Лион Фойхтвангер
Испанска балада (18)

Пета глава

Няколко дни преди битката при Аларкос в Толедо бяха пристигнали ония първи осемстотин души от подкрепленията, които дон Педро бе обещал. Предводителят им се представи на кралицата. Той бе Гутиере де Кастро.

Да, Кастро беше поискал да изпратят него пръв в Толедо. Бароните де Кастро — обосновал бе той своето искане — се отличили особено много при завоюването на Толедо, за което и до днес свидетелствувал техният кастильо в тоя град, ето защо той искал да вземе участие и в завоюването на Кордова и Севиля. Колебливият дон Педро не можа да откаже на настойчивата молба на своя могъщ васал. И ето, той бе в Толедо със своите внушителни осемстотин души и дойде да засвидетелствува почитта си към доня Леонор.

Тя бе дълбоко и радостно удивена. С почти суеверно възхищение си спомни за своята мъдра майка, която не бе върнала кастильото на Кастро, за да има с какво да го дразни и примамва. Поздрави го засияла от любезност:

— Радвам се, дон Гутиере, че ти си първият от нашите арагонски приятели, който идва в Толедо.

Дон Гутиере стоеше пред нея с доспехи, в позата, предписана от древния обичай — разкрачил нозе и опрял двете ръце на дръжката на меча си. Този як благородник се гордееше, че е потомък на ония готски владетели, които, след като мюсюлманите бяха залели целия Полуостров, бяха запазили своята независимост в Астурийските и Кантабрийски планини. И наистина — както повечето от жителите на ония планини, и той беше извънредно широкоплещест, със заоблена глава, гърбав нос и дълбоко хлътнали очи. Стоеше така и гледаше надолу, към седналата кралица, гледаше я невъзмутимо право в лицето и размишляваше какво ли означаваха нейните думи.

— Надявам се — продължи доня Леонор, — че си доволен от решението, което кралете взеха относно спора ти с Кастилия.

Тя вдигна очи към него, двамата впиха изпитателно погледи един в друг, почти неподобаващо дълго. Най-сетне, претегляйки всяка дума, дон Гутиере каза с малко пискливия си глас:

— Моят брат Фернан де Кастро бе голям рицар и герой, обичах го с цялата си душа. Никакво обезщетение не може да ме утеши за загубата му, и още по-малко парите, които получих. Но когато взех кръста, аз се заклех да изтръгна от сърцето си всяка ненавист и ще удържа клетвата си, и ще се подчинявам на краля на Кастилия, тъй както ми заповяда кралят на Арагон. Но казвам ти го открито, господарке, за мен това никак не е леко. Обидно ми е да знам, че сред най-приближените слуги на дон Алфонсо се намира човек, когото бих искал да заплюя в лицето и който не заслужава дори тая плюнка, и че той се перчи в замъка на моите деди.

Без да откъсва от него зелените си очи, доня Леонор отвърна меко и в гласа й прозвуча извинение:

— Едва след зряло обсъждане кралете решиха да оставят кастильото на тоя човек. — И поясни: — Войните, благородни дон Гутиере, не могат да се водят вече както по времето на предците ни. За една война са необходими много пари, за да се съберат тия пари — много хитрост, понякога дори недостойна хитрост, а човекът, за когото говориш ти, притежава такава хитрост в излишък. Повярвай ми, скъпи, благородни дон Гутиере, аз споделям чувствата ти и разбирам колко обидно е за теб, че тоя човек седи в твоя кастильо.

Тя видя как внимателно се взираше в нея той, прочете очакването в погледа му. „Сега ще раздразня сокола с храна“ — помисли си тя и бавно приключи:

— Когато войната бъде в разгара си, едва ли вече ще бъде необходим този човек и неговата хитрост.

Той я запита какви разпореждания ще му даде.

— На първо време ще бъде добре — каза кралицата — да останеш с хората си тук, в Толедо. Ще съобщя на краля, че си пристигнал, и ще поискам указания от него. Ако зависеше от мен, бих ви оставила тук. В града няма войска и бих се чувствувала по-спокойна, ако зная, че тук, в Толедо, има верни хора, на които мога да разчитам.

Дон Гутиере се поклони по-дълбоко, отколкото бе привикнал.

— Благодаря ти за милостивите думи, благородна дамо — отвърна той.

Сбогува се, възрадван и изпълнен с благоговение, Тая доня Леонор действително бе велика кралица.

Яздеше тържествуващ по тесните, стръмни улички на Толедо, сега бе почитан гост и герой в града, от който навремето бе изгонен; през горещите летни дни на тая седмица често минаваше на кон край кастильо де Кастро и в очите му се четеше омраза и надежда.

Настъпи денят, когато още от ранни зори всички камбани в Толедо забиха — денят на голямата битка. И настъпи нощта, и още през нощта се чуха мрачни, объркани слухове, че битката е загубена. И настъпи следното утро, а заедно с него запристигаха уплашени бежанци от юг, все повече и повече; към препълнения град напираха на тълпи и людете, които живееха извън стените му, а страшните вести все повече се увеличаваха. Магистърът на ордена на Калатрава бил загинал, архиепископът — тежко ранен, избити били осем хиляди калатравски рицари, над десет хиляди други рицари, безчет пешаци.

Доня Леонор запази спокойствие. Това бяха глупави слухове. Не можеше да бъде така. Не биваше да бъде така. Тя не си бе представяла тъй поражението.

Дон Родриге, единственият от кралските съветници, който беше останал в Толедо, дойде при нея, слабото му лице бе разкривено от мъка и ярост. Тя се постара да го посрещне спокойно.

— Съобщават ми — каза тя, — че при излизането си от обсадената крепост Аларкос кралят, нашият господар, е претърпял тежки загуби. Имаш ли по-точни вести, достопочтени отче?

— Пробуди се, господарке! — гневно й извика дон Родриге. — Дон Алфонсо е изгубил една голяма битка. Войната е проиграна още преди да започне. Цветът на кастилското рицарство е загинал. Великият магистър на Калатрава е мъртъв, архиепископът на Толедо е тежко ранен, огромна част от бароните и рицарите лежат мъртви в равнината Аройос. Всичко, завоювано с море от пот и кръв от християнските крале на тоя полуостров в продължение на цяло столетие, е било пропиляно в един-единствен ден заради някакъв си рицарски каприз.

Кралицата бе побледняла. Изведнъж тя съзна: тъй беше. Ала не искаше да го признае пред тоя тук, превърна се отново във владетелка до мозъка на костите си.

— Забравяш се, дон Родриге! — постави го намястото му тя. — Но разбирам твоята болка и няма да споря с теб. По-добре ми кажи: какво трябва, какво мога да сторя?

Родриге отговори:

— Людете, вещи във военното дело, смятат, че дон Алфонсо ще може да задържи поне за малко Калатрава. Поеми ти грижата, господарке, да подготвиш в това време Толедо за обсадата. Ти си умна, доказала си, че умееш да управляваш. Запази спокойствието в града. Той вече прелива от бежанци и отчаяни люде. Обзела ги е жаждата да рушат, да убиват. Заплашват покръстените араби. Заплашват евреите.

Дълбоко в душата си доня Леонор се беше надявала, може би дори бе копняла да чуе това. Отговори:

— Ще сторя всичко, което е по силите ми, за да запазя спокойствието в Толедо.

 

 

Тежки грижи измъчваха парнаса на алхамата, дон Ефраим. Победата при Аларкос откриваше пред халифа всички пътища на Полуострова. Толедо бе изложен на произвола на мюсюлманите, които бяха прогонили евреите от Кордова и Севиля. От времето на готските крале такова нещастие не бе сполетявало евреите на Сефарада.

А какво ли ще донесе най-близкото бъдеще? Страхотни слухове се носеха в Толедо. Никога — казваха — бляскавата християнска войска нямало да може да бъде победена, ако не били пуснати в ход коварство и предателство. Евреинът, приятелят на емира от Севиля, съзаклятничил с мюсюлманите, издал им военните планове на християните, числеността на отделните войскови части, позициите. Кралят не се освободил от мрежите на еврейката, на дяволската пратеничка, и ето, сега божието наказание го сполетяло — него и страната му.

Хората в Худерия се наблъскаха още по-нагъсто, отколкото обикновено. Евреите, които живееха извън нея, търсеха закрилата на здравите й стени. Над алхамата надвисна тягостен страх.

Дон Ефраим замоли кралицата да бъде така милостива и да го изслуша. Всички мъже, годни да носят оръжие, бяха призовани да защищават стените на града. Дон Ефраим замоли да се разреши на алхамата да задържи своите останали хиляда и петстотин души за защитата на Худерия. Изтъкна, че големият брой еврейски войници, загинали в битката при Аларкос, доказва готовността на толедските евреи да жертвуват живота си за краля. Но сега алхамата била заплашена от люде, които се поддавали на безсмислените слухове и се нуждаели на всяка цена от своите мъже и оръжията им.

Мислите зад високото чело на доня Леонор се гонеха светкавично. Единственият, желаният ден бе настъпил; сега трябваше да бъде предпазлива, да намекне, но да не се издаде.

Народът в Толедо, отвърна тя, виждал в печалния изход от битката божие наказание и търсел виновниците. Никой не подозирал мъжете от алхамата, които били известни като верни приятели на краля. Но нищо не се знаело за чужденците, за ония франкски бежанци, които кралят, нашият господар, допуснал с безкрайната си добрина в страната, и не се гледало с добро око на човека, който му дал тоя лош съвет — на ескриваното, дон Йеуда Ибн Езра. Освен това, въпреки всичките си заслуги, дон Йеуда бил горд, за да не кажем нагъл човек и разкошът, сред който живеел посред свещената война, разпалвал негодуванието на мнозина обикновени граждани. Един толкова умен мъж като старейшината на алхамата трябвало да разбере това.

Парнасът се възмути, че кралицата се отказваше от човека, който, призован от самата нея, беше донесъл благоденствие на страната.

— Значи, ти ни съветваш, господарке — запита предпазливо той, — да се отречем от дон Йеуда Ибн Езра?

— Но не, дон Ефраим — побърза да отвърне доня Леонор. — Опитвам се само да установя срещу кого от евреите е насочено негодуванието на народа.

— Прости ми за досадния въпрос, господарке — настоя дон Ефраим, — но не бих искал да разбера неправилно твое величество в това важно дело. Смята ли твое величество, че ние трябва да се отделим от дон Йеуда?

Ледено, неприветливо кралицата отговори:

— Опасността, която заплашва вас, ми се струва незначителна и ако не бе дон Йеуда, нямаше да има дори и сянка от опасност.

И след кратко, мъчително мълчание с лека досада заключи:

— Както и да е, дон Ефраим, използувай твоите мъже, годни да носят оръжие, за защитата на Худерия или за защитата на Толедо; предоставям на теб да решиш това.

Ефраим стори дълбок поклон и си отиде.

Отиде при Йеуда.

 

 

— Съжалявам, дон Йеуда — започна той, — че все още те намирам в кастильо Ибн Езра. Едва ли има друго място, което да ти обезпечава по-малко закрила.

„Искат да ме прогонят извън стените на града — помисли си Йеуда горчиво, — искат да се отърват от мен.“

И с насмешлива учтивост отвърна:

— Откак ти за пръв път милостиво ме предупреди, неведнъж съм обмислял дали не трябва да напусна страната заедно с дъщеря си и с приятеля си Муса. Но кралят, вашият господар, би заповядал да ме преследват. Не мислиш ли и ти тъй, дон Ефраим? Ето защо не виждам как бих могъл да се измъкна жив и здрав преогромните владения на християнския свят до земите на султана. Трябва да извините присъствието ми тук в Толедо — ти и алхамата.

Ефраим каза:

— Худерия има здрави стени и хиляда и петстотин млади мъже, годни да носят оръжие. Струва ми се, дон Йеуда, че днес тя е най-подходящото място за теб.

Йеуда не прикри изненадата си; тутакси осъзна цялото великодушие на това предложение.

— Прости ми за глупавата насмешка — каза той непривично топло. — Не срещах в живота си много приятели, не очаквах толкова голяма човечност.

И той, който инак тъй добре умееше да се владее, заснова възбудено нагоре-надолу. Спря пред Ефраим, заговори му, този път по еврейски.

— Но обмислил ли си ти и това, господарю и учителю мой Ефраим, колко голяма част от своята сигурност губи Худерия, ако ме приюти?

Ефраим отговори:

— Нека е далеч от нас мисълта да затворим вратите си в дни на бедствия пред човека, който ни е сторил толкова добрини.

Разкъсван от противоречиви чувства, Йеуда запита:

— Отнася ли се тази покана и за доня Рахел?

След съвсем кратко колебание Ефраим отговори:

— Тя се отнася и за дъщеря ти.

И настоя:

— Става въпрос за живота ти, дон Йеуда; ти си умен човек и го знаеш не по-зле от самия мен. Може би ще трябва да заплатим с кръв за спасението ти; ти сам го каза и аз не ти възразявам. Но ние сме убедени, че тая жертва ще бъде богоугодна. Ти се върна към нашата вяра доброволно и когато това ти струваше скъпо. Моля те, не бъди горд в тая минута. Дай ни възможност да ти се отплатим.

Йеуда каза:

— Вие сте жертвоготовни люде и се изкушавам да приема поканата ви. Защото сърцето ми е изпълнено със страх, не го отричам. Но нещо в самия мен ме възпира. Бих могъл да се престоря пред себе си и пред теб, че не искам да ви подложа на опасност; но не е тая причината. И гордостта ми не е причината; моля те, повярвай ми. Нещо по-дълбоко е. Виждаш ли, съвсем неотдавна кралят ме принуди да поставя печата си до неговия под онова дръзко писмо до халифа. Тогава разбрах отново: съдбата ми веднъж завинаги е свързана със съдбата на тоя крал от Едом. Играх голяма игра, но не искам да избягам сега, в деня на разплатата.

— Обмисли още веднъж — заклинателно го замоли Ефраим. — Не значи, че бягаш от Адонай, ако се скриеш сред народа му, към чиято вяра си се върнал, при все че това ти струваше жертви: късно е, дон Йеуда. Утре може би няма да имаш вече време да напуснеш тоя дом. Ела с мен. Вземи дъщеря си и ела.

Йеуда каза:

— Смел и добър човек си ти, дон Ефраим, и аз ти благодаря. Дано бог укрепи още повече твоите сили. Но не мога да реша сега. Зная, времето не чака. Но мога да следвам само собственото си сърце, не мога да дойда с тебе.

Дълбоко опечален, Ефраим каза:

— По-късно пак ще изпратя човек при тебе и се надявам, че ще премислиш и ще дойдеш при нас, ти и дъщеря ти. Дано всемогъщият склони сърцето ти към правилно решение.

Йеуда произнесе с усилие:

— Позволи ми, господарю и учителю мой Ефраим, преди да си идеш, да те замоля за още едно нещо. Моето внуче е в безопасност, но не зная докога ще продължи тази безопасност. Не зная дори точно къде се намира сега детето. Единственият, който знае това, е моят Ибн Омар, познаваш го. Когато времената се поуталожат, ще го намериш. Ибн Омар е разбран човек, знае намеренията и желанието ми, ще ти обясни всичко. Кралят иска да направи детето си, моето внуче, граф Олмедо. Погрижи се детето да остане скрито от него. Не допускай да стане мешумад. Нека момчето не знае на какъв баща е син. Запази го от Едом и от Едомовата вяра.

— Ще изпълня това, дон Йеуда — обеща му Ефраим. — А когато му дойде времето, ще кажа на момчето, че е от рода Ибн Езра.

Той се извърна, за да си тръгне.

— Господ да бъде с теб, Йеуда — каза той. — Аз съм ти верен приятел. А ако някога пак възникне спор помежду ни, спомни си тогава за тоя час, ще си го спомня и аз. А ако ни е писано да не се видим вече, тогава знай, че хиляди от твоя народ ще благославят паметта ти. Мирът да бъде с тебе, Йеуда.

— Мирът да бъде с тебе, Ефраим — каза Йеуда.

 

 

Дълго след като Ефраим си отиде, Йеуда седя неподвижно, сякаш душата му бе опустошена. Не съжаляваше, загдето бе отхвърлил предложението; той бе храбър човек. Но бе виждал много хора да умират и твърде добре знаеше каква опасност го заплашва. Знаеше: арабската дума, която наричаше смъртта унищожителка на всички неща, не беше безсъдържателен звук: и не се срамуваше, че трепери при мисълта за мрачната бездна, в която щеше да пропадне.

Облекчение бе за него, че Ефраим не бе сметнал отговора му за окончателен. Нови и нови съмнения го овладяваха. Нима той не тласкаше така към гибел и дъщеря си? Трябваше да я запита, преди да направи крайния избор. Ще се подчини на нейното решение.

Със сухи думи и заговори, че сега тук, в Толедо, на всяка крачка ги дебне смъртта и че Ефраим им е предложил убежище в Худерия.

Рахел беше узнала за поражението на Алфонсо, ала едва сега, докато говореше баща й, разбра целия му страхотен размер. Изпита безумна уплаха за себе си и за баща си, ала още повече състрадание към Алфонсо. Можеше ли да издържи разгрома тоя човек, тоя крал, който бе изтъкан изцяло само от блясък и от победи? И докато насмешливо и нежно мислеше: „Сега вече клетият, нещастният, не ще може да ми покаже моята Севиля“, тя видя пред себе си упоритото му, яростно лице, съсипано от мъка. И същевременно нещо в нея ликуваше: „Сега вече той скоро, много скоро ще се завърне в Галиана. Той ми го обеща. И вече няма да бъде с желязна броня и думите ми ще проникнат в гръдта му.“

Щом Йеуда свърши, тя без колебание каза:

— Не ми е разрешено да ида в Худерия, татко мой. Дон Алфонсо ми нареди да го чакам в Галиана.

Силна болка сви сърцето на Йеуда, когато разбра, че тя мисли единствено за желанието на дон Алфонсо. Той каза:

— Щом като е такава волята ти, дъще, и аз няма да ида в Худерия.

Ала не говореше с обичайната си решителност, а изпитателно се взираше в кроткото й лице. В гърдите му все още се таеше мъничката надежда, че тя ще възрази: „Не, татко, не искам ти да загинеш! Искам да живееш. Ще те последвам, каквото и да решиш.“ Ала тя не каза нищо и той помисли с горчивина: „Сам аз я дадох на тоя мъж. Аз я тласнах към тоя мъж. Нямам право да се оплаквам, ако сега тя предпочита аз да умра, отколкото да наруши неговата воля.“

Внезапно, цялата засияла, тя го замоли:

— Но ела ти при мен, татко мой. Ела ти при мен, в Галиана.

Той се досещаше какво става в нея, всичко се отразяваше на нейното живо лице. Тя бе разбрала каква опасност заплашва и двамата, ала при все това смяташе, че в Галиана ще бъдат в безопасност. Инак Алфонсо нямаше да й нареди да остане там. Той, Йеуда, знаеше: заблуда беше това, безсмислена мечта. Знаеше: тя навличаше върху него опасност, той — върху нея, никой от двамата не можеше да помогне на другия. Ала утешителна бе самата мисъл да бъдат заедно в последния час, и той не разруши мечтата й.

Съгласи се още тая нощ да отиде при нея в Галиана.

Покани Муса да отиде с него. Старият учен сметна за напълно понятно, че Рахел искаше да остане в Галиана, а също и това, че Йеуда искаше да бъде заедно с дъщеря си. Ала каза, че за самия него няма смисъл при съществуващото положение да сменя жилището си.

— Нека остана тук, при нашите книги — замоли го той. — Не би било правилно да ги изоставя без пазач. Може би ще е хубаво — позамисли се и лицето му се оживи — да изпратим два-три от най-ценните ръкописи в Худерия. Колко хубаво, че сефер хилали е вече там.

След ранната вечеря Йеуда и Муса поостанаха още заедно, разговаряха, пиха. Около тях се носеше уханието на многото години, които бяха прекарали заедно. Говореха за бедственото си положение с деловитостта на хора, натрупали голям житейски опит. Говореха с леко насмешливо страхопочитание за смъртта.

Муса стоеше до писмения си пулт, драскаше кръгове и арабески и каза:

— Не звездите, под които се е родил Алфонсо, докараха него и нас до това тежко положение, а неговата природа, неговата рицарственост. Рицарството и чумата са най-страшните бичове, с които господ наказва своите създания.

Йеуда не можа да се сдържи, изпитваше вътрешна необходимост да разкаже на приятеля си с каква топлота дон Ефраим се бе отзовал за неговите заслуги.

— Все пак евреите, значи, са разбрали — каза със сдържана гордост той, — че не жаждата за слава, богатство и почести ме е карала да им помагам.

Муса доброжелателно се съгласи.

— Самият аз бях свидетел на всичко и зная, че ти често си действувал не само от жажда за слава, а и от великодушие.

Й с присъщата си приветлива назидателност поясни:

— „Точно както болестите — е казал Хипократ, — и действията на хората рядко се обуславят само от една причина; обратното, всяка човешка постъпка има множество най-различни корени.“

Йеуда усмихнато отговори:

— Не си много разточителен с похвалите, драги приятелю Муса.

Разговорът им почна да секва. Те, чиито слова инак толкова леко се лееха от устата им, сега почнаха да чувствуват липса на думи колкото повече се приближаваше минутата, в която Йеуда трябваше да тръгне. Когато той стана, за да върви, замлъкнаха окончателно и само стиснаха ръцете си.

Ала сетне, неочаквано и непохватно, Муса прегърна Йеуда; никога не беше правил такова нещо. А когато Йеуда си отиде, той дълго още стоя неподвижен на своето място, отпуснал ръце, впил поглед в земята пред себе си.

 

 

Когато се пробуди на следната сутрин в Галиана, в първия миг Йеуда не можа да разбере къде се намира. Сетне осъзна къде е и каква опасност бе надвиснала над тоя дом. Ала сега вече не се страхуваше; у него беше настъпил безмерен покой, чувствуваше онова примирение със съдбата, което Муса толкова бе възхвалявал пред него.

Затвори очи и полежа неподвижно още известно време. Откъм патиото долиташе чуруликане на птички, два тънки слънчеви лъча се промушиха през цепнатините на дървените капаци на прозорците и заиграха върху лицето му. Лежеше, наслаждаваше се на тишината. Винаги досега беше мислил, че трябва да пресмята и да Предвижда за себе си и заради другите; сега най-сетне за пръв път си отдъхваше и почувствува какво значи покой, чувствуваше го с цялото си тяло, наслаждаваше му се.

Стана, изкъпа се, облече се бавно, грижливо. Пристъпвайки тихо, обиколи дома и градината. Видя еврейските и арабските надписи по стените. Видя, че някой беше разбил стъклото на месузата и засипал с пръст цистерните на раби Ханан. За миг в него пламна яростна, гневна ревност. Ала веднага, осъждайки сам себе си, поклати глава и недоволството му се превърна в радост, тъй като знаеше, че през дните, които оставаха, Рахел принадлежи нему, а не на другия.

Седеше на брега на малкото езерце, полуизтегнат, както навремето бе седял на стъпалата край водоскока. Наслаждаваше се на това, че вече не трябва да мисли за бъдещето, не трябва да взима решения. Измерваше преживяното и в спомените му всичко изглеждаше добро — и радостите, и скърбите. Припомни си: благочестивите, фанатични, презрителни очи на раби Товия и мисълта за тях не го разгневи и не го накара да се засрами.

Замисли се и за сина си Аласар. Досега, със силна воля, той не беше допускал споменът за него да се добере до съзнанието му. Лицето му не бе трепнало, когато научи, че кралският паж е загинал в битката при Аларкос; не бе запитал повече, за него момчето отдавна бе мъртво. Сега, седнал край езерцето в Галиана, той си спомняше за сина си със скръб, не със злоба.

Дойде един слуга да го повика при Рахел. Закусиха, водейки приятен, спокоен разговор. Нито с дума не споменаха опасността, която ги заплашваше. Тук, до Галиана, не стигаше смутът, обхванал Толедо. Окръжаваше ги спокойствие. Домът и градината бяха поддържани добре, имаше богат избор от ястия, безмълвни слуги чакаха техните заповеди.

Само след няколко часа вече им се струваше, че седмици наред са живели тук заедно. Разхождаха се в градината или се наслаждаваха на прохладата в дома, търсеха се един друг и отново се разделяха.

Оставаха им да живеят още три дни, ала те не подозираха това. Виждаха как слънчевият часовник отброява часовете, как пълзяха сенките на стрелките и дълбоко в душата си Йеуда знаеше: те бяха техните последни, броени часове; но не допускаше знанието за това да смущава цялостното им спокойствие.

Рахел от своя страна бе обмислила добре и неколкократно онзи разговор с баща си и знаеше, че над тях е надвиснала заплаха. Но при все това не вярваше. Алфонсо бе казал: „Чакай ме.“ Алфонсо ще дойде. Невъзможно бе смъртта, рушителката на всичко, да я докосне, преди Алфонсо да дойде. Изкачи се на куличката, отгдето се виждаше пътят надолу към Толедо. Чакаше пламенно и с вяра.

На втория ден в Галиана дойде с опасност за живота си Дон Бенямин, изпратен от дон Ефраим. С горещи слова умоляваше и заклинаше Йеуда и Рахел да потърсят убежище зад здравите стени на Худерия. Йеуда почувствува като мъчение и радост това последно изкушение. Но Рахел каза кротко и решително:

— Дон Алфонсо ми заповяда да остана тук. Аз оставам. Ти, приятелю мой дон Бенямин, ще ме разбереш.

Колкото и жестоки и мъчителни да бяха за него тия думи, дон Бенямин я разбра. Нейната душа оставаше свързана с тоя рицар, с краля на Едом, с тоя човек, роден за войната. Нищетата, която бе донесло на Полуострова нечестивото му, мнимо геройство, не помрачаваше в нейните очи блясъка му. Тя продължаваше да го обича, продължаваше да вярва в него, отказваше се от убежището в Худерия само защото той й беше подхвърлил няколко любезни думи. Нещо повече — Бенямин не можеше да си представи сред обитателите на Худерия доня Рахел, тая Рахел, която той виждаше сега пред себе си нежна и горда. Завист, злоба, неприязнено възхищение, желание да я обидят, любопитство щяха да бликат около нея и да я измърсят. Не, той не можеше да си я представи сред цялата тая дребнава смрад.

Каза:

— Няма да настоявам и да те убеждавам повече, доня Рахел, нито теб, дон Йеуда. Но позволете ми да остана тук до спускането на нощта. Тогава ще се върна без вас.

Остана, държа се ненатрапчиво, деликатно. Долавяше кога Йеуда иска да бъде насаме с Рахел и съумяваше да се върне тогава, когато трябва. Ту бяха тримата заедно, ту Йеуда седеше заедно с Рахел в стаята й, ту Бенямин се разхождаше заедно с нея по градинските пътеки, посипани с чакъл.

Рахел почти не говореше, ала нейното мълчание се струваше на Бенямин по-красноречиво от думи. Той се опита да я рисува. Отказа се. Дързост бе да се състезава с бога, който беше създал тази жена. Кой, пък бил дори майстор на майсторите, можеше да помисли да пресъздаде вътрешната хармония на Рахел, дълбоката съгласуваност между тялото, лицето, движенията? Чрез нея се потвърждаваше учението на Платон: „Красотата не стои по-високо от другите идеи, но тя сияе чрез окото, най-светлия орган на нашите сетива, по-светъл от всички останали органи на нашата телесна обвивка.“ Символ бе тя, Рахел, символ за онова, което ощастливява и възвисява хората. Всеки, който я видеше дори само да минава покрай него, трябваше да стане по-добър. Тоя груб рицар и крал бе единственият, когото тя не бе направила по-добър — и затова единственият, когото Бенямин мразеше в тоя ден. С болка чувствуваше как Рахел още се надява да превърне в човек тоя безчовечен крал и още повече я обичаше заради тази нейна детинска, нерушима вяра.

Късно следобед Йеуда и Бенямин седяха край брега на езерцето. Бе много горещо, ала тук жегата не бе толкова тягостна; разхлаждаха нозете си във водата и се наслаждаваха на тая прохлада. А това беше предпоследният ден преди смъртта на Йеуда.

И Йеуда го замоли:

— Кажи ми, мой млади дон Бенямин, който си тъй начетен в писанието и в много други науки: какво мислят твоите учители и какво мислиш самият ти за задгробния живот?

Дон Бенямин се загледа в комарите, които танцуваха над езерото, видя как един лист се отрони във водата, как заплува и се завъртя. Обмисли отговора си. Каза:

— Нашият господар и учител Моше Бен Маймон учи: „Безсмъртието е дадено само на «съзнаващата част» от човека. Само «придобитият разум» надживява тялото, само онази мъничка, най-благородна частица от човешката душа, която често и успешно се е стремила да познае истината.“ Тъй учи Моше Бен Маймон.

Той помълча малко, сетне додаде:

— Но в Талмуда е казано: „Заради мира може да се пожертвува дори истината.“

Вечерта настъпи. Бенямин все отлагаше тръгването си. Но бледият тънък лунен сърп стана по-ярък, време бе вече да си отива.

Йеуда и Рахел го придружиха до портата.

— Мирът да бъде с вас — каза той.

При завоя на леко издигащия се път той се извърна. Сред смътната светлина блещукаше надписът: „Алафия — мир на влизащия в този дом“.

Йеуда и Рахел вече не бяха там.

 

 

Все повече се разгаряше жаждата на народа в Толедо да накаже виновниците за поражението при Аларкос. Малцина не се бяха поддали на тоя свят и яростен фанатизъм, с който беше наситен въздухът. Появеше ли се някой евреин извън здравите стени на Худерия, малтретираха го; голям брой бяха избити. Пострадаха и някои от покръстените араби. Налагаше се да се вземат мерки за защита на населението.

Кралицата нареди да извикат Гутиере де Кастро.

Не смеела, обясни му меко и коварно тя, и занапред да поверява на кастилски военачалници охраната на множеството заплашени жители. Кастилците били озлобени от загубата на свои братя и синове и никак не били склонни да защищават люде, които народът несправедливо смятал виновни за нещастието. Ето защо един арагонец по-добре щял да съумее да въдвори ред в града.

— Направи ми тази услуга, дон Гутиере! — замоли го тя.

Гледаше го право в лицето със своите зелени очи и разкопчаваше ръкавицата си.

— Зная — продължи тя, — че тая задача съвсем не е лека и може би не ще бъде възможно да се запази всеки от тия хиляди люде. Мога да си представя, че ще има случаи, когато ще бъде по-добре да се пожертвува един отделен човек, за да се защитят многото хиляди.

Кастро се замисли. Сетне, с присъщата си бавност, отвърна:

— Струва ми се, че те разбираем, благородна дамо. Ще сторя всичко, което е по силите ми, за да оправдая твоето доверие.

Поклони се дълбоко и почтително, пое ръкавицата почти нежно.

Кастро едва си беше отишъл, когато съобщиха на кралицата, че е дошъл каноникът. Яростното негодувание, което го беше довело вече веднъж при нея, все още не бе напуснало дон Родриге. С гняв и болка съзнаваше той колко безсилен бе пред мрачното безумие, пламнало в града. Трябваше отново да предупреди кралицата, да я накара да стори нещо.

Настойчиво поиска от нея да защити невинните. Тя му отговори е царствено ласкав укор:

— Наистина ли смяташ, мой достопочтени отче и приятелю, че бог е поставил на кастилския престол толкова бездарна кралица, която да се нуждае от такова напомняне? Всичко, което можеше да се стори, е сторено. Не съм поискала от алхамата нито един човек за защитата на градските стени, така че евреите могат да използуват цялата си въоръжена сила за своя самозащита. Освен това от предпазливост поверих на арагонците да охраняват заплашените люде, защото се опасявам, че един или друг от касти леките рицари може да прояви мекота и да не вземе бързи мерки срещу нарушителите на реда. Удовлетворява ли те това, дон Родриге?

Каноникът знаеше, че гневът на толедските граждани е насочен главно срещу дон Йеуда и много му се искаше да запита и за него. На драго сърце би отишъл в кастильото, и то не само от приятелски чувства към Йеуда; все по-горещо ставаше желанието му да поговори с мъдрия Муса за страшните неща, които ставаха наоколо. Но нима не си бе наложил сам епитемия заради оная човечност, която в сегашните времена му бе запретена, нима не си бе забранил сам да ходи в кастильото? И ако сега се тревожеше за Йеуда, не беше ли това сама предлог, за да иде при своя приятел Муса? Ако някой можеше да се защити сам, това бе именно дон Йеуда с богатия си житейски опит. Пък и немислимо бе някой кастилец да посегне на живота или имота на един член на кралския коронен съвет. Стори му се двойно по-смешно да прояви опасенията си за ескриваното пред надменните, почти насмешливи очи на доня Леонор. Благодари на кралицата за нейната предвидливост и си отиде.

 

 

Дон Гутиере де Кастро се зае да изпълни усърдно и точно възложената му задача. Най-напред той провери какво е положението с покръстените араби. Те живееха в свой отделен квартал, около трите си черкви, повечето от тях бяха дребни люде. На тълпата не бе доставило удоволствие да се занимава с тях, бяха ги оставили намира. Все пак техните стени и порти бяха слаби, Кастро разстави около квартала им два малки отреда. Сетне провери здравината на стените и портите на Худерия. Бяха здрави, безредните тълпи едва ли можеха да нахлуят през тях. При все това Кастро запита парнаса да му постави ли на разположение от своите въоръжени люде; дон Ефраим благодари вежливо и отказа.

Еврейските квартали извън градските порти бяха опразнени, останали бяха само неколцина старци и деца. В много от напуснатите домове се бяха настанили християнски бежанци. Къщите, от които можеше да се вземе нещо, бяха разграбени. Всичко в синагогата беше направено на пух и прах. Върху алмемора, естрадата, от която е съботен ден четяха светото писание, някакъв шегобиец бе поставил кукла — чучело на стар евреин; Кастро се разсмя от сърце.

Ако тук имаше малко работа за него, толкова по-трудно му се стори да изпълни поетото задължение, когато застана пред кастильото.

Често беше стоял там. Мнозина стояха там често. Тъй като не можеха да проникнат в Худерия, а не си заслужаваше трудът да се нахвърлят върху неколцината жалки заподозрени извън нейните стени, хората в Толедо все по-силно се изкушаваха да излеят свещения си кастилски гняв върху тоя великолепен дом и приказните съкровища, струпани в него. Трябваше да разрушат до основи предизвикателно бляскавия кастильо. Трябваше да хванат лъжеца и предателя, скрит там като някой черен паяк, и да смачкат него и дъщеря му, вещицата, която бе омагьосала краля. Това бе богоугодно дело и истинска наслада за сърцето и душата в тия печални времена. Така че когато и да минеше край дома, Кастро сварваше там тълпи от хора, вперили жадно и изкусено погледите си в стените.

Бавно, недодялано се влачеха мислите през мозъка на Кастро. Дали евреинът беше толкова дързък, та да живее още в тоя дом? Не, страхливец беше евреинът, но крайно самомнителен и обичаше да се надува, много възможно бе да е още там. А тоя дом бе негов, на Кастро, това бе Кастильо де Кастро, предците му го бяха завоювали преди сто години от мюсюлманите. И все още бе негов тоя дом, самата доня Леонор беше казала тъй. Когато войната се разгори напълно, бе казала тя, ще изхвърлим евреина. Войната едва ли можеше да се разгори повече отсега и ако битката е била изгубена, причина за това бяха именно предателствата на тоя евреин, нетърпимо бе той да продължава да се перчи нагло тук, в кастильото. Над много други, над хиляди други евреи бе надвиснала опасност заради тоя единствен негодник и най-голям предател. Не че ще бъде жалко за тях, но той бе поел вече задължението да ги спаси и доня Леонор изрично му бе заповядала, че е по-добре да пожертвува единици, отколкото да изложи на опасност хиляди.

Минавайки покрай къщата, Кастро спираше като останалите и чакаше. Всички чакаха, чакаха заплашително. Никой не искаше да бъде първият, който ще посегне върху дома на могъщия ескривано.

Все по-често минаваше Кастро край дома. Домът го привличаше. Винаги виждаше същото; тълпите стояха край оградата, глухо ръмжаха, чакаха.

Веднъж обаче чу още отдалеч пронизителни, разюздани викове. Забърза. И гледай — мнозина, доста голяма група, удряха по огромната порта. Удряха и с тежкото чукче на портата по желязото, така че неговият звън ехтеше буйно и повелително сред крясъците на тълпата. Ала вратар не се показваше.

Най-сетне един от мъжете се покатери на раменете на друг и оттам — върху стената. Озова се горе бързо сред ликуващите викове на множеството. Изчезна зад зида. И ето, малката вратичка в портата се отвори и от нея се подаде ухиленото, тържествуващо лице на нежелания гост; с шеговито, учтиво движение той покани и останалите да влязат.

Кастро стоеше и размисляше. Водеше със себе си неколцина от своите хора, нямаше да му струва много усилия да защити портата и да я удържи, докато повикат подкрепление. Но не гласеше ли дадената му заповед да пожертвува отделни лица и да спаси хилядите? Той стоеше и не предприемаше нищо и все повече хора проникваха през малката вратичка на портата във вътрешността на кастильото.

Най-сетне самият той последва тълпата. Сега, когато се намираха във външния двор, виковете бяха утихнали. Не се Показваше никой от обитателите, никой от многобройните слуги, писари, домашни прислужници. Нахлулите унило се въртяха покрай стените, колебливо разтвориха втората порта, която водеше към вътрешността. Удивени, смутени, глуповато ухилени, стояха сред нямото великолепие. Пристъпиха по-навътре. Беда искат, събориха една ваза, втора. Тя се строши. Някой взе от близката ниша бокал от скъпоценно стъкло, запрати го към пода; бокалът падна върху дебелия килим и не се счупи. Сега вече ядосан, човекът дръпна килима. Откри каменния под, удари с всички сили стъклото в камъка. То се строши с остър звън.

Появи се уплашен слуга, мюсюлманин. Понечи да каже нещо, да успокои, да вразуми тълпата, може би искаше да съобщи, че господарят на дома не е в къщи. Сред общия крясък никой не го чу, пък и не искаха да го чуят, удариха го през устата, изблъскаха го назад, най-напред колебливо, сетне все по-злобно. И ето, той лежеше на пода окървавен, задъхваше се. Тълпата ликуваше. Побесня. Почна да къса, да чупи, да тъпче всичко, което можеше да се скъса или разбие.

Кастро гледаше като вцепенен. Това е неговият дом. Войната е в разгара си, а доня Леонор каза, че този дом е негов. Изглежда, че евреина, който се е загнездил тук, го няма; а може и да се е сврял в някой ъгъл — е, това ще се види. Този дом е негов, на Кастро, най-сетне. И е много богат дом. Нечестив, езически дом.

Как е посмял само този дързък евреин! В какво е превърнал хубавия му, рицарски, християнски кастильо!

Бавно, с тежки крачки Кастро прекоси залата, изкачи се на малката естрада застана пред отворената портичка на оградката, заобикаляща естрадата. Стоеше там, едър, набит, широкоплещест, в позата, предписана от древния обичай — разкрачил нозе, сложил двете си ръце върху дръжката на меча; хлътналите му очи гледаха с наслада хората, които освобождаваха дома му от сметта, с която евреинът го бе измърсил.

През това време в къщата бяха нахлули още повече люде; бяха разтворили изцяло главната порта. Сега просторният, тих дом, залите и малките му стаи, дворовете и спалните му изведнъж се изпълниха с крещящи, побеснели хора. Някои тъпчеха джобовете си с всичко, което им се стореше ценно. Ала на повечето не бе до това; единственото им желание бе да громят, да разбиват. Търсеха евреина, но той, страхливецът, не бе там, беше избягал. Намериха само няколко жалки слуги, върху които можеха да излеят злобата си. Но поне имуществото на евреина бе там, тия скъпи, нечестиви вещи, заради които той беше ограбил и предал страната. Яростта на всички се насочи срещу тия вещи. Късаха, трошаха, разбиваха, унищожаваха — гневно, настървено, ликуващо.

Тяхното безумие овладя и Кастро. И в него всичко бушуваше: „Нека с това тук се свърши! Нека загине! Нека се превърне в развалини целият този изнежен, пищен, еврейски, женствен, езически разкош!“ И той заудря с ножницата на меча си крехките, очарователни предмети и завика: „A lor! A lor!“, нахвърли се върху надписите по стените и почна да ломи нежните, пъстри камъни.

Мълчалив, слаб човек в свещенически одежди се приближи до него, побутна го за ръката: дон Родриге.

Обикновено каноникът предпочиташе да заобикаля и да не минава покрай кастильото; страхуваше се от изкушението. Но днес беше чул силните, яростни крясъци, страхът го беше довел. Видял бе широко разтворената порта, видял бе как хората се блъскаха с гневни викове, за да влязат през нея. И ги беше последвал. Те бяха сторили път на свещенослужителя. И ето сега той хвана за ръката тоя човек с благороднически доспехи, който, при все че явно бе рицар, вземаше участие в злодеянието.

Тъй като човекът се извърна към него с яростно, озлобено лице, каноникът каза:

— Аз съм дон Родриге, член на коронния съвет.

Кастро се усмихна широко, предизвикателно:

— А аз, достопочтени отче, съм дон Гутиере де Кастро, глава на рода, чието име носи тоя дом.

Родриге си спомни за предохранителните мерки, взети от кралицата. Смътно подозрение се надигна в душата му.

— Ти допускаш тия тук да грабят и да рушат? — запита той.

— Нима добрите кастилци трябва да се церемонят, когато търсят един предател? — отвърна му Кастро с въпрос. — След като загина цветът на християнското рицарство, какво значение имат няколко еврейски килими и пергаментови свитъци?

Родриге запита:

— Не си ли ти човекът, комуто е възложено да защищава заплашените?

Гутиере спокойно изгледа свещенослужителя в лицето.

— Да — отвърна той, — и ще мога с чиста съвест да върна ръкавицата на нашата достойна господарка. Изпълних поръчението й. Оставих народа да излее гнева си срещу отделни, виновни люде и тъй помогнах на огромното множество от ония, които са подозирани несправедливо.

Потресен, не вярвайки на ушите си, Родриге запита:

— Ти казваш, че поръчението ти е било такова?

— Тъй гласи заповедта на кралицата — каза Гутиере.

Обхванат от внезапен страх, Родриге запита:

— Какво стана с дон Йеуда? Да не се е случило нещо с ескриваното?

Кастро сви рамене изразително, презрително.

— Тук във всеки случай го няма — отвърна той. — Изглежда, че псето се е измъкнало.

Родриге облекчено си отдъхна. Беше станало тъй, както бе предположил. Дон Йеуда беше в безопасност.

Опомни се.

— Ти си кръстоносец — рече той. — В името на църквата ти напомням: сложи край на тия позорни безчинства тук.

Кастро се огледа, видя, че не беше останало вече много нещо за разрушаване.

— На свещенослужителя приляга да бъде благ — каза с добродушна насмешка той и даде на хората си заповед да изтласкат неканените гости от дома.

Тъй и стана.

Дон Гутиере се сбогува учтиво с каноника, огледа още веднъж извършеното и си тръгна, преизпълнен с радостната надежда, че отново ще превърне този езически разкош в кастильо де Кастро.

 

 

Родриге остана в опустошения дом. Чу как се оттеглиха и последните, как голямата порта се затвори с глух трясък. Внезапно настъпилата тишина нахлу в него почти болезнено. Отпусна се на пода сред отломките и парчетата счупени стъкла, овладян от тежка, мъчителна умора. Дълго седя така. Стана, с усилие провлачи нозе, тръгна из помещенията, които познаваше тъй добре. Дупки, цепнатини, развалини зееха насреща му, отвсякъде. Продължи да обикаля из запустелия дом; стараеше се да пристъпва тихо, сам не знаеше защо. Вдигаше от пода отломки, парчета от мебели, от платове, оглеждаше ги, клатеше глава. На земята се валяше някаква книга, измърсена, разкъсана. Взе я, опита се да оправи листата й, да подреди скъсаните й страници, машинално зачете. Беше „Етиката“ на Аристотел.

Озова се в полукръглата галерия на Муса. Тук се бяха намирали диваните, на които приятелят му толкова често бе седял, удобно облегнат, на безгрижен разговор с него; какво ли беше станало сега с Муса? Ето, там бе стоял неговият писмен пулт, отгдето той бе обичал да подхвърля през рамо остроумните си, кротки, насмешливи забележки. Пултът бе разбит на парчета; някой не беше пожалил труд да насече здравото скъпо дърво с брадва. Много от пъстрите букви по надписите, по стените бяха разбити и изпопадали на пода. Машинално впери поглед в надписа: „Не е по-добър човекът от скота“. Забеляза, че от думата хабахемах — „скот“ — са избити буквите „бег“ и „мем“. Трите „хе“-та като по чудо бяха оцелели.

Родриге се сви отново на пода, затвори очи. Откъм двора долиташе еднообразният ромон на водоскоците.

Струваше ли му се, или действително откъм градината се чуха тихи, предпазливи стъпки? Не се беше излъгал. Изведнъж пред очите му изпъкна милото, грозно, умно, добре познато лице, леко насмешливо въпреки цялата мъка, изписана по него. И спокойният, безстрастен глас на Муса каза:

— Чудесно е, че след толкова шумни гости си останал само ти, мой тихи и уважаеми приятелю.

Щастливият Родриге бе твърде развълнуван, за да може да проговори; взе ръката на приятеля си и я погали.

— Много късно дойдох — каза най-сетне той. — Пък и едва ли щях да съумея да усмиря тия побеснели люде. Но ти си жив! — каза той.

Муса никога не бе предполагал, че в гласа на каноника може да звучи толкова топлота. Родриге все още държеше ръката на своя приятел, гледаха се, усмихваха се, засмяха се.

Сетне каноникът запита за Йеуда. Когато Муса му съобщи, че той е при дъщеря си в Галиана, Родриге си отдъхна.

— В кралския дом сигурно ще бъде в безопасност — рече той. — При все това, от предпазливост, още днес ще отида при доня Леонор и ще поискам около Галиана да бъде поставена силна стража. А сега, драги мой Муса — каза необичайно властно той, — ти идваш с мен и докато градът се усмири, ще живееш в моя дом.

— Би трябвало по-рано да дойда при теб — отвърна Муса. — Но си казвах: в тия времена един стар еретик мюсюлманин никъде не е желан гост.

— Прости ми, мъдри мой приятелю — възрази Родриге. — Това са първите неразумни думи, Които чувам от теб. Да вървим — настоя той.

Но Муса го замоли да почака още малко и обясни:

— Трябва да взема хрониката си и няколко книги.

И е тържествуваща хитра усмивка му съобщи, че е наредил да се изпратят в Худерия Двата най-ценни ръкописа от Авицена и атинският ръкопис на „Републиката“ от Платон. Сетне се вмъкна в подземието и когато се върна, цялото му лице сияеше от радостна усмивка. Носеше под мишница ръкописа на своята хроника.

Хората, безчинствували в кастильото, не се разпръснаха. Разочаровани бяха, че не им се беше удало да унищожат заедно с всичко останало и предателя, и вещицата. Отправиха се към Худерия и поискаха да им предадат Йеуда и Рахел, ала надеждни люде им обясниха, че те не са в Худерия.

Негодуванието, че двамата се бяха изплъзнали, растеше. Докато още дишаха, техният дъх отравяше и мърсеше въздуха; дълг на всеки добър християнин и кастилец бе да ги премахне от тоя свят. Та нали сам бог бе предизвестил тях двамата за наказанието, което ги чакаше? Нима синът, който еврейката бе родила на краля, нашия господар — знаеха това от градинаря на Галиана, някой си Белардо, — нима тоя син не беше изчезнал тайнствено оттам? Сигурно сам бог го беше прибрал, за да накаже по тоя начин смъртния грях. И нима еврейката още преди месеци не бе извадила от Тахо с въдицата си мъртвешки череп?

— Същият тоя Белардо бил съобщил — каза някой, — че вещицата продължавала да си живее както преди в Галиана, сякаш нищо не се е случило; да, тя дори прибрала там и баща си.

Повечето люде не бяха склонни да вярват, че изобщо е възможно толкова сатанинска наглост. Би могло да се провери, предложи някой. Тълпата стоеше смаяна, съблазнена. Но се колебаеха; кастильото бе домът на евреина, Галиана бе дом на краля.

— Е, до Галиана все пак можем да идем — обадиха се неколцина. — А пък там вече ще видим какво ще правим.

Предложението се хареса на всички.

И първите вече се отправиха надолу към моста. Не бързаха, мнозина се присъединиха към тях, станаха стотици, може би дори хиляди.

Бавно, сред летния зной, прекосиха площада Сокодовер. Питаха ги какво смятат да правят, те обясняваха, толедчаните се смееха съучастнически, развеселени.

При голямата, главна градска порта стражите полюбопитствуваха:

— Накъде сте тръгнали?

Те отговориха:

— Да видим къде са ония двамата.

И стражите при портата също се засмяха.

Войниците, застанали на пост на кулите край големия мост, ги запитаха накъде отиват и когато им обясниха, също прихнаха да се смеят.

И така хилядната тълпа се отправи надолу под палещия зной. Все повече и повече хора се присъединяваха към нея, трябва да бяха станали около две хиляди.

Кастро научи какво са предприели толедчани. Заедно с няколко души от свитата си той се отправи на кон след тълпата. Задмина я, остави я да продължи напред, задмина я отново, спря пак. Мислите пъплеха през ума му бавно, все още неизяснени докрай.

„Трябва да пазя кралския имот“ — мислеше той, И си казваше: „Обаче бива ли един християнски рицар да се противопоставя на божието наказание?“ И още: „Ще постъпя тъй, както ми е заповядано. Няма да защищавам предателя и вещицата и да излагам на опасност стотиците хиляди толедски евреи. Но имота на краля ще пазя — реши той, — това е мой дълг.“

 

 

След като дон Бенямин си беше отишъл, Йеуда и Рахел продължиха своя тържествено безгрижен живот в Галиана. Обличаха се грижливо, дълго седяха на трапезата, разхождаха се в градината след залез слънце, водеха спокойни, тихи разговори.

Дойката Саад, със страх, изписан по цялото й пълно лице, първа донесе вестта, че неправоверните — Аллах да ги накаже с вечно проклятие — идват насам, и какво да правят сега?

Йеуда каза:

— Да мълчим и да се подчиним на съдбата.

Влязоха във вътрешните помещения на дома, в покоите на Рахел. Стаята не бе много голяма, в единия й край имаше естрада, както се следваше за покоите на високопоставена дама. Йеуда бе сложил нагръдната си плочка — знака за заеманата от него длъжност. В помещението владееше полумрак и от навлажнената сукнена облицовка на стените струеше прохлада. Седнаха там и зачакаха ония, които приближаваха към техния дом.

А те бяха стигнали вече до белия зид, заобикалящ имението. На малката вратичка на портата се показа вратар, върху ризата му бе извезан кралският герб, трите кули. Тълпата се колебаеше, не знаеше какво да стори. Погледите на всички се впериха в Кастро.

Той пристъпи напред с привичните си широки, тежки крачки и каза:

— Искаме да погледнем вътре. Само това искаме. Няма да повреждаме имота на краля. С мен е моята стража и тя ще бди никой да не поврежда кралското имущество и да не тъпче градинските лехи.

Пазачът се колебаеше. Ала в това време неколцина се бяха прехвърлили през не много високия зид, отдръпнаха вратаря настрана, без каквото и да било насилие. Кастро прекрачи портата, след него — въоръжените му стражи, след тях — тълпата.

Хората се придвижваха бавно към летния замък по алеите, посипани с чакъл, удивляваха се на градината. Внезапно се появи Белардо. Беше препасал кожения колан, носеше кожения шлем и алебардата на дядо си.

— Благородният рицар желае да види доня Рахел? — угоднически запита той. — Нашата господарка е в покоите си, на естрадата — не спираше да бъбри градинарят. — Доложено ли е за благородния рицар? Да доложа ли?

— Заведи ни при нея — каза Кастро.

Последваха Белардо в дома — Кастро, войниците му и само неколцина от тълпата. Изведнъж зноят от градината, ослепителната белота на зида, прахът от пътя, по който бяха вървели потни и шумни, сякаш остана далече зад тях, заобиколи ги тишината на прохладното, полумрачно, странно подредено помещение. Останаха близо до входа, отрезвели, малко смутени.

Естрадата, на която седяха Йеуда и Рахел, бе отделена от останалата част на помещението с ниска оградка, по средата на която имаше широк отвор. Когато пришълците влязоха, Йеуда се изправи бавно; ето го, стоеше там, леко опрял едната си ръка на оградката, и гледаше нахлулите люде спокойно, почти насмешливо, както се стори на Кастро.

Рахел не бе станала. Седеше на дивана полузакрила челото си с малък воал и гледаше също така спокойно Кастро и неговите хора. Откъм патиото се долавяше тихият ромон на водоскока и много отдалеч, приглушено, откъм пътя, глъчката на тълпата. Все едно и също нещо повтаряха те, тия отвън, но не можеше да се разбере какво. Кастро го разбираше. Знаеше. Те викаха: „Тъй иска бог“ и „Matad, matad! Убийте ги!“

Йеуда видя грубите лица на войниците и на техния началник, видя хитрия, страхливия, учтивия, глупавия градинар Белардо и жаждата за убийство, изписана дори по неговото лице, досещаше се какво означават виковете вън, знаеше, че не му остават да живее още много минути. Задави го страх. Опита се да го прогони чрез мисли. При всекиго идва някога рушителката на всички неща и той сам бе пожелал тя да дойде при него тук и сега. Още преди няколко дни беше приключил сметките си. Много суетни неща беше вършил, а и някои добри, само защото бе искал да се издигне над другите. Погледна надписите околовръст, те възхваляваха мира. Години наред бе запазил той мира и процъфтяването на Полуострова. А и смъртта му ще донесе благослов за мнозина. Тия жалки убийци много скоро ще се разкайват за онова, което вършат; няма да посмеят да посегнат на други и той ще е умрял за благото на своите франкски бежанци.

Сетне отново леден страх задуши мислите му. Ала неговото лице запази същата спокойна, леко насмешлива маска.

Спокойно остана и лицето на Рахел. Алфонсо й бе наредил да го чака в Галиана. Господар тук беше Алфонсо, какво можеше да й стори тоя непознат човек? Заповядваше си да не се бои, да бъде достойна за Алфонсо; той искаше жената, която обича, да бъде безстрашна. И й бе обещал, че ще дойде. Тя не помръдваше. Ала тялото й чувствуваше, че смъртта приближава и страх свиваше сърцето й.

Неканените гости все още стояха покрай стените и не знаеха какво да правят. В продължение на половин минута, на цяла вечност, никой не отвори уста.

Сетне, внезапно, Белардо избърбори:

— Благородният рицар не пожела да докладвам за него, благородна дамо.

И сега заговори и Кастро.

— Няма ли да станеш, еврейко, когато при теб идва рицар? — каза той с грубия си, писклив глас.

Рахел не му отговори. Изведнъж го обзе съмнение.

— Или си християнка? — запита той. Защото в такъв случай нямаше право да нахлува тук.

Но Белардо го успокои:

— Нашата господарка доня Рахел не е християнка — каза той.

Кастро се изчерви. Ядоса се, че се беше подвел от престорената й игра на знатна дама. Рахел забеляза яростта, която се надигаше в него, и внезапно й се стори, че пред нея е вбесеният Алфонсо — да, това бе Алфонсовото лице, разкривено от безмерен гняв. Ала тутакси то се изгуби и тя видя онзи Алфонсо, който се беше борил с бика — лъчезарен, прекрасен. Не, в тоя решителен час тя не бива да посрами Алфонсо. Когато му разказват как онзи остървен мъж се е нахвърлил върху нея, трябва да му кажат: но Рахел не се изплаши.

Стана бавно, с детско и при все това величествено движение.

Но не пред остървения рицар ставаше тя, а пред смъртта.

Ти стоеше там, доня Рахела Ибн Езра, Хубавице, пратеничка на сатаната, наложница на Алфонсо Кастилски, издънка от рода на Давид, майка на Имануил. Сърцевидното ти лице е по-мъдро от преди и дори ако на него е избил цветът на страха, той е скрит под бледомургавата ти кожа. Синкавосивите ти очи, още по-големи, гледат нейде в далечината, може би в страшна пустота, може би към нещо много светло, възвишено, желано.

Кастро се опита да дойде на себе си. Всичко бе много различно от онова, което си бе представял; това бе кралски дом, и жената, макар и еврейка, беше наложница на краля и му беше родила незаконен син.

Но ето че най-сетне дон Йеуда заговори. Запита спокойно и говореше на латински:

— Кой си ти? И какво желаеш?

Кастро впери поглед в човека, в евреина, който бе откраднал дома му и се беше загнездил в него и който беше виновен за смъртта на брат му, и който носеше на гръдта си плочата с герба на Кастилия, и който дръзваше да му говори учтиво, високомерно и на латински, като рицар на рицар. Удари се по гърдите и му отговори на смесица от арагонски и кастилски:

— Аз съм Кастро, евреино, и с това знаеш всичко, Йеуда го изгледа със съвсем лека насмешка, както бе гледал по времето на най-голямото си величие, и любезно каза:

— Тъй и си представях, че изглеждаш.

Сетне извърна лице от Кастро и веднага го забрави. Погледна дъщеря си, опивайки се от съзерцанието, и се замисли за внука си, за мъничкия Имануил. Беше загубил Аласар, след няколко минути ще изгуби и тая своя мила дъщеря, след няколко мига ще умре; ала момчето Имануил Ибн Езра живее, недостижимо за враговете.

И Рахел мислеше за сина си. Не беше могла да преобрази Алфонсо, ала хубавото в него продължаваше да живее. И отново в нея се надигна смътна, неизразима с думи, представата за Месията, който побеждава звяра, бика и донася мир на земята. И видя погледа на баща си и му отвърна с поглед, и каза:

— Имаше право, татко мой, като спаси Имануил. Нашият Имануил ще живее. Цялата ми душа е преизпълнена с благодарност към тебе.

Вълна от нежност, доволство, гордост се надигна у Йеуда. Ала тутакси спадна отново. И отново го сграбчи леден страх. Намери в себе си още сили да се извърне към изток. Сетне сведе глава и без да се противи повече, зачака удара, закопня за него.

Кастро не беше разбрал думите, произнесени от Рахел по еврейски, ала почувствува: те, тия там, не се бояха от него, присмиваха му се. И гневът, който го обзе, разби у него и последните колебания.

— Никой ли не иска да свърши с тая паплач? — извика той. — Да не би да сме дошли на приказки с тях?

Изтегли меча си, ала веднага го прибра обратно.

— Няма да цапам меча си с кръвта на това псе — каза той с безкрайно презрение.

Премери се спокойно и удари с ножницата черепа на извърналия се Йеуда.

През цялото време Рахел беше знаяла, че тя и баща й ще загинат; знаял го беше разумът и, знаяло го бе тялото й, пъргавото й въображение бе събрало и свързало стотици картини на смърт от стотици приказки. Ала дълбоко в душата си тя не бе вярвала, че ще умре. Не бе повярвала дори и тогава, когато пред тях беше застанал Кастро. Едва сега с цялото си същество осъзна, че никакъв Алфонсо няма да дойде да я спаси, че през следните минути ще умре, и я обхвана ужас, по-ужасен от всичко, на което хората са дали име. Тя посърна, превърна се в празна обвивка, нищо друго не остана в нея освен страха. Той разтвори устата й, ала от задавената й гръд не излезе вик.

Всичко, което се беше случило в стаята с естрадата, бе станало без шум, странно приглушено сред полумрака. Навъсените спътници на Кастро неволно се бяха отдръпнали още повече, когато той пристъпи към евреина, бяха се притиснали още повече към стената. И при безшумната смърт на Йеуда се чуваше тяхното задъхано дишане, и все още се чуваше ромонът на водоскока, и все още далечният глъч на тълпата отвъд белите стени.

Изведнъж дойката Саад закрещя пронизително, безумно. И сега неочаквано градинарят Белардо вдигна оръжието си и обхванат от бяс, самозабравил се, удари Рахел със свещената алебарда на своя дядо. И тогава се нахвърлиха и останалите, заудряха Рахел, дойката, Йеуда, сипеха върху тях удари още дълго след като бяха престанали да се движат, тъпчеха ги с крака задъхани.

— Достатъчно! — заповяда внезапно Кастро.

Излязоха от стаята, без да погледнат вече назад.

Залитаха като пияни, смееха се глуповато, напуснаха дома. Един от войниците на Кастро с усилие откърти месузата от вратата и я скри в джоба си. Още не знаеше кое е по-добре — да я стъпче или да я вземе със себе си, за да го закриля. Инак никой не посмя да се докосне до нещо в дома на краля.

Другите бяха чакали вън, сред горещината и под ослепителната слънчева светлина. Сега Кастро им съобщи:

— Свършено е. Убити са. Вещицата и предателят са убити.

Чуха го навярно със задоволство. Ала външно не проявиха това задоволство, не крещяха, не ликуваха. По-скоро бяха смутени.

— Да — промърмориха те, — сега, значи, Хубавицата е убита.

Докато изкачваха нагорещения, прашен път обратно Към Толедо, радостта и гневът им се изпариха напълно. Стражите при градските порти ги запитаха:

— Е какво, погледнахте ли? Намерихте ли ги?

И те отговориха:

— Да, намерихме ги. Убити са.

— Добре сте сторили — казаха стражите.

Ала задоволството им не продължи дълго и техният гняв вече се бе изпарил и през останалата част от деня бяха замислени и мрачни.

Сега вече никой не помисляше да стори нещо на евреите. Добродушно се присмиваха на людете в Худерия:

— Какво сте се заключили? Нима ви е страх от нас? Та всеки знае колко смело са се държали вашите войници при Аларкос. Ние сме свързани с вас в тая обща беда.