Джаки Колинс
Холивудски интриги (66)

ГЛАВА ШЕЙСЕТ И ПЕТА

Джой реши, че ако Маделин Франсис е в Лос Анджелис трябва да се е регистрирала в хотел. Първо провери в „Бевърли хилс“ — за нея не беше чувал никой. После в „Хилтън“ — същото. След това — в „Бевърли риджънт“.

— Момент моля — каза операторът. — Свързвам ви.

Шибаният Ричард Бари. Копелето искаше да си върне Лара и щеше да използва всички средства, включително и Маделин Франсис.

— Ало? — гласът на Маделин звучеше сънливо.

— Маделин? — той едва можеше да повярва.

— Кой се обажда?

— Джой.

— О! — Дълга пауза. — Какво искаш?

Какво, по дяволите, си мислеше, че иска?

— Ходи ли с Ричард Бари да видите Лара тази сутрин?

Тя помълча малко, преди да отговори.

— Кой ти го каза? — попита най-сетне.

— Ходи ли?

— Да — призна тя, като се мъчеше да не изглежда уплашена. — Бях там.

— Не можа да преживееш, че съм щастлив, а?

— Бъди реалист, Джой — тя изведнъж разбра, че е загубила играта. — Очарована съм, че си щастлив. Не бях такава обаче, когато ми открадна парите. Какво искаш да направя? Да стоя настрани и да се оставя да ме прецакаш повторно? О, не, млади момко, Лара Айвъри заслужава нещо повече от тебе.

— Ти си върна парите — отбеляза той.

— Чаках шест години първото плащане — рязко каза тя. — И не благодарение на тебе си върнах останалото от чека ти за „Мечтателят“.

— Какво наговори на Лара?

— Само й помогнах да разбере кой си. Добричкият ми Джой, ти наистина й беше напълнил главата с глупости. Истинска годеница! Страхуваше се да й кажеш, че си бил принуден да живееш с дърта кошница като мене? Толкова ли беше трудно?

— Къде отиде тя?

— Нямам представа. Но съм щастлива да чуя, че е избягала. Поне има ум в главата.

— Не съм очаквал това от тебе, Маделин, но ти разруши живота ми.

— Не се коси, Джой. Ти пък разруши моя — и тя затвори телефона.

За момент той се загледа в пространството. Ричард Бари го беше изиграл, беше унищожил и последния му шанс за щастие, който някога е имал. И сигурно хитрият му кучи син сега е с Лара, омайва я, говори какво нещастно гадно копеле е Джой Лоренцо.

Добре де, може би наистина е копеле. Но все пак отдавна се беше издължил на Маделин.

Каква възможност обаче бе имал да го направи, докато беше в затвора за престъпление, което не бе извършил?

Каква шибана възможност?

 

Същия ден, когато Джой задигна спестяванията на Маделин, той се качи на самолета за Сейнт Луис и оттам взе такси до апартамента на Аделайд.

Когато тя отвори вратата, той остана шокиран. Не я беше виждал от три години. Дългата й тъмна коса се ветрееше около раменете й, лицето й беше подпухнало, имаше дълбоки сенки под очите, а оранжевото й червило бе сложено накриво върху подутите й устни. Беше облечена в омазнен розов пеньоар, изпод който се подаваше дрипав бял сутиен. Едното й око беше посиняло и й липсваше преден зъб.

Коя беше тази запусната стара жена? Положително не и красивата му майка, която беше зарязал навремето.

— Знаех, че ще дойдеш, синко — промълви тя. — Знаех, че няма да ме оставиш да пропадна.

Защо го нарича „синко“? Никога преди не го е правила.

— Добре. Какво става тук? — попита той.

— Аз… аз загазих, като залагах на конните. Взех пари назаем. Знаеш как е, когато се хванеш на хорото. Мислиш, че никога няма да свърши… след това всичко отива по дяволите и хората, от които взех парите — те не бяха особено любезни… заплашиха ме, че ще дойдат…

В цялата история имаше нещо много жалко. Тя заекваше толкова често, не смееше да вдигне очи към него.

— Откъде имаш тази синина под окото, мамо?

— Паднах — измънка тя.

— Какви са тези хора, на които дължиш пари?

— А… една организация. Знаеш ги — изпратиха хора да си вземат парите обратно. Няколко момчета, които стояха на вратата. Уплашена съм, Джой.

— Какво казва Дани за това?

— Дани! — тя извика името на приятеля си.

Дани излезе от спалнята, облечен като истински гангстер. Черна риза, бяла вратовръзка и елегантен черен костюм. Като Пийт Лоренцо и Дани беше дребен мошеник — с тази разлика, че Пийт беше с четирийсет години по-стар, а Дани — с десет години по-млад от нея.

— Хей, Джой — извика той. — Как е?

— Не чак толкова добре — отговори му Джой. — Не и когато виждам майка си в такова състояние. Какво е станало с нея?

Дани сви рамене.

— Откъде да знам?

— Ти живееш с нея. Не се ли чувстваш задължен да се грижиш за нея?

— Тая курва е алкохоличка… Какво мога да ти кажа?

— Не наричай майка ми курва.

Дани сви рамене.

— Какво още искаш да научиш, Джой?

— Разкажи ми за комарджийските дългове.

— Всичко, което знам, е, че трябва да ги плати, а ти ще ни донесеш парите.

Джой се подразни от начина, по който той каза „ни“. Откога и Дани участваше?

— Гледах те в „Солидно“, синко — намеси се майка му и устните й потрепнаха. — Бях толкова горда, като те видях там, на екрана.

— Защо не ми се обади?

— Исках, но бях толкова… заета.

О, да. Но не беше никак заета да му се обади, когато се нуждаеше от пари.

— Как си счупи зъба? — попита той. — Или си паднала още веднъж?

Дани се изхили.

— Да бе, тъпата путка не може да върви по права линия, когато е пияна.

Джой го стрелна с убийствен поглед.

— Какво каза?

— Това, което казах — отговори Дани, докато си чистеше зъбите с кибритена клечка. — Нещо не се погаждаме с тебе, момчето ми. Тогава върви на майната си. Не си единственият тук, който се грижи за старата курва.

— По-добре си затваряй устата — каза Джой.

Дани го погледна право в очите.

— Хубавкото актьорче ще ми казва какво да правя?

— Задник — изсъска Джой.

— Хей, момчета — прекъсна ги Аделайд като истинска Лана Търнър в гангстерски филм. — Да не сте посмели да се карате пред мене.

На Джой му се доплака. Тя не разбираше ли или какво? Тази жалка старица беше негова майка, неговата единствена прекрасна Аделайд — светлината на живота му, на която никога не й беше пукало за него. А сега тя беше пияна отрепка и живееше с някакъв гаден тип.

— Ще ти кажа какво ще направя. Ще се срещна с онези момчета, на които дължиш пари. Ще се споразумея с тях. Става ли?

— Не става — отсече Дани. — Имаме нужда от пари в брой. Веднага.

— Я млъквай — каза Джой. — Не се меси, докато не оправя тази бъркотия.

— Има само един начин да я оправиш. И той е да ми дадеш парите на ръка.

— Да, Джой — страхливо се намеси Аделайд. — Дай парите на Дани и можеш да си вървиш.

Какво си въобразяваха те — че той е банка? Дай парите и майната ти. Какво й ставаше?

— Носиш парите, нали? — попита Аделайд.

— Една част — предпазливо отговори той.

— Надявам се да не си ги оставил в хотела — добави Дани.

— Не съм на хотел.

— Тогава нали ще ни ги дадеш?

— Може би.

— Дай ги бързо, момчето ми.

— Направи го — насърчи го Аделайд.

— Ще дам парите само на хората, на които ги дължиш.

— Тъп педал! — избухна Дани. И преди Джой да се опомни, Дани беше извадил пистолет и вече се целеше в него. — Остави пачката на масата, синко, и изчезвай.

Аделайд не каза нищо. Само гледаше.

— Що за заговор е това? — попита Джой.

— Съжалявам — промърмори Аделайд.

Съжалението й не можеше да го спре. Той се ядоса. Не беше дошъл в Сейнт Луис, за да се чуди какво да прави с някакви си долни отрепки. А кучият му син беше насочил пистолет срещу му. В никакъв случай този чук нямаше да се измъкне безнаказано. Освен това Дани не беше такъв куражлия, за да използва оръжието — Джой бе успял да види страха в очите му.

Ритна го, както беше гледал да го правят по филмите. Дани падна, а пистолетът изхвърча от ръката му.

— Смотан глупак — изрева Дани и запълзя по пода към оръжието си.

— Аз съм смотаняк, а? — изсмя се Джой и ритна пистолета. — Искаш ли да ти покажа колко съм смотан?

— Спрете — изрева Аделайд. — Моля ви, спрете.

Дани се изправи и го удари с юмрук. Джой му отвърна със същото, като успя да го цапардоса по брадичката.

— Шибаняк! — изквича Дани. — Нямаш представа какво правиш.

— На кого му пука? — Джой се бореше с него. — Искам да изчезнеш от живота на майка ми.

— Ти я наричаш своя майка? — подигра му се Дани. — А аз я наричам тъпа курва.

Сега се търкаляха по пода и си разменяха удари. После Дани притисна Джой към пода, сграбчи някаква подпора за книги от близката полица и удари Джой отстрани по главата с такава сила, че за момент той загуби съзнание. Отдалече чу изстрел и си помисли, че с него е свършено.

Опита се да отвори очи. Дани се бе свлякъл на пода — кръвта бликаше от дупката във врата му. Аделайд стоеше до него с пистолет в ръка и цялата трепереше.

— О, по дяволите, мамо — изпъшка Джой и допълзя до нея. — Какво ще правим сега? По дяволите! — издърпа пистолета от ръката й и я накара да седне. След това изтича до кухнята за бутилка бренди и я накара да изпие няколко глътки.

Съседите започнаха да тропат по вратата. Някакъв груб мъжки глас се обади:

— Всичко наред ли е там? Какво става? Ще повикам полиция.

Без да се замисли, той грабна покривката от кухненската маса и се зае да бърше пистолета. След това остави по него собствените си отпечатъци.

— Не си го извършила ти, мамо — пот и кръв се стичаха по лицето му. — Помни, не си го извършила ти — аз бях. Защитавах те. Нали?

— Да, синко — гласът й трепереше. — Не съм го направила аз. Ти го направи.

— Вземи парите — той бръкна в сакото си и й подаде пачката. — Някой трябва да се обади в полицията. Не съм избягал. Ще им обясня, че беше при самозащита.

Самозащита… разбира се. Получи осем години за непредумишлено убийство — и излезе след шест за добро поведение. Ето защо Маделин не си получи парите.

Майка му никога не дойде да го посети в затвора. Когато излезе оттам, научи, че е заминала за Пуерто Рико с някакъв безделник певец и не е оставила никакъв адрес.

Той се качи в самолета и се върна в Ню Йорк.

 

Беше пропилял шест години от живота си заради престъпление, което не беше извършил. Шест изгубени години на жестоки мъчения, които си припомняше в кошмарите си.

След това в живота му влезе Лара и всичко се промени. Имаше шанс да бъде истински щастлив. Шанс, който Ричард Бари му бе отнел и бе разклатил почвата под краката му.

Майната му на Ричард Бари и на всичко, което представляваше. Майната му на ревнивия шибаняк, който разби бъдещето му.

Решен да намери Лара, вдигна телефона и се обади на кучия му син.

— Какво искаш? — попита Ричард студен като тридневен труп.

— Къде е тя? — на свой ред попита той.

— Говориш за Лара? — присмя се Ричард.

— Къде, по дяволите, е тя?

— Знаеш ли, Джой, щеше да ми е приятно да ти кажа, че е с мене — Ричард продължаваше да му се подиграва. — Но за съжаление нямам представа къде е.

— Ти я прогони.

— Моля?

— Аз я направих щастлива. Заедно се чувствахме така, както тя никога не се е чувствала с тебе. Не можа да го понесеш, нали?

— Спести ми подобни сантименталности — каза Ричард. — Знам добре какво е необходимо на Лара. И винаги съм го знаел. А когато тя се върне, ще избере мене, а не такъв неудачник като тебе.

Джой затвори телефона — беше чул достатъчно. Важното беше да се добере до Лара, преди Ричард окончателно да я настрои срещу него.

Къде би могла да отиде? Това го измъчваше.

Каси. Да, Каси трябва да знае.

Нервно запрелиства телефонния бележник на Лара, докато намери домашния й телефон.

Отговори му някаква жена.

— Каси? — попита той.

— Не, аз съм сестра й, Маги. Кой я търси?

— Джой Лоренцо, ъ-ъ… годеникът на Лара. Каси там ли е?

— Няма да се прибира вкъщи тази вечер. Ще прекара нощта с Лара. Не ви ли казаха?

— А, да… бях забравил. Лара ми беше оставила бележка, но сигурно съм я забутал някъде. Къде щяха да ходят?

— В къщата на брега.

— Имате предвид къщата на Ники?

— Не. Тази, която Лара нае миналата година.

— Добре. Надявам се, че по-късно ще ги видя. Какъв беше адресът?

— Чакайте да погледна… Тръгвате по първата отбивка след Пойнт дюм роуд и това е голямата къща накрая.

— Там има ли телефон?

— Не, но ако Каси се обади, ще й предам, че сте тръгнали натам.

— Не го правете, Маги. Бих искал да е изненада.

След минути вече беше в мерцедеса на път за къщата.

 

Лара седеше неспокойно в тъмнината и чакаше Каси да се върне. Спомни си как преди време, сгушила се на стола в някаква мотелска стая, по същия начин чакаше баща й да издъхне.

Джой й беше помогнал да надживее повечето от страховете си, беше разведрил живота й с топлотата и любовта си.

Въздъхна; може би не беше справедливо да го напусне, без да му даде възможност да й обясни.

Но какво щеше да стане, ако я бе докоснал? Ако я беше замаял с покоряващия си чар? Чар, който тя намираше за съвсем неустоим.

Не, за нея такава ситуация беше твърде опасна.

Спомни си лицето му, когато й обясняваше за измислената си годеница и историята за опита й за самоубийство. Колко искрен изглеждаше, колко истински и убедителен.

Що за глупости! И тя се влюби. Беше повярвала на всяка лъжлива дума. Как можа?

Имаше нужда да поговори с Каси — да сподели всичко. Ники щеше да й помогне да бъде силна; точно сега имаше нужда от цялата подкрепа, която би могла да получи.

Отвън вятърът се усилваше, недалече се чу гръмотевица. В прогнозата за времето тази сутрин синоптиците бяха съобщили, че ще се разрази септемврийска буря. Ел Ниньо беше затоплил водите около Малибу и това щяло да предизвика серия от бури и лошо време. Това сигурно беше първата от тях.

Защо действаше така прибързано? Едно обаждане до собственика и щеше да има електричество и пълен хладилник с продукти. Светлината и телефонът щяха да са добре дошли — особено сега.

Каси беше оставила куфара й в хола. Разрови го и намери вътре топъл скиорски пуловер, дебели чорапи и маратонки. Облече всичко това и се почувства по-добре — и определено се постопли.

След това чу шум, който я накара да замръзне.

— Лара? — женски глас, силен и ясен. — Лара? Там ли си? Чакаш ли ме, Лара, скъпа? — Дълга зловеща пауза. — В случай че се чудиш, аз съм добрата ти приятелка Алисън Сиуел. Готова ли си пак да се срещнем? Защото съм аз.