Лион Фойхтвангер
Испанска балада (17)

Четвърта глава

Халифът Якуб Алмансур не бе вече млад, боледуваше, на драго сърце би прекарал последните си години в мир и беше сметнал за свой дълг да припомни на кастилския крал за договорите. Все пак, осведомен добре за нрава на краля, той от самото начало не беше хранил големи надежди посланието му да даде резултат. Толкова глупав и дързък отговор обаче не бе очаквал. Наглостта на необрязания се стори на тоя дълбоко вярващ човек както повеля на Аллаха да извади още веднъж преди края си своя меч, да накаже неправоверните и да разпространи исляма.

Най-напред той заповяда да направят от писмото на Алфонсо десет хиляди преписа и да го разгласят из цялото му просторно кралство. Моадите, арабите, кабилите — всички негови подвластни народи, трябваше да узнаят как унизително оскърбяваше християнският крал властелина на правоверните. Глашатаи четяха писмото по пазарищата и завършваха с думите от корана: „Тъп казва Аллах, всемогъщият: ще се обърна срещу тях и ще ги превърна в прах и пепел с войски, каквито те никога още не са виждали. Ще ги хвърля в най-дълбоката бездна и ще ги унищожа.“

В страните на целия западен ислям пламна религиозен фанатизъм. Дори и непокорните племена в Триполитания прекратиха враждата си с халифа, за да му помогнат в тая свещена война.

Силно ликуване обхвана мюсюлманския Андалус сега, когато бяха сигурни вече в помощта на халифа. При това той назначи за върховен военачалник над цялата войска един андалусец — изпитания пълководец Абдула Бен Сенанид.

През деветнадесетата седмица на 591-та година след бягството на Пророка, Якуб Алмансур напусна своя дворцов стан във Фес, за да се присъедини към войските, които бе струпал на южния бряг на пролива. Съпровождаха го неговият престолонаследник Сид Мохамед и още двама от синовете му, великият везир и четирима от тайните му съветници, а освен тях двама лични лекари, както и летописецът Ибн Яхя.

На двадесетия ден от месеца редшед халифът заповяда да се започне прехвърлянето на войските. Първи преминаха пролива арабите, последваха ги себетите, масамудите, гомарите, кабилите, следваха ги стрелците с лъкове — моадите; края образуваха полковете от личната охрана на халифа. С милостта на Аллаха прехвърлянето през пролива се извърши за три дни и огромната войска се разположи на стан в областта Алхадра, от Кадис до Тарифа.

И сега, когато халифът стъпи на андалуска земя, се състоя небивало зрелище. От незапомнени времена пред Кадис, в западната част на пролива, от водата се издигаше исполински стълб. Увенчаваше го огромна златна статуя, от много мили можеше да се види как Тя блести над морето; статуята представляваше мъж, протегнал дясната си ръка към пролива, ръката държеше ключ. Римляни и готи бяха нарекли тоя паметник „Херкулесовите стълбове“, мюсюлманите го наричаха „на Кадис“; хилядолетия наред людете се бяха бояли от тая страшна, блестяща статуя, бяха я щадили; сега халифът издаде заповед да я разрушат. Плахо, затаили дъх, десетките хиляди воини гледаха как бяха нанесени първите удари. Златният, страшният не оказа съпротива. Той се срина и всички с неописуемо ликуване закрещяха: „Аллах е велик и Мохамед е неговият пророк!“

Халифът потегли към Севиля. За да почете тоя град, Който неправоверният крал въпреки примирието заплашваше тъй безсрамно, Якуб Алмансур бе отпуснал средства да се построи минаре на неговата главна Джамия. Проекта бе изготвил прославеният строител Джабир. Това минаре трябваше да изобразява алегорично победата на исляма над неправоверните. Халифът бе заповядал в кулата да се вградят всички статуи и барелефи от времето на римляните и готите, които още можеха да се намерят в страната. Освен това за минарето щеше да се използува както златото от върха на поваления „кадиски идол“, тъй и златото и среброто на всички църковни вещи, които халифът щеше да вземе в плячка през тая война.

Сам той, Якуб Алмансур, положи основния камък на минарето. И както безброй хиляди бяха ликували при падането на златната статуя, тъй ликуваха сега безброй хиляди, когато се поставяха основите на кулата, която щеше да се издига към небето на невиждана досега височина и с невиждана досега красота, за слава на Аллаха.

 

 

Дон Алфонсо се чувствуваше щастлив в Калатрава. Тук цареше суетно Ликува не, задето той бе дал заслужен отговор на безсрамния халиф, и всички необуздано се радваха на войната. Духовническата същност на рицарския орден бе отстъпила мястото си на войнствената. Рицарите славеха Бертран дьо Борн като свой велик събрат и приятел. „A lor, a lor — удряй, бий!“ — звучеше гръмко в мечтите им.

Между Алфонсо и архиепископа се възстанови предишната весела дружба. Силно огорчение бе изпитвал смелият свещенослужител, загдето не можеше да каже на Алфонсо своето справедливо, християнско, рицарско мнение за любовната му история с еврейката. Сега му откри с някогашната си прямота:

— Твоят тъст от Англия умря тъкмо навреме. Защото — нека ти го кажа, скъпи мой синко и приятелю — нямаше да понасям повече кощунството в Галиана.

Щях да бъда принуден да искам от светия отец отлъчването ти от църквата, пък макар след това да бях умрял от мъка. Вече се готвех да пиша писмото. Сега всичко това е останало тъй далече зад нас, както езическото минало на дедите ни. Просто с очи се вижда как войната изтръгва от гърдите ти и последните остатъци от любовното ти опиянение.

И гръмогласно се засмя; Алфонсо му пригласяше със звънък, младежки, добродушен смях.

Разузнавачи докладваха за размерите на Мюсюлманската войска. Възлизала — твърдяха те — на петстотин пъти по хиляда воини. Носеха се много слухове и за страшни нови оръжия, които халифът докарал със себе си, за огромни обсадни кули, за оръдия, които могли да мятат надалеч грамадни скали, за гибелния гръцки огън. Рицарите оставаха непоколебими в своята самоувереност. Вярваха в непревземаемите си крепости, в своя Сантяго, в своя крал.

Алфонсо имаше смело хрумване. За всички бе ясно, че численото превъзходство на мюсюлманите налага да се ограничат с отбрана. Но нима това действително бе неизбежно? Защо да не се даде на врага битка в открито поле? Начинанието изглеждаше безразсъдно смело, ала точно затова би могло да има успех. А нима южно от Аларкос не се намираше тъкмо оная местност, равнината Аройос, чиито изгоди и недостатъци той познаваше по-добре от всеки друг? Защо да не спечели и втора битка при Аларкос?

Сподели намерението си с Бертран и архиепископа. Дон Мартин, който обикновено не бавеше много отговора си, втренчи поглед в него, разтворил уста. Сетне въодушевено извика:

— Древният народ на Израил е представлявал шепа хора в сравнение с безбройната сган ханаанци, мидианитяни, филистимляни и въпреки това ги е победил и изтрил от лицето на земята. Сигурно сам бог му е посочил бойни полета, тъй благоприятни както твоята равнина Аройос.

Бертран от своя страна рече весело и вещо:

— Тая битка ще ти струва много мъртъвци, господарю, но още повече на неверниците.

Когато Алфонсо заговори за своя план на по-младите благородници, те отначало се удивиха, дори смутиха, но след това планът ги въодушеви. Кралят не пожела да посвети по-старите военачалници в намеренията си.

 

 

Доня Леонор бе останала в Бургос по-дълго, отколкото беше възнамерявала. Оттам бе по-лесно да въздействува на грандовете от Северна Кастилия и на арагонските съветници да изпратят колкото може по-бързо необходимата помощ на Алфонсо. Изгаряше от нетърпение той да започне по-скоро своя поход. Откак бе осъзнала колко дълбоко бе впила зъби в него похотливата треска към еврейката, подозренията й никога не се бяха разнесли напълно. Само войната можеше да излекува Алфонсо докрай от тая адска болест.

Сетне дойде вестта — сам той радостно й я беше изпратил — за това как смело бе пропъдил дръзкия мюсюлмански принц при неговия халиф. Първото нещо, което изпита, бе необуздана радост. Сега вече войната най-сетне беше настъпила. Тутакси след това тя бе осъзнала огромната опасност, която неминуемо щеше да произлезе от Алфонсовата смелост.

„Поражение — си беше помислила тя, — сега ще има поражение. Може би то не ще бъде окончателното поражение, но все пак поражение.“ Наред с гнева и грижите това породи у нея и мрачно задоволство. Дълбоко бяха заседнали думите на майка й за благоприятните последици от едно поражение. Поражението увеличаваше силите, разпалваше енергията, разкриваше десетки нови възможности; странен приятен трепет я обхващаше, помислеше ли за поражението.

Беше потеглила веднага за Толедо. „Иди в Толедо!“ — й бе заповядала майка и. Престъпното лекомислие, с което Алфонсо бе предизвикал мюсюлманските посланици, я беше накарало само да го обикне още повече. И непрекъснато пламенният й копнеж към Алфонсо се примесваше с онова мълчаливо, мрачно ликуване: „Сега идва поражението. Сега вече с другата се свършва. Actum est de еа — сега вече идва нейният край!“

Тъй като не завари краля в Толедо, тя си намери предлог да го последва на юг. Дон Педро, който съгласно установения план бе навлязъл в земите на Валенсия и не искаше да се откаже от похода си към столицата Валенсия, не бързаше да изпрати на дон Алфонсо подкрепление преди договорно установения срок. Ала тя беше успяла да обвърже дон Педро с обещание; преди да изтекат шест седмици, той щеше да изпрати десет хиляди души, а осемстотин още сега, за да покаже добрата си воля. Замина лично за Калатрава, за да съобщи на Алфонсо тази радостна вест.

Той я пресрещна, поздрави я. Леонор не прикри буйната си радост, че го вижда. Тук, сред своите рицари, в суровата атмосфера на крепостта Калатрава, той бе напълно онзи Алфонсо, когото тя желаеше.

Сияеща му разказа как бе склонила упорствуващия дон Педро да изпрати подкрепления още през следните седмици. Алфонсо сърдечно й благодари. Премълча пред нея, че вестта й съвсем не му бе приятна. Намерението му да даде на халифа открита битка се бе затвърдило. Ако се разчуеше, че арагонските подкрепления се очакват в толкова близко бъдеще, неговите съветници и военачалници щяха да се възпротивят още по-енергично на плана му.

Възрастният магистър на ордена Нуньо Перес и дон Манрике де Лара посетиха доня Леонор. При все че кралят не бе говорил много, за плана му вече се беше разчуло и по-предпазливите измежду неговите приятели бяха твърде угрижени. Старите сановници изложиха пред доня Леонор колко опасно е това начинание и колко е важно да се изчакат арагонските войски. Замолиха кралицата да внуши на дон Алфонсо да се откаже от намерението си.

Доня Леонор се изплаши. Нищо не разбираше от стратегия, нищо не искаше и да знае, между нея и Алфонсо съществуваше мълчаливо споразумение, че тя ще участвува в държавническите дела, но не и във воденето на войната. Тоя път обаче — тя разбираше — съществуванието на Кастилия бе поставено на карта. Спомни си как навремето Алфонсо бе нападнал Севиля въпреки предупрежденията на своите съветници, предчувствуваше, знаеше, че сегашното му безумно смело намерение е сериозно. Разумът й подсказваше, че трябва да говори с Алфонсо. Ала тъкмо сега тя не искаше да му става неприятна, не искаше да му досажда с омразни съвети. И освен това дълбоко в гръдта й отново прозвуча онзи шепот, който я караше да изтръпва приятно: „Поражение.“

Отвърна на угрижените благородници любезно и при все това с цялото си царствено достойнство: че не разбира нищо от стратегия, че през всичките тия години никога не е говорила с Алфонсо по подобни въпроси, че се възхищава от неговия военен гений и че зле би подхождало на кастилската кралица да смущава със страхливи съмнения царствената смелост и благочестивата увереност на своя съпруг.

Остана в крепостта два дни и две нощи. Бяха й приготвили набързо едно разкошно жилище; защото не беше благоприлично да спи под един покрив с Алфонсо. Кръстоносците — тъй предписваше обичаят — се въздържаха от общение с жени. Но малцина рицари гледаха сериозно на тоя обичай и Леонор се беше надявала, че след като вечерят, Алфонсо ще остане при нея. Той обаче най-сърдечно й пожела „лека нощ“, целуна я по челото и си отиде. Тъй постъпи и втората вечер.

Когато тя потегли назад на кон, Алфонсо я изпрати на около час път.

След като се разделиха, тя едва-едва отговаряше на брътвежите на своите спътници. И скоро, макар да умееше да язди добре, заповяда да докарат носилката й.

Седеше в носилката, затворила очи. Алфонсо бе овладян изцяло от войната, а и не бе в природата му да се впуска в бързи, случайни любовни истории. Тя не биваше да се чувствува пренебрегната. И положително не споменът за еврейката го бе накарал да страни от нея.

В Толедо мисълта за еврейката я бе занимавала много. Там съперницата й бе в непосредствена близост, трябваше да мисли за нея. Стоеше си, смело и глупаво, там долу, в своето имение, намираше се изцяло във властта на Леонор, както градът и всичко около него. Леонор трябваше само да посегне. По-рано тя не го беше мислила, чувствувала го бе; сега, в носилката, на път към Толедо, го мислеше. И сега, в носилката, неволно се опитваше да си припомни ясно своята съперница — лицето, снагата, движенията й. Представи си как ли би изглеждала Рахел разсъблечена. Сравни се с нея. Тя, Леонор, се беше запазила добре. Дори и благородната дама Елинор го беше признала — а нейните преценки бяха точни и злъчни. Едва ли това, че другата бе излязла десет или дванадесет години по-късно от утробата на майка си, бе откъснало Алфонсо от Леонор, за да го привърже към нея. Не, то се дължеше на магия, то беше треска, лоша болест. И щом дойде изцяло на себе си след своята голяма битка, независимо от това дали тя ще му донесе победа или поражение, Алфонсо ще е забравил другата. Леонор щеше да излезе последна глупачка, ако бе позволила на старите сановници да я склонят да разубеди Алфонсо от неговата битка.

Тя не беше глупачка. Умна бе, млада бе, хубава бе; уверена беше в успеха си.

 

 

Пристигна вест, че мюсюлманските войски напредват към североизток в три колони. Алфонсо не можеше да чака повече, трябваше да разкрие пред своите съветници и военачалници плана си.

Свика военен съвет. Въодушевено изложи своя план. Ще напредне срещу мюсюлманите и ще ги пресрещне в равнината Аройос. Там, между дълбоките процепи, издълбани от пресъхналите сега планински потоци, той бе водил битката, която му бе донесла първия голям успех и крепостта Аларкос. Никой в Испания не познаваше по-добре от него тая местност. С дръзки, убедителни думи описа как ще принуди халифа да заеме по-ниската част на постепенно спускащата се равнина, как ще притисне голяма част от вражата войска, тъкмо защото е тъй многобройна, сред храсталаците и в гората. Той не се съмнявал в победата. А сетне цял южен Андалус бил открит пред тях — Кордова, Севиля, Гранада; и едва започнала, войната щяла да свърши.

По-младите сеньори одобриха плана с въодушевление.

Но старият дон Манрике почтително и настойчиво предупреди. Да се влезе в открит бой с противник, който разполага с тъй голямо числено превъзходство, било повече от рисковано. Не се ли извоюва решителна победа, Толедо ще бъде изгубен. Вещият във военните дела барон Вивар подкрепи дон Манрике.

— Твое величество — каза той — с много усилия и изкуство превърна Калатрава и Аларкос в най-силните крепости на Полуострова. Под закрилата на техните стени ние спокойно можем да изчакаме пристигането на нашите съюзници. Тъкмо поради огромния си брой мюсюлманската войска ще се продоволствувл трудно. През време на обсадата тя ще пооредее доста. А пристигнат ли след това арагонците, няма да бъдем вече тъй отчайващо малобройни в сравнение с войските на халифа. Тогава, господарю, ако ти заповяда бог, води своята открита битка.

Бръчките по челото на дон Алфонсо се вдълбаха още повече. С разсъдъка си той признаваше: доводите на Манрике и Вивар бяха основателни. Ала непоносимо бе да мързелуваш зад стените на крепостта и да чакаш по-младият, хлапакът, да ти изпрати помощ. Той не искаше да позволи да му отнемат дори и частица от победата.

— Не ми е неизвестно — отвърна той, — че хитрият пълководец предпочита да избегне битката срещу тройно или петорно по-многоброен противник. Но не мога да гледам бездейно как врагът се шири в страната. Кръвта ми кипи. Истинската война не е игра на шах, а турнир и битката решава не благоразумният разсъдък, а смелото, благочестиво сърце. Истинският пълководец подушва къде да даде сражението. Аз ще дам сражението в равнината Аройос.

Рицарите бурно го подкрепиха.

Ала сега се опита да предупреди краля самият стар магистър Нуньо Перес.

— Ако войската на неверниците е тъй огромна, както настоятелно твърдят разузнавачите, то кастилската войска в никакъв случай не може да устои срещу нея без подкрепления. Почакай Арагон, господарю!

На Алфонсо бяха дошли вече до гуша поучителните слова на старите пълководци; та те бяха по-страхливи и от неговия Родриге.

— Няма да чакам, дон Нуньо — заяви той. — Разберете ме в края на краищата! Няма да позволя моят Аларкос, тоя Аларкос, който аз присъединих към кралство, да бъде обкръжен от обрязаните. Ще се справя с тях и без Арагон.

Ала дон Манрике не се предаде.

— Изпрати поне най-напред един куриер до дон Педро! — замоли настойчиво той. — Ако се спазва буквата на твоя договор с Арагон, ти си длъжен да чакаш.

— Аз обаче не съм буквояд — кипна дон Алфонсо, — а и кралят на Арагон не е. Той е християнски крал. Не е необходимо да седна да го моля за разрешение!

Продължи по-спокойно:

— Зачитам опасенията ви, но не съм длъжен да се съобразявам с тях. Халифът може да има и три пъти или пет пъти повече хора, на наша страна е правото и всемогъщият бог. Ще се сражаваме в равнината Аройос.

 

 

Сега, след като кралят бе взел окончателно своето решение, подпомогнаха начинанието му вярно и усърдно дори онези, които бяха проявили колебание. Станът бе разположен в равнината, избрана от дон Алфонсо. Палатките се редяха по лекия склон на една планина, защитени откъм гърба от все по-стръмно издигащата се височина, а отстрани от „аройосите“, които бяха дали името на местността: дълбоки пукнатини в земята, пороища, сега пресъхнали и обилно покрити с бял и червен олеандър.

Междувременно мюсюлманската армия се приближаваше в пълен ред, с равномерни, кратки дневни преходи. Когато й останаха още само два дни път, всеки можеше да пресметне, че решителната битка ще се състои на 19 юли, на 9 шаван според мюсюлманския календар.

Ала 9 шаван се падаше в събота.

Това създаде голямо униние сред еврейските бойци на дон Алфонсо. Тия три хиляди души и без това се бяха поставили на негово разположение с известно угризение на съвестта. Знаеха, че военната служба ще ги принуди да ядат забранени ястия и да извършват забранена работа в съботни дни; а във времената на героичната древност еврейските войници бяха предпочитали гърци и римляни да ги избиват, но да не водят бой в събота. Наистина сега, съгласно едно разпореждане на синедриона от преди няколко века, учените мъже от алхамата освобождаваха тържествено еврейските доброволци чрез формулата „мутар лах“ — да ти бъде разрешено — от задължението да спазват съботните закони и да се въздържат от забранените ястия; ала това освобождаване се даваше само в случай на крайна нужда. А беше ли даденият случай действително такъв? Принуден ли беше кралят да се сражава тъкмо в събота?

Изпратиха при дон Алфонсо делегация, възглавявана от дон Симеон Бар Абба, роднина на Ефраим. Ако неговите войници юдеи — обясни той на краля — нарушат светото запрещение, без да са изпаднали в крайна нужда, ще предизвикат божия гняв и поражение ще грози не само тях, а и християнските им бойни другари. Запитаха краля с надлежното страхопочитание не би ли могло да се избере друг ден за битката.

Алфонсо потупа дон Симеон по рамото и добродушно и весело каза:

— Познавам ви като храбри воини и на драго сърце, бих ви направил тая услуга. Но, виждате ли, не бих могъл да отложа битката с повече от един ден. Би трябвало следователно да я водя в неделя. Това обаче ще предизвика недоволство сред вашите християнски съратници, а те са още по-многобройни. Нека го оставим в събота, а всички ние ще се молим вашият бог да опрости греха ви.

Благочестивостта на евреите накара краля да се замисли и да се посъветва с дон Мартин какво би могъл да стори самият той, за да осигури за себе си и за своята войска милостта на всевишния. Архиепископът също бе чел „Дървото на сраженията“ от приор Боне. Там се препоръчваше в деня на битката да се пости и се посочваше, че преди да встъпи в битка с врага, славният рицар и цар Саул бил заплашил със смъртно наказание всеки, който преди падането на нощта яде или пие нещо. И така, архиепископът предложи в деня на битката християнските воини да постят; нека, за да не изгубят сили, кралят, нашият господар, им устрои предишната вечер богато пиршество. Дон Алфонсо така и разпореди.

Дон Мартин от своя страна разпрати куриери из цялата страна чак до Толедо с нареждане сутринта в деня на битката в Толедо и във всички селища между Дларкос и Толедо да бият църковните камбани.

Вечерта на 18 юли кралят огледа от възвишението, отгдето на следния ден щеше да ръководи битката, собствения си стан и стана на враговете си. Там, гдето равнината започваше да се спуща, стануваше войската на халифа. Шатрите се редяха в безкрайни низи плътно една до друга и Алфонсо и пълководците му знаеха: там, гдето гората им пречеше да виждат по-далеч, вражеският стан свиваше на запад и се губеше в далечината. Дълго и мълчаливо се взира кралят, засенчил очи с ръка, към неприятелския стан, над който се спускаше вечерта.

Яхнали конете си, благородниците се отправиха назад, приветствувани навсякъде от веселите, почтителни възгласи на бойците. Войниците се радваха на обилната вечеря.

Сетне самите военачалници седнаха да се нахранят в походната шатра на краля. Тя сияеше празнично от пурпурните и златни знамена; и вътрешността й бе украсена със скъпи килими и ковьори, в чест на войната, най-благородното занятие на рицаря и на краля. Всички бяха с повишено настроение, ядоха и пиха с наслада. Бертран пя най-необузданите си песни.

Ала скоро се разделиха — искаха да си легнат рано и да наберат сили за деня, който им предстоеше.

Приятни образи и мисли съпровождаха съня на краля. Яви му се Рахел и той почна да й обяснява бойния си план в подробности. Доказваше й, че и една по-малочислена войска може да се разположи така, щото победата да бъде сигурна. Обясни й как бе замислил да продължи по-нататък похода. След като разбие войската на халифа, ще се вреже чак до морето. Сетне ще сключи мир. Крайбрежието и Гранада ще остави на халифа; но обрязаният ще трябва да му отстъпи Кордова и Сивиля. Ще направи Севиля графство, най-голямото графство в кралството си, а в граф на Севиля ще въздигне своя мил малък незаконен син Санчо.

Чуваше в съня си тихите подвиквания на стражите, които обикаляха нощния стан. Вътрешният му глас му нашепваше: „Велик ще бъде утрешният ден, тоя 19 юли“ Опита се да си спомни годината, ала испанското летоброене и летоброенето на останалия християнски свят се объркаха в главата му, не можа да определи годината и се ядоса, че бе взел страната на Родриге, а не на скъпия си приятел дон Мартин. Ала посред гнева му прозвуча камбанен звън и тържествено, ликуващо песнопение, пееха Tedeum за неговата победа и сред тоя победен звън той заспа.

 

 

Събуди се сред камбанен звън. Защото, както бе заповядал архиепископът, още преди изгрев слънце всички камбани в страната, от Аларкос до Толедо, бяха започнали да бият.

Щом изгря слънцето, пред войниците бе отслужена литургия. Голяма част от тях се приобщиха към светите тайни. Сетне тържествено бяха показани реликвите, които щяха да съпровождат в битката различните бойни единици. Най-ценната и най-надеждната реликва притежаваха калатравските рицари — Cruz de los Angeles, един кръст, който тайнствено бе доставен на Алфонсо Трети от двама свети пилигрими. Във всеки полк рицари и войници коленичеха и целуваха своята реликва.

Откъм стана на мюсюлманите също долитаха молитви. Там свещенослужители и военачалници призоваваха бойците със стихове от корана:

Възрадвайте се, правоверни!

Укрепете сърцата си!

От никого нямайте страх

освен от Аллах!

Ще ви помогне той, ще подкрепи нозете ви.

И във страшния бой

ще срази враговете ви!

И мюсюлманските войници, стотиците хиляди, се хвърлиха на земята с лице към Мека и пронизително повториха молитвата от първата сура на корана, седмата молитва:

В теб се кълнем, Аллах, милостивия бог!

Славиме тебе, Аллах, на света господар —

всемилосърден, всеблаг

съдник в деня на съда.

Няма друг бог освен тебе!

 

Тебе единствен за помощ зовем:

правият път покажи ни —

пътят на тия, които обичаш,

не на ония, които гнева ти

с блудни дела призовават!

Битката започна.

На калатравските рицари бе заповядано да нападнат първи и да направят пробив в центъра на противника. Те се строиха в добър боен ред, осем хиляди конници на великолепни коне, блестящи със своите доспехи. Гръмко запяха бойната си молитва, шестдесетия псалм на Давид:

„Кой ще ме отведе в укрепения град? Кой ще ме отведе до Едом? Бог ще ни даде сили за дела. Той ще смаже враговете ни.“

Понесоха се към центъра на неприятеля.

 

 

„Прокълнатите налетяха с такава ярост — разказва летописецът Ибн Яхя, — че конете им се набодоха сами на върховете на мюсюлманските копия. Отблъснати, те отстъпиха съвсем малко, сетне налетяха отново. Бяха отблъснати повторно. «Дръжте се, приятели! — викаше Абу Хафас, пълководецът, който командуваше центъра. — Укрепете сърцата си, правоверни! Аллах ви помага от високия си престол!» Ала прокълнатите налетяха сега толкова бясно, че пробиха редиците на смелите мюсюлмани. Самият Абу Хафас, пълководецът, се сражаваше смело като лъв, загина в боя и за служи венеца на мъченик. Прокълнатите започнаха страшно клане сред войските в центъра; всички мюсюлмански войници, които се бореха там, бяха избрани от Аллах за венеца на мъченичеството и преминаха на тоя девети шаван сред десетте хиляди радости на рая.“

Алфонсо наблюдаваше бойното поле от своето възвишение. Видя как калатравските рицари атакуваха, как бяха отблъснати, атакуваха повторно, отстъпиха повторно, ала след това се врязаха в редиците на неприятеля. И сега вече неговите калатравски рицари продължиха своя устрем напред, сега вече бяха неудържими, и те скоро ще стигнат червената бойна шатра на халифа и ще изпратят вестоносец да съобщи за победата. Тогава и самият той ще полети напред и ще смаже окончателно врага.

И така, кралят и неговите приближени гледаха, чакаха, наслаждаваха се на гледката. Там, долу, в равнината Аройос се осъществяваше мечтата на певеца Бертран дьо Борн; ето нападащите, сражаващите се и сразените, ето и бойния рев: „A lor, a lor“, с който се примесваха виковете „Аллах!“ и „Мохамед!“, ето и цвиленето на конете, изгубили своите ездачи, смъртно ранените коне. Сърцето на Аласар преливаше от радост. Той направо поглъщаше тая величава смесица от смърт, слава, победа, мъченичество и съжаляваше само за едно: че големият облак прах скриваше от очите му самото бойно поле. Ала виждаше около себе си безумните, пламнали, радостни лица на краля и рицарите му, неговото лице ликуваше като техните; и той триеше насълзените си очи, чистеше праха от носа си и се смееше.

Но ето че се случи нещо неочаквано. Облакът прах сега беше толкова гъст, че едва ли можеше да се различи какво става всъщност. Сигурно бе обаче едно: внезапно битката се пренесе твърде близо до тяхното възвишение, следователно далеч зад гърба на калатравските рицари. Конници с чалми се появиха в непосредствена близост със стана. Нападнаха еврейските отреди, определени за охрана на лагера. Да, евреите водеха вече борба, биеха се храбро, ясно се чуваше пронизителният им, прадревен еврейски боен вик: „Хедад, хедад!“, не отстъпваха, държаха се здраво. Ала те бяха само три хиляди души, врагът явно ги превъзхождаше и смътно, само за миг, дон Алфонсо си спомни предсказанието на дон Симеон, че сражението в събота ще донесе нещастие.

Но как, за бога, бе станало възможно мюсюлманските конници да напреднат толкова много? И в такъв брой? И къде бяха останали калатравските рицари?

Кралят предусещаше какво беше станало, ала си забрани да го вярва. Войската на халифа брои петстотин по хиляда души — бяха докладвали разузнавачите, и Алфонсо се бе изсмял. Но ето, сега тяхната стихийна вълна налиташе, краят й не се виждаше, нови и нови воини с чалми излизаха из облака прах, пешаци, конници. Сега вече Алфонсо не се смееше.

Ето какво се беше случило: опиянени от своята победа, калатравските рицари бяха продължили своя стремителен набег напред, сред гъстата вража тълпа. Не обръщаха внимание нито на жегата, нито на праха, които затрудняваха дишането им. Сред глухия грохот, от който ехтеше цялото бойно поле, чуваха само собствените си крясъци и писъците на ония, които убиваха. Зашеметени, полуобезумели от жаждата за борба, те нанасяха яростни удари с мечовете около себе си, врязваха се все по-дълбоко сред прахоляка, който закриваше слънцето.

Главният военачалник на мюсюлманите, вещият във военните дела и разумен андалуски пълководец Абдула Бен Сенанид, беше предвидил, че ще стане така. Позволи на рицарите да нахлуят навътре, оказа им сравнително слаба съпротива. Но заповяда на моадските полкове от двете им страни да напреднат и да приведат в готовност страшните далекобойни оръдия за изхвърляне на камъни. Моадските войници, прочути стрелци с арбалети, се съединиха незабелязано зад гърба на налитащите калатравски рицари и ги откъснаха от главните сили и от стана на християните.

И сега тук, в Аларкос, стана същото, което се беше случило навремето в битката при Ал Хатин. Мюсюлманските стрелци почнаха да обстрелват конете на християнските рицари и паднеше ли конят, рицарят с тежките си доспехи ставаше безпомощен. А ето че и оръдията на халифа започнаха да мятат огромните си каменни блокове сред гъстите редици на християните.

 

„Започна се — съобщава летописецът Ибн Яхя — страхотна сеч. Всички неправоверни бяха облечени в желязо, имаха брони и конете им, и тези воини бяха Цветът на тяхната армия, но нищо не им помогна. Преди битката те бяха призовали тримата си богове и се бяха заклели в кръстовете си, че в тази битка не ще обърнат гръб на врага, докато е жив макар и само един от тях. Сега, за благото на правоверните, Аллах направи тъй, че клетвата им да се изпълни до буква.“

 

 

А същевременно, за да унищожи вражата войска докрай, мюсюлманският пълководец, използувайки огромното си числено превъзходство, изпрати зад гърба на сражаващите се рицари своята отбрана андалуска конница, за да нападне стана на християните.

Тъкмо тази атака на лагера видя от своето възвишение дон Алфонсо.

— Сега вече дойде и нашият ред — заяви с мрачна радост той.

Понесоха се надолу, към стана. Бяха многобройни и при все това прекалено малобройни. Нахлуващите тълпи мюсюлмани ги погълнаха, трябваше да отстъпят още преди да стигнат до стана, да се отдръпнат обратно към височината. Но отстъпваха в стегнати редици, не допускаха мюсюлманите да ги заобиколят. И винаги им се удаваше чрез малки противоудари да разчистват пространството около себе си и да си отдъхват.

Дон Алфонсо бе там, където се водеше най-яростният бой. Не мислеше вече за битката изцяло, а само за онова, което ставаше непосредствено около него. Задъхваше се сред праха и горещината, а бледо проблясващият облак караше всичко пред очите му да трепти. Чуваше пронизителния вой на роговете, думкането на барабаните, дивия рев на мюсюлманите и възгласите на другарите си: „Удрян! На помощ! Насам!“ И над всичко това глухият грохот на битката — непрестанен, налитащ от всички страни. Изпълваше го смътна и при все това блажена ярост. Изпитваше удоволствие, когато нанасяше удари с верния си меч Fulmen Dei; изпитваше удоволствие, когато падаше враг, и някаква странна радост, паднеше ли приятел.

Постепенно бяха изтласкани докъм средата на възвишението. Кралят заповяда отново да атакуват. Рицарите — трябва да бяха останали само около осемстотин души — се врязаха отново в неприятелската пехота. Един от мюсюлманите се прицели с копието си от непосредствена близост в Алфонсо. Преди да успее да запрати оръжието, Аласар го повали Момъкът звънко се засмя.

— Не му се удаде, господарю! — извика той сред грохота на битката.

Ала в следния миг, сам улучен, се свлече от седлото, кракът му се закачи за стремето, конят го помъкна на известно разстояние след себе си.

Останалите бяха продължили нататък, изтласкваха пред себе си неприятелската пехота надолу по склона. Около краля и тия, които се биеха рамо до рамо с него, се образува малко пространство.

Той слезе от коня си, все още овладян от затъпяващата ярост на боя, почти без да иска и да съзнава какво върши. Засуети се около Аласар. Вдигна наличника му, без сам да знае защо, свали шлема му, без да знае защо, и не знаеше дали момъкът го познава още. С огорчение си помисли, че Аласар трябваше да му избере хилядата рицари, които щеше да освободи без откуп. Момъкът дишаше тежко, инак бледомургавото му лице бе зачервено и подпухнало и независимо от цялата прах, кръв, жега и явна болка, изглеждаше съвсем младо. Алфонсо се приведе още по-ниско над него, гледаше го, не го виждаше, видя го, произнесе с глас, прегракнал от много викане:

— Аласар, момчето ми, верни приятелю.

Аласар с усилие вдигна ръка, Алфонсо не разбираше защо; по-късно се сети, че Аласар е искал да му върне ръкавицата на рицарското поръчение и му домъчня, че не го бе разбрал. Аласар раздвижи устни. Алфонсо не бе уверен дали той говори. Стори му се, че долови: „Кажи на баща ми“, но едва по-късно си припомни, че всъщност само му се е сторило да чува тия слова; а и не би могъл да каже на какъв език бе изговорил момъкът думите.

И докато седеше приведен над Аласар, за пръв път през тоя ден, но и сега съвсем смътно сред виковете и грохота на битката, у него се надигна мисълта за Рахел и тутакси и мисълта за Манрике и Нуньо Перес, който го бяха съветвали да остане зад стените на своите крепости, и мисълта за гневния дон Родриге. Но тия мисли не се задържаха в ума му, нямаше време. Нямаше време и да се занимава повече с момъка: успя само набързо да го прекръсти.

Защото сред облака от прах и пари огромните тълпи отново пълзяха нагоре. Тъпо, с мрачна ярост дон Алфонсо гледаше напиращите пълчища. Нямаха ли край? Петстотин по хиляда души, бяха казали разузнавачите, не бяха излъгали.

— Досега имахме работа само с предния отред — мрачно се пошегува архиепископът, — сега обаче идват главните им сили.

— Какво пък — каза Бертран. — Толкова повече жени и майки ще има да ги оплакват.

— Назад, бавно назад! — настойчиво викаха всички.

А Бертран запя една от своите песни:

Не в меки постели, а в схватки сурови

нашите бащи са избити —

в боя да срещнем смъртта сме готови

ние самите!

Тъй, бавно с лица към врага, задържайки подскачащите коне, те заотстъпваха нагоре по склона.

Битката продължаваше, докъдето погледът стигаше. Но когато се озоваха до последната, най-стръмна част на възвишението, отново бяха създали малко празно пространство около себе си; тук никой не можеше да се появи в гърба им. Поеха си дъх, огледаха се, потърсиха другарите си, преброиха се. Сега бяха останали само около двеста души.

— Къде е дон Мартин? — запита Алфонсо.

— Ранен е — рече Гарсеран. — И изглежда, че тежко. Опитват се да го изтеглят по склона, към дъбовата горичка. Искат да го измъкнат по пресъхналото пороище.

И настойчиво го замоли:

— Трябва да се връщаш, господарю, преди да са открили пътя през пороището.

Отвъд височината, през дъбовата горичка минаваше скрита пътека, която отвеждаше към северната част на пресъхналите пороища.

— След тази атака! — реши дон Алфонсо, тъй като врагът отново, този път вече много отблизо, се готвеше да нападне.

И като се обърна към Бертран, запита:

— Какво става с теб, благородни Бертран? Ранен ли си?

— Е, останах с няколко пръста по-малко — отвърна Бертран, като се стараеше гласът му да звучи непринудено. И се пошегува: — Навярно ще мога да ти върна само част от ръкавицата.

Сетне отново започна схватка с врага.

Тук, в подножието на последната височина, боят се разпадна на ожесточени единични борби. Всеки се биеше сам за себе си, яростно, безсмислено, никой не мислеше за другите.

„И сред сечта — съобщава летописецът Ибн Яхя — Алфонсо, прокълнатият, вдигна очи и видя съвсем близо бялото знаме на повелителя на правоверните — Аллах да го закриля — и видя златните букви на него: «Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк». Тогава сърцето на прокълнатия изтръпна от голям страх и той побягна. И всички негови приближени побягнаха, и мюсюлманите ги преследваха. Сам прокълнатият успя да избяга по възвишението, но мюсюлманите избиха безброй от неговите люде и не откъсваха копията си от хълбоците на бягащите, нито ятаганите си от вратовете им, докато не заситиха жаждата на своите оръжия е кръвта на неправоверните и не ги принудиха да изпият докрай чашата на смъртта.“

 

 

За частица от секундата Алфонсо погледна от височината назад, към равнината Аройос, към своето бойно поле. Облак прах го закриваше, в прах бе Потънал и самият той, и хората около него, прах имаше по шлемовете и по доспехите им. Толкова гъст бе прахът над цялото поле, че яростният шум от схватката звучеше приглушено — глухо звучеше дрънченето на оръжията, тропотът и цвиленето на конете, ревът на роговете. Сред тая сива мараня от жега, пари и прах дори и силните очи на краля на Кастилия едва успяваха да различат какво става всъщност. Ала той знаеше: тук, сред тоя прах и рев, погиваше неговата слава, погиваше Кастилия! Още преди да успее да оформи мисълта си в думи или дори да я почувствува добре, приближените му го повлякоха по-нататък.

В това време мюсюлманите разграбваха кастилския стан. Плячкосаха оръжия, съкровища, доспехи, всякакви припаси, няколкостотин благородни ловджийски сокола и много църковни вещи, а освен тях парадните одежди, които калатравските рицари бяха смятали да носят на победния празник.

„Не мога да назова числото на християните, убити от правоверните — съобщава летописецът. — Никой не можа да го пресметне. Толкова много бяха мъртвите християни, че само Аллах, който е създал и тях, знае числото им.“

От сто и двадесет години насам, от битката при Салака, мюсюлманите не бяха извоювали такава битка на Полуострова. Тъй неописуем беше страхът на християните, че накара да изтръпнат сърцата и на защитниците на Аларкос. Само след няколко дни те предадоха най-силната крепост на Кастилия. А победителите, за да разпространят още повече ужас около себе си, разбиха с огромните си стенобитни машини стените и къщите на града и крепостта Аларкос, докато ги изравниха със земята, и наръсиха земята със сол.