Робърт Шекли
Корпорация „Безсмъртие“ (19)

19.

Когато леглото запълзя към него, Блейн се развика за помощ толкова гръмогласно, че стъклата затрепераха. Отвърна му само пискливият кикот на полтъргайста.

Глухи ли бяха всички в тоя хотел? Защо никой не отговаряше?

После той осъзна, че както стоят нещата, никому не би минало и през ум да се притече на помощ. Насилието беше нещо обичайно в този свят, а смъртта — чисто личен въпрос. Разследване нямаше да има. На сутринта камериерът просто щеше да почисти безпорядъка и да отметне, че стаята е свободна.

Вратата беше непроходима. Виждаше само един шанс — да прескочи леглото и да се хвърли през затворения прозорец. Ако пресметнеше скока добре, щеше да падне отвън, до парапета, който му стигаше до кръста. Ако се засилеше прекалено, щеше да прелети над него и да падне от третия етаж на тротоара.

Столът се стовари върху плещите му и леглото загромоля напред, за да го притисне към стената. Блейн бързо пресметна ъгъла и разстоянието, стегна мускули и се хвърли към прозореца.

Ударът беше точен, но не бе взел предвид напредъка на съвременната наука. Прозорецът хлътна навън като гумен лист, сетне с плясък се върна на място. Блейн отлетя към стената и зашеметен рухна на пода. Надигайки очи, видя, че тежкото бюро се тътри към него и бавно започва да се накланя.

Полтъргайстът налегна бюрото с цялата си безумна сила и в този миг забравената врата се отвори. Без никакво изражение върху грубоватото си лице на зомби, Смит влезе в стаята и отклони с рамо падащото бюро.

— Ела — каза той.

Блейн не си губи времето да задава въпроси. Скочи на крака и се вкопчи в затварящата се врата. С помощта на Смит успя отново да я отвори и двамата се изнизаха навън. Откъм стаята долетя крясък, изпълнен с безсилна злоба.

Стиснал здраво китката на Блейн, Смит изтича по коридора. Спуснаха се по стълбите, пресякоха фоайето и изскочиха на улицата. Лицето на зомбито беше мъртвешки бледо, само там, където го бе ударил Блейн, имаше пурпурно петно. То вече се разливаше почти по половината му лице и го превръщаше в нелепа маска на Арлекин.

— Къде отиваме? — попита Блейн.

— На сигурно място.

Стигнаха до стар изоставен вход на метрото и слязоха надолу. В края на стъпалата спряха пред железен люк в напукания бетонен под. Смит отвори люка и кимна на Блейн да го последва.

Блейн се поколеба и дочу едва доловим писклив смях. Полтъргайстът го преследваше, както някога Евменидите^[1] са преследвали жертвите си по улиците на древна Атина. Ако искаше, можеше да остане на светло в горния свят, преследван от луд призрак. Или пък можеше да слезе със Смит в мрака отвъд железния люк, към незнайна участ в подземния свят.

Пискливият смях се засили. Блейн не се колеба повече. Последва Смит през люка и го затвори над главата си.

Засега полтъргайстът бе решил да не ги преследва. Крачеха по тунел, осветен от редки електрически крушки, покрай пропукани керамични тръби и грамадния труп на изоставена мотриса, покрай ръждиви стоманени въжета, струпани на гигантски змийски намотки. Въздухът беше влажен и застоял, а рядката тиня под краката им можеше всеки момент да ги подхлъзне.

— Къде отиваме? — повтори Блейн.

— Където мога да те защитя — отвърна Смит.

— Можеш ли?

— Духовете не са неуязвими. Призракът може да бъде прогонен, ако знаем истинската му самоличност.

— Значи знаеш кой ме преследва?

— Мисля, че да. Логично погледнато, може да бъде само една личност.

— Кой?

Смит поклати глава.

— Бих предпочел засега да не споменавам името му. Няма смисъл да го викаме, ако ни е оставил на мира.

По няколко разнебитени стълбища от мек камък слязоха в по-просторна зала и заобиколиха по ръба на черно езерце, чиято вода изглеждаше твърда и неподвижна като смола. От другата страна на езерцето започваше коридор. Един човек стоеше пред него и преграждаше пътя.

Беше висок, плещест негър, облечен в дрипи и въоръжен с парче желязна тръба. От пръв поглед Блейн разбра, че е зомби.

— Това е приятелят ми — каза Смит. — Мога ли да го въведа?

— Уверен ли си, че не е инспектор?

— Абсолютно уверен.

— Чакайте тук — нареди негърът и изчезна навътре в коридора.

— Къде сме? — запита Блейн.

— Под Ню Йорк, в лабиринта от изоставени тунели на метрото, стари канализационни шахти и някои проходи, които сами сме си издълбали.

— Но защо дойдохме тук?

— Къде другаде можехме да идем? — изненадано запита Смит. — Тук е моят дом. Не знаеше ли? Намираш се в нюйоркската колония на зомбитата.

Блейн не смяташе, че колонията на зомбитата е кой знае колко по-добра от призрака, но не му остана време да разсъждава по въпроса. Негърът се завърна. До него едва-едва куцукаше с тояжка прегърбен старец. Мрежа от хиляди бръчки и гънчици прорязваше лицето му. Очите му едва личаха сред ситната резба от провиснала плът, дори устните му бяха сбръчкани.

— Това ли е човекът, за когото ми каза? — запита той.

— Да, сър — отговори Смит. — Това е човекът. Блейн, да те запозная с мистър Кийн, ръководител на нашата колония. Мога ли да го въведа, сър?

— Можеш — каза старецът. — И аз ще ви придружа донякъде.

Поеха напред по коридора. Мистър Кийн се подпираше с цялата си тежест върху рамото на негъра.

— При обичайни обстоятелства — каза мистър Кийн, — в колонията се допускат само зомбита. За всички други входът е забранен. Но вече от години не съм разговарял с нормален човек и реших, че може би си струва да опитам. Затова по настоятелната молба на Смит направих изключение за вас.

— Много ви благодаря — каза Блейн, като се надяваше, че има защо да благодари.

— Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против да ви помогна. Но преди всичко друго отговарям за безопасността на хиляда и стоте зомбита, живеещи под Ню Йорк. Заради тях не бива да допускаме нормалните тук. Отшелничеството е единствената ни надежда сред този неук свят. — Мистър Кийн помълча. — Но може би вие ще успеете да ни помогнете, Блейн.

— Как?

— Като слушате, разберете и предадете на другите онова, което научите. Надяваме се само на просветата. Кажете ми какво знаете по проблемите на зомбитата?

— Много малко.

— Ще ви обясня. Зомбизмът, мистър Блейн, е болест, около която отдавна се трупа ореол на суеверие, сравним с ореола около такива болести като епилепсия, проказа или танцът на свети Вит. Духовната тенденция е обща. Знаете, че болните от шизофрения някога са били смятани за обладани от дявола, а хидроцефалите идиоти — за благословени души. Подобни фантазии засягат и зомбитата.

Известно време вървяха мълчаливо. Мистър Кийн продължи:

— Суеверията относно зомбитата идват главно от Хаити; болестта зомбизъм, макар и рядка, е разпространена по цял свят. Но в общественото съзнание суеверията и болестта са се преплели безнадеждно. Зомбито от суеверията е елемент на хаитянския култ вуду, човек, чиято душа е открадната чрез магия. Магьосникът може да използува тялото на зомбито както си иска, може дори да го накълца и да продаде месото на пазара. Ако зомбито вкуси сол или види морето, разбира, че е мъртъв, и се завръща в гроба. Всъщност всичко това е съвършено безпочвено. Суеверието е възникнало от описанията на болестта. Някога тя е била извънредно рядка. Но днес поради разширяването на обмена на съзнания и методите за прераждане зомбизмът се среща по-често. Болестта настъпва, когато съзнанието заема тяло, което прекалено дълго е било изоставено. Тогава съзнание и тяло не са единно цяло, както е при вас, мистър Блейн. Вместо това те съществуват като почти независими обекти, обединени в безпокойно сътрудничество. Нашият приятел Смит е типичен пример. Той може да контролира най-основните функции на тялото си, но по-тънката координация е недостъпна за него. Гласът му не може да променя интонацията си, а слухът му не долавя тънките разлики в тоновете. Лицето му е безизразно, защото почти или съвсем не владее лицевата мускулатура. Той управлява тялото си, но не е наистина част от него.

— И нищо ли не може да се направи? — попита Блейн.

— В днешно време нищо.

— Много съжалявам — смутено каза Блейн.

— Не молим за съчувствието ви — заяви Кийн. — Настояваме само за най-елементарно разбиране. Просто искам и вие, и всички други да знаят, че зомбизмът не е божие наказание за грехове, а болест като раковите метастази и нищо повече. — Мистър Кийн се подпря на стената, за да си поеме дъх. — Не споря, зомбито има неприятна външност. Тромав е, раните му не заздравяват, тялото му бързо се разпада. Бъбри като идиот, препъва се като пияница, зяпа като извратен тип. Но нима това е причина да го превръщаме в хранилище на цялата вина и позор по света, в прокажен на двайсет и втори век? Казват, че зомбитата нападали хора; та телата им са извънредно уязвими и обикновеният зомби не би издържал нападението на някое по-решително дете. Вярват, че болестта била заразна, а очевидно не е така. Казват, че зомбитата били сексуално извратени, а истината е, че зомбито не изпитва каквито и да било сексуални чувства. Но хората не желаят да научат истината и затова зомбитата са парии, които стават само за бесилката или за кладата на линчуващата тълпа.

— Ами властите? — запита Блейн.

Мистър Кийн се усмихна горчиво.

— Някога бяха така добри да ни затварят в лечебниците за душевноболни. Разбирате ли, те не ни желаят злото. Ала зомбитата рядко са луди и властите го знаят. Тъй че сега с мълчаливото им съгласие заемаме тези изоставени тунели на метрото и канализацията.

— Не можахте ли да намерите по-добро място?

— Честно казано, подземията ни подхождат. Слънчевата светлина действува зле на кожата, лишена от способност за регенерация.

Отново закрачиха напред.

— Какво мога да направя? — попита Блейн.

— Можете да разкажете някому това, което узнахте тук. Или да напишете. Вълните постепенно ще се разширят…

— Ще сторя каквото ми е по силите.

— Благодаря — тържествено изрече мистър Кийн. — Просветата е единствената ни надежда. Просветата и бъдещето. Сигурно в бъдеще хората ще са по-просветени.

Бъдещето? Изведнъж Блейн усети, че му се завива свят. Защото това беше бъдещето, в което бе попаднал от идеалистичния, изпълнен с надежди двадесети век. Сега беше бъдещето! Но обещаното всеобщо просвещение все още не бе настъпило и хората си бяха горе-долу каквито винаги са били. За секунда Блейн усети как вековете се стоварват върху него. Почувства се изгубен и стар, по-стар от Кийн, по-стар от човечеството — едно същество в наето тяло, застанало на непознато място.

— Ето че стигнахме до целта ви — каза мистър Кийн.

Блейн бързо примига и светът отново се проясни. Сумрачният коридор бе свършил. Отпред ръждива желязна стълба, прикрепена към стената, водеше нагоре, в мрака.

— Всичко хубаво — каза мистър Кийн и си тръгна, като се подпираше тежко върху рамото на негъра.

Блейн се загледа подир стареца, после се обърна към Смит.

— Къде отиваме?

— Нагоре по стълбата.

— Но накъде води тя?

Смит вече бе започнал да се изкачва. Спря, погледна надолу и восъчните му устни се обтегнаха в усмивка.

— Ще посетим един твой приятел, Блейн. Отиваме в гробницата при ковчега му и ще помолим да не те преследва повече. Ако трябва, ще го принудим.

— Кой е той? — запита Блейн.

Смит само се ухили и продължи да се изкачва. Блейн тръгна по стълбата след него.