поредното престъпление, той постепенно се прочу като много способен човек, който скоро прекрачи прага на самия шеф на Обществената безопасност! Щом някоя афера си струваше и Рултабий — вече си имаше и прякор — беше пуснат на бойното поле от своя главен редактор, той често успяваше да „скрие топката“ и на най-реномираните инспектори.

Именно в кафенето на адвокатите се запознах по-отблизо с него. Адвокатите криминалисти и журналистите не враждуват, тъй като едните имат нужда от реклама, а другите — от сведения. Поговорихме малко и аз тутакси изпитах голяма симпатия към този смелчага Рултабий. Толкова беше интелигентен и оригинален! Не бях виждал у другиго такава точна мисъл.

Малко след това ми дадоха съдебната хроника в „Кри дю бульвар“. С навлизането ми в журналистиката приятелските връзки, които се бяха създали между Рултабий и мен, само още повече се затвърдиха. Пък и на моя нов приятел му хрумна идеята за една малка съдебна кореспонденция, която го караха да подписва с „Бизнес“ в неговия вестник „Епок“, та можех често да му давам правни разяснения, от които той се нуждаеше.

Повече от две години изминаха така и колкото го опознавах, толкова повече го обиквах, защото открих, че зад привидната си екстравагантна веселост той беше невероятно сериозен за възрастта си. Много често аз, който бях свикнал да го виждам все весел, а често и прекалено весел, го намирах потънал в дълбока тъга. Исках да го попитам защо тъй мени настроенията си, но той всеки път отново започваше да се смее и ме оставяше без отговор. Един ден го попитах за родителите му, за които никога не споменаваше, а той излезе, като се направи, че не ме е чул.

Междувременно гръмна прочутата афера „Жълтата стая“, която трябваше да го направи не само пръв между репортерите, но и първия полицай в света — двойно предимство, съчетано в една и съща личност, което не би трябвало да изненадва, като имате пред вид, че ежедневната преса започваше вече да се променя и да заприличва на това, което е горе-долу днес: дневник на престъпленията. Някои черногледци могат да са недоволни — аз обаче смятам, че трябва да се поздравим за това. Никога няма да ни стигнат било частните, било обществените оръжия срещу престъпниците. На което тези черногледци отвръщат, че пишейки за престъпленията, пресата в края на краищата става тяхна вдъхновителка. Но има хора, нали, на които човек никога нищо не може да докаже.

И ето го Рултабий в моята стая, онази утрин на 26 октомври 1892 година. Той беше още по-зачервен, отколкото обикновено; очите му щяха да изхвръкнат от орбитите, както се казва, и изглеждаше в плен на силна възбуда. Размахваше „Матен“ с трепереща ръка. Викна ми:

— Е, драги ми Сенклер… Четохте ли?…

— Престъплението в Гландие?

— Да, „Жълтата стая“! Какво мислите за това?

— Господи, мисля, че или „дяволът“, или Божията животинка са извършили престъплението.

— Бъдете по-сериозен.

— Е, добре, ще ви кажа, че не вярвам много на тези истории с убийци, които изчезват през стените. За мен дядо Жак е сбъркал, като не е скрил оръжието, с което е извършено престъплението, и тъй като живее над стаята на госпожица Станжерсон, архитектурната операция, в която днес ще се впусне следователят, ще ни даде ключа на загадката и ние скоро ще узнаем през кой капак в пода или тайна врата се е промъкнал дядката, за да може да се върне веднага в лабораторията при господин Станжерсон, който нищо не е разбрал. Какво да ви кажа? Това е само хипотеза!…

Рултабий седна в един фотьойл, запали лулата, с която не се разделяше, пуши така няколко минути в мълчание, явно само за да успокои треската, от която бе видимо обзет, а после ме сряза:

— Млади човече! — рече той с тон, чиято ирония не ще се и опитам да предам. — Млади човече… Вие сте адвокат и аз не се съмнявам във вашия талант да оправдавате виновните, но ако станете един ден съдия-следовател, колко ще ви е лесно да осъждате невинни!… Вие сте наистина талантлив, млади човече.

След което просто дръпна от лулата си и продължи:

— Никаква стълба няма да намерят и тайната на Жълтата стая ще става все по-загадъчна. Затова ме и интересува. Съдия-следователят има право: никой никога не е видял нещо по-странно от това престъпление…

— Имате ли представа откъде убиецът е могъл да мине, за да избяга? — попитах аз.

— Никаква — отвърна Рултабий, — никаква за момента… Но не и за револвера например… Револверът не е послужил на убиеца…

— А на кого, господи боже мой?…

— Ами… ами на госпожица Станжерсон…

— Вече нищо не разбирам — рекох аз — …или по-скоро никога не съм разбирал…

Рултабий вдигна рамене:

— Нищо ли не ви направи по-особено впечатление в статията на „Матен“?

— Бога ми, не… всичко, което се разправя там, ми се стори също тъй странно…

— Е, добре… ами заключената врата?

— Това е единственото естествено нещо в тази история.

— Наистина!… А резето?

— Резето?

— Резето отвътре?… Това са малко прекалени предпазни мерки от страна на госпожица Станжерсон… Госпожица Станжерсон според мен е знаела, че трябва да се страхува от някого; взела е предпазни мерки; взела е дори револвера на дядо Жак, без да му каже. Явно не е искала да плаши никого; не е искала най-вече да плаши баща си… Туй, от което госпожица Станжерсон се е бояла, се е случило, тя се е защищавала и доста умело си е послужила с револвера, щом е могла да рани убиеца в ръката — така може да се обясни отпечатъкът на едрата кървава мъжка длан по стената и по вратата, отпечатъкът на мъжа, който е търсил почти опипом изход, за да избяга, — но не е стреляла достатъчно бързо, за да избегне ужасния удар в дясното слепоочие.

— Значи госпожица Станжерсон не е ранена с револвер в слепоочието?

— Във вестника не пише такова нещо, а колкото до мен, аз не вярвам, защото продължава да ми се струва логично револверът да е послужил на госпожица Станжерсон срещу убиеца. Сега! Какво е било оръжието на убиеца? Този удар в слепоочието сякаш потвърждава, че престъпникът е искал да убие госпожица Станжерсон, след като напразно се е опитвал да я удуши… Убиецът трябва да е знаел, че дядо Жак живее на тавана и това е една от причините, мисля, той да е действувал с безшумно оръжие — палка може би или чук…

— От всичко това не ни става ясно как нашият убиец е излязъл от Жълтата стая!

— Естествено — отвърна Рултабий, ставайки, — и тъй като трябва да го изясня, отивам в замъка Гландие и съм дошъл да ви взема…

— Мене!

— Да, драги приятелю, имам нужда от вас. „Епок“ ми възложи окончателно тази афера и аз трябва да я изясня възможно най-бързо.

— Но с какво мога аз да ви бъда полезен?

— Господин Робер Дарзак е в замъка Гландие.

— Така е… сигурно е много отчаян!

— Трябва да му говоря…

Рултабий произнесе тази фраза с тон, който ме изненада:

— Вярвате ли… Вярвате ли да има нещо интересно откъм тази страна — попитах аз.

— Да.

И той не поиска да говори повече. Влезе в салона, като ме помоли да побързам с тоалета си.

Познавах господин Робер Дарзак — бях му направил голяма услуга в един граждански процес, когато бях секретар на метр^[1] Барбе-Дьолатур. Господин Робер Дарзак, по това време около четиридесетте, беше професор по физика в Сорбоната. Беше много близък със семейство Станжерсон, тъй като след седем години упорито ухажване той беше на прага да се ожени за госпожица Станжерсон — вече на години (трябва да е имала трийсет и пет), но все още забележително красива.

Докато се обличах, викнах на Рултабий, който вече губеше търпение в салона:

Имате ли някаква представа за социалното положение на убиеца?

— Да — отвърна той, — мисля, че ако не е светски човек, то е поне достатъчно издигнат… Това е само предположение…

— Но какво ви кара да предполагате…

— Ами кирливата барета, простата носна кърпа и следите от груби обувки по пода — обясни младият човек.

— Разбирам — рекох, — човек не оставя толкова следи след себе си, когато те казват истината!

— Ще излезе нещо от вас, драги Сенклер — заключи Рултабий.