Робърт Шекли
Корпорация „Безсмъртие“ (5)

5.

От пръв поглед градът напомняше сюрреалистичен Багдад. Видя тантурести дворци от бели и сини плочки, изящни червени минарета и безформени сгради с безвкусни китайски покриви и кубета като луковици. Изглежда, из града вилнееше ориенталска архитектурна мания. Блейн се зачуди дали наистина е в Ню Йорк. Може би Бомбай, Москва или даже Лос Анджелес, но не и Ню Йорк. С облекчение зърна небостъргачите да се очертават открито и рязко на фона на кривите азиатски структури. Изглеждаха като самотни часови на онзи Ню Йорк, който някога бе познавал.

Миниатюрно гъмжило изпълваше улиците. Блейн видя мотоциклети и мотопеди, лимузини, не по-големи от едновремешни „Порше“, камиони с размера на „Буик“ и нищо по-едро. Запита се дали това е нюйоркският вариант за борба с пренаселването и замърсяването. Ако наистина беше така, не помагаше.

По-голямата част от движението минаваше над главата му. Имаше витлови и реактивни машини, въздушни товарни фургони и едноместни скутери, хеликоптерни таксита и летящи автобуси с надписи „Въздухопорт 2-ро ниво“ или „Експрес за Монтаук“. Лъскави точици бележеха вертикалните и хоризонталните трасета, по които се плъзгаше движението, струпваха се, завиваха, изкачваха се и слизаха. Примигващи червени, зелени, жълти и сини светлини, изглежда, регулираха потока. Имаше правила и ред, но за неопитния поглед на Блейн всичко беше необятен пърхащ хаос.

Петдесет фута по-горе имаше още една търговска улица. Как стигаха хората до там? И впрочем как изобщо човек можеше да живее и да запази разсъдъка си сред тази шумна, ослепителна, задръстена машина? Човешкото стълпотворение беше непоносимо. Струваше му се, че го залива море от плът. Колко беше населението на този свръхград? Петнадесет милиона? Двадесет? В сравнение с него Ню Йорк от 1958 година изглеждаше като затънтено селце.

Трябваше да спре и да подреди впечатленията си. Но тротоарите бяха претъпкани и щом забавеше крачка, хората почваха да го блъскат и да ругаят. Нийде не се виждаха градинки или пейки.

Забеляза група хора, подредени един подир друг, и зае последното място. Опашката бавно се затътри напред. Блейн се тътреше заедно с нея и се мъчеше да си поеме дъх, а главата му тътнеше глухо.

След малко той отново се овладя и изпита известно уважение към своето силно, флегматично тяло. Може би на човек от миналото му трябваше тъкмо такава плътска обвивка, ако искаше да гледа бъдещето хладнокръвно. Недоразвитата нервна система си имаше и предимства.

Опашката мълчаливо се влачеше напред. Блейн забеляза, че подредените мъже и жени са зле облечени, чорлави, немити. Всички имаха едно и също изражение на мрачна безнадеждност.

На опашка за хляб ли беше?

Той потупа по рамото мъжа пред себе си.

— Извинете, накъде отива тази опашка?

Човекът извъртя глава и изгледа Блейн с кръвясали очи.

— Към кабините за самоубийства — каза той, изпъвайки брадичка към началото на опашката.

Блейн благодари и побърза да се измъкне от редицата. Да опустее дано злокобното начало на първия истински ден в бъдещето. Кабини за самоубийства! Е, никога нямаше да влезе по своя воля в някоя от тях, това поне знаеше с абсолютна увереност. Едва ли щеше да закъса чак дотам.

Но що за свят можеше да си позволи кабини за самоубийства? И то безплатни, ако се съдеше по клиентелата… Трябваше да внимава с безплатните придобивки в тоя свят.

Като се заплесваше по зрелищата, Блейн продължи по-нататък и постепенно взе да привиква с блесналия, трескав, буен, претъпкан град. Стигна до една огромна сграда, оформена като готическа катедрала, с развени флагове над най-високите кули. На самия връх грееше яркозелена светлина, която се виждаше ясно на фона на гаснещото следобедно слънце.

Сградата, изглежда, беше някаква забележителност. Блейн дълго я зяпа, после зърна един мъж да се подпира на стената, пушейки тънка пура. Сред всички жители на Ню Йорк сякаш само той не бе обзет от трескава забързаност. Блейн се приближи към него.

— Извинете, сър, какво представлява тази сграда?

— Това — обясни човекът, — е управлението на Корпорация „Задгробен живот“.

Беше висок и много слаб, с дълго, скръбно, обветрено лице. Дрехите му висяха като на закачалка, сякаш беше по-свикнал с джинси, отколкото с костюми по поръчка. Блейн реши, че човекът прилича на пришълец от западните щати.

— Внушително — каза Блейн, гледайки към върха на готическия замък.

— Постна работа — отвърна непознатият. — Не сте от града, нали?

Блейн поклати глава.

— И аз не съм. Но право да си кажа, чужденецо, мислех, че всички на Земята, пък и на другите планети, знаят за сградата на „Задгробен живот“. Ще разрешите ли да попитам откъде сте?

— Нямам нищо против — каза Блейн.

Зачуди се дали да обяви, че идва от миналото. Не, такива работи едва ли трябваше да се казват на съвсем непознати хора. Човекът можеше да викне някое ченге. По-добре да е отдругаде.

— Виждате ли — каза Блейн, — аз съм от… Бразилия.

— О?

— Да. Горното поречие на Амазонка. Нашите се заселиха там, когато бях още хлапе. Каучукова плантация. Тате умря наскоро, та реших да видя Ню Йорк.

— Чувал съм, че нататък било още доста диво — каза непознатият.

Блейн кимна с чувство на облекчение, че не е предизвикал съмнения. Но навярно историята не изглеждаше прекалено странна за тази епоха. Във всеки случай беше си намерил дом.

— Аз пък — допълни непознатият, — съм от Мексикан Хет, Аризона. Казвам се Орк, Чарлз Орк. Блейн? Много ми е приятно, Блейн. Дойдох насам, знаете, да хвърля едно око на тоя Ню Йорк, та да разбера какво толкова му хвалят. Че е интересен, интересен е, ама тия тука не ми допадат — само търчат и вдигат шумотевица, не знам дали ме разбираш. Не че ние там сме го ударили на дрямка. Не сме. Ама тукашните подскачат насам-натам като маймуни с пръчки в задниците.

— Напълно ви разбирам — каза Блейн.

Няколко минути обсъждаха нервните, буйни, смахнати нрави на нюйоркчани в сравнение с благоразумния, спокоен, идиличен живот в Мексикан Хет и горното поречие на Амазонка. Тия хора, единодушно решиха двамата, просто не знаят как да живеят.

— Блейн — заяви Орк, — радвам се, че попаднах на теб. Какво ще речеш, да пийнем ли по едно?

— Бива — каза Блейн.

Чрез човек като Чарлз Орк можеше да намери изход от непосредствените си затруднения. Може би и работа щеше да си намери в Мексикан Хет. А непознаването на съвременния живот щеше да оправдае с амнезия и бразилска затънтеност.

После се сети, че няма пари.

Заеквайки, взе да обяснява, че без да иска, си е забравил портфейла в хотела. Но Орк го прекъсна насред дума.

— Виж какво, Блейн — рече Орк, като се взираше в него с присвити сини очи, — искам да ти кажа нещо. Малцина ще се хванат на тая въдица. Аз обаче си мисля, че разбирам нещичко от характери. И да ти кажа, рядко греша. Не съм от най-бедните, тъй че какво ще речеш, ако аз черпя тази вечер?

— Ама аз… не мога…

— Нито дума повече — решително каза Орк. — Ако настояваш, утре вечер ти черпиш. А сега дай да проучим потайните нощни течения на това нервно градче.

Блейн реши, че този начин за опознаване на бъдещето не отстъпва на останалите. В края на краищата нищо не е по-откровено от онова, което хората вършат за удоволствие. Чрез хазарт и пиянство човек разголва първичното си отношение към околното и изявява своята връзка с проблемите на живота, смъртта, съдбата и свободната воля. Има ли по-добър символ на Рим от арените? Има ли по-кондензиран израз на американския запад от родеото? Испания си имаше бикоборство, а Норвегия ски-скокове. Какъв ли спорт, забава или развлечение би разкрил по същия начин Ню Йорк от 2110 година? Щеше да узнае. И несъмнено беше по-добре да изпита това в цялата му непосредственост, отколкото да го чете в някоя прашна библиотека. А и безкрайно по-забавно щеше да е.

— Дали да не надзърнем в Марсианския квартал? — запита Орк.

— Води — рече Блейн, доволен от възможността да съчетае удоволствието със суровата необходимост.

Орк го поведе през лабиринт от улички и нива, по сводести подземни тунели и високи рампи, пеша, с ескалатор, метро и хелитакси. Обърканата плетеница от улици и етажи не смущаваше мършавия западняк. Казваше, че Финикс бил изграден по същия начин, макар и в по-малък мащаб.

Пристигнаха в малко ресторантче, което се наричаше „Червеният Марс“ и обещаваше автентична южномарсианска кухня. Блейн трябваше да си признае, че не е опитвал марсиански блюда. Орк ги беше пробвал на два-три пъти във Финикс.

— Много е вкусно — каза той, — и не лепи излишни килограми. После може да си поръчаме по един бифтек.

Менюто беше написано изцяло на марсиански, без английски превод. Блейн безстрашно си поръча комбинация номер едно, същото стори и Орк. Поднесоха им странна на вид мешаница от кълцани зеленчуци и късчета месо. Блейн опита и едва не изпусна вилицата от изненада.

— Та това е съвсем като китайско ястие!

— Ами разбира се — каза Орк. — Китайците първи кацнаха на Марс през деветдесет и седма, мисля. Тъй че всичко, каквото ядат там горе, е марсианска храна. Нали?

— Предполагам — каза Блейн.

— Освен това готвят всичко от истински марсиански зеленчуци, мутирали билки и подправки. Или поне така твърдят в рекламите.

Блейн не знаеше дали да въздъхне с облекчение, или да се разочарова. Изяде с апетит поднесеното К’кио Ауърхер, което на вкус си беше най-обикновено чоу мейн^[1], и се зае с Тррдксат, тоест яйчено руло.

— Защо са им сложили толкова смахнати имена? — запита Блейн, докато си поръчваше Хттщрт за десерт.

— Съвсем си се откъснал от света, мой човек! — разсмя се Орк. — Тия марсиански китайци не вършат работите наполовина. Преведоха марсианските скални надписи и тям подобни, после взеха да говорят на марсиански — сигурно с подчертан кантонски акцент, обаче нямаше кой да им придиря. Говорят като марсианци, обличат се като марсианци, мислят като марсианци. Днес, ако наречеш някого от тях китаец, ще скочи да те цапардоса. Марсианец е, братче!

Поднесоха им и Хттщрт — оказа се бадемова курабийка. Орк плати сметката. Докато излизаха, Блейн запита:

— Има ли много марсиански перачници?

— Да, дявол да го вземе. Страната гъмжи от тях.

— Така си и мислех — рече Блейн и мислено свали шапка пред марсианските китайци и здравата им връзка с традиционните предприятия.

С хелитакси отскочиха до Клуб „Зеленина“ — според приятелите на Орк от Финикс трябвало непременно да го посети. Малкото луксозно и уютно заведение беше световноизвестно, задължителен гвоздей в програмата на всеки посетител на Ню Йорк. Защото Клуб „Зеленина“ предлагаше уникално, изцяло растително шоу.

Настаниха ги на малко балконче, недалеч от остъкления център на клуба. Наоколо се издигаха масички на три нива, а в средата се кръстосваха ярки прожекторни лъчи. Зад стъклената преграда върху няколко квадратни метра имаше нещо като джунгла, потопена в хранителен разтвор. Изкуствен полъх люшкаше гъсто натъпканите растения с най-разнообразни размери, форми и багри.

Блейн никога не бе виждал растения да се държат така. Фантастично бързо израстваха от ситни семенца и нежни коренчета до грамадни храсти и чворести дървета, тлъсти папрати, чудовищни цветя, влажни зелени гъби и пъстри лиани; растяха, бързо привършваха жизнения си цикъл и гниеха, пръскайки семена, за да започнат отначало. Но сякаш нито един от видовете не можеше да се възпроизведе точно. От семена и подпухнали плодове изникваха изроди и мутанти, променени и пригодени към безмилостната среда, бореха се за вкореняване долу, за въздух горе и мъчително се протягаха към изкуственото слънце над тях. Неуспелите храсти бързо се превръщаха в паразити, вкопчваха се в загиващите дървета и скоро на свой ред се оказваха затрупани от нови разновидности. Понякога в изблик на творческа амбиция едно от растенията преодоляваше всички препятствия, поваляше издънките около себе си, задушаваше опозицията и завладяваше всичко. Но от тялото му вече растяха нови видове, които го събаряха и захващаха сражение над останките. Друг път тежка болест, причинявана от микроскопични растения, нападаше джунглата и помиташе всичко пред себе си в грандиозно кресчендо от плесен. Но рано или късно сред нея се вкореняваше храбър филиз, после още един и борбата продължаваше. Растенията се променяха, растяха, смаляваха се, усъвършенствуваха се в битката за оцеляване. Но не помагаше нито решителност, нито коварство, нито съвършенство. Нито един вид не можеше да спечели надмощие и всяко усилие водеше към гибел.

Гледката разтревожи Блейн. Можеше ли тази фаталистична имитация на света да се окаже основната характеристика на 2110 година? Той погледна към Орк.

— Голяма работа са тия нюйоркски лаборатории — каза Орк, — гледаш ли ги какво правят с бързорастящите мутанти? Растенията са си изроди по начало, разбира се. Ония само ускоряват растежа, създават непоносимо положение, пускат малко радиация и нека най-силните се мъчат да победят. Чувал съм, че растенията си изчерпват потенциала на растеж за около двайсет часа, после ги подменят.

— Значи дотам свършва — рече Блейн, гледайки измъчената, но неизменно оптимистична джунгла. — С подмяна.

— Ясна работа — отвърна Орк, избягвайки да задълбава във философия. — Могат да си го позволят при тия цени в заведението. Обаче изродите са си изроди. Аз да ти кажа какви пясъчни растения отглеждаме в Аризона.

Блейн отпиваше от уискито си и гледаше как джунглата расте, умира и се възражда. Орк продължаваше:

— Направо върху нажеженото лице на пустинята. Факт. Най-сетне приспособихме плодовете и зеленчуците към реални пустинни условия, без да увеличаваме водните запаси в стъблото, при това на ниска цена, което ни позволява да конкурираме плодородните области. Мене слушай, момче, само след петдесет години понятието плодородие ще се промени изцяло. Ето, Марс например…

Напуснаха Клуб „Зеленина“ и залъкатушиха от бар на бар по посока „Таймс скуеър“. Орк имаше известни затруднения със зрението, но гласът му не трепваше, докато разказваше за изгубените марсиански тайни на пясъчното земеделие. Някой ден, обеща той, ще открием как са отглеждали пясъчни растения без добавъчно подхранване и фиксатори на влагата.

Предишното тяло на Блейн би рухнало още от половината изпито досега. Но масивното ново тяло, изглежда, имаше неизчерпаема вместимост за уиски. Промяната беше приятна — да имаш тяло, което държи на пиене. Впрочем, побърза да добави той, подобна примитивна способност не компенсира телесните недостатъци.

Сред грейнали светлини пресякоха суматохата по „Таймс скуеър“ и влязоха в един бар на 44-та улица. Докато им поднасяха питиетата, към тях пристъпи плахо дребен човечец с дълъг шлифер.

— Хей, момчета — нерешително подхвърли той.

— К’во бе, мошеник? — запита Орк.

— Търсите ли нещо по-весело, момчета?

— Да речем, че търсим — радушно отвърна Орк. — И можем да си го намерим сами, благодарим.

Дребосъкът се усмихна нервно.

— Каквото аз предлагам, няма да намерите.

— Казвай, приятелче — рече Орк. — Какво точно предлагаш?

— Е, момчета, предла… трайте! Ченгета!

Двама полицаи със сини униформи влязоха в бара, поогледаха и излязоха.

— Добре де — каза Блейн. — Какво е?

— Викай ми Джо — подкупващо се ухили дребосъкът. — Аз съм агент за играта Трансплант, приятели. Най-добрата игра и най-страхотното преживяване в тоя град.

— Това пък какво е, по дяволите? — запита Блейн.

Орк и Джо се вторачиха в него.

— Леле, приятел — рече Джо, — не се обиждай, ама трябва наистина да си от много забутано село. Не си ли чувал за Трансплант? Брей, да му се не види!

— Добре де, селянин съм — изръмжа Блейн, приближавайки към Джо своето свирепо, квадратно и грубовато лице. — Какъв е тоя Трансплант?

— По-тихо — прошепна Джо и отскочи. — Кротувай, селски приятелю, ще ти обясня. Трансплант е новата игра на превключване, братче. Омръзнал ти е животът? Мислиш, че всичко си изпробвал? Чакай само да опиташ Трансплант. Виждаш ли, селски приятелю, истинските познавачи твърдят, че нормалният секс е мухлясал картоф. Не ме разбирай погрешно, бива го за птиците, пчелите и разните там добичета. Все още влива тръпка в простичките им животински души и кои сме ние, та да казваме, че грешат? Като средство за размножаване на вида триковете на майчицата природа си остават ненадминати. Но за истински изживявания изтънчените хора се обръщат към Трансплант. Трансплант е демократичен, приятели. Той ви дава големия шанс да се превключите към някой друг и да разберете какво чувствуват останалите деветдесет и девет на сто. Може да се каже, че разширява познанията и започва оттам, където свършва чистият секс. Искал ли си някога да бъдеш нервен латиноамериканец, братче? С Трансплант можеш. Питал ли си се някога какво усеща истинският садист? Настрой се към него с Трансплант. И още много, много, толкова много! Например защо да бъдеш мъж за цял живот? Вече си доказал каквото е трябвало, защо да се бъхтиш? Защо да не станеш жена за малко? С Трансплант можеш да посетиш най-вълшебните мигове в живота на някоя от нашите специално подбрани мацки.

— Воайорство — каза Блейн.

— Знам ги тия големи приказки — рече Джо, — ама не е вярно. Това не ти е като да надничаш през ключалката. С Трансплант ти си там, право в доброто старо тяло, мърдаш ги тия екзотични мускули, изпитваш чувствата. Искал ли си някога да бъдеш тигър, приятелче, и да се носиш подир госпожа тигрицата в чудесния брачен сезон? Ние имаме тигър, братче, и тигрица си имаме. Питал ли си се какво удоволствие може да открие човек в мазохизма, фетишизма, некрофилията и тям подобни? Открий го чрез Трансплант. Нашият каталог на тела се чете като енциклопедия. В Трансплант няма грешка, приятели, а цените ни са смешно нис…

— Изчезвай — каза Блейн.

— Какво, братче?

Огромната ръка на Блейн се стрелна и сграбчи Джо за реверите на шлифера. Той вдигна дребния спекулант до нивото на очите си и свирепо се взря в него.

— Изчезвай заедно с жалките си извратени предложения. Такива като теб са продавали забранени удоволствия още от времето на Вавилон, а такива като мен са отказвали да купуват. Омитай се, докато не съм ти строшил врата заради мимолетна садистична тръпка.

Пусна го. Джо поприглади шлифера си и се усмихна нервно.

— Не се засягай, братче, изчезвам. Не ти се ще тая вечер. Нищо де, що са дни, пред теб са. Трансплант е в твоето бъдеще, селски приятелю. Защо да се противиш?

Блейн се засили напред, но Орк го удържа. Дребният мошеник се изниза навън.

— Не си цапай ръцете — каза Орк. — Ще те приберат ченгетата и толкоз. Светът е тъжен, болен и мръсен, приятелю. Пийни си.

Все още кипнал, Блейн изгълта уискито на един дъх. Трансплант! Ако това беше типичното удоволствие на 2110 година, не искаше да има нищо общо с него. Прав беше Орк — тъжен, болен и мръсен свят. Даже уискито напоследък имаше странен вкус.

Той залитна и сграбчи бара. Уискито имаше много странен вкус. Какво му ставаше? Алкохолът сякаш го удряше в главата.

Орк го прегърна през рамото. Обясняваше някому:

— Нищо, нищо, приятелчето не си знае мярката. Комай ще е по-добре да го върна в хотела.

Но Орк не знаеше в кой хотел да го откара. Блейн изобщо не беше отседнал в хотел. Орк, този проклет, бъбрив и дружелюбен Орк, изглежда, му бе сипал нещо в чашата, докато се караше с Джо.

За да го обере? Но Орк знаеше, че той няма пари. Тогава защо?

Опита се да изтръска ръката от рамото си. Тя не помръдна, беше се вкопчила като желязо.

— Не се бой — продължаваше Орк, — ще се погрижа за теб, приятелче.

Барът лениво се въртеше около главата на Блейн. Той внезапно осъзна, че ще узнае доста неща за 2110 година по съмнителния метод на непосредственото преживяване. Боеше се да не стане прекалено много. В крайна сметка прашната библиотека навярно си имаше предимства.

Барът се въртеше все по-бързо. Блейн изгуби съзнание.