Робърт Шекли
Корпорация „Безсмъртие“ (31)

31.

Корабът бавно навлезе в залива Таиохае. Капитанът, горд с местния си произход, охотно съобщи на Блейн основните данни за новата му родина.

Маркизките острови, обясни той, се състоят от две отделни островни групи, покрити със скалисти планини. Някога архипелагът носел името Канибалски острови и местните жители се славели с умението си да изколят екипажа на някой търговски кораб или робовладелска шхуна. Французите завладели островите през 1842 година и им дали автономия през 1933. Нуку Хива е най-големият остров и столица на архипелага. Най-високият му връх, Теметиу, е висок около хиляда и двеста метра. Пристанището Таиохае се гордее с почти петхилядно население. Градчето е спокойно, сънено, каза капитанът, и си е спечелило славата на нещо като светилище сред забързаната суматоха на Южните морета. Защото тук е последното убежище на непокварената Полинезия от 20-и век.

Блейн кимаше, без да запомня почти нищо от лекцията на капитана, защото много по-силно го впечатляваше гледката на огромната мрачна планина, поръбена със сребристи водопади, и тежкият грохот на океана по гранитната основа на острова.

Реши, че тук ще му хареса.

Скоро корабът хвърли котва край градския пристан и Блейн слезе да поразгледа Таиохае.

Видя един супермаркет и три киносалона, улички с къщи във фермерски стил, много палми, няколко едноетажни бели магазинчета със стъклени витрини, доста кафенета, десетки автомобили, бензиностанция и светофар. Тротоарите бяха изпълнени с хора, облечени с пъстри ризи и изгладени панталони. Всички носеха тъмни очила.

Значи това е последното убежище на непокварената Полинезия от 20-и век, помисли Блейн. Градче от Флорида, прехвърлено в Южните морета!

Но какво ли друго да очаква от 2110 година? Древната Полинезия беше също тъй мъртва, както Викторианска Англия или Франция на Бурбоните. А Флорида на 20-и век, припомни си той, можеше да се окаже наистина много приятна.

Продължи по главната улица и на една сграда забеляза табела, съобщаваща, че началникът на пощата Алфред Грей е назначен за представител на Корпорация „Задгробен живот“ за Маркизките острови. А по-нататък се натъкна на малка черна сграда с надпис „Обществена кабина за самоубийства“.

А, саркастично помисли Блейн, модерната цивилизация се докопва и дотук! Додето се озърнем, ще построят и Духовна централа. И накъде отиваме тогава?

Бе стигнал до края на градчето. Тъкмо тръгваше обратно, когато някакъв набит червендалест мъж притича към него.

— Мистър Елджън? Мистър Томас Елджън?

— Аз съм — отвърна Блейн с лека тревога.

— Ужасно съжалявам, че ви изпуснах на кея — рече червендалестият, попивайки с пъстра носна кърпа потта по широкото си лъскаво чело. — Непростимо, разбира се. Чисто недоглеждане от моя страна. Островна апатия. След време неминуемо прихваща всекиго. О, аз съм Дейвис, собственик на корабостроителницата „Връх“. Добре дошли в Таиохае, мистър Елджън.

— Благодаря, мистър Дейвис — каза Блейн.

— Напротив. Аз искам пак да ви благодаря, че отвърнахте на обявата ми — възрази Дейвис. — Вече от месеци търся старши конструктор. Нямате си представа! И честно казано, не се надявах да привлека човек с квалификация като вашата.

— Хммм — промърмори Блейн, изненадан и доволен от грижливата подготовка на Чарлз Орк.

— Малцина познават както трябва корабостроителните методи на 20-и век — печално каза Дейвис. — Губи се изкуството. Огледахте ли острова?

— Съвсем малко — отвърна Блейн.

— Мислите ли, че ще ви се иска да останете? — тревожно запита Дейвис. — Нямате представа колко е трудно да накараш добър корабостроител да се засели в затънтено местенце като нашето. Още щом стъпят тук, искат да се втурнат към грамадните шумни градове като Папеете или Апия. Знам, че там заплатите са по-високи, има повече забавления, общество и прочие. Но Таиохае си има свой чар.

— До гуша ми е дошло от градове — усмихна се Блейн. — Едва ли ще се втурна нататък, мистър Дейвис.

— Добре, добре! — възкликна Дейвис. — В близките няколко дни не си правете труда да идвате на работа, мистър Елджън. Починете, отпуснете се, огледайте нашия остров. Тук, знаете, е последното убежище на първобитна Полинезия. Ето ключовете за къщата ви. Улица „Теметиу“ номер едно, право нагоре по планинския склон. Да ви покажа ли пътя?

— Ще се справя — каза Блейн. — Много ви благодаря, мистър Дейвис.

— Аз ви благодаря, мистър Елджън. Ще намина утре, като си поотдъхнете. После може да се запознаете с някои местни личности. Всъщност съпругата на кмета устройва прием в четвъртък. Или в петък? Както и да е, ще разбера и ще ви обадя.

Стиснаха си ръцете и Блейн пое по улица „Теметиу“ нагоре, към новия си дом.

Домът се оказа малко, наскоро боядисано бунгало с великолепен изглед към трите южни залива на Нуку Хива. Няколко минути Блейн се наслаждава на гледката, сетне натисна дръжката на вратата. Не беше заключено и той влезе вътре.

— Време беше да пристигнеш.

Блейн зяпна. Не можеше да повярва на очите си.

— Мари!

Тя изглеждаше крехка, красива и хладнокръвна както винаги. Но беше нервна. Говореше бързо и отбягваше да го погледне в очите.

— Мислех си, че ще е най-добре да довърша подготовката на място — каза тя. — Тук съм от два дни и те чакам. Вече си се срещнал с мистър Дейвис, нали? Изглежда много приятен човечец…

— Мари…

— Казах му, че съм ти годеница — продължи тя. — Надявам се, че нямаш нищо против, Том. Трябваше някак да оправдая присъствието си. Казах, че идвам по-рано, за да те изненадам. Разбира се, мистър Дейвис беше очарован, той държи на всяка цена да си привлече старши конструктор. Сърдиш ли се, Том? Винаги можем да кажем, че сме развалили годежа и…

Блейн я прегърна.

— Не искам да развалям годежа. Обичам те, Мари.

— О, Том, Том, обичам те! — За миг тя неистово се вкопчи в него, после отстъпи назад. — Ако не възразяваш, най-добре ще е да уредим сватбата колкото може по-скоро. Тукашните хора са много старомодни провинциалисти, типичен 20-и век, ако ме разбираш.

— Мисля, че те разбирам — каза Блейн.

Двамата се спогледаха, после избухнаха в смях.