Лион Фойхтвангер
Испанска балада (16)

Трета глава

Откакто бе получил новината за смъртта на крал Хенри, дон Йеуда Ибн Езра знаеше: сега вече само след няколко седмици, ако не и след няколко дни, щеше да избухне голямата война с мюсюлманите, заради чието осуетяване той бе изоставил Севиля и предишния си живот. Сега вече чудовищното колело се приближаваше насам неудържимо. Халифът ще доведе войските си Андалус, неизбежни поражения очакваха Алфонсо и гражданите на Толедо няма да винят за тях краля, а него, Йеуда, и евреите. Ще се повтори и тук онова, на което бе станал свидетел през детските си години в Севиля. И целият гняв на Едом ще се стовари върху шестте хиляди франкски бежанци, които той бе довел в Кастилия.

Как бе тържествувал, когато успя да се добере с хитрост до тая привилегия за тях. Беше изглеждал в собствените си очи като окер-арим, като човек, който може да мести цели планини. А сега още по-големи злини ще сполетят неговите заселници тук, отколкото биха ги сполетели дори в Германия. Струваше му се, че вижда вперени с презрение в себе си благочестивите, фанатични очи на раби Товия.

Вести от Англия увеличиха страха му. По случай коронацията на Ричард една еврейска делегация, възглавявана от Аарон от Линкълн и Барух от Йорк, също бе поднесла дарове в Уестминстерската катедрала и бе поискала да замоли новия крал да потвърди стародавните привилегии на евреите. Но евреите не били допуснати в храма, пръснал се слух, че кралят предоставя живота и имота им на своя верен народ от Лондон. Предвождана от кръстоносци, тълпата се втурнала да граби домовете на евреите, да измъчва самите тях, отвлякла мнозина в църквите, за да ги покръсти, и избила ония, който се съпротивявали. Същото се случило в Норич, в Лин и Стамфорд, в Линкълн и Йорк. Аарон от Линкълн успял да избяга жив от Лондон само за да загине при безредиците в Линкълн. Барух от Йорк се съгласил да приеме кръщението. На следния ден крал Ричард го запитал християнин ли е сега вече и в сърцето си. Барух му отвърнал, че искал само да си спаси живота, но че в сърцето си е останал евреин.

— Какво да правим с тоя човек? — запитал Ричард кентърбърийския архиепископ.

— Щом като не желае да служи на бога — отвърнал намръщено прелатът, — да остане тогава в името божие на служба у дявола.

Тъй Барух се върнал в Йорк като евреин; ала там бил убит заедно с цялото си семейство.

„Ако такива неща са могли да се случат в разумната Англия — разсъждаваше Йеуда, — какво ли би могло да се случи тук, в Кастилия, когато народът бъде насъскан след някое поражение?“

Дон Ефраим се яви при Йеуда. Съобщи му, че граф де Алакала се обърнал към него с молба за заем, срещу залог на имота, но той му отказал.

— Задлъжнял е до шия — обясни Ефраим, — разточителствува, войната вероятно ще го разори напълно и имотите му ще паднат евтино в ръцете на неговия кредитор. При все това аз отказах да дам заем на Алкала̀; защото всеки евреин, който извлича изгода от бедственото положение на кръстоносците, създава врагове и на себе си, и на цялото юдейство. Предполагам, че сега графът ще се обърне към тебе.

— Благодаря ти за уведомлението и за съвета — отвърна Йеуда неопределено.

Ефраим имаше и още едно, по-важно съобщение. Алхамата бе решила да постави на разположение на краля спомагателен отред от три хиляди души.

Йеуда се почувствува жестоко уязвен. Значи, смятаха го вече дотолкова изгубен и безпомощен, че в такива тежки минути алхамата взимаше решения, без да се допита до него.

— Смяташ ли, че така ще се спасите? — рече насмешливо той. — Спомни си какво се случи в Англия.

— Ние скърбим за това и го имахме предвид — отвърна дон Ефраим. — Тъкмо по тая причина искаме да сторим всичко, което е по силите ни, за да помогнем на крал Алфонсо — нека бог го закриля — да победи! Освен това ние винаги сме възнамерявали, а и ти сам обеща на краля, да поставим на негово разположение един спомагателен отред.

— Аз на ваше място — отвърна дон Йеуда, — щях да дам пари, за да се наемат рутиери. Може би в знак на добра воля бихте могли да дадете и двеста-триста души от вашите редици. Но мнозинството от здравите мъже на алхамата, обучени да си служат с оръжие, би било по-добре да оставите тук. Боя се, че ще имате нужда от тях — приключи горчиво той.

— Разбирам, че разсъждаваш така — отвърна спокойно Ефраим. — Но твоето положение, дон Йеуда, се различава от нашето, и дори за един толкова умен човек като тебе е трудно да прецени безпристрастно нашето положение от своето високо място.

И като видя колко болезнено засегнаха думите му дон Йеуда, продължи с известна топлота:

— Не съм твой враг, дон Йеуда. Не съм забравил всичко, което стори за нас ти с великодушното си сърце. И ако дойдат сега дни, когато ще се нуждаеш от нашата помощ, ние сме готови.

Сухо, ядно Йеуда отговори:

— Благодаря ви.

След като Ефраим си отиде, той заснова из своя дом. Оглеждаше скъпите произведения на изкуството, книгите, свитъците, вадеше ту едно, ту друго, докосна с ръка оригинала на животоописанието на Авицена. Отиде в залата на своите писари. Взе оттам писма, препрочете ги. С почтителни изрази му предлагаха договори, сделки, питаха за съвет: очевидно все още го смятаха за най-могъщия човек на Полуострова. Изчисли предварително сбора от различните сметки, нахвърлени от неговите репозитарии, за да добие представа на колко възлиза състоянието му. Оръжейните доставки, многобройните продажби и дадените суми взаем срещу залог, печалбите от новите пари, пуснати в обръщение, бяха увеличили неговото богатство. Изчисли, провери, изчисли повторно. Притежаваше близо триста и петдесет хиляди златни мараведи. Произнесе огромната сума тихо, само на себе си, бавно, на арабски, сякаш не вярваше. Измъкна от сандъка със скъпоценностите си своята нагръдна плочка на фамилиар, опипа я. Усмихнато поклати глава. Ето го, седи, затънал в богатства, власт, почести — ала представляваха ли всъщност те нещо повече от една белосана гробница?

С енергично движение се отърси от мрачните кошмари. Не биваше да допуска дон Ефраим да го разколебава.

Отпусна на граф Алакала заем срещу имота му.

Ала думите на парнаса бяха проникнали дълбоко в душата му. Наистина бе така, както трезво беше установил дон Ефраим: той, Йеуда Ибн Езра, бе заплашен повече от когото и да било друг. Ако имаше разум, щеше да се махне оттук, колкото може по-скоро, да потърси спасение за себе си, Рахел и своя внук в земите на източните мюсюлмани, във владенията на султан Саладин, който беше добре разположен към евреите.

Рахел ще се противи, ще иска да остане при Алфонсо. А ако му се удаде да я склони, тогава Алфонсо ще заповяда да го преследват. А как ли ще успеят толкова знатни бежанци като тях да си пробият път до Изтока през целия враждебен християнски свят?

И имаше ли право той дори само да се опита да спаси себе си и своите близки? Имаше ли право да изостави франкските поселници беззащитни пред лицето на опасността? Истина бе, че не можеше да им помогне; напротив, неговото оставане тук само увеличаваше заплахата — и за тях, и за цялото юдейство. Но те не ще бъдат склонни да осъзнаят това. Ако избяга, ще струпат целия позор върху неговото име. Човекът с великата мисия — ще се присмиват те, — благодетелят на народа Израилов, Йеуда Ибн Езра, избяга тъкмо когато трябваше да отговаря за думите и делата си. И навеки ще бъде наричан страхливец и предател.

Спомни си едно изречение от Моше Бен Маймон: у всеки евреин е заложено нещо пророческо и дълг на всекиго е да поощрява в себе си пророческото начало. Запазили се бяха в душата му, ласкаеха го думите на Ефраим, че е сторил много за евреите с великодушното си сърце. Не, той не ще задуши пророческото начало в сърцето си, няма да се стреми да избяга от своята мисия. Ще остане в Толедо.

Помъчи се искрено да си даде сметка какво го задържаше въпреки разума тук, на това място, гдето го грозеше опасност. Дали страхът от опасността при бягството? Или любовта към Рахел, която нямаше да преживее раздялата с Алфонсо? Или пък честолюбие и горделивост, които не му позволяваха да опетни името Ибн Езра? Или вярност към високата му мисия? Всичко това се преплиташе у него, той не можеше да разграничи едно от друго своите основания.

Сред тия колебания и тревоги постепенно назря едно решение. На самия себе си той не можеше да помогне не можеше да помогне и на Рахел. Но на внука си — можеше.

Бе се заклел да не го прави евреин и ще удържи тая безумна, гнусна клетва. Но никаква клетва не го задължава да остави детето тук, в Толедо. Сега, когато потегля на война, Алфонсо ще настои на всяка цена да кръсти момчето; мисълта за Рахел нямаше вече да го спре. Той, Йеуда, трябваше да отстрани детето, преди кралят да се завърне в Толедо.

 

 

Рахел прекарваше почти цялото си време в Галиана.

Известно й бе, че голямата, страшна война щеше да избухне през следните седмици, но не се боеше. Откак бог и беше дарил щастие чрез Имануил, изпълваше я някаква дълбока, пълна сигурност, чувствуваше се стоплена и защитена под десницата на Адонай или както казваше чичо Муса, под наметалото на съдбата.

Копнееше за Алфонсо, но не с предишната трескава страст, когато ликуването се превръщаше в отчаяние, за да премине отново в ликуване. Сега в нея се бе зародила по-скоро оная дълбока увереност, която й позволяваше да бъде сигурна, че той неизменно ще се връща при нея от своя рицарски свят. И сега вече го притегляше не само безграничната наслада, която си даряваха един другиму, а и още нещо: той обичаше майката на сина си, неговият Санчо се беше превърнал и за него в Имануил, чрез детето те, Рахел и Алфонсо, се сливаха в едно.

Често, потънала в блажена самозабрава, тя не откъсваше цели минути поглед от нежното, продълговато лице на своето момченце, на своя Имануил, Месията. Твърде смътен й беше образът на Месията, знаеше само, че той е нещо възвишено, сияйно и нямаше и най-малка представа по какъв начин нейният малък син ще донесе на света спасение; но знаеше: той щеше да го донесе. Продължаваше обаче да крие съзнанието за това в гръдта си; струваше й се греховно да говори за него.

Не го сподели дори и с дон Бенямин, при все че дружбата им се беше задълбочила. Това бе приятелство без много думи. Той й четеше от някоя книга или пък мълчаливо се разхождаха по алеите из градината.

Съботата Рахел прекарваше, както и преди, в кастильото при своя баща.

Веднъж, в края на един такъв съботен ден — дъхът на билките и на угасената във вино свещ още се носеше във въздуха — Йеуда запита дъщеря си:

— Как е твоят син, моят внук?

Никога не бе виждал внука си, не беше прекрачвал портата на Галиана. Рахел знаеше колко силно копнее той да види момченцето, но се боеше да изнесе Имануил оттам. При все че детето бе нейно, тя би засегнала твърде много Алфонсо, ако го изнесеше макар и за един час без негово съгласие.

Тихо, предпазливо, но изпълнена и с гордо щастие — защото се страхуваше и надяваше, че баща й ще я запита за най-съкровената й тайна — тя отговори:

— Имануил е здрав и по милост божия расте чудесно.

Йеуда с мъка, тъй като трябваше да събере за тоя разговор всичките си сили, произнесе:

— В близко време твоят син и мой внук ще се нуждае много от божията милост.

И тъй като Рахел учудено вдигна поглед, й обясни:

— Ако бе само Алфонсов син, той не би бил застрашен, и не би бил застрашен, ако бе само твой син. Заплахата е надвиснала над него, защото е твой и Алфонсов син. Като син на Алфонсо, той е определен да стане нещо голямо; всички знаят това и се примиряват. Но на мнозина не се харесва, че един твой син е определен да стане нещо голямо. Много са събраните сега в Бургоския замък, на които това не се нрави. На тия могъщи люде ние можем да противопоставим само упованието си в бога.

Рахел не разбра думите на баща си. Той навярно говореше за намерението на Алфонсо да кръсти момчето и предполагаше, че Алфонсо не ще се съобразява с нейните желания главно за да запази детето си от посегателството на неприятелите. Да, за един миг дори тя пожела това да стане. Ала тутакси осъзна цялата греховност на желанието си. Недопустимо бе дори да се помисли, че Имануил ще бъде осквернен с водите на идолопоклонническото кръщение. Пък и баща й не познаваше нейния Алфонсо. Алфонсо я обичаше, душевно Алфонсо се беше слял с нея в едно, никога нямаше да й нанесе такава силна обида. Каза почти умолително:

— Алфонсо само един-единствен път спомена, че иска да кръсти нашия Имануил. И оттогава — никога. Сигурна съм, че се е отказал.

Йеуда не искаше да я лиши от тая увереност, не отговори нищо на думите й. Каза:

— Дон Алфонсо подготви документи, според които твоят син става граф Олмедо. Не мога да си представя, че дамата, която е родила на Алфонсо само дъщери, ще се примири с това. Дон Алфонсо е смел човек — чужд на недоверието и предпазливостта. Той не е склонен да очаква, че една толкова високопоставена и блика нему дама е способна да извърши престъпление. Опасявам се, че се мами.

Рахел бе побледняла. Спомни си най-различните разкази за зли, ревниви жени, които бяха измъчвали и убивали любимите робини на своите мъже. Та нима и самата прародителка Сара — тая високо почитана жена — не бе прогонила от завист и ревност наложницата Агар и малкия Измаил в пустинята, за да загинат от жажда? Дълго мълча Рахел, цяла минута. Сетне запита:

— Какво ще ме посъветваш ти, татко?

Той отговори:

— Бихме могли да опитаме да избягаме — ти, аз и детето. Но това ще бъде опасно. Познават ни, трудно ще бъде да се прикрием, а народът е възбуден, всичките му мисли са насочени към войната, във всеки чужденец вижда враг.

С побледнели устни Рахел запита:

— Да избягам от Алфонсо… аз?

— Но не — успокои я Йеуда. — Нали казах, че това е опасно. По-добре е да се укрие на сигурно място само детето.

В цялото тяло на Рахел имаше съпротива, когато тя произнесе:

— Да скрия детето от Алфонсо?

Предпазливо, мъчейки се да я успокои, Йеуда отговори:

— Твоят Алфонсо не знае, но той не е в състояние да закриля детето. Опасност не грози момчето само докато Алфонсо е тук, но Алфонсо потегля на война и не може да вземе детето със себе си. Никой не може да закриля детето тук, в Кастилия. Ти ще спасиш живота на нашия Имануил, ако се разделиш с него, докато трае войната.

И понеже тя мълчеше, продължи:

— Бих могъл да наредя укриването на детето, беда те питам, и след това да ти обясня защо е трябвало да стане така, и знам, че ти щеше да ме разбереш и да ми простиш. Но ти си от рода Ибн Езра. Не искам да скривам нищо от теб, не искам да те лишавам от отговорност. Моля те да обмислиш всичко добре, а след това ми кажи: „Тъй да стане“ или „Няма да стане тъй“.

С неописуема болка Рахел запита:

— Ти искаш да отстраниш детето от Кастилия? — И повтори: — Ти искаш да отстраниш Имануил от Кастилия?

Йеуда видя болката й, съжаление задави гръдта му, каза нежно, ала не можа да сподави лекото фъфлене.

— Не се страхувай, дъще моя Рахел. Имай доверие в мене. Ще наредя детето да бъде отнесено от опитен и надежден човек, най-надеждния, когото познавам, и най-верния. Никой освен тоя верен човек не ще знае къде е детето. Никой тук, в Толедо, не ще може да каже на краля къде е то. Ако те заплаши, ако поиска да изтръгне от тебе отговор, ще кажеш: „Не зная“ и това ще бъде истината.

И тъй като Рахел седеше безпомощна и посърнала, той каза още:

— Тъй детето не ще бъде заплашвано от нищо, а също и ти, моя Рахел. Единственият, когото ще грози опасност, съм аз. Искам да спася това момче, твоя син, моя внук. Когато войната отмине, когато в страната настъпи отново спокойствие, когато се успокои и Алфонсо, ще доведем Имануил обратно.

Дълго чака. Сетне рече:

— От теб, дъще моя, не искам да сториш каквото и да било. Ти дори не ще знаеш как е станало. Моля те само за едно: не казвай „не“. Нека всичко друго падне на моята глава.

За един кратък миг Рахел си представи какво означаваше готовността на баща и да приеме върху себе си гнева на Алфонсо. Знаеше колко страшен е той в своя гняв; твърде възможно бе да убие баща й в яростта си. И баща й бе готов да приеме всичко това, за да спаси Имануил. Спомни си още, че по някакви тайнствени причини той не си бе позволил радостта дори да види детето. Храбър човек бе той. Винаги подчиняваше чувствата си на големия разум, с който го бе дарил бог. Тя не можеше тъй. Не можеше да се довери дори на своите чувства. Та нима само до преди половин час не беше сигурна в своето щастие, запазена от всичко под наметалото на съдбата? А ето, сега я разтърсва страх за детето и за мъжа. Нямаше ли да изложи на опасност живота на Имануил, ако откажеше сега да го даде? А ако го дадеше, нямаше ли да изгуби любовта на мъжа? И внезапно тя чу така ясно, сякаш бяха изговорени тук и в същия тоя миг, думите на своята приятелка Лейла: „Бедничката, ти!“

Отчаяно се опитваше да събере в нещо цяло остатъците от блаженото спокойствие, което я бе окръжавало до преди малко. Раздялата с Имануил не ще продължи дълго. И Алфонсо трябваше да я разбере, Алфонсо и тя бяха едно.

След една безкрайно дълга минута тя каза:

— Нека стане тъй, както ти смяташ за правилно, татко мой.

Ала след това изгуби съзнание. Докато се суетеше около нея, за да я съвземе, Йеуда мислеше: „Тъй припадна тя и тогава, когато я увещавах да иде при тоя крал.“

Изпитваше безгранично съчувствие към припадналата и й завиждаше. Самият той бе лишен от милостта да намира убежище в такова безчувствие, трябваше да изпитва нещастието си докрай, в пълно съзнание.

 

 

Алфонсо пътуваше от Бургос към Толедо. Между тия, които го съпровождаха, бяха архиепископ дон Мартин, рицарят Бертран дьо Борн, оръженосецът Аласар.

Яздеха през една страна, която се стягаше за поход. Млади мъже бързаха по всички пътища към замъците на своите сеньори, навсякъде можеха да се видят малки групи въоръжени люде, потеглили вече на юг. Алфонсо и спътниците му ги оглеждаха вещо, между пълководците и техните бъдещи войници се разменяха бодри възгласи и шеги.

Кралят бе весел като млад жребец. Радваше се на войната, радваше се, че ще види отново момченцето си, милия си незаконен син Санчо, малкия граф на Олмедо. Изпитваше към детето радостна, силна, бащинска любов и малкият Санчо трябваше да почувствува тая любов. Самият той бе израсъл без баща; тригодишен бе станал крал и никой не се бе осмелявал сериозно да мъмри момчето, което бе крал. Нямаше да допусне синът му да се превърне в мамино детенце, той трябваше да чувствува десницата на баща си. Щом се завърне, ще вземе сина си в свои ръце. Веднага, още първия ден, ще нареди Санчо да бъде кръстен. Рахел ще го разбере. Ще приобщи към тая благодат и нея, ако се наложи дори със строгост, и тя ще му бъде признателна.

Пристигнал в Толедо, той се изми, преоблече се, яхна отново коня си и отиде при Рахел.

„Алафия — мир на влизащия в този дом!“ — приветствува го надписът над портата на имението. Пред входа на дома го очакваше Рахел. Притисна я към себе си необуздано, гордо и нежно. Тя не чувствуваше нищо друго, овладя я буйната вълна на щастието, че той бе отново при нея. Влязоха в дома, Алфонсо бе обвил здраво с ръка раменете й. Пусна я, притегли я пред себе си, огледа я от главата до нозете усмихнат, щастлив.

Сетне каза:

— А сега — при малкия Санчо.

Рахел отговори:

— Той не е тук.

Алфонсо отстъпи една съвсем малка крачка назад, не разбираше нищо, взираше се в нея, почти оглупял от изненада. Запита:

— Че къде е?

Отвратително подозрение се зароди в ума му. Да не би детето да беше в кастильото?

Тя събра цялата си смелост и храбро каза истината:

— Не зная.

Очите му заблестяха от тъй добре познатия й гняв.

— Не знаеш къде е детето ми? — запита той тихо, яростно.

Рахел каза:

— В безопасност е. Нашият син е на сигурно място — това е всичко, което зная. Баща ми го е приютил на сигурно място.

Алфонсо хвана ръката й толкова грубо, че тя не можа да сподави един лек вик от болка; Сграбчи я за раменете, разтърси я. Приближи лице съвсем близо до нейното, изсипа върху нея гневните думи:

— Ти си предоставила моя син Санчо на баща си? Той, това старо псе, е нарушил своята свята клетва й ти си позволила това? И дори си му помогнала, а?

Рахел произнесе с усилие:

— Не съм помагала и не съм дала на баща си детето. Но зная и ти го казвам: баща ми е прав.

Порой отвратителни и обидни думи от посланието на папата против евреите, от изпълнените с ненавист духовнически проповеди заля мозъка на Алфонсо: адски изчадия, пратеници на сатаната. Ръката му несъзнателно се сви в пестник, за да я удари.

Тогава я погледна.

Бе отдръпнала назад гръдта и главата си, бе вдигнала една ръка за защита, не от уплаха. От побледнялото и мургаво лице го гледаха, по-разширени от когато и да било, нейните синкавосиви очи. В тях имаше удивление, ужас, разочарование, потресеност, гняв, скръб, любов; всичко, което устните й не казваха, което може би не бяха в състояние да произнесат, бе изразено с такава сила в очите и позата й, че той, който възприемаше света и хората само с погледа си, го разбра и почувствува против собствената си воля.

Отпусна ръка. Изпръхтя и това леко пръхтене прозвуча презрително, злобно.

— Значи тъй, вие, евреите, откраднахте детето ми — рече той. — Трябваше всъщност да го очаквам.

Изсмя се. Звънък, рязък, грозен смях, който се вряза като нож в мозъка на Рахел. Извърна се внезапно, напусна летния замък, отправи се назад към Толедо.

Заповяда да извикат Йеуда в замъка.

— И така, ти наруши клетвата си — заключи деловито той.

Йеуда отговори:

— Не съм, господарю. Тежко ми беше да удържа тая жестока клетва, но я удържах. Не направих евреин внука си, нека господ прости греха ми.

Алфонсо избухна:

— Ти си отвлякъл моя син, псе такова! Държиш го като заложник. Искаш да ме принудиш да отложа похода си, да пощадя твоите мюсюлмани. Куче! Предател! Ще заповядам да те обесят!

Йеуда тихо отвърна:

— Никой не държи сина ти като заложник, господарю. Детето е надеждно укрито от войната, от християните и от мюсюлманите, това е всичко. Опасност ще грози детето в Толедо, когато твое величество няма да бъде тук. Обмисли спокойно, господарю, и сам ще видиш, че е така. Сега детето се намира в сигурни ръце. Рахел не знае къде е. Това е жестоко за нея. И аз не зная точно къде е, и това е жестоко за мен.

С предишното си чувство за превъзходство и смирена дързост той додаде:

— Разбирам, че ти се иска да заповядаш да ме обесят. Но така ти ще затвориш завинаги устата, която един ден ще може да ти каже къде е синът ти.

И с почтителна фамилиарност завърши:

— Когато отмине войната и не съществува никаква опасност, ще върна детето. Можеш да бъдеш уверен в това, господарю. Още не съм виждал моя внук; бих искал да го видя преди смъртта си. А и Рахел едва ли би понесла загубата на детето.

Съзнанието за собствената безпомощност притисна гърлото на дон Алфонсо, задуши го. Неразривно свързан бе с евреина. Евреинът го държеше здраво в ръцете си.

Без да произнесе нито дума, с гневен, повелителен жест той му заповяда да си отиде.

Когато се успокои, каза си, че Йеуда не бе откраднал сина му само от злоба. Рахел не беше излъгала; явно бе, че наистина не знаеше къде е скрито детето и положително не го бе предала с леко сърце на Йеуда.

От ума му не излизаше нямо красноречивият образ на Рахел, нейното движение, изразяващо гняв, скръб, вопъл, любов. Обзет от детински гняв, той се опита да го прогони. Припомняше си движения и думи на Рахел, които някога бяха възбудили недоволството му — едно след друго, със злобна изчерпателност. Как неприятно й бе станало, когато я бе взел пред себе си на коня и бе галопирал заедно с нея. А и никога не бе проявила благосклонност към неговите кучета, неговите соколи. Право казват: „Проклет е оня, който не обича животните и когото животните не обичат.“ Не харесваше и не обичаше тя неговите рицарски добродетели, кралските му дарби, струваха й се по-скоро съмнителни. Мразеше войната. Тя бе от слабодушните, от страхливите, които само пречат на смелите да следват предначертания им от бога път. Тя бе по природа „Vilaine“, еврейка до мозъка на костите си. Лишила бе сина си от кръщение, от божия благодат, от спасение на душата.

Намери убежище в работата. Устрои преглед на войниците си, поведе преговори с барони, с военачалници. Яде и пи с архиепископа, с Бертран.

Настъпи вечер, нощ. Закопня за Рахел. Не за прегръдките й, не: закопня да се обясни с нея докрай. Да й каже право в чистото, невинно, прикрито лице какво мисли за нея, каква беше тя. Ала издържа с детинска упоритост и остана в замъка си, при все че това го измъчваше и разкъсваше.

Тъй премина и следният ден.

Но когато настъпи втората нощ, възседна коня си и се отправи към Галиана. Предаде коня на слугата, не изпрати никого да съобщи за пристигането му, тръгна пеш през градината. Изпита вътрешно задоволство, загдето бе наредил да се засипят цистерните на Раби Ханан. Злорадо забеляза, че стъклото на месузата липсваше.

Застана пред Рахел. Тя засия. Беше обмислил предварително всички злобни обидни неща, които искаше да й каже — на латински, а някои на арабски, за да бъде сигурен, че тя ще ги разбере. Не каза нищо, стоеше навъсен, мълчалив.

По-късно, в леглото, се нахвърли с яростна похот върху нея. Омразата, любовта, сладострастието се примесваха в него. Искаше тя да го почувствува. И тя наистина почувствува и това го зарадва.

 

 

В Толедо пристигна мюсюлманска делегация, за да връчи на кастилския крал послание от халифа. Според слуховете пратениците идваха да припомнят на краля за неговия договор със Севиля. Значи, предположенията, направени в Бургос, се бяха оказали правилни: халифът не бе склонен да се намесва във войната, стига Алфонсо да не нарушеше открито примирието със Севиля.

Дон Манрике де Лара и почти всички кралски съветници се радваха от сърце, че нямаше да стане нужда Кастилия и Арагон да мерят силите си с цялата мощ на халифа. Дори за каноника Родриге пристигането на тази делегация бе ярък лъч сред мрака на неговата печал. Достатъчно бе само дон Алфонсо да обуздае нрава си и да посрещне пратениците с известен такт. Тогава войната щеше да се ограничи само с битки и схватки с емирите от Кордова и Севиля, нямаше целият Полуостров да потъне в кръв и в нищета.

Но за самия крал пристигането на пратениците съвсем не беше желано. Той бе нетърпелив и раздразнен. Искаше да остави зад гърба си Толедо, мира. Искаше да остави зад гърба си и Галиана. Искаше най-сетне — най-сетне! — да почне своята война. А ето че обрязаните отново идваха да бръщолевят и преговарят. Ала достатъчно отстъпки беше направил той в Бургос, нямаше намерение да дава и сега унизителни уверения и на тоя Якуб Алмансур. Възнамеряваше да изпъди грубо пратениците или пък изобщо да не ги приема.

Архиепископът и Бертран подкрепяха неговото упорство. Ала дон Манрике беше обсъдил заедно с каноника всички благоприятни възможности, които разкриваше пристигането на тая делегация, и настойчиво обясни на краля, че благото на кралството и на целия християнски свят изисква той да вземе участие в играта на халифа и да отговори на предупреждението му с най-сериозни уверения. Ако упорствува, ако вместо да успокои предизвика и обиди Якуб Алмансур, ще Привлече войските на целия западен Ислям в Андалус, а с това предварително ще обрече военния план на неуспех и ще наруши договора от Бургос, който с клетва се бе задължил да спазва. Алфонсо отговаряше опърничаво, дълго се противи, едва след продължително уговаряне от страна на дон Манрике навъсено определи часа, когато щеше да приеме делегацията.

Мюсюлманските сановници, водени от принц Абул-Асбаг, родственик на халифа, се явиха извънредно пищно. Заобиколен от своите съветници и грандове, Алфонсо ги прие в голямата зала за аудиенции, окичена със стенни килими и знамена.

Размениха обичайните дълги встъпителни слова с известна церемониалност. Седнал царствено-небрежно на своя висок престол, Алфонсо слушаше тържествените формални брътвежи. Гледаше мрачното лице на архиепископа, присмехулното лице на Бертран, угриженото лице на дон Родриге. И очите му постоянно търсеха евреина, който скромно бе заел място в една от задните редици. Тоя Йеуда беше виновен, загдето той, Алфонсо, по-рано пръв между рицарите на християнския свят, бе изостанал днес плачевно зад Ричард Английски. С него, с Мелек Рик, мюсюлманките плашеха децата си; а нему, Алфонсо, навярно в резултат на някакви хитри попълзновения на Йеуда, мюсюлманите изпращаха посланик, за да го предупреждава. Съветниците му с техните жалки умувания го бяха склонили да изтърпи дрънканиците на тоя обрязан. Но нека не бъдат толкова сигурни в него — нито евреинът, нито старите му предпазливи сановници. Няма да заглушат те вътрешния му глас. Само в него ще се вслушва Алфонсо.

Водачът на делегацията, принц Абул-Абсаг, пристъпи напред, поклони се дълбоко, започна да излага посланието. Принцът бе възстар мъж, приятен на вид, синята мантия на пратеничеството му стоеше добре, спокойно и звучно се лееха от устата му арабските думи.

Повелителят на правоверните на Запада — заяви той — със загриженост чул за големите военни приготовления на негово величество краля на Кастилия. Халифът предполагал, че тия приготовления не могат да бъдат насочени срещу неговия васал, емира от Севиля, който се намирал под закрилата на сключеното примирие. Но за съжаление през последните години в християнските земи се разпространило порочното и безразсъдно учение, че ако накърнява интересите на християнските свещенослужители, договорът не обвързва християните. Християнски владетели от източните земи дръзко се възползували от това учение, това принудило султан Саладин да провъзгласи свещената война, Аллах увенчал със славни победи правоверния владетел от Изтока и отново отдал в ръцете му града Ерусалим, а християнските господари трябвало да платят за потъпкването на клетвата със загубата на своите земи и с живота си.

Все още седнал небрежно, но въпреки това много царствено, дон Алфонсо слушаше сериозната, сурова реч. Слабото му лице, сякаш изрязано от дърво, остана тъй невъзмутимо, че човек би се усъмнил дали кралят разбира арабските думи. Поприсви се малко само обръснатата му тънка, продълговата уста сред червеникаворусата, къса брада, а дълбоките бръчки на челото му се врязаха още по-дълбоко. Ала светлите му очи не преставаха да се местят от говорещия посланик към събранието и постоянно да търсят дон Родриге, и постоянно — дон Йеуда.

„Дрънкай си ти, обрязани — мислеше той, — издрънкай всичко, каквото имаш да дрънкаш. Лай, куче, лай, зная, че ти и господарят ти не хапете, ще си останете във вашата безопасна Африка отвъд морето. Аз съм търпелив, сам на себе си обещах, че не ще допусна да ме раздразните, няма да ти залепя плесницата, която заслужаваш заради гордото си перчене. Но когато ти се завърнеш, отдето си дошъл, ще нападна Кордова и Севиля и тогава вие ще сте лаяли, а за мен ще остане кокалът.“

Посланикът продължаваше да говори. Повелителят на правоверните от Запада — заяви той — смятал, че е достатъчно само да напомни на негово величество краля на Кастилия, известен със своето благоразумие, че той, халифът, може да прости много нещо, но в никакъв случай нарушение на договора. Кралят на Кастилия е добил достатъчно горчив опит, когато е имал срещу себе си само войските на Севиля; ако нападне Севиля за втори път, срещу него ще се изправи цялата мощ на халифа. Ако подпали огъня, Кастилия ще трябва да изплаче много сълзи, за да загаси неговите пламъци.

Продължавайки да слуша все тъй внимателно, както и преди, Алфонсо ясно забелязваше всичко, което ставаше в залата; много добре видя как ония двамата — и Родриге, и Йеуда — го гледаха все по-угрижено, почти умолително. Да, той виждаше дори и нагръдния знак на Йеуда, плочката с трите кули, и докато сам се удивяваше, че разбира всяка отделна дума от изискания арабски език на тоя обрязан, спомни си за златните монети, които евреинът бе наредил да се секат, за да зарадва него, Алфонсо, и които бяха отнесли образа му в самите далечни владения на халифа. Още от първата среща помежду им той бе свързан с евреина и понякога това му бе носило радост, понякога — болка. Ала сега вече тая връзка му беше дошла до гуша, бе му дотегнала, трябваше да свърши. Вгледа се в очите на Йеуда, в тия настойчиви и предупредителни очи, и те му напомниха за очите на Рахел. Но си помисли: „Няма да ти помогне това, няма да те оставя повече да ме водиш за носа. Няма да позволя на твоя принц Абул-Асбаг да се гаври с мен. Ще разкъсам нишките, които ме обвързват с тебе.“

Дълбока тишина настъпи, когато принцът завърши. Сред тая тишина проехтя, звучният глас на Бертран дьо Бори.

— Дръзка ли бе речта на тоя там? — запита той на латински.

Преводачът кастилец почтително се приближи към престола, за да започне превода на посланието. Но Алфонсо му махна с ръка.

— Не е необходимо да превеждаш — каза той. — Разбрах всяка дума и ще отвърна на уважаемия посланик тъй, че и той да разбере всяка дума.

Заговори, произнасяйки бавно арабските слова — със злобна насмешка мислеше как ли ще се удиви дон Родриге, като чуе колко е усъвършенствувал арабския си език в Галиана.

— Кажи на твоя повелител, халифа, следното: според мнението на моите учени съветници договорът ми със Севиля е невалиден от момента, когато султанът поруга гроба на нашия Спасител и принуди светия отец да провъзгласи свещената война. Въпреки това аз съблюдавах примирието. Но сега дръзките думи на твоя повелител строшиха печата на тоя договор.

Той се изправи. Стоеше — млад, излъчващ смелост и царственост — и произнесе със звънкия си, безгрижен глас:

— Съобщи на халифа да дойде в Андалус с корабите и с войниците си. На тоя полуостров не ще трябва да се сражава с диви пълчища като тия на бунтовниците по източната му граница. Мъжете, които ще излязат тук срещу него, са опитни воини на всемогъщия бог. Deus vult! — извика той и архиепископът и останалите мощно подхванаха неговия възглас.

Сега ясните сиви очи на дон Алфонсо започнаха да мятат ония буреносни мълнии, от които мнозина се страхуваха и които доня Леонор толкова обичаше.

— А сега, махай се! — извика гръмогласно той на Абул-Асбаг. — Правата ти на посланик те закрилят още два дни. Ако дотогава не си отвъд границата, пази се. И радвай се, че не наредих да откъснат езика, който изговори толкова дръзки думи!

Посланикът бе побледнял, но бързо се опомни. Със слова, в които имаше много достойнство, той замоли негово величество краля да благоволи да му връчи писмено отговора си. Инак повелителят на правоверните щял да помисли, че Аллах е лишил от разсъдък него, посланика.

Избухнал в младежки смях, дон Алфонсо отвърна:

— Добре, ще ти направя това удоволствие.

А когато събранието се разпръсна, задържа при себе си дон Йеуда и му заповяда:

— Ще напишеш писмото ти, и то на най-хубавия арабски език, който знаеш. И да не си посмял да смекчиш нещо от казаното. Ще те пипна. Може би си забелязал, че сега познанията ми по арабски език са доста по-добри. И до моя печат ще поставиш и твоя.

 

 

Дон Родриге лежеше на твърдото си легло, обзет от отпадналост и скръб, които изсмукваха всички сили от костите му. Той бе виновен, загдето Алфонсо като непослушно дете беше разбил на пух и прах всичко, изградено с толкова труд и усилия в Бургос. Той, Родриге, щеше да бъде виновен, ако халифът нахлуеше сега с огромните си войски в Испания. Не биваше да предоставя само на Манрике да внушава благоразумие на краля, самият той трябваше да събере своевременно всичките си сили и да говори.

Единствено слабостта и страхът му бяха попречили. Откак бе започнала любовната история между Алфонсо и Рахел, архиепископът непрестанно го бе укорявал, че у него липсва онова яростно негодувание, онази saeva indignatio, която тъй често бе звучала в словата на пророците и на църковните отци. С право го бе корил дон Мартин. Сърцето на Родриге се бе поддало на рицарския, младежки, царствен чар на Алфонсо; проявил бе снизхождение там, където не биваше да има снизхождение и прошка. А през последната седмица беше стоварил още по-голяма вина върху своите плещи. В най-тайните кътчета на душата си беше изпитал радост, че царят бе започнал отново греховния живот в Галиана; надявал се бе, че тъй въпреки всичко началото на войната ще се отложи.

С пламенно вдъхновение се бе опитал да потърси спасение в онзи екстаз, който преди му бе давал убежище. Постил бе и се беше самобичувал. Беше си забранил да ходи в кастильо Ибн Езра, отказал се бе от разговорите си със своя мъдър приятел Муса. Ала това не му бе донесло опрощение. Божията милост не го бе осенила. Вратата към последното му убежище бе затворена.

И ето, сега от слабост той бе допуснал Алфонсо да тласне кралството в една безсмислена война. Защото само колебливостта му беше попречила да склони краля към благоразумен отговор на халифа. При тоя разговор неминуемо щеше да му се наложи да спомене и за нечестивата любов към Рахел, а не бе имал достатъчно смелост да се заеме с това.

Никога през живота на каноника чувството за вина не бе разяждало тъй болезнено неговата душа. В ума му звучаха думите на Абелар: „Това бяха дни, когато познах какво значи да страдаш, какво значи да се срамуваш, какво значи да се отчаеш.“

Изправи се — цял разломен. Направи опит да отклони мислите си. Извади хрониката, за да продължи да работи по нея: голям куп изписани пергаменти. Зачете един от листовете, сетне друг. Ах, написаното с толкова любов и усърдие бе станало пусто и бездушно; в събитията, събрани от него с толкова труд и усилия, не можеше да се намери никакъв смисъл. Как коренно погрешно бе описал Алфонсо! И каква нечувана дързост от страна на един човек, който не може да познае ясно дори най-близките около себе си, да иска да посочи божия пръст в големите събития!

Извади една книга, която току-що беше получил и която бе предизвикала голям шум във Франция. Озаглавена бе „L’arbre des batailles“ („Дървото на сраженията“), авторът й бе Оноре Боне, настоятел на манастира в Селоне, и разглеждаше смисъла на войната, нейните закони и обичаи.

Родриге зачете. Честен човек беше тоя настоятел от Селоне, с блага мисъл и твърда вяра. Позовавайки се на Светото писание, той обсъждаше и окончателно определяше бива ли да се водят сражения в празници, при какви случаи да се убива противникът и кога човек може да се задоволи с пленяването му, а също така и на колко да възлиза откупът, който християнинът биваше да взема от друг добър християнин.

Не оставяше нито един въпрос нерешен тоя приор Боне. Храбро се справяше и с най-трудните проблеми и ги разрешаваше просто, повърхностно и трезво.

Ето например отговора му на въпроса на ония, които се съмняваха дали божите закони по начало не забраняват войната. „Много прости люде — обясняваше приорът от Селоне — смятат, че войната трябва да се отрече, защото през нея по необходимост се върши много зло, а бог е забранил да се върши зло. Казвам ви, това е глупост. Войната не е зло, а добро и право дело; защото войната цели само да превърне неправдата в правда, неспокойствието в покой, точно както предписва светото писание. И ако през войната стават много злини, това не произлиза от същността на войната, а от неправилното и водене от отделни люде; например един воин взима някоя жена и упражнява насилие над нея или пък опожарява църква. Подобни неща не са присъщи по необходимост на войната, а само на неправилното й водене от отделни люде. По същия начин е поставен и въпросът с правосъдието, съгласно чиято същност съдията трябва да съди разумно, доколкото е осведомен за фактите. Но ако някой съдия съди несправедливо, нима имаме право да кажем поради това: справедливостта сама по себе си е зло? Разбира се, не. Злото не произлиза от същността на справедливостта, а от неправилното и приложение, от лошото тълкуване и от неспособния съдия.“

Каноникът въздъхна. Намерил му бе леснината тоя приор Боне. Ученият Родриге знаеше, че не всички бяха се примирили тъй бързо с тоя проблем. През време на ранното християнство например, сектата на монтанистите бе обявила военната служба за несъвместима с изповядването на християнската вяра. Каноникът разтвори съчиненията на монтаниста Тертулиян: „Християнинът не бива да става войник — казваше се там, — а ако някой войник стане християнин, най-добре ще стори да напусне службата си.“ Много такива примери имаше.

Когато трябвало да се запише в наборните списъци, младият Максимилиян заявил на проконсула: „Не мога да служа, не мога да върша зло, аз съм християнин.“ Храбрият, изпитан в много битки войник Типазий отказал да служи във войската, след като приел християнството. Казал на своя центурион: „Аз съм християнин, не мога да се сражавам повече под твоя заповед.“ А тук, в Испания, центурионът Марцел хвърлил меча си на земята пред бойните знаци на своя легион и заявил: „Няма да служа повече на императора. От днес нататък ще служа на Исуса Христа, на вечния цар.“ И църквата бе причислила Максимилиян и Марцел към своите светци.

По-късно наистина, по времето на император Константин, Арлският събор бе отлъчил от църквата ония, които отказваха да служат войници.

Остроумният, изкусителен, опасен Абелар бе събрал в „Да и не“ всичко, което Светото писание казваше „за“ и „против“ войната, и предоставяше на читателя да си прави изводите. Но кой беше достатъчно мъдър, за да се оправи? Как можеше човек да следва заветите от проповедта на планината, как можеше да не се противопоставя на злото — и въпреки това да води война? Как да обича врага си — и да го убие? Как можеше да се съгласува призивът към кръстоносен поход с учението на Спасителя: „Който вади нож, от нож умира“?

Мислите на Родриге се объркаха, страниците на книгите, които четеше, му се струваха все по-големи и по-големи, буквите се разляха. Превърнаха се в лицето на дон Алфонсо. „Vultu vivax“ — да, в това отношение беше прав. Беше видял как, щом бе започнал да говори мюсюлманският принц, зад властническата маска на Алфонсо бе пламнал буен огън, как искрите му бяха пробили маската, как я беше пробил целият пламък, как най-сетне лицето напълно се обезобрази от израза на насилието, от жаждата да оскърбява, да удря, да разрушава. Ужас обхващаше каноника само като си спомнеше за това лице.

Ала от ужаса за него се породи самооправданието. Във всички решителни минути у тоя човек взимаше връх Насилническото начало. Никой не можеше да му се противопостави. Неразрешима задача бе възложил бог на Родриге, натоварвайки го да напътствува към истината тоя крал.

Но той нямаше право да прикрива собствената си вина и слабост с подобни софизми. И сега дори нямаше право да каже, че всичко е изгубено. Така или иначе, нему бе възложено да вразумява Алфонсо — трябваше да предостави на бога дали ще му дари успех в това начинание, или не. Трябваше да иде при Алфонсо, още днес, още сега. Защото, след като бе предизвикал тъй халифа, кралят без съмнение щеше да замине веднага на юг.

Отиде в замъка.

Намери там един весел, благоразположен Алфонсо. Откак бе пропъдил толкова царствено мюсюлманския принц, кралят се чувствуваше облекчен и свободен. Беше послушал вътрешния си глас, свършило се бе с досадното чакане, тъй желаната от него война бе настъпила. Изпълваше го царствено ведра увереност.

Наистина смущаваха го донейде угрижените лица на съветниците; напомняха му за лицата на неговите възпитатели, когато не бяха одобрявали поведението на кралския младенец Алфонсо, а не смееха да го смъмрят. А ето, и приятелят му Родриге, който идваше сега, очевидно също не бе съгласен с отговора, даден от него на халифа.

Но може би бе добре, че Родриге идваше тъкмо сега. Невъзможно беше да се избегне това обяснение; всъщност Алфонсо отдавна трябваше да говори със своя бащински настроен приятел и за станалото в Галиана и едва ли би се намерило по-благоприятно време да му обясни всичко и да се оправдае, отколкото сега, когато се чувствуваше тъй щастлив и облекчен.

И така, взел бързо решението си, той му разказа без много уводи и разкрасяване какво беше станало между него, Рахел и баща й; каза му, че евреинът взел детето, преди той да успее да го кръсти.

Навлякох върху себе си грях, приятелю и татко мой — каза Алфонсо, — но, признавам ти го открито, той не ме гнети много. Утре потеглям на кръстоносен поход и не след дълго ще се завърна невинен и очистен от всеки грях. И тогава не само ще кръстя детето си, а ще поведа по пътя на божията благодат и Рахел. След победата ще бъда силен, зная го.

Родриге се бе опасявал, че детето е още в Галиана, в непрекъсната близост с баща си, и че той все още го лишава от благодатта на кръщението. Отдъхна си облекчено, когато разбра, че не е така. Пък и кралят явно не съзнаваше размера на своята вина и Родриге си спомни дълбокомислените, опасни думи на Абелар: Non est peccatum nisi contra conscientiam — не е виновен оня, който не съзнава вината си. И отново, неволно; той влезе в положението на краля и го разбра.

Ала ако разказът на Алфонсо облекчи тревогата на каноника относно Галиана, толкова повече разпали гнева му лекомислието, с което Алфонсо говореше за предстоящата война. Тоя крал, когото господ беше надарил с бистър ум, се преструваше на сляп, говореше тъй, сякаш бе положителен в своята бърза, сигурна победа, не искаше да признае в каква огромна опасност беше тласнал страната. Каноникът се нахвърли срещу него с необичайна суровост и строгост:

— Самозалъгваш се, крал Алфонсо. Тая война не ще те очисти от никакъв грях. Тя не е свещена война. С престъпната си раздразнителност и високомерие ти я опорочи още от самото начало.

Алфонсо погледна хилавото тяло на свещенослужителя, белите му, нежни ръце, които никога не бяха изтегляли меч, никога не бяха опъвали лък. Ала скрит зад бронята на своята властническа самоувереност, той беше по-скоро удивен, отколкото разгневен на възбудения Родриге.

— Ти си далеч от военните и рицарските дела, отче — отвърна приветливо той и съзнавайки собственото си превъзходство, любезно го поучи: — Виждаш ли, не можех да оставя обрязаният да се подиграва с мен в собствения ми замък. Вътрешният глас ми заповяда да го поставя намясто.

— Вътрешният ти глас! — отвърна тихо, но ядно каноникът. Дръзката самоувереност на краля най-сетне беше пробудила у него онова яростно негодувание, заради чиято липса дон Мартин толкова често го бе укорявал. — Вътрешен глас! Всеки път, когато отпуснеш юздите на престъпното си високомерие, позоваваш се на вътрешния си глас. Разтвори очи и виж какво стори. Халифът ти даде да разбереш, че не иска да се намесва във войната. Подаде ти ръка, а ти плю в нея. Сам призова в страната си войските от Африка, безбройни като песъчинките на морето — и го стори от чиста суетност и дързост. Призова в страната четиримата конници на апокалипсиса. Постъпи тъй, сякаш кръстоносният поход не е нищо повече от рицарско състезание или турнир. Едва сключи договора си с Арагон, и го наруши. Докара цяла Испания до самия ръб на бездната!

Сухият мъж стоеше заплашително изправен с целия си ръст, инак спокойните му очи гледаха Алфонсо яростно и в тях се четеше обвинение.

Благочестивият гняв на свещенослужителя смути краля. Ала достатъчно му бе само да си поеме дъх и той отново намери закрила зад бронята на своята самоувереност. Ведрите му очи издържаха гневния поглед на свещенослужителя. Усмихна се, засмя се със силен, грозен смях. Насмешливо каза:

— Къде остана твоето упование в бога, божи служителю? Стотици години вече неверниците имат надмощие и въпреки това бог ни е връщал все повече и повече от нашите земи. Говориш тъй, сякаш сме стадо овце. На юг аз разполагам с верните си крепости, разполагам с калатравските си рицари. Близо четиридесет хиляди рицари имам аз, без да слагам в сметката Арагон. Или искаш да ми забраниш да проявя смелостта, която са проявявали дедите ми? Искаш да се прикривам зад лъжи и хитрости, вместо да се уповавам на верния си меч?

Застанал бе дръзко, безразсъдно, рицарствено и зад лицето му каноникът видя образа на Бертран, който пееше яростните си песни.

— Не богохулствувай! — извика му каноникът. — Ти не си рицар, тръгнал да търси приключения, ти си крал на Кастилия. Крепостите ти! Сигурен ли си, че ще устоят на стенобитните машини на халифа? Четиридесет хиляди рицари! Казвам ти, по-голямата част от тях ще бъдат избити от мюсюлманските орди. Опустошения, пожари и кланета очакват цялата ти страна. Разгром я очаква. И виновен за това си ти. Бъди благодарен на бога, ако ти остави твоя Толедо.

Пророческата ярост на свещенослужителя уплаши Алфонсо. Той замълча. Родриге обаче не спираше:

— Верният ти меч! Не забравяй, че бог е онзи, който Вдава меча на кралете. Държиш се, като че си господар над мира и войната. Не забравяй, че тая война може да бъде провъзгласена и позволена само като божия война. В тая война ти не си нищо повече от последния слуга в обоза ти: раб божи.

Алфонсо бе успял да се отърси от неприятното чувство. С предишната си студена, лекомислена надменност той отговори:

— И не забравяй, божи служителю, че господ е отдал на мен като ленно владение кралството Кастилия и Толедо. Бог е моят сюзерен. Аз не съм негов роб, а васал.

 

 

Кралят не издържаше вече в Толедо. Угрижените лица на неговите сановници и гневно благочестивите приказки на дон Родриге развалиха цялата му радост от неговото рицарско поведение спрямо халифа. Реши още на следния ден да потегли на юг. Рицарите от неговите ордени в крепостите Калатрава и Аларкос щяха да разберат и да оценят по-добре постъпката му.

Последната нощ преди заминаването си прекара в Галиана. Беше извънредно весел, много милостив, не упрекваше в нищо Рахел. Крачеше гордо насам-нататък пред нея и й се хвалеше с отговора си до халифа.

Протегна се, изпъна ръце.

— Дълго безделничих — каза той, — но не съм ръждясал. Сега най-сетне ще видиш кой е твоят Алфонсо. Кратък и славен ще бъде походът, чувствувам го още отсега. Само не отивай в Толедо, моя Рахел. Остани тук, в Ла Галиана, обещай ми това. Не ще стане нужда дълго да ме чакаш тук.

Рахел седеше полулегнала на дивана, подпряла глава на ръката си, гледаше го и слушаше как, докато сновеше нагоре-надолу пред нея, изброяваше делата, които възнамеряваше да извърши.

— Впрочем много е вероятно — казваше сега той, — още преди да се върна тук, да те замоля да дойдеш при мен в Севиля. Ще трябва да ме поразведеш из родния си град. И да си избереш, от плячката ми, каквото най-много ти хареса.

Тя отпусна ръката, на която беше подпряла глава, надигна се малко, изтръпнала от неговите слова. Без дори да помисли, той жестоко рисуваше пред нея картината на родния й град, който възнамеряваше да смаже и унищожи, за да я заведе след това над развалините му.

— Освен това победата ми ще ти докаже — продължи весело той — чий бог е истинският. Моля те, не отговаряй, не спори днес. Това е празничен ден, трябва да го прекараме заедно, ти трябва да споделиш моята радост.

Сега тя беше извърнала изцяло към него големите си синкавосиви очи; изразителното лице, цялата й поза говореха за изумление, съпротива, отчужденост.

Той замлъкна, почувствува невидимата стена, която се беше издигнала, за да ги раздели. Зад мълчанието на Рахел сякаш отдалеч прозвуча обвинението на Родриге. От яростно връхлитащ пълководец той се превърна в човек, готов великодушно да прости.

— Но не мисли — заговори й той весело, — че твоят Алфонсо ще бъде жесток към победените. Моите нова поданици ще имат благ господар. Няма да им преча да почитат своя Аллах и своя Мохамед.

Хрумна му нещо още по-великодушно:

— А хиляда от мюсюлманските рицари, които пленя, ще освободя без откуп… Ще предоставя на Аласар да ми ги избере, това ще му достави радост. И ще ги допусна с почести да участвуват в големия турнир, който ще устроя след победата.

Рахел неволно се поддаде на неговите вихрени, прани мечти. Такъв си бе той — безумно смел човек, мислеше само за победата и никога за опасността, много млад, истински рицар, воин, крал. Тя го обичаше. Благодарна му бе, че споделяше с нея последната нощ преди своя поход.

Всичко бе както по-рано. Вечеряха извънредно весело. Обикновено умерен, този път той пи малко повече.

Пя — нещо, което инак правеше само когато бе сам. Пя бойни песни. Изпя песента на Бертран.

Каква наслада за очите:

сред люта бран и пламък…

— Жалко, че не поиска да видиш приятеля ми Бертран — каза сетне Алфонсо. — Славен рицар е той, най-добрият, когото познавам.

След вечеря тя се оттегли, както бе правила винаги Все още не искаше да се разсъблича пред очите му. Сетне той отиде при нея и всичко беше пак както в началото — преливане един в друг, удовлетворяване, блаженство.

Сетне уморени, щастливи, побъбриха още малко. Той, но сега вече не заповеднически, а по-скоро умолително, каза още веднъж:

— Остани през отсъствието ми тук, в Галиана. Ходи при баща си, колкото искаш, но не се мести при него, в кастильото. Живей тук. Тук е твоят дом, нашият дом. Hodie et eras et in saecula saeculorum — прибави богохулно той.

Усмихната, почти заспивайки вече, тя повтори:

— Тук е моят дом, нашият дом, in saecula saecu lorum.

Помисли си още:

„Като заспя, той ще си иде. Жалко, че винаги исках от него това! Но сутринта ще закусвам с него. И после той ще възседне коня си и ще потегли на своята война. И ще се наведе още веднъж към мен от коня си, и там гдето пътят свива, ще се извърне към мен да ме види.“

Лежеше със затворени очи, не мислеше вече нищо, заспа.

След като тя заспа, Алфонсо остана при нея още малко. Сетне се изправи, протегна се, прозина се. Наметна се с халат. Погледна към жената, която лежеше със затворени очи и с лека усмивка около устните. Оглеждаше я като нещо чуждо — като дърво или животно. Учудено поклати глава. Нима току-що, само до преди няколко минути, от нея не се беше излъчвало щастие, каквото никоя друга жена не бе в състояние да му даде? А сега изпитваше неловкост, нещо като смущение, че бе в една стая с нея и че оглежда голата, спяща жена. Духом той беше вече в Калатрава, при своите рицари.

Преди да спи с нея, беше възнамерявал още в ранни зори да иде на кон до Толедо, да облече доспехите си, истинските, които носеше на бойното поле, да се върне в Галиана и да се сбогува с Рахел, стъкмен с тия дрехи и препасал верния си меч Fulmen Dei. Отказа се.

На следната сутрин тя го чакаше да се сбогуват. Беше щастлива, изпълнена с неговата увереност, че всичко ще завърши благополучно.

Представяше си как ще протече сутринта. Той ще закуси с нея в домашно облекло. Сетне ще сложи доспехите си. И ще потегли, и тя ще изживее голямата, блажена минута, която разкъсва сърцето и за която се говори в песните: потегляйки, любимият се навежда от коня си, целува я, махва й с ръка.

Чакаше — отначало щастливо, сетне с лека уплаха, сетне все по-тревожно.

Накрая запита за дон Алфонсо.

— Нашият господар, кралят, замина още преди няколко часа — отвърна градинарят Белардо.