Джаки Колинс
Холивудски интриги (48)

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМА

— Това е — намръщи се Джой. — Получиха си сцената. Без никакви близки кадри. Дубльорката ти може да свърши останалото. Край, мила моя!

— Джой — промълви тя. — Ако Мик иска едър план, ще трябва да се съглася.

— Не — гласът му звучеше заплашително. — Прибирам те у дома.

— Не може. Трябва да си свърша работата.

— Защо, по дяволите, изобщо ти разреших да се заемеш с това? — избухна той и черните му очи се изпълниха с гняв. — Знаех, че ще те използват.

Тя не можеше да повярва, че той й се сърди. Какво беше сторила?

— Джой… — започна, но нямаше смисъл да спори с него — той беше станал неконтролируем.

— По дяволите, как може да си такава глупачка? — беснееше той. — Колко си тъпа. Това ще провали цялата ти кариера.

Ники почука на вратата на фургона и нерешително влезе.

— Много зрелищно! — възкликна тя.

— Да бе — обърна се Джой към нея. — Зрелищно за шибания ви филм. А как мислиш ще се отрази това зрелище на Лара?

— Ще й донесе номинация за Оскар — поривисто отговори Ники.

— Да бе, сигурно.

— Не бъди толкова черноглед, Джой — намеси се Лара и се опита да усмири духовете. — Всичко е наред, наистина е наред.

Той се обърна към нея — все още беснееше.

— Черноглед? Аз, който се опитвам да те предпазя? Не виждаш ли какво ти причиняват тези хора?

— Какво й причиняваме? — Ники беше готова да се бие.

— Ами чисто и просто я прецаквате — изкрещя той.

— А ти какво си мислиш, че правиш? — гневно изстреля Ники и прокара ръка през късата си черна коса.

— Ах ти, кучко! — промърмори той. — Единственото, което искаш да правиш, е пари.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — избухна тя.

— Използвате Лара като робиня уж в името на приятелството.

— Как смееш!

— Спрете! — Лара трепереше неконтролируемо. — Махайте се оттук — и двамата. Не мога повече да издържам.

— На мене ли говориш? — Джой се извърна към нея — очите му бяха студени и жестоки. — На мене ми казваш да се махам?

— Аз сама избрах тази роля — промълви тя, — така че не прави от мухата слон.

— Майната ти — гневно възкликна той. — Майната ти — и тежко излезе от фургона.

— Какъв му е пък на него проблемът? — Ники все още звучеше ядосана.

— Разстроен е. Не трябваше да го карам да идва на снимките, беше много егоистично от моя страна.

Ники беше потресена. Той току-що й беше крещял в лицето без причина, бе я нарекъл глупачка и какво ли още не, а тя го защитаваше.

— Защо поставяш неговите чувства на първо място? — попита раздразнено тя.

— Бих реагирала по същия начин, ако трябваше да гледам как го пребиват от бой.

— Прекалено си мека за моите разбирания — Ники недоверчиво поклати глава. — Този човек е с тебе, за Бога — би трябвало да ти целува задника.

— Не го критикувай — Лара пристегна робата си. — Той се държи прекрасно с мене.

— Не съм забелязала такова нещо.

— Знаеш ли какво? — Лара наистина искаше Ники да се махне. — Всъщност това въобще не те засяга.

— Аз съм ти приятелка — сериозно изрече Ники. — Откъде си сигурна, че Джой не е още един кърлеж, който се е лепнал за тебе заради славата?

— Предполагам, че това са думи на Ричард. Точно в негов стил са.

— Не — сопна се Ники. — Ричард и аз се разделихме. Не исках да ти казвам преди, за да не се разстроиш.

— Е, сега явно ми го казваш, защото и без това съм разстроена.

— Не. Не исках да…

— Сега не е моментът да се задълбочаваме в това — каза Лара отегчено. — Ако нямаш нищо против, искам да остана сама.

— Добре тогава — Ники излезе. Лара не се замисли повече над новината.

Щом остана сама, започна да трепери неудържимо. Беше шокирана от факта, че най-близките й хора реагираха по този начин. Първо, как се изнесе Джой. И после Ники с нейните проблеми. Точно когато се нуждаеше от нежност и грижи, те и двамата я бяха изоставили.

Почувства се изолирана от всички — самотна и уплашена. Точно както се бе почувствала на шест години, когато се разигра онази трагедия…

Мразеше тези спомени, но понякога, когато се чувстваше наранена, това беше неизбежно.

Зарови глава в ръцете си и преди да може да ги възпре, спомените я завладяха.

 

— Лара Ан, ти ще живееш при леля си Люси.

Полицайката, която изрече това, имаше румени бузи и няколко космати брадавици на лицето. Лара Ан се съсредоточи върху брадавиците. Ако се втренчеше в тях достатъчно силно, може би всички лоши неща щяха да изчезнат.

От повече от седмица беше в дом за сирачета, докато властите се опитваха да открият неин роднина, който да се погрижи за нея. Най-накрая намериха леля Люси, втора братовчедка на баща й, която живееше в Аризона.

Самата леля Люси не дойде да вземе Лара Ан, вместо нея пристигна синът й, Мак, огромен здравеняк, който караше пикап, постоянно дъвчеше дъвка и беше доста грозен. Той така хвана малката Лара Ан и я запрати в дъното на камиона, сякаш тя беше някаква парцалена кукла. Там си и остана през повечето време на дългото пътуване до Аризона.

Леля Люси, суховата вдовица с издължено, нещастно лице, държеше малък мотел с помощта на сина си. Леля Люси ни най-малко не беше любвеобилна и въобще не се радваше на това, че им бяха натресли Лара Ан. Поздрави детето с отсечено кимване, показа й миниатюрен килер отзад, където щеше да спи, и на следващата сутрин бързо-бързо я изпрати в местното училище.

Лара Ан се чувстваше жестоко наранена. Никой не споменаваше за трагедията. Никой не говореше за загубата на семейството й. Сякаш изведнъж просто бяха престанали да съществуват и на никого не му пукаше.

Леля Люси определено не говореше за това. Нито пък Мак. Въпреки че един ден най-добрият му приятел й каза:

— Ти чалната ли си? Мак казва, че си, защото баща ти е убил майка ти. Затова сигурно си пълно куку.

Лара Ан беше изплашена и объркана. Не можеше да проумее какво се е случило — знаеше само, че животът й се бе разпаднал на хиляди парченца.

Много скоро осъзна, че леля Люси не я иска, и въпреки че беше много млада, и тя усещаше, че мястото й не е в този дом. И намери убежище в мълчанието — единственото безопасно място; говореше само когато някой я заговореше. В училище не общуваше с останалите, отчаяно се опитваше да остане незабелязана. Но уви, това беше невъзможно, защото колкото повече растеше, толкова по-красива ставаше. Още на тринайсет години момчетата я преследваха, макар тя да не ги насърчаваше.

След училище и през ваканциите помагаше в мотела като камериерка — чистеше стаите, търкаше подовете, сгъваше прането. Най-добрият приятел на Мак работеше като общ работник в мотела и й беше хвърлил око; въпреки че беше само тринайсетгодишна и не общуваше много с другите, тя знаеше, че той я заглежда.

Веднъж я хвана натясно в пералнята, притисна я към стената и започна да я целува и опипва. Когато се опита да продължи, тя започна да пищи, а той се изплаши и избяга.

Леля Люси се появи на вратата на пералнята, издълженото й лице беше мораво.

— Защо го насърчаваш? — изкрещя тя. — Каква си ти? Уличница като майка си?

— Мама не беше уличница — промълви Лара Ан.

Леля Люси не слушаше. Със сурово изражение на лицето й изнесе лекция за това, какъв късмет е имала, че са я прибрали, въпреки че едва можели да си го позволят и че тя била ужасно бреме.

Бреме? Бреме, което работеше по цял ден за нищо. Трескаво се молеше някой ден да избяга от леля Люси и да не й проговори никога вече, защото тя беше омразна жена.

Понякога Лара Ан се чувстваше като Пепеляшка. Нямаше приятели, никой не я обичаше и никой не се интересуваше от нея. Много нощи подред заспиваше обляна в сълзи в малката си стаичка. Училището също не й носеше радост. Беше прекалено хубава, за да я приемат околните, и те всички постоянно й го натякваха. Другите момичета я мразеха, а момчетата искаха да я прекарат. Единствената й утеха беше четенето и тя често посещаваше училищната библиотека, домогваше се до всяка възможна книга. Четенето я отнасяше в някакво друго измерение, в някакъв друг живот. Показваше й, че нещата могат да бъдат и по-добри.

Когато навърши петнайсет години, един от наемателите се застреля в стаята си — Лара Ан влезе да почисти, откри тялото и изпадна в истерия.

Леля Люси я перна през лицето и й нареди да млъкне и да се съвземе, докато пристигне полицията.

Два часа по-късно полицията дойде, направиха снимки, отнесоха тялото и когато всичко свърши, леля Люси й нареди да влезе и да почисти неразборията.

— Не! — ужасено изпищя Лара Ан. — Не мога да вляза вътре. Не мога!

— Хубавата малка госпожичка не иска да си изцапа ръчичките с кръв? — присмя й се леля Люси. — Влизай веднага вътре и прави каквото ти казвам.

В този ден Лара Ан разбра, че повече не може да издържа. За нещастие нямаше избор — нямаше къде да отиде.

И тогава един петък следобед в мотела се появи мъж на име Морган Крийдо. Морган беше полувидиотен кънтрипевец, двайсет и деветгодишен, тънък като тръстика, с дълга руса коса и обрулено от вятъра загоряло лице.

За Лара Ан беше самото олицетворение на светския блясък. Тя кръжеше пред стаята му и го слушаше как пее и свири на китарата си.

— Той кинозвезда ли е? — прошепна тя на Мак.

— Не, не, по дяволите, той не е никаква звезда — сопна й се Мак. — Защо си мислиш така?

— Защото е толкова… специален — отговори Лара Ан.

— О, ти си просто едно глупаво хлапе, което нищо не разбира — присмя й се Мак.

Той беше прав. Тя беше глупаво хлапе. Грозна малка повлекана, която не разбираше нищо.

Леля Люси вечно й повтаряше колко е глупава. Мак я наричаше малоумна и луда. Дори децата в училище страняха от нея, защото тя не беше като тях.

„Може би наистина съм луда — мислеше си тя. — Може би наистина съм луда да стоя с тези хора през всичките тези години.“ Защото когато си спомняше за красивата си майка и веселия си брат и всичките ласки и любов, които беше получила от баща си преди онази съдбовна вечер, когато всичко се разби пред очите й… — когато си спомняше това, тя знаеше, че животът може да бъде и хубав.

Морган Крийдо участваше в някакъв концерт наблизо. Тя много искаше да отиде там.

— Не че той е някаква звезда — каза й Мак. — Има десетина други участници, а той е първи… което означава, че е господин Никой.

— Ще го попитам дали мога да отида — заяви Лара Ан.

— Но тайно, защото леля Люси няма да ти разреши.

Тя обаче нямаше намерението да иска разрешение от леля Люси.

По-късно същия ден, когато занесе чисти кърпи в стаята на Морган Крийдо, тя го завари да лежи на леглото и да гледа някакъв уестърн.

— Извинете, господине — престраши се тя.

Той едва вдигна поглед.

— Ъ-ъ… какво искаш?

— Чудех се дали ви се намира един билет в повече за вашия концерт — смело каза тя.

Той се засмя.

— Искаш да дойдеш на концерта ми, така ли, момиченце?

— Да, много бих искала.

— Я виж ти — той се изправи ухилен до уши. — Чула си колко съм добър, а?

— Надявам се да не е много невъзпитано, но понякога седя пред вратата ви и ви слушам как пеете. Наистина сте много добър.

— Ъ-ъ… аз съм страхотен, хлапе. Проблемът е, че само аз се оценявам.

Стана от леглото и се протегна.

— Ще ти взема билет. Имаш ли си име?

— Лара Ан.

— Лара Ан, а? — той я изгледа така, сякаш я вижда за първи път. — И на колко си години, Лара Ан?

— На петнайсет.

Той се разсмя.

— Достатъчно голяма, нали?

— Трябва ли човек да е на определена възраст, за да може да отиде на концерта ви? — красивото й лице беше самата невинност.

Той отново се разсмя.

— Не това имах предвид, хлапе. Ще ти кажа какво… Ще ти оставя билета в стаята. Концертът е утре вечер. След това ела зад сцената. Ще те черпя една лимонада.

На следващия ден тя намери билета, който той й бе оставил на тоалетката в стаята си. Пъхна го в джоба си, като едва сдържаше вълнението си.

Тази нощ, след като вечерята приключи и тя изми съдовете, излезе от кухнята както обикновено, сякаш отиваше да си легне, и се прокрадна през задната врата. Стигна до концертната зала с автобуса, здраво стиснала билета в ръка.

Залата беше огромна, но Морган й бе взел място точно отпред. Беше толкова развълнувана, че едва си поемаше дъх. По-голямата част от публиката беше дошла, за да види звездата на шоуто, някаква кънтрипевица, но когато Морган излезе на сцената, Лара Ан почувства, че коремът й се свива.

Той изпя две песни. Публиката изглежда не се интересуваше, но Лара Ан ръкопляска, докато ръцете й отмаляха и я заболяха. Щом той свърши, тя събра смелост и се приближи към пазача, който стоеше пред сцената.

— Извинете — започна. — Можете ли да ми кажете как да стигна отзад при господин Крийдо?

— Господин кой? — попита пазачът.

— Той току-що пя.

— Така ли, а? Имаш ли пропуск?

— Не, но той ми даде билета и ми каза след това да отида при него отзад.

— Добре — той се усмихна мръснишки. — Май няма нищо нередно в това, да пусна някоя и друга хубавица. Хайде, минавай, сладурче.

Но не се помръдна, така че я принуди да се провре покрай него. И докато минаваше, той я ощипа отзад.

Зад сцената беше пълно с хора, които тичаха насам-натам. Тя веднага забеляза звездата на шоуто с грамадната й лимоненожълта коса, плетена рокля с пайети и зъбата усмивка. Спря едно момиче с пурпурни къдрици, което носеше четка за коса.

— Извинете — учтиво започна тя. — Търся господин Крийдо.

— А, искаш да кажеш Морган? Той си тръгна.

— Трябваше да се срещна с него тук. Знаете ли къде би могъл да отиде?

— Не си ли малка за Морган, а? — огледа я момичето.

— Аз съм негова приятелка.

— Сигурно си такава. Може би е ей там, в бара, сладурче, но на твое място аз не бих отишла там.

— Моля?

— Искам да кажа, защо не си вървиш вкъщи? Прекалено си малка за влечуго като него.

На Лара Ан хич не й хареса, че момичето нарече Морган влечуго. Излезе на улицата. За миг се поколеба, защото се виждаха два бара. Единият — отсреща, а другият — до театъра. Реши, че е по-вероятно той да е в този до театъра.

След като отвори вратата, беше повлечена от тълпа мъже, пиещи бири и играещи на карти. Огледа се и най-накрая забеляза Морган на бара — отпиваше бавно от чаша с текила. Приближи се до него и го тупна по рамото.

— Какво искаш, по дяволите? — обърна се той и се втренчи в нея с кръвясали очи.

— Аз съм от мотела, помните ли? Дадохте ми билет и ми казахте, че после мога да дойда отзад, за да ви видя. Името ми е Лара Ан.

— А, за Бога, дете.

— Бяхте толкова прекрасен — зелените й очи блеснаха.

— Бях кръгла нула — поправи я горчиво той. — Аз винаги съм кръгла нула. Чуваш ли? Тия кретени дори не ме слушаха. Не ги интересувах… Всичките бяха дошли, за да зяпат оная тъпа руса дебелана с големите цици.

— Аз пък мисля, че бяхте прекрасен — повтори Лара Ан.

Той примигна.

— Ти си една малка хубавица. На колко години каза, че си?

— На петнайсет. Но съвсем скоро ще стана на шестнайсет.

— Достатъчно голяма и зряла, а?

— Моля?

— Нищо, миличка… Ела тук.

Тя се приближи до него.

— Мислиш, че съм прекрасен, а?

— О, да — промълви тя с обожание.

Ожениха се след три седмици, на шестнайсетия й рожден ден. Леля Люси не присъстваше на сватбата.

Едва след сватбата Лара Ан осъзна, че Морган няма собствен дом, а само един тесен фургон, закачен за очукан стар кадилак, с който обикаляше из страната.

— Не е луксозен, скъпа, но ще свикнеш — каза й той.

Но нея не я интересуваше, защото най-накрая имаше някой, който знаеше, че тя съществува и за когото тя да се грижи. Беше се научила да готви само като гледаше леля Люси; гладеше идеално и можеше да шие, да поддържа дом и да чисти.

Но не знаеше нищичко за секса. Но това изглежда не притесняваше Морган.

— Аз ще те науча на всичко, скъпа — й казваше той. — Ето какво трябва да направиш. Трябва да коленичиш и да ми смучеш оная работа, докато се изпразня. Само това.

— Само това? — питаше тя, като си мислеше за всички онези неща, които беше прочела, за целувките и милувките и за правенето на любов.

— Аха, затова започвай, скъпа… Ще те науча да го правиш като професионалистка.

Никога не правеха любов по нормалния начин. Морган й бе казал, че хората правят така само когато искат да имат деца. Тя не знаеше дали да му вярва, но имаше ли друг избор? Интересуваше го само на колене.

Морган Крийдо беше кучи син. Превърна Лара Ан в своя сексуална робиня. И понеже не беше звезда, си изкарваше всичко на младата си невинна съпруга. Лара Ан нямаше никого другиго освен него и на Морган това му изнасяше. Пазеше я само за себе си и никога не й разрешаваше да говори с други хора.

С годините тя ставаше все по-красива — нещо, което Морган смяташе за страхотен плюс. Когато я удряше — а той я удряше често, — внимаваше да не нарани разкошното й лице. Някъде в замъгления му мозък се въртеше, че един ден, когато кариерата му приключи, ще й намери работа в порно киното. С нейната външност тя можеше да направи такива пари, че и двамата да заживеят в лукс.

— Някога мислила ли си да станеш актриса? — попита я веднъж. Тя поклати глава. — Ти си родена за това, скъпа — свали ципа си и я смъкна на колене.

След няколко дена започна да я води на кино, за да може тя да разучи известните актриси на екрана.

Лара Ан се влюби в сменящите се картини и в актьорите. Мерил Стрийп и Робърт Редфорд. Ал Пачино и Джесика Ланг. Всички те я омагьосваха. Вдъхновяваха я, караха я да осъзнае, че съществува и друг живот някъде там. О, Боже, как копнееше за този друг живот.

Когато стана на деветнайсет години, на Морган вече му беше писнало. Може и да беше красива, но беше скучна. Никога не му възразяваше; никога не го кореше; винаги изпълняваше заповедите му. Той искаше огън от една жена, а не безропотно подчинение. Може би ако я направеше порно звезда, щеше да стане по-възбуждаща.

На Лара Ан също й беше писнало — но по други причини. Беше си мислила, че Морган наистина я обича, но с времето осъзна, че не е нищо повече от негова слугиня. И как само се отнасяше с нея — може би дори по-зле от леля Люси. Един ден той заяви, че тръгват за Холивуд.

— Взел съм телефона на един продуцент, който е обещал да ти даде шанс.

— Шанс за какво? — попита тя.

— Да станеш филмова звезда, глупачке. Ти това искаш, нали?

— Щом така казваш.

Качиха се на стария кадилак и потеглиха към Лос Анджелис.

В средата на пътя той спря колата и й нареди да го обслужи.

— Няма — възрази тя.

— Няма ли? — повтори той, сякаш не можеше да повярва, че му отказва. — Направи го, кучко, и не ми противоречи.

— Не искам.

Той повтори думите й:

— Не искаш значи?

Сграбчи я за косата с едната си ръка, а с другата си смъкна ципа и натисна главата й надолу.

Новостта на нейния отказ го накара да свърши дори по-бързо от обикновено и когато я пусна, тя избяга отзад, сви се на седалката с пълни със сълзи очи и зараждащ се в главата й план, когато стигнат в Лос Анджелис, да избяга от Морган и да започне на чисто.

Господ й дойде на помощ.

Петнайсет километра преди Барстоу Морган заспа на волана. Секунда след това колата се заби в огромен камион, паркиран неправилно на магистралата.

Два дена по-късно Лара Ан се събуди в болницата.

— Къде е Морган? — попита тя. — Къде е съпругът ми?

Морган беше мъртъв. При катастрофата беше останал без глава.

И ето, още веднъж тя беше останала сама.

 

— Добре ли си, Лара, скъпа? — англичанката от гардероба се беше надвесила над нея със загрижено изражение на грозноватото си лице.

Вдигна поглед и остави ясните спомени да отлетят.

— Добре съм — промълви.

— Ако знаеш откога чукам на вратата.

— Вероятно съм заспала.

— Мик казва, че за днес сте приключили. Искаш ли да ти помогна да се облечеш?

— Няма нужда. Но ако обичаш, виж дали шофьорът е отпред.

— Отпред е, скъпа.

— Благодаря.

Нямаше търпение да се прибере у дома в безопасността на обятията на Джой. Той беше единственият, на когото наистина можеше да разчита.