Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Out of Their Minds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 11 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2014)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

РОЖБИ НА РАЗУМА. 1995. Изд. Камея, София; Изд. Орфия, София. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.4. Роман. Превод: [от англ.] Емануел ИКОНОМОВ, Сийка ПЕТРОВА [Out of Their Minds, Clifford SIMAK]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 255. Цена: 95.00 лв. ISBN: 954-8340-12-7 (Камея).

Съдържа и разказа „Силата на въображението“.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Девета глава

Денят беше хубав. Не особено добър за риболов, тъй като хванах само четири костура с въдицата си, но иначе подходящ човек да излезе навън и да поседи край реката, хубав затова, че даваше възможност да възобнови запознанството си със света на реката, да си припомни някои от приятните мигове на полузабравеното детство. Мисис Стрийтър ми приготви сандвичи за обяд и ме попита за синината около окото ми, но аз отговорих уклончиво, обръщайки го на лека шега. После избягах и останах край реката цял ден. Не лових през цялото време риба, а пообиколих наоколо, като се промъквах с кануто през преплетените тръстики на лагуните и малките подвеждащи блата и огледах едно-две островчета. Тръгнах с желанието да намеря някои добри места за риболов, но свърших много повече работа от това. Изследвах тези водни пътища, за които бях мечтал в продължение на години, като разкривах особеностите и атмосферата им, опитвайки се да се пригодя към този странен свят на течащата вода, на гористите островчета, на голите подвижни пясъчни ивици и на бреговете, обрасли с дървета.

Когато сенките започнаха да се удължават, аз се насочих към мотела, като се придържах към брега и се борех с течението с несръчни удари на греблото.

Бях на около двеста метра от малкия кей, когато чух някой да ме вика по име — шепот, който се носеше над водата.

Вдигнах греблото и го задържах във въздуха, оглеждайки брега. Течението започна бавно да отнася кануто надолу по реката.

— Тук съм — рече шепотът и за миг мярнах нещо цветно в устието на малка лагуна, която се врязваше в брега.

Спуснах греблото и подкарах лодката към лагуната. Там, изправила се върху паднал по склона дънер, единият край на който навлизаше във водата, стоеше Кети Адамс. Приближих кануто, докато носът му не се блъсна в дънера.

— Скачайте! — рекох. — Ще направим една разходка.

Тя ме изгледа втренчено, а сетне възкликна:

— Окото ви!

Усмихнах й се.

— Имах малко неприятности.

— Чух, че сте се бил — каза тя. — Мисля, че ще имате големи проблеми.

— Обикновено имам проблеми — отвърнах, — били те от един или друг вид.

— Искам да кажа, че този път проблемът ви е доста сериозен. Смятат, че сте убили човек.

— Мога лесно да докажа…

— Джъстин Болърд — прекъсна ме тя. — Намерили са тялото му само преди около час. С него сте се били снощи, нали?

Кимнах.

— Навярно е бил той. Тъмно беше. Нападнаха ме трима, но така и не успях да ги видя добре. Ударих само един от тях — може да е бил въпросният Болърд. След това другите двама се нахвърлиха върху ми.

— Снощи сте се бил с Джъстин Болърд — съобщи тя. — И с другите двама. Хвалеха се сутринта из селото, а лицето на Джъстин бе цялото разбито.

— Е, тогава това означава, че не съм го убил — казах. — През целия ден бях по реката…

Думите ми пресекнаха. Нямаше как да го докажа. Не бях съзрял нито една жива душа и вероятно мен също никой не ме бе видял.

— Не разбирам — промълвих аз.

— Повтарям, тази сутрин те се фукаха, разправяйки какво са направили с вас, и казаха, че ще ви намерят, за да си довършат започнатата работа. После откриха Джъстин мъртъв, а другите двама ги няма никакви.

— Не мислят, че съм убил и тримата, нали? — попитах.

Кети поклати глава.

— Не знам какво си мислят местните хора за цялата тази работа. Селото е потресено. Неколцина искаха да слязат до реката и да ви хванат, но Джордж Дънкън ги разубеди. Каза им, че не трябва да се опитват сами да свършат работата на закона. Обясни им също, че няма никакво доказателство за това, че вие сте го извършили, но останалите мислят, че сте виновен. Джордж се обади в мотела и разбра, че сте отишъл на риболов. Каза на всички да ви оставят на мира и се обади на шерифа. Реши, че ще е най-добре шерифът да се занимае със случая.

— А вие? — запитах. — Дойдохте да ме предупредите…

— Купихте моята кошница, изпратихте ме до дома ми и си определихме среща — каза Кети. — Някак си ми изглежда логично да съм на ваша страна. Не исках да ви хванат неподготвен.

— Страхувам се, че ще трябва да отложим срещата — заявих печално. — Съжалявам. Очаквах я с нетърпение.

— Какво смятате да правите?

— Нямам представа — отговорих. — Ще трябва да помисля.

— Не разполагате с много време.

— Знам. Предполагам, че единственото, което ми остава, е да наблегна на греблото, да се прибера с кануто и да седна да ги чакам.

— Но те могат да изпреварят шерифа — предупреди ме тя.

Поклатих глава.

— Оставил съм нещо в стаята си, което трябва да взема. Има нещо странно в цялата тази работа.

И наистина се бяха случили странни събития. Отначало гърмящите змии и сега, само двайсет часа по-късно, мъртъв фермерски син. А дали именно този младеж бе мъртъв? Изобщо имаше ли мъртвец?

— Не може да се приберете сега — посъветва ме тя. — Трябва да останете тук, на реката, и да ловите риба, поне докато не дойде шерифът. Затова дойдох да ви предупредя. Ако ви трябва нещо от стаята ви, аз мога да го взема вместо вас.

— Надали — отвърнах.

— Всяко от апартаментчетата има задна врата — каза тя, — която води към вътрешния двор, излизащ на реката. Знаете ли дали задната ви врата е отключена?

— Предполагам, че е — рекох.

— Бих могла да се промъкна отзад и да взема…

— Кети — прекъснах я аз, — не мога…

— Разбери, не можеш да се прибереш — настоя тя и от вълнение забрави учтивото обращение. — Поне още за известно време.

— Мислиш ли, че ще успееш да се вмъкнеш в апартаментчето?

— Да, сигурна съм.

— В стаята има голям кафяв плик — обясних аз. — С марка от Вашингтон и дебел куп листа в него. Просто го вземи и бързо изчезни оттам. След като прибереш плика, стой настрана от цялата тази работа.

— А този плик?

— Не е нещо, което ме уличава в престъпление — успокоих я. — Нищо незаконно. Никой обаче не трябва да вижда това, което съдържа. Информация, която не бива да попадне в чужди ръце.

— Важна ли е?

— Мисля, че е важна, обаче не бих искал да те замесвам. Няма да е…

— Вече съм замесена — каза Кети. — Предупредих те и предполагам, че не постъпвам правилно според закона, но не можех да те оставя да налетиш току-тъй на тях…

— Кети — рекох, — ще ти кажа нещо, което ще те шокира. Ако наистина си сигурна, че искаш да рискуваш, за да вземеш този плик.

— Готова съм да го направя — отвърна тя. — Ако ти се опиташ, могат да те видят. А на мен никой няма да ми обърне внимание, дори да ме видят там.

— Добре тогава — продължих, като се проклинах, че я оставям да върши мръсната работа. — Аз не само ще тръгна пак по реката, а и ще избягам по нея, и то колкото се може по-бързо. Не че съм убил някого, а по друга причина. Предполагам, че ще е по-честно, ако се предам, но за съжаление откривам, че в мен се проявяват някои черти на страхливец. Винаги мога да се предам, вероятно по-късно.

Кети ме изгледа учудено и ужасено — за което не можех да й се сърдя. И донякъде като че ли с по-малко уважение към мен, отколкото бе проявила в началото.

— Ако ще бягаш — рече тя, — по-добре ще е да го направиш още сега.

— Още нещо — обадих се аз.

— Какво?

— Ако вземеш плика, не поглеждай в него. Не чети написаното.

— Нищо не разбирам от всичко това — възмути се младата жена.

— Това, което аз не разбирам — обърнах се към нея, — е защо ме предупреди.

— Вече ти казах. Можеше поне да ми благодариш.

— Разбира се, че съм ти благодарен — отговорих.

Кети се заизкачва нагоре по брега.

— Хайде, тръгвай — подкани ме тя. — Аз ще взема плика.