Лион Фойхтвангер
Испанска балада (19)

Шеста глава

Дон Алфонсо удържа неочаквано дълго крепостта Калатрава. Беше ранен в рамото; макар и не много опасна, раната бе болезнена, често причиняваше треска. Ала въпреки това той сновеше и яздеше из крепостта, изкачваше се и слизаше с пълно въоръжение по стръмните стълби на крепостните стени, надзираваше и най-незначителните подробности от отбраната. Рицарите заклинателно умоляваха краля да си пробие най-сетне път до своята столица; защото мюсюлманите бяха проникнали вече далеч на север и пътищата за Толедо бяха прекъснати. Но Алфонсо изостави крепостта едва когато всякаква защита бе немислима и потегли с по-голямата част от гарнизона, за да си проправи с бой път към Толедо.

Подобно начинание изискваше предпазливост и смелост. Сега от близките му приятели при него бе само Естебан Илян; архиепископът дон Мартин и Бертран дьо Борн бяха пренесени в Толедо, тъй като и двамата бяха ранени. Алфонсо не показваше с нищо колко отчаян бе и колко голямо страдание му причиняваше поражението; ориентираше се бързо, проявяваше находчивост, решителност. Ала останеше ли сам с Естебан нощем, беснееше и даваше воля на своята ярост:

— Видя ли как са опустошили всичко? Сега чувствувам: изгореното и разореното — това съм самият аз; то е жива част от мене, като ръката или крака ми.

Представяше си как ще изглежда завръщането му в Толедо. Представяше си спокойното, надменно лице на доня Леонор и колко негодувание и презрение ще се крие зад това ясно чело, когато след своето тъй гордо потегляне на война застане пред нея жалък, покрит с позор. С безпомощна ярост мислеше за спокойното, подигравателно, почтително изражение на Йеуда. Мислеше за изразителното лице на Рахел. Нима не бе обещал да й подари Севиля? Къде беше Севиля? Тя не ще го запита; ще застане пред него нежна, смирена, без нито думица укор, но наоколо й бледо и насмешливо ще блестят нейните мъдри надписи за мира.

Неочаквано го обзе безсмислена ярост. Дон Мартин имаше право, Рахел беше магьосница, тя, именно тя бе осуетила кръщението на неговия син, тя бе превърнала в лъжа неговия вътрешен глас. Но не ще го магьосва повече. Нека се вие и гърчи мълчаливо, нека лицето й се свива от болка: той ще принуди Йеуда да доведе сина му, ще кръсти детето, а ако след това Рахел не желае да остане повече в Галиана, вратата е отворена — Алафия!

Докато Алфонсо разчистваше по тоя начин своите сметки е Рахел, дон Родриге бе тръгнал вече, за да му съобщи мрачната вест.

Странно безсилие беше сковало Родриге след загиването на Йеуда и Рахел. Сега за него се бе сгромолясало всичко, към което беше привързан на тоя свят. Събаряше се кралството, зверски убити бяха скъпите му приятели и сам той, Родриге, носеше на своите плещи част от вината, защото бе позволил на краля да върви толкова дълго по тоя крив път. Смазваше го съзнанието за неговата безполезност, за неговото нищожество.

Дълбоко в душата си горчиво укоряваше дон Алфонсо, чието лекомислие бе донесло нещастие за цялата страна и нещастие за всеки, който се беше сближил с него. Не искаше да го вижда вече, не искаше да има нищо общо с него. Ала той все още обичаше тоя клетник и дългът и съжалението го караха сам да му занесе зловещата вест. Може би тъкмо безмерното нещастие щеше да научи тоя човек що е разкаяние, Родриге не искаше да го оставя сам в часовете на отчаянието.

Насреща му пристъпи един изнурен, трескав Алфонсо. Нетърпеливо го сряза, когато той го запита за раната му. Стоеше пред него раздразнен, мрачен, язвителен и предизвикателно му рече:

— Прав беше, мъдри мой отче и приятелю. Войската ми е разбита, кралството ми е разгромено. А доведох в страната четиримата конници на апокалипсиса, точно както ти ми предсказа. Дошъл си да чуеш това, нали? Е добре, признавам ти го, прав беше. Доволен ли си сега?

Неволно Родриге изпита топло съчувствие към човека, застанал пред него болен, дрипав и изнурен — душевно и телесно. Ала той не биваше да проявява слабост, трябваше да разтърси душата на тоя Алфонсо, на тоя роптаещ, бунтовен божи васал, който още не знаеше що е грях и що е разкаяние. Родриге каза:

— Страшни неща станаха в Толедо. Твоят народ хвърли вината за поражението ти върху невинни люде и нямаше кой да защити невинните.

И тъй като кралят продължаваше да се взира недоумяващ в него, каза му го право в лицето:

— Убиха доня Рахел и дон Йеуда.

Онова, което не бе успяло да стори нещастието, нито измяната, нито голямото поражение, стори го тази вест: дон Алфонсо изкрещя. Нададе кратък, ужасен вик. Сетне изгуби съзнание.

Огромната вълна на любовта към приятеля помете всички други съображения на Родриге, сега той отново го обичаше тъй, както го бе обичал винаги. Уплашен се засуети около него, за да му помогне, изпрати да повикат лекаря.

Дълго време измина, докато Алфонсо дойде на себе си; огледа се, опомни се, каза:

— Няма нищо, това е тая глупава рана.

Не беше хапнал още през тоя ден. С бързи глътки изпи донесения бульон, нетърпеливо подкани лекаря, който сменяше превръзката му, да побърза. Сетне отпрати всички и задържа само Родриге.

— Прости, отче и приятелю мой — му каза. — Би трябвало да се срамувам, че се поддадох тъй на слабостта.

И злобно додаде:

— След като съсипах цялото кралство, за мен не би трябвало да има значение, че са загинали един мъж и една жена в повече. И без това трябваше да изгоня и двамата — мрачно процеди той. Ала тутакси се отрече от думите си: — Никога, никога не бих прогонил Рахел! И не се срамувам!

Стенеше, беснееше, скърцаше със зъби.

— Каква безбожна болка! Казвам ти, Родриге, приятелю, обичах я. Ти не можеш да разбереш, не знаеш какво е това, никой не знае. И самият аз не го знаех, преди да се изпречи на пътя ми тя. Обичах я повече от Леонор, повече от децата си, повече от кралството си, повече от Христа, повече от всичко. Забрави го, отче, забрави го веднага, но веднъж за винаги то трябва да излезе от мен, трябва да го кажа, и трябва да го кажа на теб: обичах я повече от безсмъртната си душа.

Той стисна зъби, за да възпре яростните слова, изпълнили гръдта му. Седна изтощен. Поразен гледаше Родриге как се бе променило лицето му. То се усмихваше насреща му изпито, плахо, разкривено, силно изпъкваха скулите, устните се бяха превърнали в две тънки ивици, очите изглеждаха малки и блестяха блуждаещо.

Доста време измина, докато Алфонсо се помъчи да изопне лицето си. Замоли Родриге да му разкаже каквото знае.

То не бе много. След като напразно търсили Йеуда в кастильо Ибн Езра тълпата толедчани се запътила към Галиана. Кой убил доня Рахел — било неизвестно, Дон Йеуда загинал от ръката на Кастро.

— Кастро? — произнесе със запъване кралят.

— Кастро — отвърна дон Родриге. — Нему бе заповядано да защищава заплашените; защото народът беше обезумял и мнозина бяха заплашени. Нему бе наредено по-добре да пожертвува единици, отколкото да изложи на опасност мнозина.

Кралят потъна в дълго и мъчително размишление.

— Кой даде тая заповед на Кастро? — запита пресипнало той.

Бавно и отчетливо дон Родриге отвърна:

— Доня Леонор.

Алфонсо изръмжа като ранен звяр.

— Псетата и лешоядите се нахвърлят отгоре ми, сякаш вече съм мърша — каза той.

Деловито, честно, с едва доловима ирония дон Родриге обясни:

— Трябваше да се вземат мерки. Бяха избили вече доста покръстени араби, а и евреи от поселището извън градските стени — казват, около стотина души.

— Не я защищавай! — избухна яростно, обезумяло Алфонсо. — Не защищавай Леонор! Не защищавай никого, и себе си не защищавай! И ти си виновен, всички сте виновни. Може би не колкото мен, но виновни сте! А аз ще наказвам. Ще ви покажа как се налагат наказания. Мислите, че щом съм изгубил сражението, съм вече безсилен? Още съм крал. Ще разследвам, ще съдя, страшно ще наказвам!

Внезапно той млъкна, застена, сви се цял, гневно махна с ръка на Родриге да го остави сам.

 

 

Преди да бе изминал и час, той заповяда да потеглят отново. И през тоя последен остатък от пътя даваше разпорежданията си внимателно и съобразително. Подкара коня си към портите на Толедо, едва след като и последният отред се намираше зад стените.

Отправи се нагоре към своя замък. Слуги, камериери се втурнаха насреща му, изплашиха се от вида му, питаха не иска ли да се преоблече, не иска ли да се изкъпе, разрешава ли им да извикат лекаря. Отпрати ги грубо, издаде строга заповед да не допускат при него никого, дори и кралицата.

Седна на походното си легло, още с доспехи, потен и мръсен, страдащ, в неудобна поза, сам. Потъна в мрачни мисли. Не разбираше как беше станало всичко. Как се бе озовал Йеуда в Галиана — тоя хитрец, тая лисица, която подушваше отдалеч всяка опасност? И защо не бяха потърсили убежище зад здравите стени на Худерия те двамата, които тъй фанатично бяха държали на своето юдейство?

Бяха мъртви, убити, толкова поне се знаеше със сигурност. И ги бяха погубили Леонор и Кастро — Леонор със своя език и Кастро с пестника си. А той дори не се беше сбогувал с Рахел; избягал беше от нея отчужден, заслепен, озлобен. А сега Леонор я беше убила и на това отгоре му беше откраднала и сина, неговия Санчо, защото никога вече той нямаше да научи какво е станало с детето.

Обзе го заслепяваща ярост. Леонор го бе мразила от оня миг, когато бог му беше изпратил Рахел. Насъскала го бе да потегли на война, за да развърже ръцете си и да погуби Рахел. Всички го бяха предупредили да не започва битката, единствена тя, инак тъй щедра с предупрежденията си, беше мълчала, умишлено го бе тласнала към поражение само за да може да убие другата, съперницата си. Леонор е вещицата, не Рахел. Тя е истинска дъщеря на своята майка, внучка на оная прабаба, която сатаната беше отмъкнал от черквата направо в ада.

Радваше се на своя гняв, радваше се, че раната го болеше. И както бе още с прашните си доспехи, неизмит, без да сменя превръзката си се спусна през коридорите към покоите на доня Леонор. Отстрани уплашените придворни дами. Втурна се необуздано в стаята на Леонор.

Тя седеше на своята естрада, чиста, изрядно облечена, както винаги с осанка на благородна дама. Стана, пристъпи няколко крачки насреща му, нито много бързо, нито много бавно, усмихната. Той вдигна ръка, за да я спре, и още преди да беше успяла да го поздрави, каза тихо и яростно:

— Ето ме. Не съм много приятен на вид. И не мириша много приятно. Воня на война, на труд, на поражение. Нищо по мен не е според правилата на куртоазията. Но и ти, струва ми се, не си се ръководила много от правилата на куртоазията, скъпа моя кралице доня Леонор.

И внезапно закрещя яростно, безумно:

— Ти разби живота ми, проклетнице! Не ми роди син, а когато ми роди, той беше болен и белязан още в утробата ти. И когато жената, която обичах, ми роди син, ти я уби. Баща й, най-мъдрият, най-верният ми съветник, с ангелски език ме убеждаваше да изчакам подходящия час за войната. А ти ме насъска. Изкрещя презрението си право в лицето ми, за да ме прогониш на война с подигравките си. А сетне мълча, ти, красноречивата, нищо не каза за глупавия ми план и ме остави да налетя в тая моя предварително изгубена битка, за да можеш да убиеш най-милото, което бог ми бе пратил. Ти ме разсипа, и мен, и моята Кастилия. Ето те, стоиш тук, бяла, миловидна и царствена, ала отвътре всичко у теб е разпътно и фалшиво. И теб като майка ти те разяжда адската злоба, убийца такава!

Доня Леонор бе очаквала изблик на гняв; но не беше подготвена, че Алфонсо ще беснее тъй неукротимо, че толкова безумна ярост ще се надигне от дълбините на душата му. Сега той бе в състояние да я сграбчи с мръсните си голи ръце, да я стисне за гърлото да я удуши. Ала именно това, че той заплашваше и ругаеше тъй свирепо, тъй неописуемо гадно, като истински „Vilain“, разпали кръвта й. Той бе опасен и такъв го искаше тя.

Отстъпи с леки крачки, изкачи се на своята естрада, седна, изгледа го с големите си зелени, изпитателни очи.

— Ще ми позволиш ли да ти напомня — каза спокойно тя, — че ние, майка ми и аз, ти предложихме в Бургос договор с твоя зет дон Педро? С тоя договор ти се задължи да не встъпваш във войната, преди арагонските войски да бъдат тук. Сторихме всичко, за да осуетим прибързаното ти геройство. Майка ми те увещаваше, сякаш бе някое опърничаво хлапе. Никой не те е насъсквал, ти сам се насъскваше. Да ти кажа ли кое стана причина за поражението ти? Искаше ти се да блеснеш — пред мен, пред приятелите си и най-вече пред твоята еврейка. Ето защо предизвика халифа, в пълен разрез с нашия договор и в разрез с всякакъв здрав ум и разсъдък. Ето защо тласна в бездната страната ни и цяла християнска Испания.

Дон Алфонсо стоеше пред нея, под самата естрада. Вперил бе поглед в нейното бяло лице с високото ясно чело и гъстата руса коса и я мразеше неудържимо заради злите, логични мисли зад това чело.

— Сега вече разбирам — проговори той тихо, горчиво, скърцайки със зъби — защо Хенри държеше майка ти затворена и не я освобождаваше въпреки всички заповеди на папата. Не мисли, че съм по-слаб от него. Не мога да те убия, защото си жена. Но не ще те оставя ненаказана, загдето погуби моята най-скъпа любима. Ще съдя, ще питам и ще разпитвам, ще извадя наяве хитрите ти, лукави нареждания и злодейските мисли, скрити зад тях — и нека тогава целият християнски свят те сочи с пръст като убийца. Няма да пощадя и кървавите ти слуги, Кастро и другите. Ще видиш, скъпа моя, как ще ги пипна. Ще минат те пред мен по Сокодовер в позорната каручка към бесилката. И ти, кралице моя, ще гледаш тогава, седнала до мен на трибуната, как ще увиснат твоите галантни рицари, твоите ланселотовци.

Леонор не отместваше поглед от него. Той се потеше и лицето му бе разкривено. Сплъстена бе русата му къса брада, нищо младо, нищо сияйно не беше останало в него, никой не би могъл да го сравни със свети Георг от Домфрон. Ала добре бе, че най-сетне излизаше наяве необузданата буйност, скрита в него; никой, дори и майка й, не ще може да го укори вече в мудност.

Тя каза:

— Говориш безсмислици, дон Алфонсо, защото наложницата ти е мъртва. Аз не съм докосвала жената в Галиана. Никой съдия няма да ме признае за виновна дори ако прецени и последната дреболия, която съм сторила или не съм сторила.

Ала изведнъж достойнството и величествеността й дойдоха до гуша. Слезе от своята естрада, пристъпи към него, съвсем близо, вдъхна зверската му миризма, каза му право в лицето:

— Но на теб сега, за пръв и последен път, ще ти кажа: да, аз го сторих. Позволих си това удоволствие, тая „Noche Toledana“. Прозрях злодейските мисли в главата на Кастро, не му попречих, подмамих го с кастильото. И бог ми помогна. Угодно е било на бога да загинат. Защо не се бяха скрили при другите, зад стените на Худерия, тая твоя наложница и баща й? Бог ги порази със слепота. Казвам ти го право в яростните, жадни за кръв очи: сърцето ми ликуваше, когато тя беше мъртва.

Алфонсо изстена, отвърна поглед от нея, отстъпи крачка назад, сега в лицето му имаше повече болка, отколкото ярост.

Леонор се бе насладила докрай на своето тържество. Почувствува съжаление към Алфонсо. Пристъпи, застана отново съвсем близо до него.

— Да не се караме повече, дон Алфонсо — каза умолително тя и гласът й прозвуча необичайно нежно. — Ти си ранен, изнурен си. Позволи ми да се погрижа за теб; ще ти изпратя моя магистър Рейнеро, той е по-добър от твоите лекари. И позволи ми да ти кажа още: сторих го заради себе си, но положително и заради тебе. Обичам те, Алфонсо, ти знаеш. През всичките години ти бях по-предана и от стените на твоя замък, вярна, ти бях и тогава, когато очистих от пътя ти тази тук. Не можех да гледам равнодушно повече как кралят на Кастилия, бащата на моите деца, затъва в тинята. Можеш да ме изложиш пред цял свят. Можеш да ме убиеш. Но тъй беше.

Алфонсо знаеше: тъй беше, но си заповядваше да не го вярва. Можеше да разбере Леонор, ала само с разума си. Всичко в него бе настръхнало срещу нея. Не искаше любовта й; гнусеше го любовта на убийцата.

Извърна се рязко, избяга от стаята.

 

 

След тоя разговор той изпита смъртна отпадналост, раната го болеше повече от обикновено. Позволи на слугите си да го изкъпят, да го превържат, да го сложат в постелята му. Спа дълго, дълбоко, без сънища.

Сетне се отправи на кон към Галиана.

Яздеше без свита по тесните, стръмни улици, които се спускаха към Тахо. Хората го познаваха, правеха му път, вглеждаха се уплашени в отслабналото, окаменяло лице, сваляха шапки и се кланяха дълбоко. Мнозина коленичеха. Той не виждаше, не чуваше, продължаваше да язди, бавно, вперил поглед пред себе си; отвръщаше на поздравите машинално, без да съзира никого.

Приближи белите стени. Много горещо бе, над Галиана се носеше тежка, мъглява мараня, всичко бе тихо като омагьосано.

Градинарят Белардо се приближи нерешително. Колебливо целуна ръката на Алфонсо.

— Много нещастен съм, господарю — каза той. — Не можах да запазя нашата господарка. Много бяха, може би две хиляди, и ги доведе знатен рицар, а аз имах само свещената алебарда на дядо си — твърде малко можех да сторя е нея срещу тълпата. Те крещяха: „Тъй иска бог!“ И тогава то се случи. Но инак не причиниха никакви щети. Всичко е в пълен ред, господарю, и в дома, и в градината.

Алфонсо каза:

— Вие сте я погребали тук, в Галиана, нали? Заведи ме!

Нищо не показваше, че могилата е надгробна. Намираше се близо до цистерните на Раби Ханан, голо, разкопано, тревисто място.

— Не знаехме какво да сторим — извиняваше се Белардо. — Тъй като нашата господарка Рахел не бе християнка, не посмях да поставя кръст.

Кралят му направи знак да го остави сам.

Отпусна се тромаво на земята, оплетен в сивата мрежа от горещина, изпарения, мътен блясък. Чимовете бяха струпани как да е, гробът изглеждаше занемарен, той не би погребал така и куче.

Мъчеше се да си припомни как беше бродил тук заедно с Рахел, как тя беше седяла гола край брега на езерцето, стараеше се да извика отново в паметта си нейното сърцевидно лице, походката й, гласа й, тялото й. Ала успяваше да възстанови само отделни черти; Самата тя, Рахел, трептеше нейде далеч пред него, като маранята, като някакво неясно сияние. Ако изобщо бродеше някъде, духът й би трябвало да броди тук, ала Алфонсо не можеше да го призове; пък и духовете се появяват само непризовани. Може би и Бертран имаше право, жените вълнуваха само кръвта на мъжа, не и душата му.

Тук, под него, лежеше оная, която му беше донесла безбрежно щастие и беше разтърсила душата му из основи, и сега тя гниеше и служеше за храна на червеите. Ала представата за това го изпълваше с някакво странно равнодушие. Какво диреше той тук, край тоя жалък, неугледен гроб? Не, той не дължеше нищо на двамата, които лежаха тук под земята. Длъжници му бяха те. Дължаха му неговия син. Сега той не ще узнае никога какво е станало с неговия Санчо. Струваше му се, че тук, долу, в земята, наред с другите, лежи и детето, сякаш тук бе погребано, зарито и гниещо, неговото, Алфонсовото бъдеще. Не биваше да идва тук. В устата му загорча, устните му се изкривиха.

Завлече се до сянката на най-близкото дърво. Просна се. Лежеше там със затворени очи, слънчевите петна играеха върху лицето му. Опита се отново да възкреси пред себе си образа на Рахел. Ала пак виждаше само дрехите й, самата тя оставаше смътна. Виждаше я с нещо като нощница, тъй, както го бе очаквала в спалнята си. Виждаше я с оная зелена рокля, с която я беше срещнал за пръв път в Бургос, когато се беше надсмяла над стария замък на дедите му. И действително бе магьосничество, с черна магия го бе накарала тя, без дори да бъде до него, да й построи тази Галиана. И сега, докато го чакат военни и държавни дела, още го тегли насам.

Наистина той беше поел едно задължение, което можеше да изпълни само тук; да предаде на Йеуда думите на сина му. Смръщи лице, усилено се помъчи да си припомни какво беше казал умиращият Аласар. В ушите му съвсем ясно звучеше: „Кажи на баща ми…“ Ала онова, което бе трябвало да предаде, му хрумваше и все пак не му хрумваше.

Заспа. Около него се разстилаше мъгла, всичко стана неясно, неуловимо. И изведнъж Рахел се появи. Излезе из мъглявината, неописуемо жива, с бледо мургаво лице и гълъбовосиви очи, и застана пред него. Тъй го бе гледала тя, красноречива въпреки пълното си мълчание, когато бе отказала да му се отдаде и той се беше нахвърлил върху нея; тъй го бе гледала, когато той й крещеше, че е откраднала детето му — и това нейно мълчание бе по-силно от каквото и да било обвинение.

Лежеше със затворени очи. Знаеше, че това е еспехисмо, мираж, трескаво бълнуване, знаеше, че Рахел беше мъртва. Ала мъртвата Рахел бе по-ярко жива, отколкото когато и да било живата. И докато тя го гледаше, без да откъсва очи от него, той осъзна: дълбоко в душата си винаги беше разбирал нейното нямо красноречие, ала нарочно се бе противил, затварял се бе и не бе искал да разбере нейното предупреждение и нейната истина.

Сега разтваряше душата си за нейната истина. Сега съзнаваше какво се беше опитвала непрестанно и напразно да му обясни Рахел: какво значеше отговорност, какво значеше вина. Бе разполагал с огромна мощ в ръцете си и бе злоупотребил с нея; играл си бе с нея кощунствено, необмислено, като хлапак. Беше превърнал сам виното си в оцет.

Образът на Рахел почна да става неясен. „Не си отивай, не си отивай още!“ — молеше той, ала пред него нямаше нищо, което би могъл да удържи. Видението се разнесе.

Бе изтощен и внезапно почувствува силен глад. С усилие се надигна, отиде в дома. Заповяда да му донесат нещо за ядене. Седеше край масата, на която толкова често беше закусвал заедно с Рахел, и ядеше. Машинално, стръвно, като вълк. Не мислеше за нищо, освен да засити глада си.

Силите му се възвърнаха. Стана. Запита за дойката Саад; искаше тя да му покаже вещите, останали от Рахел. Слугите увъртаха, казаха му най-сетне, че Саад е мъртва. Той преглътна. Поиска да узнае повече подробности.

— Тя крещеше ужасно — разказа Белардо. — Но нашата господарка доня Рахел не прояви никакъв страх — стоеше като истинска благородна дама.

Алфонсо тръгна из дома. Спря пред надписа, чиито староарабски букви не можеше да чете и който тя му беше превела. „Унция мир струва повече от цял тон победи“. Продължи по-нататък. Разтваряше ракли, сандъци. Опипваше дрехите на Рахел. Ето, тая светла рокля бе носила, когато бе играла с него шах, а с тая съвсем нежна тъкан, която сякаш щеше да се разпадне при докосването на пръстите му, бе облечена, когато кучетата наскачаха около нея. От сандъка го лъхна уханието на дрехите, уханието на Рахел. Затръшна капака. Той не бе Ланселот.

Намери писмата, написани и никога неизпратени до него: „Ти излагаш живота си на безсмислици, защото тъй трябва да прави рицарят, и то е нелепо и великолепно, и заради това аз те обичам.“ Намери скиците, които й беше рисувал Бенямин. Разгледа ги внимателно, видя черти, които никога не беше откривал у живата Рахел. И все пак: тоя Бенямин беше видял само една част от Рахел, истинската Рахел бе видял само той, Алфонсо, и то едва сега, когато тя не бе вече на земята.

Но тя не беше изчезнала от тоя свят. В него, в Алфонсо, продължаваше да живее онова пълно знание, което преди малко му бе разкрил нейният ням образ. Предупрежденията на дон Родриге му бяха казвали какво е вина и какво — разкаяние, ала не го бяха накарали да го почувствува дълбоко. Не го бе накарал да почувствува това и вътрешният му глас. Едва сега немият образ бе врязал в сърцето му значението на тия думи отговорност, вина, разкаяние.

Опомни се. Устните му замълвиха молитва. Кощунствена молитва. Молеше покойницата да му се явява в решителни часове, за да му казва с мълчанието си какво трябва и какво не трябва да прави.

 

 

Гутиере де Кастро Стоеше пред краля, разкрачил широко нозе, сложил ръка на дръжката на меча си, в традиционна поза.

— Какво желаеш, господарю? — запита той с малко пискливия си глас.

Алфонсо се взираше в широкото, грубовато лице на човека. Кастро спокойно отвърна на погледа му; не изпитваше страх, това поне беше сигурно. Целият гняв на краля се бе изпарил, не знаеше вече защо бе копнял с толкова буйна ярост да види обесен тоя мъж. Каза:

— Възложено ти е било да закриляш народа на моя град Толедо. Защо не си го сторил?

Дръзко и студено де Кастро отговори:

— Хората бяха раздразнени от поражението ти, дон Алфонсо, бяха настървени да рушат, да убиват. Искаха да избият виновните и твърде много люде смятаха за виновни. Но малцина загинаха, няма дори и стотина. С чиста съвест можах да върна на нашата господарка ръкавицата на рицарското поръчение и бях уверен, че съм заслужил одобрението и благодарността й.

Дон Алфонсо каза:

— Ти си се отправил към Галиана начело на тълпа от простолюдието и си убил моя ескривано и майката на моя син.

Говореше твърдо и ясно, но много спокойно. Кастро отвърна:

— Твоят народ искаше предателят да бъде наказан. Искаше наказанието му и църквата. Моето задължение бе да закрилям невинни. Този беше виновен.

Кралят очакваше, че Кастро ще се позове на лекия, кръвожаден намек на кралицата и ще отърси вината от себе си. Кастро не го стори. Обратното, той продължи:

— Казвам ти го открито: щях да го унищожа дори ако не беше предател. Аз съм Гутиере де Кастро и още преди година съм обещал пред себе си и пред испанското рицарство да накажа това обрязано псе, което оскверни моя кастильо.

Кралят каза:

— Разпрата между теб и кастилската корона бе уредена, обезщетението за твоя брат — заплатено. Договорът бе подписан и подпечатан, пратениците ти — удовлетворени.

Кастро отвърна:

— Няма да споря с теб, кралю на Кастилия. Ако смяташ, че можеш да повдигнеш основателно обвинение срещу мене, обвини ме пред сюзерена ми, краля на Арагон, за да свика той, който не стои по-високо от мен, съда на моите равни. Но позволи ми да ти кажа едно, като рицар на рицар. Чрез тебе загина моят брат, и той беше герой — прославен както с подвизите си във време на война, тъй и на турнирите. Ти самият го знаеш. И ти ми заплати обезщетение в пари, а аз се съгласих, защото се водеше свещена война. Сега се случи тъй, че аз убих един човек, който ми бе нанесъл оскърбление и не бе нищо повече от твой банкер и стар евреин. Струва ми се, че не ще сториш зле, ако приключиш сметката.

Кралят не беше склонен да се съгласи. Заповяда му:

— Разкажи как стана това.

Кастро отвърна:

— Не исках да цапам меча си с мръсна кръв. Убих го с ножницата.

С усилие — принуден да спира между отделните думи — Алфонсо запита:

— А как загина тя?

— Не мога да ти кажа — отвърна Кастро. — Когато я убиха, погледът ми бе насочен към евреина.

Говореше равнодушно, гласът му звучеше правдиво. И грубо, искрено, почти добродушно продължи:

— Сега се води свещена война и аз сподавих ненавистта в сърцето си и дойдох тук, за да се сражавам за теб. Остави тия неща, кралю на Кастилия. Тежка работа ни предстои. Рицарят не би трябвало да хаби дори дума за вече изметената смет. Погрижи се за твоя град и за стените му.

Алфонсо изумен забеляза, че дързостта на барона не предизвика гнева му. Тоя човек наистина не бе споменал нищо за двусмисленото поръчение на доня Леонор, не бе прехвърлил вината върху благородната дама, сам отговаряше за всичко, което се беше случило. „Виж ти, тоя Кастро бил рицар!“ — помисли Алфонсо.

 

 

Неуморният, винаги деен каноник дон Родриге сега изпълняваше служебните си задължения с неохота, рядко се заемаше да чете или пише, седеше огорчен и самотен.

Муса рядко можеше да общува с него. Много болни и ранени имаше в Толедо, спокойната сигурност на Муса вдъхваше доверие, въпреки подозрението към мюсюлманина мнозина прибягваха до прочутото му лекарско изкуство.

Родриге завиждаше на приятеля си за тая непрестанна деятелност, която го отвличаше от мъчителните мисли; самият той все повече затъваше в дълбоки и мрачни размишления за безполезността на всяка човешка дейност, скован беше в душата си.

От Италия му бяха изпратили ръкопис, който даваше словесен израз на неговото собствено отчаяние; бе го написал един млад прелат, Лотарио Конти, озаглавен бе: „De conditione humana“ — „За човешките качества“. Един пасаж бе направил особено силно впечатление на каноника:

„Колко нищожен си ти, човече! Колко жалко е твоето тяло! Погледни растенията и дърветата. Те пораждат цветове, листа, плодове. А ти, горко ти, пораждаш въшки, гадини, червеи. Те отделят масло, вино, балсам; ти отделяш пикоч, слюнки, изпражнения; те пръскат около себе си благоухания; ти пръскаш около себе си воня.“

Тия слова не даваха мира на дон Родриге, преследваха го дори и в сънищата му.

Не копнееше вече за тихия екстаз, който по-рано бе представлявал последното му убежище. Онази пламтяща, непоколебима вяра сега вече не му се струваше божия благодат, а евтино опиване, страхливо бягство от действителността.

Облекчение за него бе, че от време на време му се обаждаше дон Бенямин. Въпреки собствената си мъка и страданието на околните младият човек упорито и търпеливо продължаваше своята работа в Академията. Каноникът се удивляваше от силната воля на Бенямин, неговите посещения прогонваха меланхолията, която го разяждаше.

Веднъж той замоли ученика си:

— Ако това не ти причинява непоносима болка, разкажи ми какво стана и какво говорихте, когато ходи за последен път в Галиана.

Бенямин мълчеше. Дълго мълча, дон Родриге мислеше вече, че не ще отговори. Ала след това той започна с пламенни слова да се възхищава от доня Рахел, колко била красива през този последен ден, когато я видял. И не се поколеба да разкаже, че пренебрегнала закрилата на Худерия само защото кралят й повелил да го чака в Галиана. В думите му прозвуча неговата ненавист към пламенната преданост, с която тя беше вярвала в своя рицар и любим.

Разказът му потресе каноника. „Ти не знаеш що е любов“ — му бе казал кралят, ала самият той всъщност не знаеше. Алфонсо беше „обичал“ Рахел — бурно, необуздано, стихийно, — ала при все това бе останал затворен в себе си, не беше проникнал в чувствата й. И ето, тоя злочест човек, тоя рицар до мозъка на костите си бе подхвърлил една дума и навярно я бе забравил още щом я беше изрекъл и тая случайно изречена дума бе тласнала Рахел към гибел. Лекомислената му смелост винаги се превръщаше в зло.

Няколко дни по-късно, малко смутен, Бенямин донесе на каноника една рисунка. Бе видял краля отблизо, бе осъзнал колко много се е променил Алфонсо. В желанието си да вникне още по-дълбоко в тая промяна бе нарисувал краля и сега, смутено и с напрежение, донесе портрета на каноника, за да види какво ще каже той.

Дълго го разглежда дон Родриге. Виждаше пред себе си лицето на един човек, който бе изпитал много и изстрадал много, и при все това то бе лицето на рицар, лицето на един необуздан, нещо повече, на един суров и жесток човек. Замисли се за образа на краля, описан с думи от самия него в хрониката му, спомни си образа на краля върху златните монети на Йеуда. Остави рисунката настрана. Заснова нагоре-надолу из помещението. Взе я отново и впи поглед в нея. Странно развълнуван каза:

— Значи, това е кралят на Кастилия.

Поразен от въздействието, което беше оказала неговата рисунка, Бенямин рече:

— Не зная дали Алфонсо наистина е такъв. Тъй го виждай аз.

И след малко додаде:

— Е, просто съм убеден, че за света би било по-добре, ако бе управляван от мъдреци вместо от воини.

Каноникът го замоли да му остави портрета и потънал в дълбок размисъл, не отделяше поглед от листа дълго след като Бенямин си беше отишъл.

Все повече укрепваше дружбата му с Бенямин. Толкова близък го чувствуваше, че разкри пред него собственото си малодушие.

— При все че си млад — каза му той, — ти си могъл вече достатъчно да видиш как глупостта и необузданият гняв непрекъснато унищожават онова, което прозрението и трудът изграждат с векове. И въпреки всичко не преставаш да се вдълбочаваш, да търсиш, да се измъчваш. Нима смяташ, че си струва да вършиш това? И кому допринасят полза усилията ти?

По лицето на Бенямин засия отново същата весела дяволитост, която по-рано го бе правила тъй младолико и обаятелно.

— Ти искаш да ме изпиташ, достопочтени отче — отвърна той, — но предварително знаеш отговора ми. Вярно е, че мракът е правило, а светлината — изключение. Но тъкмо сред най-гъстия мрак искрицата светлина създава двойно по-голяма радост. Не съм много аз, но нищо не бих представлявал, ако не можех да изпитвам тая радост. Дълбоко съм уверен, че тая искрица ще се запази и ще заблести още по-силно. И мой дълг е да дам мъничкия си принос за това.

Твърдата увереност на Бенямин засрами каноника. Той извади своята хроника, наложи си да се съсредоточи, опита се да работи. Ала тутакси осъзна колко безполезни са усилията му. Беше възнамерявал да покаже нагледно могъществото на провидението, смело и наивно бе описвал безсмисленото, като че ли в него имаше някакъв смисъл. Ала всъщност само бе разнищвал събитията, докато бяха изгубили значението си: не беше успял да ги обясни.

Как завиждаше на Муса. Лесно беше на мюсюлманина да работи над своята хроника. Бе намерил едно основно правило, под което подвеждаше всички събития, правилото за развитието и погиването на народите, за младостта и за остаряването им, и неговият Аллах и Пророкът потвърждаваха това правило. В корана можеше да се прочете: „И всеки народ има своето време, и никой не може нито да забави, нито да ускори, пък макар и само с един час, настъпването на това време.“

Нему, на Родриге, не се бе удало да намери смисъл и ред в събитията. Струваше му се, че истинната вяра дори забранява те да се търтят. Нима апостол Павел не беше писал в посланието си към коринтяните: „Божието безразсъдство е по-мъдро, отколкото людете — Quod stultum est Dei, sapentius est hominibus“? И нима Тертулиян не учеше, че в най-великото събитие в историята, смъртта на божия син, трябва да се вярва именно защото противоречи на разума? Но нима ако божите пътища са неведоми, ако, погледнати през човешки очи и преценени с човешки разум, изглеждат безсмислени, не беше греховен и самият стремеж да опишеш с човешки думи мощта на провидението?

От сто години воюваше християнският свят за светата земя, хиляди пъти по хиляди рицари бяха загинали в тия кръстоносни походи, а не бе завоювано почти нищо. Постигнатото с толкова кръвопролития и смърт биха могли да постигнат в една-единствена седмица трима разумни посланици, стига да поведяха деловити преговори. Всяка човешка мъдрост беше безсилна да прозре подобни неща и изречението на апостол Павел, че божието безразсъдство че чό όωρδν чοй θεο било по-мъдро, отколкото людете, почваше да звучи наистина иронично.

Приведен над своята хроника, дон Родриге произнесе тихо и злобно.

— Всичко е суета. Няма смисъл в това, което става. Няма божие провидение.

Уплаши се от собствените си думи.

— Absit, absit! Махни се! По-далеч от мен тия мисли! — заповяда си той.

Но ако неверието му в божието провидение беше ерес, не бе ерес прозрението му, че неговите собствени старания са напразни. Ето, той бе стоял зад своя пулт и по цял ден, а и през много нощи, бе дращил и цапал и се беше стремил да посочи божия пръст в събитията, чийто смисъл въпреки всичко оставаше неясен. Бе дръзнал да съживи отново великите мъртъвци на полуострова: свети Илдефонсо и свети Юлиан, кралете на готите и мюсюлманските халифи, астурийките и кастилските графове, императора Алфонсо и Сид Компеадор. Въобразявал си бе, че е втори пророк Йезекиил, избран, за да призове мъртвите да станат от гроба. „И ще туря връз вас жили, и ще докарам плът връз вас, и ще ви покрия с кожа, и ще ви вдъхна дух, и ще оживеете.“ Ала костите, които бе призовал той, не се бяха съединили пак в човешки тела. Не живееха те, людете от неговата хроника; онова, което вършеха, бе всъщност зловещо потракващият танц на скелети, облечени в пъстри дрипи.

„Не отбивай слепеца от правия път“ — предупреждаваше писанието. Тъкмо това бе сторил той. Неговата хроника отвеждаше слепците сред още по-тъмен мрак.

Изправи се с вопъл. Донесе съчки, струпа ги в огнището, запали ги. Събра безбройните листа на своята хроника и бележките си. Хвърли ги в огъня, мълчаливо, здраво стиснал устни. Гледаше как изгаряха те, лист по лист. Разбърка овъглените пергаменти и хартии, докато се превърнаха в пепел, така че никой вече да не може да ги прочете.

 

 

Тъй като раната не му позволяваше да участвува повече във войната, Бертран дьо Борн копнееше да напусне Толедо и да се завърне в своята родина. Искаше да прекара последните години от живота си като монах в Далонския манастир.

Ала вече разсечената му длан отече, отокът се пренесе и нагоре. В такова състояние той не можеше дори да помисли да си пробива път през земите, гдето мюсюлманите държаха всички пътища далече на север.

Раната гореше, измъчваше го адски. Кралят го замоли да поиска съвет от Муса. Лекарят заяви, че е останало само едно средство: да се отреже ръката.

Бертран се възпротиви. Почна да се шегува:

— Вие, мюсюлманите, не можахте да ме лишите от ръката ми в боя, искате сега да го сторите с помощта на хитростта и науката.

— Запази ръката си, рицарю Бертран — отговори спокойно Муса. — Но след седмица от теб не ще остане нищо освен стиховете ти.

Със смях и ругатни Бертран се подчини.

Завързаха го здраво за походното му легло. На малка масичка, поставена наблизо, за да я вижда, се намираше ръкавицата на поръчението от Алфонсо, а до масата стоеше старият му оръженосец и певец Папиол. Муса и магистърът Рейнеро дадоха на Бертран да изпие силно, притъпяващо болките питие и след това с помощта на желязо и огън пристъпиха към своята работа. Докато те извършваха операцията над него, Бертран диктуваше на своя Папиол едно стихотворение, посветено на дон Алфонсо — „Сирвентът за ръкавицата“.

Много бе преживял Муса, но едва ли някога бе виждал такова страшно и величествено зрелище. Ето, старият рицар лежеше тук, вързан за походното легло в стаята, гдето вонеше на прегорено месо, и докато падаше в несвяст и идваше отново на себе си, стенеше от болка и сподавяше стенанията си, губеше съзнание и се опомняше отново, той диктуваше стихове — весели, мрачни. Някои му се удаваха, други не.

— Повтаряй, Папиол, глупако! — заповядваше Бертран. — Разбра ли? Запомни ли? Измисли ли вече мелодията? — питаше той.

Старият Папиол схвана как жадно очакваше неговият господар да види въздействието на своите стихове, стараеше се да прояви колкото се може по-весело, по-бурно възторга си. Повтаряше с възхищение стиховете, смееше се нервно, не можа да спре смеха си и внезапно тоя смях премина в плач и ридание.

На следния ден кралят посети Бертран. Запита го как се чувствува. Бертран искаше да махне с ръка, ала ръката липсваше.

— Е, да — рече само той, сетне додаде: — Лекарят смята, че до две седмици ще бъда в състояние да потегля на път. И тогава ще те оставя, господарю, и ще отида в моя манастир „Далон“. Моят верен Папиол вече не издържа тежестите на войната. Настоява да се оттеглим при бога.

Алфонсо хвалеше и превъзнасяше „Сирвентът за ръкавицата“ и обеща да изпрати голямо дарение за Далонския манастир.

— За едно нещо ще те замоля — рече той. — Изпей ми сам ти „Сирвентът“.

И Бертран запя:

Обратно ръкавицата

ти връщам, кралю, днес —

вземи я ти от рицаря,

дълга изпълнил с чест!

Не бе успешна тоя път

борбата ни с врага —

ала не е за нас срамът,

недей тъжи сега!

Ръката че изгубих аз,

не ми е никак жал —

ти в боя влезе редом с нас,

велик, безстрашен крал!

Затуй, Алфонсо, не скърби,

ще дойде славен ден —

макар и от врага разбит,

докрай не си сразен!

Тъй както се разделям аз

със моята ръка,

от своите предели част

откъсваш ти сега.

Но скоро ще прогониш пак

нахълталия враг!

 

Не жаля, че десницата

до рамото загубих —

нали със ръкавицата

десетки тя погуби!

По жал ми е, че вече в мир

ще трябва да живея —

оттеглям се във манастир,

ала и там ще пея.

Ще вдъхнат моите песни плам

във войнството Христово

и като светли искри — знам —

ще лумнат във огньове.

Над равнини и планини

ще прозвучи навред:

„Хей, рицарю, глава вдигни!

A lor, a lor! Напред!“

Алфонсо слушаше внимателно; чувствуваше порива в стиховете, те проникнаха до кръвта му и я развълнуваха. Ала не можаха да заглушат гласа на разума, който му нашепваше, че старият рицар вече е отживял своето време и е малко смешен.

 

 

Мюсюлмански войски се стичаха от всички страни към Толедо и прекъсваха всички пътища. Ала предпазливият халиф не бързаше, искаше да обсади града сериозно и с цялата си мощ. Ето защо той се придвижи далеч на север и покори голяма част от Кастилия. Завладя Талавера, завладя Македа, Ескалона, Санта Крус, Трухильо, завладя Мадрид. Кастилците се съпротивляваха смело. Особено мъжествено се бранеха духовните князе; в боевете загинаха епископите на Авила, Сеговия, Сигуенса. Ала огромното числено превъзходство на мюсюлманите смазваше всяка съпротива, упоритостта на отпора само раздразваше тяхната ярост. Те опустошиха страната, стъпкаха посевите, изсякоха лозята, отмъкнаха добитъка.

Покориха и по-голямата част от кралството Леон. Напреднаха до река Дуеро. Разрушиха старата славна столица Саламанка. Заеха и големи територии от Португалия. Превзеха свещения, прочут манастир „Алкобаса“. Разграбиха го, избиха повечето монаси. И цяла християнска Испания настъпи глад, мор, нищета. Откак бе започнало освобождението на страната от мюсюлманите, Испания не беше изпадала в толкова бедствено положение, както след безумната битка при Аларкос.

Християнските крале хвърляха цялата вина на Алфонсо. Леон и Навара преговаряха с мюсюлманите. Кралят на Навара стигна дотам, че предложи на халифа съюз срещу останалите християнски владетели. Неговият престолонаследник щял да се ожени за една от дъщерите на Якуб Алмансур, самият той щял да признае халифа за свой сюзерен и да управлява като негов васал всички земи, които мюсюлманите били отнели от другите християнски страни.

И сега, когато вече бе обезпечен откъм север, халифът пристъпи към обсадата на Толедо. От зъбчатите стени на кралския си замък Алфонсо видя как стенобитните машини и обсадните кули са приближаваха бавно, все по-застрашително.

Кастро поиска да му разрешат да иде да защищава собствената си земя, маркграфството Албарасин. Алфонсо не възрази.

— А какво става с наградата, господарю? — запита Кастро.

— Награда за какво? — отвърна Алфонсо.

 

 

Доня Леонор беше останала през цялото време в Толедо. Смяташе, че с онова страхотно избухване гневът на Алфонсо се е изчерпил и че сега, когато умът му е напълно зает с войната, споменът за еврейката по-бързо ще избледнее. Наистина той избягваше всякакви лични разговори и се ограничаваше с хладна учтивост, но Леонор беше сигурна, че ще го спечели пак, стига само да изчака достатъчно. Чакаше. Ала сега, когато врагът обсади Толедо, търпението й се изчерпи. Тук присъствието й само пречеше, в Бургос имаха нужда от нея.

Надяваше се тайно, че Алфонсо ще я замоли да остане.

Отиде при него. Вложи силната си воля докрай, за да изглежда млада, хубава. Знаеше, че целият й живот занапред зависи от тая среща.

Съгласно изискванията на куртоазията Алфонсо я заведе до едно кресло, седна срещу нея, погледна учтиво и внимателно бялото й красиво лице. Нейните спокойни, зелени очи се взираха изпитателно в него. Нищо от необузданото и момчешко държане, което тъй силно я бе обайвало, не беше останало в тоя човек; насреща и гледаше сурово мъжествено лице със заострени черти, прорязано от дълбоки бръчки, лице на човек, изпитал много страдания и който едва ли би се поколебал да причини страдание другиму. Ала и тоя Алфонсо тя желаеше с цялото си същество.

Тук, в Толедо, започна Леонор, тя не може да му бъде вече от полза. Най-добре би било да се върне в Бургос, докато това е още възможно, да се грижи там за дъщерите си и да изчака по-нататъшния развой на войната. Оттам щяла да бъде в състояние да преговаря и с разколебаните крале на Леон и Навара.

Много нещо бе научил Алфонсо. Прозираше цялата й душа, целият й вътрешен мир се разстилаше пред него като поле, на което му предстои да води битка. Бе в състояние да й каже с нейните собствени думи какво мислеше и на какво разчиташе. Тя положително смяташе, че с пълно право е отстранила съперницата си от своя път, че това е от полза както за него, тъй и за кралството и че той трябва да го разбере и да й благодари. Тя е млада, красива, той ще я прибере отново в ложето си, а бог ще бъде милостив и тя ще му роди още един престолонаследник. Тя положително мислеше тъй и чакаше той да й предложи да остане. Но криво си беше направила сметката. Дори ако беше напълно сигурен, че тя ще му роди син, той не ще се докосне вече до убийцата на Рахел.

Леонор седеше в креслото стегнато и при все това някак примамливо и спокойно. Чакаше.

— Решението ти ме радва, доня Леонор — отвърна той и се усмихна учтиво с тънките си устни. — Ти ще окажеш голяма услуга на мен и на целия християнски свят, ако отидеш в Бургос и използуваш изпитания си ум за преговори със страхливите крале отстъпници. А и аз ще бъда доволен, като зная, че дъщерите ни са под твоите грижи. На драго сърце ще ти поставя на разположение силна охрана.

Леонор слушаше, преценяваше думите му. Изглеждаше, че страстта му към еврейката е преминала. И ако все пак говореше с нея сега студено и до известна степен подигравателно, сигурно го правеше, защото смяташе за свой рицарски дълг да защити мъртвата. Леонор се чувствуваше достатъчно силна да се бори с покойницата.

Каза:

— Чух, че не си направил никакъв опит да задържиш Кастро.

В очите на Алфонсо проблесна опасен пламък. Как нечувано дръзка бе тая жена пред него, осмелявайки се да подхване отново онзи отвратителен разговор. Но се овладя.

— Правилно си чула — отвърна той. — Не помислих дори да седна да увещавам много един човек, който побягна, щом попаднах в затруднено положение.

Леонор отвърна също тъй хладнокръвно:

— Мисля, че съдиш твърде строго рицаря, дон Алфонсо. Неговото маркграфство действително е заплашено от емира на Валенсия. Аз му бях обещала награда, а ти го накара твърде дълго да чака. Той беше прав да се чувствува лишен от възнаграждението си.

Алфонсо силно побледня, скулите изпъкнаха още по-рязко на изнуреното му лице. Но му се удаде да запази маската на учтивостта.

— С божия помощ — каза той — ще удържа Толедо и без Кастро.

— Не става въпрос за това — отвърна Леонор. — Ти знаеш. Трябва да предотвратиш да не стори и той същото като нашите братовчеди от Леон и Навара и да почне да съзаклятничи с мюсюлманите или пък открито да премине на тяхна страна, както е сторил Сид Компеадор, когато твоят прадед Алфонсо го възнаградил недостатъчно. Не за пръв път го засягаме ние, а той е чувствителен. Няма да бъде в наша полза, ако го прогоним при мюсюлманите. Не смяташ ли да му прехвърлиш кастильото, дон Алфонсо?

Отново и сега вече със злорадо тържествуване Алфонсо почувствува какво става у нея. Рахел беше мъртва, тя, Леонор, живееше и стоеше пред него сдържана, царствена и все пак прелъстителна и искаше от него да се отрече от мъртвата, и тогава всичко ще бъде пак както преди. Но мамеше се тя, дъщерята на благородната дама Елинор. Рахел живееше.

— Ти в никой случай не можеш сериозно да очакваш от мен, доня Леонор — каза той, — още и да възнаградя предателя, който ме напуска веднага щом подуши опасност. Аз купувам наемници, но не рицари. Пък и не ми се струва разумно да раздразвам моите евреи в Толедо в сегашното тежко време; а точно това бих сторил, ако наградя с почести убиеца на най-добрия мъж измежду тях. Моята мъдра държавничка Леонор без съмнение може да разбере това.

Сега насмешката едва се долавяше в звънкия му глас. Ала тъкмо тая едва забележима насмешка лиши напълно доня Леонор от благоразумие.

— Аз обещах на тоя човек кастильото — каза пискливо тя. — Нима искаш да ме изкараш лъжкиня? Да изложиш кралицата си, за да се подмажеш пред своите евреи?

В душата си Алфонсо ликуваше: „Чуваш ли я как беснее, Рахел? Но аз не ще поставя печата си под стореното от нея. Няма да оправдая убийството, което тя е извършила. Няма да дам кастильото на твоя убиец.“

Каза:

— Аз на твое място щях да предпочета да не споменавам за онова обещание, Леонор.

Едва сега Леонор призна в себе си, че не беше постигнала нищо с отстраняването на Рахел. Точно както майка й бе опропастила своя собствен живот с убийството на оная жена, на любовницата на Хенри, сега и тя завинаги бе победена от мъртвата еврейка. Облъхна я леден ужас, че занапред ще трябва да прекара целия си живот безплодно и в самота. Пред нея се простираше сивата пустош, за която беше говорила майка й, аседията, която рушеше сърцето, безкрайното, прано време.

Всичко в нея се бунтуваше да приеме тая жестока действителност. Виждаше човека пред себе си, обичаше го, нямаше нищо освен него. Трябваше да го запази за себе си. Умолително, с отчаяна смиреност каза:

— Унижавам се тъй, както не се е унижавала още никоя жена от нашия род. Позволи ми да остана в Толедо, Алфонсо. Няма да говорим вече за Кастро, позволи ми да остана при теб! Нека останем заедно в тая беда.

Алфонсо отговори и всяка от неговите думи се отронваше студена и ясна от устните му.

— Няма смисъл, Леонор. Казвам ти го тъй, както е; с убийството й ти изсуши сърцето ми.

Старинен, тъжен стих прозвуча в душата на Леонор, съчинила го бе една древногръцка поетеса:

Скри се месец зад ридът,

И плеяди. Полунощ е.

Бързи часове текът.

Аз лежа самичка още…

Опомни се. Стана, твърдо изправена, заговори:

— Ти ми казваш това, и то ме превръща в камък. И все пак: правилно постъпих, и го сторих заради тебе, и бих го сторила пак.

На следния ден тя замина за Бургос.