Лион Фойхтвангер
Испанска балада (9)

Втора глава

Дон Йеуда чувствуваше липсата на Рахел още по-болезнено, отколкото беше очаквал. Понякога изпитваше към Алфонсо ревност, която го душеше. Друг път пък си представяше как тоя омразен човек, изпаднал в някое от настроенията, които не можеш никога да предвидиш, ще му изпрати Рахел обратно, изхабена и смазана.

Създаваше му грижи и Аласар. Двусмисленото положение на Рахел, позорната слава на сестра му и на баща му правеше все по-тежък и по-тежък живота на младежа в замъка. Ала той не искаше от баща си съвет, както се опасяваше и както се надяваше Йеуда; напротив, затваряше се в себе си, все по-рядко се явяваше в кастильо Ибн Езра, а при редките си посещения бе мълчалив и угнетен.

Настъпи първата събота след откъсването на Рахел.

Открай време, още в Севиля, съботата бе тържествен ден за Йеуда. Бог бе дарил на народа му този седми ден, деня за почивка, за да може Израил да се чувствува свободен и издигнат над другите народи, дори и през години на бедствия.

Деятелният Йеуда наистина обичаше да празнува в събота, тогава той забравяше за света на сделките и се радваше, че народът му и самият той са божи избраници.

В противоречие със здравия разум той се беше надявал, че Рахел ще дойде още първата събота. Когато тя не дойде, разумът му надделя над разочарованието. На втората събота нито разумът, нито напрежението на волята му успяха да заглушат у него разяждащата мъка. Изтъкваше си сам стотици причини, които са можели да попречат на Рахел. Ала безплодните догадки: „Какво става с детето му? Защо ме изоставя детето ми?“ — продължаваха да му се натрапват.

Сетне Алфонсо дойде в Толедо. Йеуда се изкушаваше да иде при него, имаше и добър предлог — спешните дела. Но се боеше сам от себе си и от сърцето си, не отиде при Алфонсо. Чакаше Алфонсо да го повика, чака първия и втория, и третия ден и бе радостен, че кралят не го вика, и побесня от яд, когато кралят напусна Толедо, без да го повика.

И настъпи третата събота без Рахел. Значи, те са се сговорили — той, християнинът, воинът, тоя мъж без душа и без съвест, и неговата доскоро тъй достойна за обич, тъй любвеобилна дъщеря — съюзили са се да го мъчат с мълчание, да изтръгнат сърцето от гръдта му. Той беше изгубил Рахел.

Ала сетне пристигна вестта от нея. И сетне, в навечерието на съботата, пристигна самата тя.

Не обичаше Йеуда да изразява чувствата си по този начин, но сега хвана Рахел едва ли не грубо, прегърна я, приведе назад главата й, изпивайки я с поглед. Тя се беше отпуснала в обятията му, беше затворила очи, той не можа да разбере какво бе преживяла. Сигурно бе едно: тя не беше смутена, беше си същата, неговата Рахел, и беше станала още по-хубава.

Помоли я да запали свещите, по стар обичай тази чест бе предоставена на жените. Пламъчетата заблестяха при спускащата се съботна нощ; хубава вечер бе. Той запя съботната песен на Йеуда Алеви „Ела ти, любими, ела, съботни ден, и срещни невестата“ и с ликуване произнесе псалма на Давид: „Радвайте се, небеса! Тържествувай, земя! Шуми ти, море! Дървеса и гори, славете господа!“

Седнаха около трапезата, с тях и Муса. Рахел изглеждаше замислена, но бе весела. Противно на своите навици Муса погали ръката й и каза:

— Колко си хубава, дъще моя!

Говориха на трапезата за различни неща, ала не за това, за което мислеха всички.

През тая нощ Рахел спа добре и дълбоко. Йеуда все още се терзаеше от съмнения, измъчваше го може би и ревност, ала болката, която беше изпитвал през цялото време, сега бе изчезнала.

А сетне, на другия ден, когато Рахел седеше сама с баща си в патиото, край големия водоскок, двамата се гледаха усмихнати, отначало изкосо, сетне право в очите и накрая Рахел отговори на въпроса, който не й беше зададен:

— Всичко е добре, татко — каза тя, — не съм нещастна.

И призна:

— Щастлива съм. — И добави искрено: — Много съм щастлива!

Йеуда, който инак не срещаше трудност при подбора на думите, не знаеше какво да каже. Огромно бреме се беше смъкнало от плещите му — това чувствуваше ясно, но дали се радваше, сам не знаеше.

В Галиана Рахел неусетно бе затъвала все повече и повече обратно в мюсюлманството. Сега си припомни, те е юдейка. По вратите на кастильо Ибн Езра, като във всеки еврейски дом, бяха закачени знаците на юдейската вяра, малки тръбички, съдържащи пергаментови свитъци с изповеданието на вярата в единия и единствения бог на Израил и с обета за безгранична преданост. Рахел реши да постави такава месуза и в Галиана.

Настъпи нощта, а с нея и авдала, разделението, святата и тъжна церемония, отделяща съботата от другите делнични дни, святото от обикновеното. Ето и запалената свещ, и чашата, пълна с вино, и билката, съхранена в скъпата кутия, и Йеуда благослови виното и пи от него, благослови билката и вдъхна за последен път нейното съботно ухание, благослови пламъка и угаси свещта във виното.

С натежали сърца си казаха лека нощ, защото сега щеше да изтече цяла седмица, докато се видят отново. Ала преди още Рахел да беше заспала, в душата й остана само едно: очакването на утрешния ден, защото тогава щеше да се завърне в Галиана.

 

 

Каноникът дон Родриге имаше човеколюбиво сърце, каноникът дон Родриге се стараеше да съблюдава християнския дълг към послушание я понякога човеколюбието му изпадаше в противоречие със своята заповед за послушание.

Светият отец бе обявил кръстоносен поход и дълг на Испания бе да участвува в него: но като си помислеше, че светът е обхванат отново от голяма война и че хората отново се измъчват и разкъсват едни други, каноникът се радваше, че поне досега неговият полуостров е пощаден. Ала това бе греховна радост. И замислеше ли се нощем, че докато толкова много добри християни са изложени на смърт и на хиляди несгоди заради светата земя, той и неговите испанци живеят сред благоденствие, обливаше го понякога толкова непоносимо жарък срам, че той напускаше леглото си и спеше на голата земя.

Скръбта, породена у него от общото бедствие, се увеличаваше от мъката му по неговото духовно чадо дон Алфонсо. Каноникът обичаше дон Алфонсо като по-малък брат. А ето, лъчезарният рицар и крал му бе нанесъл сега това огорчение. Откак бе започнал своята хроника, дон Родриге се радваше как ще я завърши, описвайки владичеството на своя любим ученик и духовен син; да, той беше намерил вече дори думите, с, които щеше да обрисува същността на Алфонсо: vultu vivax, memoria tenax, intellectu capax — с одухотворено лице, със силна памет, със здрав разсъдък. А ето сега този негов Алфонсо се беше погубил сам по един чудовищен и опасен начин, беше се оплел в най-страшен грях, в един от основните и главни грехове, в третия от смъртните грехове!

Родриге бе задължен да подбуди Алфонсо към истинско разкаяние, защото само то можеше да спаси краля от духовна смърт. Ала Родриге познаваше хората добре, виждаше, че грешникът е упоен от обаянието на своя грях, че всяко увещание би било напразно. Родриге трябваше да се задоволи само да се моли за Алфонсо. Понякога, отдавайки се на убиването на своята плът, му се струваше, че изкупва и част от греха на Алфонсо. Вярно, човек не биваше да дръзва да поема като Спасителя върху себе си греховете на други, каноникът съзнаваше това; и все пак в неговото самобичуване благотворно се прокрадваше и малко такава ерес.

Макар че покаянията, които дон Родриге си налагаше сам, не му даваха нищо повече от чувството за изпълнен дълг, благодатните часове все пак му помагаха да изпитва някаква сладостна, неземна лекота. Тялото му сякаш изчезваше, земното се губеше и той потъваше в строго, чисто блаженство, гдето имаше само дух и бог.

Вече бе изгубил надежда, че ще може да спаси краля от душевна гибел, когато през един такъв час на опиянение всичките му съмнения се разсеяха. Почувствува, че молитвите му са чути. От самите недра на душата му в него се породи увереността, че в подходящата минута бог ще вложи в устата му подходящите думи.

Не се разколеба и тогава, когато в тия дни на истинско упование архиепископът поиска от него отговор:

— Докога ще стоиш и ще гледаш бездейно — нахвърли се върху него дон Мартин — как твоето духовно чадо Алфонсо затъва в тинята?

И още преди каноникът да успее да отговори, продължи:

— Припомни си как Финеес, синът на сина на Аарон, се опълчил срещу човека, блудствувал с мидианитянката.

Каноникът отправи към него замисления си поглед и отговори тихо, почти усмихнато:

— Не мога да си представя, че на бога ще бъде угодно, ако забия копие в тялото на краля, нашия господар, и на доня Рахел.

— Ти много добре знаеш, че думите ми бяха преносни — гневно възрази архиепископът. — Но толкова поне трябва да ти кажа: няма да е зле, ако положиш повечко усърдие.

— Аз се уповавам на бога — каза дон Родриге. — В подходящия миг той ще ми помогне да намеря подходящите думи.

Архиепископът разбра, че би било безсмислено да настоява повече пред Родриге. Впрочем той вече от седмици насам преценяваше дали сам не е длъжен да сочи на краля чудовищното му прегрешение. С неохота се беше решил да предостави тая задача на благочестивия, кротък, едва ли не свят Родриге и сега естествено се ядосваше, че в отговор на мекото си напомняне получава само уклончиви, благочестиви приказки. Затърси предлог да покаже незадоволството си на своя секретар.

Между тях отдавна съществуваше един спорен въпрос. Докато целият християнски Запад, следвайки примера на римския абат Дионисий Малки, водеше своето леточисление от годината на Христовото рождение, испанските духовни князе поставяха началото му с осемдесет и три години по-рано, от годината, през която император Август беше превърнал Иберийския полуостров в една единна държава. Тъй като това различие в датирането създаваше объркване при кореспонденцията с чужбина, дон Родриге правеше опити да пригоди писмата, изготвени в канцеларията на епископа, към изискванията на чужбина. Когато биваше в добро настроение, архиепископът се примиряваше с тая ерес на своя склонен към новаторство секретар, но ядосваше ли го нещо, веднага се намесваше. И така, днес, ни в клин, ни в ръкав, той каза строго:

— С прискърбие виждам, драги мой господарю и брате, че ти си започнал отново да датираш писмата пи по подобие на папската канцелария. Често съм давал пред теб израз на волята си да се съхрани своеобразието на испанската църква. Не съм склонен да се отказвам от права, които са по-стари от правата на папата. В края на краищата моят предшественик тук, в Толедо, е бил посветен в сан от апостол Петър.

Дон Родриге разбираше защо неговият началник подновява с толкова жар старите им разправии относно летоброенето. Без да се впуска в спор, той примирително казва:

— Имай доверие, достопочтени мой отче. С божия милост ще ми се удаде да спася душата на краля, нашия господар.

 

 

Алфонсо стоеше пред свитъка с изповеданието, месузата, която Рахел бе окачила на рамката на вратата към своята дневна стая в Галиана.

— Какво става? — зашита той с лека, незлобива насмешка. — Възнамеряваш ли да правиш още много промени тук, в тоя дом?

— Но, разбира се — отвърна весело Рахел. — „Когато домът е завършен докрай, в него влиза смъртта“ — цитира му тя арабската поговорка.

— Е, хубаво — рече Алфонсо, — един амулет не пречи чак толкова.

Рахел не отговори. Прости му, че в знака на нейната вяра не вижда нищо повече от амулет. Какво разбираше той, който коленичеше пред изображенията на три бога, от единствения и неделимия, незримия бог на Израил? Тя отдавна знаеше, че той бе само рицар и воин, че не тръпнеше в благоговение пред всевишния. Но странно, в нейните очи това не го унижаваше. Колкото и да бе безбожна и пагубна неговата героичност, тя стопляше сърцето й.

Алфонсо от своя страна сега също си даваше сметка за неща, които доскоро бе предусещал само смътно. Може би животът му тук, в Галиана, не бе рицарски, може би изменяше на кралския си дълг: той бе готов да заплати своето щастие с подобна измяна. Да живее с Рахел, ето кое беше смисълът на живота му.

Страдаше дори когато трябваше да се лиши от нея само за минута. Никога нямаше да може да понесе липсата й, той чувствуваше това, знаеше го и то бе ужасно, и то беше истинско блаженство.

И също като него Рахел бе преизпълнена със своето, щастие. Тя не живееше тук, изпълнявайки някаква висша „мисия“. Живееше тук, защото самата тя искаше тъй, защото това я правеше щастлива. А Алфонсо, християнинът, рицарят, варваринът, й беше мил такъв, какъвто си беше. Той беше крал, трябваше да се подчинява на един-единствен закон, на своя вътрешен, кралски глас, и тоя глас имаше право дори когато му повелеше да ослепи човека, който беше заспал, на поета си, или да изравни със земята неприятелския град и да го поръси със сол.

С него, заради него тя се гордееше от неща, които по-рано бяха предизвиквали у нея насмешлива усмивка. Той и разказа за свирепите крале на готите и норманите, които бяха негови предци, и тя се възхищаваше от тях заедно с него. Той хвалеше грубостта и сочността на своя простонароден латински, на своя кастилски, и тя усърдно се стараеше да го учи.

Той се радваше като момче, когато тя употребяваше думи и изрази от неговия кастилски войнишки език. За благодарност сетне намяташе арабския халат, докато тя му разказваше приказки край водоскока. Ала когато го замоли да си обръсне брадата, за да може да види лицето му изцяло, отказа грубо.

— Това правят само йогларите, фокусниците — възмути се той.

Тя не му се разсърди, засмя се. Нямаше отчуждаване между тях, те бяха едно цяло, както през първите дни.

Ала сетне дойде петък и тя се приготви да иде при баща си. Този път Алфонсо не се опита да я възпре; но седеше със сърдито изражение на лицето като обидено дете.

Рахел го напусна със същата неохота както, и преди. Но още по пътя към кастильо Ибн Езра тя почувствува силен копнеж да види баща си; струваше й се, че трябва да подири при него помощ и нови сили.

Когато бе близо до него, тя наистина се чувствуваше по-силна. В Галиана беше само частица от Алфонсо, там тя не бе тя; там се възхищаваше от целостта на Алфонсо и се чувствуваше по-ниско от него поради своята раздвоеност. Близо до баща си знаеше: нейната раздвоеност бе добродетел, беше щастие, макар и опасно.

 

 

Този път Алфонсо не отиде в Толедо; не искаше да вижда около себе си безмълвните, укоряващи лица на своите приближени. Предпочете с болка да изчака Рахел в Галиана.

Но сега, когато тя не бе там, чуждата уредба на дома го гнетеше. Меките разкошни постилки, пъстрите завъртулки и орнаменти, ромонещите водоскоци — всичко всяваше в сърцето му смут.

Застана пред една от еврейските поговорки, изписани на фриза. С добрата си памет успя да възстанови точно думите, които Рахел му беше превела. С тях еврейският бог обещаваше на избрания си народ своята вечна милост и тържеството му над останалите народи. Алфонсо изгаряше от копнеж по Рахел, ала в същото време, застанал пред тоя неприятен, дързък надпис, си каза: свръхестествени са силите, които го караха да страда така по нея. Та нали евреите бяха създания, често избирани с божие съгласие от дявола за неговите цели. „Змия в пазвата, въглен в ръкава“ — мина през ума му. Ето, и Рахел, въпреки волята си, с вещица и той бе омагьосан от нея.

Излезе навън, просна се под едно дърво.

Извика градинаря Белардо, за да побъбри с него. Запита го направо:

— Какво мислиш впрочем за моя живот тук?

Закръгленото, месесто лице на Белардо се превърна в олицетворение на глупаво недоумение.

— Това, което мисля, господарю — отвърна най-сетне той, — не бива нито да казвам, нито да го мисля.

— Както и да е, говори — заповяда нетърпеливо Алфонсо.

— Щом заповядваш да го кажа — отвърна Белардо, — ще го кажа: един такъв безмерно голям грях подобава само на безмерно голям властелин като тебе.

— Продължаван! — подкани го Алфонсо.

— И жалко е — додаде поверително градинарят Белардо, — че всички ние, а може би и ти, господарю, така ще се простим с радостта на сърцата и с най-голямата наслада в живота си.

— Продължавай да говориш спокойно — ободри го кралят.

— През тия няколко месеца — бръщолевеше градинарят Белардо — често си спомням за покойния си дядо. Когато беше в добро настроение, той разказваше за своя велик, свещен поход. Ето как е било то, господарю: когато гръцкият император Алексей замолил по онова време светия отец за помощ за светата земя, описал му в посланието си какъв голям позор трябвало да понася християнството там и как езичниците трошели светите изображения на Спасителя, чупели им носа, ушите, ръцете и краката; описал му още как езичниците мохамедани постоянно злодействували и безчинствували срещу християнските дъщери, като карали при това майките им да пеят, а сетне вършели същото с майките и принуждавали дъщерите да пеят присмехулни романси. Освен това гръцкият император писал, че съвсем независимо от светостта на една такава война, от езичниците можели да се вземат значителни златни съкровища, а пък и жените на Изтока били несравнимо по-красиви от жените на Запада. Това писмо трогнало и разгневило всички християни, а също и покойния ми дядо. Той зашил на гърдите си кръст и си купил един стар кожен колчан и кожен шлем и с милостивото позволение на блаженопочивщия ти дядо поел дългия път. Просто не мога да си представя отде той, старецът, е намерил сили за това; тогава впрочем той е бил много по-млад. Като стигнал най-сетне в светата земя, другите вече били завладели всичко, и богатствата, и земите, и много от тях били вече загинали. Та той дори не могъл да влезе в сражение и нищичко не донесе в къщи. Но все пак това е било най-хубавото в живота му, защото се молил до камъка, на който бил седял самият Спасител, и пил от водата, от която бил пил самият Спасител, и потопил тялото си в светата река Йордан. И когато беше в добро настроение, дядо ми разказваше за това и очите му ставаха като на светец.

Потънал в спомените си, Белардо замлъкна.

— Е? — запита Алфонсо.

— Хубаво би било каза с глуповато замечтан поглед Белардо — и ние да изживеем една такава богоугодна наслада. Какво толкова може да ни се случи във войната с гнусните мохамедани? Ако ни провърви, в ръцете ни ще паднат пари и жени, а пък ако не ни провърви, ще отидем блажено в рая.

— Казано накратко — заключи дон Алфонсо, — ти намираш, че е греховно, дето аз лентяйствувам тук на сянка.

— Опазил ме бог от такива отвратителни мисли за твое величество! — заоправдава се Белардо.

Колкото и да бяха нелепи, приказките на неговия хитроумен градинар все пак накараха Алфонсо да се позамисли. Всички чувствуваха, че той занемарява своите рицарски и кралски задължения, че се „изнежва“ тъй, както древните герои Херкулес и Антоний, а също и европейският рицар Самсон с неговата Далила. Той не издържаше в замъка, прекарваше цялото си време в градината, дори спеше под открито небе и сънят му бе неспокоен.

Ала щом се завърна Рахел, отново го завладя предишното очарование. Арабският дух на дома вече не го отблъскваше. Хубав беше животът в Галиана, никога не бе водил по-добър. Изумен от своето щастие, той се смееше като младеж. Някакво весело упорство се бе зародило в него. Ако се изнежва, значи, така му се харесва, значи, го иска самият той и никой няма право да идва при него и да му дрънка празни приказки за грях и за разкаяние.

Невъзможно е да произлиза от сатаната едно толкова възвишено щастие, каквото му дарява Рахел. По-скоро обратното — господ го дарява с особена милост, понеже е крал и това любовно блаженство е още едно доказателство за неговата благосклонност. Той беше дон Алфонсо, Alfonsus Rex, осмият, който носеше това име. Той отговаряше за постъпките си. Той живееше с Рахел, защото такова бе божието внушение и такава бе неговата кралска воля.

Когато на следния петък тя се приготви да иде при баща си, той каза:

— Не искам да се промъкваш тайно в моята столица. Не искам да се крие дамата, която си е избрал крал Алфонсо.

Тя се разпореди да я отнесат до Толедо с открита носилка. А самият той призова в Ла Галиана свита и яхнал коня си, тържествено се отправи нагоре към града и към своя замък.

 

 

Пажът Аласар имаше към краля една молба. Оръженосецът Санчо се беше присмял на любовното му служене към доня Хуана и той искаше да призове Санчо на двубой. Почтително замоли краля за милостта да го повиши Ecuyer, за да бъде в състояние да изпрати поканата.

Молбата на момчето бе основателна; той бе изслужил вече повече от обичайния срок без каквито и да било простъпки и имаше право да очаква, че кралят ще му даде желаното звание. Но един евреин не можеше да бъде направен току-тъй оръженосец.

— Ти си надарен с всички добри качества, необходими за един рицар, мой Аласар — отвърна кралят приветливо след кратко размишление, — но тук, у нас, е така — ние имаме само християнски рицари.

Момъкът се изчерви.

— Известно ми е — каза той. — И преди да помоля твое величество за тая милост, аз основно проверих съвестта си и прецених всички доводи, „за“ и „против“. Готов съм да стана християнски рицар.

Алфонсо бе изненадан, объркан. Хиляди, десетки хиляди евреи се бяха оставили да ги избият само за да не се откажат от своята вяра, а ето, това момче идваше, непринуждавано и неубеждавано от никого, и искаше да се отрече от вярата си.

— Говори ли с баща си? — запита той и му стана неловко.

— Не — отвърна без колебание Аласар и упорито добави: — Никой не ме е убеждавал и никому не ще позволя да ме разубеждава.

Смущението на Алфонсо се разсея. Значи, животът в кастилския двор, в неговия дворец, беше помогнал на този младеж да види светлината. И внезапно в ума на краля възникна мисълта, която той никога досега не бе Дръзнал дори да помисли, представата, че светлината На истината може да озари и неговата скъпа любима. Та нима тя не беше разбрала и оценила рицарския дух у него, войнственото, което преди бе тъй чуждо на нейното сърце? А самата мисъл, че може да му бъде съдено да спечели Рахел за правата вяра, придаваше нов, ярък смисъл на тяхната връзка и лишаваше страстта му от греховност. Толкова необуздана бе радостта му, че той с мъка успя да отговори спокойно на Аласар.

— Това, което ми съобщаваш, моето момче, е голяма радост за мене. Но аз не съм богослов и не знам какво трябва да се стори, преди да те допуснат до тайнството на кръщението. Ще говоря с дон Родриге.

Посъветван тъй благосклонно от самия бог, той реши най-сетне да поговори със свещеника и за своите собствени дела. Доброволно, още преди да отвори дума за молбата на Аласар, той призна пред Родриге колко дълбока е връзката му с Рахел.

— Не ми казвай, достопочтени отче — продължи да говори той поривисто още преди каноникът да успее да го предупреди и да го съветва, — не ми казвай, че тази страст е греховна. Ако е грях, то този грях е добър, блажен, и аз не се разкайвам за него.

И пламенно заключи:

— Обичам тая прекрасна жена повече от всичко в света и всемогъщият, който е допуснал да стане това, ще ми го прости.

Отначало, когато Алфонсо започна да говори с него, дон Родриге бе изпълнен със смирена благодарност, че бог бе трогнал сърцето на грешника. Ала много скоро, осъзнавайки до каква степен беше обезумял кралят, радостта му се превърна в ужас.

— Ти говори много — каза той тъжно, когато дон Алфонсо бе свършил, — искаш да ме изпревариш и да ми попречиш да ти кажа справедливите строги думи. Но в душата си знаеш всичко, което съм длъжен да ти кажа аз, и го знаеш отдавна и по-добре, отколкото бих могъл да ти го кажа.

Алфонсо видя угриженото му лице и тихо запита:

— Изгубил ли съм божията милост, отче? На вечно проклятие ли съм осъден?

Но тъй като каноникът му отвърна само с угнетено мълчание, в чувствата на Алфонсо отново настъпи обрат.

— Добре — каза лекомислено той. — Тогава ще приема пътя към проклятието!

И продължи да пита предизвикателно:

— А къде са отишли дедите на моите деди, кралете, които не са възприели учението на Христа? Аз зная къде са те. Нека бог ме изпрати при тях!

Благ, въпреки цялото си отчаяние, Родриге се опита да го опомни:

— Не затъвай още по-дълбоко в греха чрез такива богохулни шеги, сине мой! В най-съкровените кътчета на сърцето си ти не вярваш и йота от тия езически брътвежи. Нека по-добре да обмислим смирено какво бихме могли да сторим за душата ти.

С младежка усмивка на уста кралят го замоли:

— Не скърби прекалено много, достопочтени татко и приятелю мой. Милостив е бог и няма да накаже толкова страшно мен, клетия грешник. Повярвай ми. Бог ми изпрати знамение.

И той му разказа за Аласар.

Каноникът го изслуша с най-голямо внимание и неговата печал се поразсея. Той знаеше колко закоравели в своята високомерна мъдрост и заблуда са обитателите на кастильо Ибн Езра, самият той никога не би се опитал да смекчи сърцето на един Ибн Езра, а ето, за този дон Алфонсо — той бе наистина благословен от бога — беше достатъчно само да приеме момчето в замъка си, за да обърне сърцето му към благия Спасител! Такава заслуга изкупваше много светотатства.

Алфонсо видя колко развълнуван бе дон Родриге и с приветлива доверчивост разкри пред него и последното кътче на своето гордо сърце.

— И кралят, както свещенослужителят — каза той, е дарен от бога със съкровени знания, недостъпни за другите люде. Аз зная: бог ми изпрати тази великолепна жена, за да я пробудя и да спася душата й.

Колкото и да бе огорчен от високомерието на Алфонсо, каноникът все пак съзна, че в тия думи имаше зрънце истина. Неведоми бяха божите пътища. Може би от страстта, в която се беше оплел кралят, няма да поникнат издънки на гибел, а на благослов.

Така или иначе, засега дон Родриге се намираше пред тежка задача. Честното намерение на Алфонсо да спаси душата на доня Рахел не освобождаваше каноника от задължението да му забрани плътската връзка с нея. Ала той знаеше, че кралят няма да се подчини на такава забрана.

— Добро е намерението ти, господарю и сине мой — каза той, — да спечелиш доня Рахел за църквата, но не мога да ти позволя толкова леко изкупление.

— Какво още трябва да сторя? — запита с едва доловимо нетърпение дон Алфонсо.

Вътрешно разгневен от своята слабост, дон Родриге го, посъветва:

— Откъсни се за известно време, за две седмици или поне за седмица от всичко светско. Оттегли се в някоя духовна обител в твоята страна, вглъби се в себе си и чакай, докато чуеш божия глас.

— Много изискваш от мен — каза Алфонсо.

— Изисквам от теб по-малко, отколкото съм задължен — отвърна дон Родриге. — Трудно ми е да изисквам пълната мяра от своя любим син.

 

 

Раби Товия, който живееше в дома на дон Ефраим, прекарваше по-голямата част от времето си сам в своята стая, постеше, молеше се, вдълбочаваше се в светото писание. Всеки миг, учеше той, използуван по друг начин, а не за вглъбяване в господа и неговото откровение, е похабен и изгубен напразно.

Многобройните страдания, които се бяха струпали върху него и неговата община, бяха направили раби Товия строг и фанатичен. На най-тежки изпитания го беше подложила тая, последната година. Когато крал Филип Август прогони евреите от Париж, той заедно със събратя от своята община бе избягал в Бресюр Сен. Ала сетне маркграфинята Бланш възобнови едикта, въз основа на който на разпети петък като възмездие за мъките на Христа трябваше да се ударят публично плесници на някой представител на еврейството, и общината бе настояла раби Товия да се оттегли, докато е време, тъй като имаше вероятност властите да изберат за това унижение него.

През време на отсъствието му кралят бе предприел оня кратък, ужасен наказателен поход срещу евреите от Бре, при който жената на раби Товия бе изгорена, а децата му — тикнати в манастир. Тук, в Толедо, раби Товия бе говорил винаги само за страданията на всички, никога за своите собствени, бе забранил и на ония, които знаеха съдбата му, да говорят за нея и затова евреите в Толедо едва след време и постепенно научила за участта, която го бе сполетяла.

Обаче уединен в самотата на своята стая, раби Товия често размишляваше за събитията в Бре и непрестанно го овладяваха нови и нови съмнения дали бе постъпил правилно, като се беше подчинил на настояването на общината и бе напуснал града. Ако беше останал, готов да поеме всички унижения върху себе си, щеше да му бъде дарена милостта да отдаде заедно с жената и децата си своя живот за славата на божието име.

Открай време покаянието и самобичуването се бяха стрували на раби Товия върховен дар от господа; той не можеше да си представи по-достоен венец на земното съществуване от мъченичеството, от самопожертвованието, от акедата. Според него смъртен грях извършваше онзи, който, узнал за приближаването на кръстоносци, изписва пред дома си или зашива на дрехата си кръст.

— Ако разбойниците — учеше той, — поискат от вас да им предадете един мъж, за да го убият, или една жена, за да се поругаят с нея, по-добре е да се оставите да избият всички ви, отколкото да се съгласите. И проклет е оня, който, за да спаси живота си, стане идолопоклонник. И той ще остане навеки проклет дори ако само след седмица се завърне в съюза на Израил.

— Най-прекрасният венец — учеше той — е смирението, най-достойната жертва — съкрушеното сърце, най-голямата добродетел — предаността. Когато осмиват и публично бичуват смирения, той благодари на всемогъщия за наказанието и дава в сърцето си обет да се поправи. Той не се бунтува против ония, които му правят зло, прощава на своите мъчители. Непрестанно мисли за деня на своята смърт. Ако му се отнеме най-скъпото — жената и детето, — той се прекланя смирено пред справедливостта на провидението. Ако враговете поискат да го принудят да се отрече от своята вяра, той с радостно смирение жертвува живота си. Не роптайте, виждайки благоденствието и надменността на езичниците; божите пътища са изпълнени с милост, при все че целта им остава незрима в продължение на десетилетия и столетия.

Такава всеотдайна преданост не винаги се удаваше леко на раби Товия, неговото сърце беше буйно. Не бяха малко евреите, излели своята омраза против ония, които ги преследваха, в яростни стихове, изпълнени с укор и гняв срещу „разбойниците и степните вълци“, срещу техните „разпнати идоли“ и срещу „помията на кръщението“. И неизмерима беше скръбта, вопли звучаха в молитвата за отмъщението.

„Справедливи господи — ехтяха пронизително тия стихове, — не забравяй проляната кръв! Не допускай тя да остане покрита с пръст! Подложи на съд враговете ми, тъй както са обявили твоите пророци! Нека ръката ти низвергне моите неприятели в долината на Йосафат!“

Тия поети насочваха своите обвинения и срещу самия бог:

„Кой си ти, господи, чийто глас не се чува? Защо позволяваш да богохулствува и да ликува отново Едом? Езичниците нахлуха в твоя храм, а ти мълчиш! Есав се присмива над децата ти, а ти немееш! Яви се, стани и нека проехти гласът ти, най-неми сред немите!“

Когато четеше такива стихове, в сърцето на раби Товия неволно закипяваше гняв. Ала той тутакси се разкайваше:

— Нима глината бива да каже на грънчаря: „Какво вършиш?“ — ругаеше се той сам и озлоблението му срещу самия него ставаше още по-фанатично.

Вярващите го смятаха за пророк. И наистина, когато уединен в самотата на своята стая, се вдълбочеше във великата книга, понякога му се явяваха чудни видения и дарба да претвори видяното в думи. Съзираше тогава благочестивите, изповядващите истинната вяра, да седят в градината на Еден, озарени от божия светлина, и виждаше нечестивците да горят в пещите на геената, ада, и той ги разпитваше, и тия от петия, най-страшния кръг, отговаряха: „Тъй става с нас, защото приживе отрекохме Адонай и се покланяхме пред разпнатия.“ И му казваха, че сега трябвало да горят дванадесет месеца, докато загинат и душите като телата им; тогава адът щял да изригне пепелта им, а вятърът — да я отвее под ходилата на праведниците. И той се виждаше посред нощ в синагогата, и там бяха събрани мъртъвците от последните седем години; ала сред тях като смътни сенки блуждаеха и ония, които трябваше да умрат през следната година. И когато, затворил очи, седеше над свещените книги, той бродеше по улиците на града Париж и на града Толедо и виждаше хора, които познаваше, и виждаше, че те нямат сенки, и знаеше: близък, страшен край беше определен за тях. Не без удовлетворение виждаше той, че сред тия люде, лишени от сянката си, е и Йеуда Ибн Езра, онзи мешумад, който беше отдал дъщеря си на блудство с езическия крал.

По това време от франкските евреи се получи нова, лоша вест. Точно както раби Товия бе предвидил, някои от могъщите графове и сеньори бяха последвали примера на франкския крал; ограбваха своите евреи и ги прогонваха след това от земите си. Раби Товия чу и прочете, а сетне стана и отиде при парнаса Ефраим.

Колкото странен и непонятен да се струваше на Ефраим нашият господар и учител Товия, той неволно се поддаваше на чара, излъчван от невзрачната, безлична и все пак обхваната от вътрешен огън същност на този човек. И сега, когато противно на своите навици отиде при него, парнасът зачака със страх и същевременно с нетърпение какво ще му каже той.

Ала раби Товия само му заяви с обичайния си тих глас, че възнамерявал да напусне Толедо и да се завърне при своите евреи. Заплахата нараствала и той вече не вярвал, че от Толедо ще се помогне на заплашените. Бежанците не бивало да остават дълго на франкска земя и тъй като границите на Сефарада били затворени за тях, смятал да ги отведе в Германия, отгдето дошли дедите им.

Сложни, противоречиви чувства се надигнаха в душата на Ефраим. Все повече ставаха ония, които надаваха вик за помощ, и за алхамата би било истинска благодат, ако се избавеше от тия гости, защото колкото се увеличаваше броят им, толкова по-голяма опасност носеха те. Ала смътно и неясно бе бъдещето, което очакваше тия бежанци в Германия. Императорът Фридрих сигурно щеше да ги допусне да се настанят в земите му; но никъде още евреите не бяха преследвани тъй жестоко, както навремето в немските земи, а императорът бе потеглил в поход на Изток; достатъчно ли бе името му, за да ги закриля?

Раби Товия знаеше всичко това не по-зле от самин него. Но в своя необуздан верски фанатизъм той не само не се страхуваше от мъките и изпитанията, които можеха да сполетят неговите братя, а дори се стремеше към тях. Не следваше ли той, Ефраим, да разубеди раби Товия?

И понеже парнасът мълчаливо размишляваше, раби Товия продължи:

— Казвам ти го открито: радвам се дори, че тоя човек Йеуда Ибн Езра не ни дава помощта, обещана от него. Гнетеше ме мисълта, че помощ за нас ще дойде от един мешумад, принесъл невинността на своята дъщеря в дар на един идолопоклонник. Не искам парите му, нито помощта му. Писано е: „Не внасяй в божия дом платата, получена от блудство!“

Тихият, еднообразен глас, с който раби Товия изговори тия думи, още повече подчерта омразата и презрението, скрити в тях. В себе си Ефраим почувствува задоволство, че собствената му неприязън към Йеуда се подкрепя сега и от порицанието на праведника; но той бе справедлив, защити Ибн Езра:

— Ако някой от нашите братя в Западния свят има сили да ви помогне — отвърна той, — този човек е дон Йеуда, а в най-добрата му воля не може да има съмнение. Почакай още съвсем малко, господарю и учителю мой. Не отказвай поради нетърпение и строгост убежището, което твоите преследвани братя могат да намерят в благодатна Кастилия!

Раби Товия вече сам се разкайваше, че бе позволил на гнева да надделее у него. Съгласи се да потърпи още малко.

 

 

Дон Йеуда бе угнетен. Измъчваше го мисълта как ли гледат толедските евреи на него и дъщеря му. Нима не би трябвало да се отвращават?

Измъчваше го и грижата по Аласар. Наистина момчето не бе говорило с него за намерението си да премине към християнството, ала Йеуда съзнаваше, че синът му завинаги е изгубен за истините на еврейското учение и арабската мъдрост. И за това беше виновен той. Вместо да държи настрана сина си от опасния дворец на тоя рицар и воин, сам го бе тикнал там.

Вина, вина! Тежка вина бе стоварил на плещите си той!

Беше се перчил с високото си призвание. Беше се заблуждавал сам, че е пожертвувал дъщеря си за слава на бога. Ала бог бе отхвърлил жертвата му, с всеки изминал ден това ставаше все по-ясно. Очаквал бе, че връзката между Рахел и Алфонсо ще му помогне да засели франкските бежанци в Кастилия; вместо това тая близост забавяше спасителното дело, може би дори щеше да го осуети напълно. Кралят го избягваше, Йеуда не го беше виждал цяла вечност, не можеше дори да му каже молбата, която изгаряше сърцето му.

В такова състояние на духа бе Йеуда, когато парнасът Ефраим отиде при него. Той смяташе за свой дълг да го извести за намерението на раби Товия.

Дон Йеуда бе дълбоко засегнат. Този Ефраим Бар Абба винаги се беше съмнявал в него и сега имаше право да тържествува и грубо да заяви в лицето му, че и раби Товия смяташе за празна приказка обещанието, което бе дал да създаде в Кастилия убежище за преследваните чада на Израил. Вместо да чака напразно него, раби Товия предпочиташе да отведе своите франкски евреи в опасната Германия. И не идваше дори да му го каже сам. Праведникът бягаше от него като от чумав.

— Зная — каза той горчиво и пламнал от срам, — че раби Товия ме презира с цялото си строго, благочестиво, непристорено сърце.

— Ти накара нашия господар и учител Товия да чака твърде дълго — отвърна дон Ефраим. — Понятно е, че сега той се опитва да намери спасение другаде. Зная, че обещанието ти беше искрено, но боя се, че при това начинание божията благословия не е с теб.

Йеуда кипна, загдето Ефраим го укоряваше така открито за неговата самонадеяност. И гневът му помогна да стане находчив.

— Оказа се, че за да издействувам тая привилегия, ми е необходимо повече време, отколкото сам бях очаквал — каза той, — и не се учудвам, че ти си паднал духом. Но не забравяй колко внезапно и зле се промениха нещата. Когато направих предложението си, ставаше дума за хиляда и петстотин или най-много две хиляди преследвани. Сега те са пет или шест хиляди души. Разбирам и двоумението ти: дали бива да се допуснат в страната толкова много просяци.

Той замлъкна за миг, вгледа се в лицето на Ефраим и продължи:

— Но струва ми се, че намерих разрешение на въпроса. Когато прекрачват границата, бежанците чисто и просто не бива да бъдат просяци. Ние трябва да ги снабдим с пари още от самото начало. Струва ми се, че около четири златни мараведи на човек ще бъдат достатъчни.

Ефраим го гледаше втренчено и с недоумение.

— Ти говориш за шест хиляди бежанци! — избухна той с тънкия си глас. — Откъде ще вземеш парите?

Йеуда отговори любезно:

— Имаш право, самичък аз не бих могъл да ги набавя. Но половината от тая сума, около дванайсет хиляди златни мараведи, поставям на разположение аз. За остатъка ми е необходима твоята помощ, господарю и учителю мой Ефраим.

Ефраим седеше пред него дребен, сякаш потънал в многото си топли дрехи. Дръзките мечти и планове на Йеуда го изпълваха с неволно възхищение, удовлетворяваше го и това, че горделивецът се виждаше принуден да прибегне към неговото съдействие. Но как да му помогне? Дванадесет хиляди мараведи! След огромните суми, отпуснати в подкрепа на преследваните, алхамата не можеше да събере още толкова много пари. И така, значи, раби Товия ще поведе благочестиво и безразсъдно своите франкски бежанци към Германия и към тяхната гибел.

Но не можеше така! Дон Ефраим не биваше да допусне това! Тогава не би имал вече нито една щастлива минута. Той трябваше да помогне на Ибн Езра! Трябваше да изстиска тия пари от алхамата.

А може би впрочем — една малка, греховна надежда се зароди в ума на Ефраим, — може би в края на краищата планът на Йеуда все пак ще се провали. Тоя фокусник, престъпник и пророк си въобразяваше, че може да получи всичко от езическия крал, защото му бе отдал за разврат дъщеря си. Ала зле познаваше християните и техните крале той, главозамаяният.

Деловито, с едва доловима насмешка дон Ефраим уточни:

— И така, ако алхамата се задължи да набави необходимия остатък от сумата, ти гарантираш, че ще издействуваш привилегията за заселването на шест хиляди франкски бежанци. Добре ли те разбрах?

Йеуда също така деловито потвърди:

— За шест хиляди бежанци, франкски евреи, трябва да се съберат по четири златни мараведи на човек. Аз от моя страна ще доставя дванадесет хиляди мараведи. Ако алхамата обещае остатъка, тогава аз се задължавам да издействувам кралски едикт, с който ще се разреши на бежанците да се заселят в Кастилия.

Сурово и безпощадно дон Ефраим запита още:

— А в какъв срок, господарю и учителю дон Йеуда, се задължаваш да издействуваш едикта?

Йеуда го погледна яростно. Нагъл бе тоя Ефраим Бар Абба. За пръв път се случваше Йеуда да не сполучи в нещо и ето, всички ставаха нагли. Ала веднага си каза, че алхамата има право да се държи с него като с неизправен длъжник; бе обещал и не бе удържал обещанието си.

Но той не е банкрутирал още. Може би, ако събере всичките си сили за едно последно, огромно напрежение, бог ще приеме жертвата му и ще сломи злата воля на краля.

С внезапна решимост той се изправи, даде знак с ръка на дон Ефраим да остане на мястото си, отиде в библиотеката, извади от шкафа един свитък от светото писание, разгърна го, потърси, сложи ръка върху търсения стих и каза тихо, но страстно:

— Тук, в твое присъствие, господарю и учителю мой Ефраим Бар Абба, аз се кълна: преди да премине празникът на шатрите^[1], ще издействувам от крал Алфонсо Осми привилегията, която ще дава право на шест хиляди франкски евреи да се заселят тук, в тая страна Сефарад.

Дълбоко смутен, Ефраим беше станал. Йеуда със същата ярост в гласа настоя:

— А сега ти, достопочтени свидетелю, вземи си бележка какво обещах и прочети изреченията от писанието, както трябва да стори свидетелят!

И Ефраим се надвеси над свитъка и зачете, изговаряйки думите с пребледнели устни:

„Ако дадеш клетва за нещо, не бива да се бавиш да я изпълним; защото тъй ще иска от теб господ, богът твой, и грехът върху тебе ще падне. Каквото е излязло от устните ти, си длъжен да изпълниш и да сториш така, както си се заклел!“

И Йеуда каза:

— Амин, тъй да бъде. И ако не издействувам това, за което сега дадох клетва, тогава ти ще обявиш пред всички голямото отлъчване за мен!

И Ефраим каза:

— Амин, тъй да бъде!

 

 

Алфонсо прекара времето, което му бе определено за вглъбяване в себе си, в обителта за каещи се в Калатрава. Направи опит да се убеди сам колко осъдително е било поведението му в Ла Галиана, направи опит да се разкае. Ала не се разкайваше, радваше се за онова, което бе сторил, и знаеше, че ще продължи да го върши. През мирните дни на манастирското уединение у него само укрепна младежката жизнерадостна упоритост, която бе противопоставил на загрижеността на йон Родриге. Не адски огън, а божия благодат бе това, което го изгаряше, докато копнееше за Рахел. И тая божия благодат ще спаси душата му, сигурен беше в това.

С подобни чувства той се завърна в Толедо. Ала с някакъв странен порив за покаяние, сякаш можеше да навакса тъй пропуснатото в манастира, си наложи да остане и тоя ден в Толедо, та да се върне в Галиана едва на следната вечер.

Усърдно се зае с държавни дела, радостен, че те изискваха цялото му внимание.

Дон Педро Арагонски беше събрал внушителна войска, за да нахлуе в най-близко време в мюсюлманските владения, в земите на Валенсия. За топа съобщи на Алфонсо архиепископът. Дон Мартин бе посрещнал със задоволство новината, че на каноника се е удало да склони краля към уединение в манастир, за да се вслуша в гласа на всевишния и сега трябваше да се очаква, че дон Алфонсо ще се вслуша благосклонно и в едно духовническо назидание. Със силни слова архиепископът му даде да разбере какъв ярък позор пред очите на целия християнски свят ще бъде, ако сега, когато Арагон встъпи в свещената война, най-великият крал на Полуострова продължи да бездействува.

Сетне, неочаквано и за изумление на дон Алфонсо, той започна да възхвалява йоглара Хаун Веласкес. Обикновено църквата намираше само думи за укор за недостойното изкуство на тия народни певци. Ала Хаун Веласкес беше спечелил дотолкова сърцето на архиепископа, че той го беше повикал да пее и да свири в неговия архиепископски дворец. Дон Мартин смяташе, че и за дон Алфонсо ще бъде удоволствие да чуе как Хуан. Веласкес възпява на сочния си кастилски език подвизите на Ролан и Сид, да не говорим за акробатските способности на този артист.

Дон Алфонсо нареди да повикат йоглара. Да, дон Мартин беше прав: простите, изразителни романси проникнаха до сърцето му.

Мечът не биваше да ръждясва повече. Алфонсо заговори на своя стар, искрен дон Манрике, че сега най-сетне е решил да нападне.

С не по-малко нетърпение от своя господар, краля, жадувал за тоя момент и той — отвърна му първият министър. Но когато сеньор ескриваното изчислил по негова молба колко ще струва войната, надеждите му за похода се изпарили. Дон Йеуда си служел с арабски цифри и той, Манрике, привикнал с римските, трудно разчитал арабските, които впрочем църквата не признавала. За съжаление обаче сумите, с които трябвало да се борави, били толкова големи, че не можело да се мине без арабски цифри.

— Би трябвало сам да обсъдиш с твоя ескривано какво ще струва войната срещу халифа, господарю — посъветва го дон Манрике.

През цялото време дон Алфонсо беше изпитвал известна боязън, но същевременно и леко щекотливо желание да се срещне с бащата на Рахел. Сега, когато дон Манрике спомена името на Йеуда, той се реши да го повика.

По същото време, когато изпрати херолда в кастильо Ибн Езра, той изпрати вест и на доня Рахел в Ла Галиана, една съвсем кратка вест на арабски, латински и кастилски:

До утре, до утре, до утре.

Получавайки призива на краля, Йеуда си отдъхна с облекчение. Каквото и да донесеше тая среща, щеше да бъде по-добро от чакането.

Стояха един срещу друг и всеки съзираше промени в лицето на другия. Йеуда търсеше и намираше в лицето на варварина черти, които биха могли да привлекат неговата Рахел, а кралят смутен съзираше в образа на евреина черти, които му напомняха за неговата любима.

— Струва ми се, мой ескривано — започна дон Алфонсо с малко принудена бодрост, — че благодарение на твоята грижовност ние сега хубавичко благоденствуваме и по-добро от това изобщо не може да се желае. И така, аз най-сетне искам да започна войната. Ти беше преценил, че ще бъдат необходими двеста хиляди мараведи. Може ли да ги получа?

Дон Йеуда бе подготвен, че ще трябва да изслуша и да отхвърли най-различни глупави приказки, преди да си позволи да пристъпи към своето голямо дело. Ето защо той отговори спокойно:

— Можеш да ги получиш, господарю. Но тогава не ставаше дума за поход срещу халифа, а срещу Арагон.

Може би — макар и да не го признаваше пред себе си — това възражение на неговия министър беше добре дошло за краля. Но той продължи да настоява на своето:

— Нима ако Арагон се осмелява да нападне, аз не бих могъл да сторя същото?

Йеуда възрази:

— Твоят августейши братовчед от Арагон не е подписвал примирие с емира на Валенсия.

Алфонсо мрачно отговори:

— За човека, който допринесе толкова за това нечестиво примирие, би било по-добре да не ми напомня за него.

Лицето на Йеуда остана безизразно.

— Фактите — каза той — си остават факти, независимо от това, дали ги изговаряме, или не. Пък и аз не смятам за вероятно дон Педро да се впусне във войната. Моят братовчед дон Йосеф Ибн Езра е достатъчно смел, за да каже на своя крал и някои неприятни истини. Той ще му напомни, че халифът възнамерява всеки момент да се завърне от Изток в своята столица и че ако Арагон нападне, той навярно ще се прехвърли в Андалусия. Докато е сам, Арагон не може да предприеме похода. А също тъй и Кастилия.

Стиснал здраво устни, дон Алфонсо седеше със смръщено чело. Всеки път се сблъскваше със същия, неизменно същия довод. Войната не беше възможна, докато не се постигнеше примирието с арагонския хлапак.

— Зная, господарю — каза с настойчив глас Йеуда, — колко много жадува сърцето ти за този поход. Нека твое величество ми повярва, че ние с братовчед ми дон Йосеф непрестанно обмисляме как може да се постигне истински мир между нашите августейши монарси.

Недоволството на краля нарасна още повече. Никой Ибн Езра не можеше да постигне примирение с Арагон. Евреинът знаеше това не по-зле от него. Дали не му се присмиваше?

Йеуда прочете недоволството по лицето на краля. Сега не бе благоприятен момент да го моли за допускането на бежанците. Ала той бе дал свята клетва и като мрачен призрак пред него се мяркаше отлъчването му, срокът бе кратък. А можеше ли да знае кога ще види пак краля? Трябваше да говори.

И заговори.

Гневно го слушаше Алфонсо. Ето че лисицата показваше истинския си лик.

— Нали уж до преди малко ме уверяваше, че искаш да ми помогнеш да започна най-сетне моята свещена война? А ето, сега настояваш да допусна в страната си твоите евреи. Казвам ти го направо в хитрото лице: ти искаш да ми попречиш да започна войната. Правиш всичко, за да я осуетиш. Искаш да ми попречиш да се разбера с оня арагонски хлапак. Насъскваш ме срещу Арагон, а братовчед ти насъсква Арагон срещу мене. Вие пълзите, лъжете и мамите като истински лихвари, търгаши и евреи, каквито и сте!

Кралят не крещеше, произнасяше думите тихо и тъкмо това ги правеше още по-заплашителни.

„Все пак не биваше да говоря — помисли си Йеуда. — Но не, трябваше да говоря. Дал съм клетва пред небесата, не мога да не я изпълня.“

Отчаяно каза:

— Несправедливо огорчаваш мен, господарю, а също й братовчед ми. Ние правим всичко, което е по силите ни. Но силите ни наистина не са големи.

И още по-смело продължи:

— Зная кой може да постигне повече: твоята съпруга, кралицата. Тя е по-умна от всички ни. Иди при нея. Замоли я да се заеме тя да склони към примирение августейшия дон Педро.

Кралят не спираше да снове из стаята.

— Много си дързък, сеньор ескривано — подхвърли той и пониженият глас вече не прикриваше яростта му.

Йеуда с безумна смелост — нямаше какво повече да изгуби — продължи:

— Но дори ако твоята съпруга, кралицата, успее да осъществи примирението, и на нея ще трябват месеци. Прости на плиткия ми търговски мозък, господарю, ако не разбира защо да не използуваме тия месеци, за да приберем в страната си бежанците. Те имат ръце и глави, които могат да допринесат голяма полза за нас. Земите ти, господарю, все още са опустошени от многото войни. Ти би трябвало да не се лишаваш от тия ценни поселници. Много те моля, господарю, не отхвърляй с бърза ръка разумните ми доводи. Претегли ги. Обмисли ги.

Дон Алфонсо чувствуваше желание да прекрати тоя досаден разговор. Може би евреинът беше прав, много вероятно бе да е прав, и кралят беше готов вече да отстъпи. Ала сетне премисли; дързост на евреина даваше не основателността на аргументите му, а нещо съвсем друго.

— Основанията ти може да са разумни — каза раздразнено той, — но срещу тях има не по-малко основателни възражения, и ти ги знаеш.

Йеуда се готвеше да отговори нещо. Но Алфонсо необуздано го изпревари.

— Не желая да чувам нищо повече! — викна гръмко той.

Ала след това зърна бледото, смутено лице на евреина, спомни си за дъщерята на човека с това лице и бързо добави:

— Не се обиждай, ще обмисля всичко, не само възраженията, а и твоите доводи.

И с предишната принудена веселост приключи:

— А няма да забравя и благоденствието, което дължа на теб.

Разделиха се, кралят цял изпълнен с милост, евреинът — с престорено смирение и престорена увереност, и двамата изпълнени с недоверие.