Елизабет Браунинг
Из „Португалски сонети“

* * *

За Теокрит веднъж си мислех — той възпява

с тъга годините тъй скъпи, тъй желани,

как някой в дар на смъртните ги дава,

на старци и на юноши — със щедри длани.

 

И както шепнех древния му стих — огряни

от собствените ми сълзи, видях тогава

пред мен годините тъй скъпи, тъй желани;

тях, моите собствени: как всяка засенява

 

челото ми! И както плачех, ми се стори,

че спря една мистична форма в тъмнината

отзад й с властен глас ми каза, както аз

 

се борех с нея (тя ме хвана за косата!):

„Кажи какво съм?“ Казах: „Смърт.“ Но отговори:

„Не, смърт не съм, а обич!“ — сребърният глас.

* * *

Обичай ме, но не за друго ти —

единствено заради любовта!

Не казвай: „Тя е с дивна красота,

с тих шепот, с поглед, който чист блести,

 

а мойта мисъл с нейната трепти

и сме свободни даже в близостта.“

Любими, нека бъда от страстта

измамена във своите мечти

 

или пък неизмамена… Души

да слеем най-подир — но не от жал!

Лицето ми без сълзи не бърши —

 

тъй плахият ни порив би умрял.

Обичай ме заради любовта

и тъй ще си любим и след смъртта!