Включено в книгата
Оригинално заглавие
Out of Their Minds, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 10 гласа)

SFB Error: Unknown content at line 1: айсета глава

Някъде в гората покрай реката свадливо замърмори недоволен бухал. Нощният вятър взе да щипе и вдигнах яката на ризата си, за да се предпазя от него и задържа топлината. Бездомна котка безшумно приближи по улицата, спря, когато ме видя, после се насочи към отсрещния тротоар и изчезна в тъмнината между две постройки.

След като барманът си отиде, Уудман напълно заприлича на запустяло градче. Преди не бях обърнал особено внимание на това, но сега, когато по някакъв начин трябваше да убия времето, забелязах, че всичко бе занемарено и порутено, още едно от тези умиращи малки градчета, още по-напреднали по пътя на забравата, отколкото Пайлът Ноб. Тротоарите бяха напукани и на места в пукнатините бе избуяла трева и бурени. Сградите носеха отпечатъка на времето, отдавна не бяха боядисвани и ремонтирани, и архитектурата им, ако изобщо можеше да се използва тази дума, изглежда бе от миналия век. Имало е време — трябва да е имало време — когато градчето е било съвсем ново и изпълнено с надежда, тъй като сигурно е имало някаква икономическа причина за неговото построяване и съществуване тук, на това място. А причината, според мен, трябва да е била реката, по времето, когато водните пътища все още са служили за основни артерии на търговията; когато хората са докарвали продуктите от фермите или мелницата до кея на реката, за да ги натоварят на парните корабчета, когато същите тези парни корабчета са пренасяли всички стоки, от които се е нуждаела страната. Но реката много отдавна бе загубила икономическата си роля и се бе превърнала отново в избуялата ивица дива природа. Железницата и високоскоростните магистрали, самолетите, които прелитаха високо над нея, я бяха лишили от всякакво друго значение, освен от първоначалното й, основно значение, което винаги е имала за екологията на страната.

Сега Уудман представляваше изостанало от живота градче, подобно на застоялите води в многото заблатени места на реката, встрани от основното й течение. Едно време е било многообещаващо, навярно с немалко значение дори; едно време може би е било цветущо, но сега, изпаднало в беднотия, упорито се стараеше да остане като малка точица на картата (макар и не на всяка карта), като местенце, където живееха хора, загубили връзката си със света, както и самото градче. Светът бе продължил да се движи напред, но малките, умиращи градчета като това изобщо не бяха помръднали; бяха заспали и изпуснали крачката и навярно не се интересуваха повече от света, нито от другите хора в него. Бяха се откъснали, укрили или вкопчили в свят, който им принадлежеше или на когото те принадлежаха. И като мислех за тези неща, си дадох сметка, че определението на това какво се бе случило тук в действителност, нямаше никакво значение, понеже самото градче вече не означаваше нищо за себе си. Жалко, казах си, защото в такива малки заспали, забравени и забравящи градчета все още съществуваха редките качества човешко внимание и съчувствие, човешки ценности, от които светът се нуждаеше и можеше да се възползва, но които до голяма степен бе загубил.

В градчета като това, хората все още чуваха въображаемия вой на глутница върколаци, докато останалата част от света се ослушваше за много по-ужасен звук, предхождащ атомната гибел. Ако трябваше да ги сравнявам, лично на мен ми се струваше, че звукът на глутницата върколаци може да е по-нормалния. Защото, ако провинциализмът на такива малки градчета бе лудост, бе съвсем лека, дори приятна лудост, докато лудостта на външния свят бе лишена от всякаква милост.

Кети трябваше да дойде скоро — или поне така се надявах. Ако не се появеше, щеше да е разбираемо. Каза, че ще дойде, но не трябва да се учудвам, ако след като размисли, реши да не го прави. Самият аз, припомних си, се бях усъмнил в записките на стария ми приятел, макар да имах повече причини да му повярвам, отколкото Кети на мен в момента.

И ако тя не се появеше, какво щях да правя тогава? Най-вероятно щях да се върна в Пайлът Ноб, да си събера нещата и да тръгна за Вашингтон. Въпреки че не бях съвсем сигурен какво бих постигнал с отиването си там. Към ФБР ли да се обърна, питах се, или към ЦРУ? Или към другиго? Към някой, който ще ме изслуша, някой, който ще ми обърне внимание и няма да сметне думите ми за бръщолевене на луд.

Бях се облегнал на стената на сградата, в която се помещаваше барът, и оглеждах улицата, надявайки се Кети да се появи всеки момент, когато видях вълк да тича надолу по улицата.

При вида на вълк неизбежно се задейства, някакъв дълбоко залегнал първичен инстинкт от далечното минало на човека, който предизвиква едновременно смразяване от страх и настръхване на косата; възниква усещането, че насреща си има непримирим враг, също толкова страшен и безмилостен като самия него. В този убиец няма нищо благородно. Той е лукав и хитър, коравосърдечен и безпощаден. Не може да се стигне до помирение между него и човека, тъй като враждата им съществува от много отдавна.

Щом видях вълка да изскача от мрака, мигновено почувствах това смразяване, това изправяне на косите.

Звярът се движеше самоуверено. В него не се забелязваше ни следа от колебание или страх. Преследваше определена цел и не възнамеряваше да се отклонява. Беше голям и черен или поне изглеждаше черен в мрака, но беше мършав и очевидно озверен от глад.

Отлепих се от стената и като пристъпих напред, се огледах за нещо, което би могло да ми послужи за оръжие. На пейката, където я бе хвърлил барманът, лежеше бейзболната бухалка. Протегнах ръка, хванах я за дръжката и я вдигнах. Беше здрава и тежка, както и добре балансирана.

Когато отново погледнах към улицата, там вече имаше не един, а три вълка, тичащи един след друг. И трите се движеха с вбесяваща самоувереност.

Продължавах да стоя на тротоара, стиснал в ръка бухалката; когато първият вълк се озова в средата на улицата точно срещу мен, спря и се извърна, за да ме погледне право в очите.

Предполагам, че можех да се развикам и да събудя целия град, можех да викам за помощ. Но нито за миг не ми хрумна подобна мисъл. Проблемът трябваше да се разреши между мен и трите вълка — не, вече не бяха три, защото се появиха още, които изскачаха от тъмнината и се приближаваха.

Знаех, че не са вълци, не са истински вълци, родени и израснали на тази честна земя. Бяха истински вълци не повече, отколкото морското чудовище бе истинско морско чудовище. Тези тук бяха съществата, които познавах и за които ми бе разказала Линда Бейли; навярно бяха същите, които бях чул предишната вечер, когато се показах на вратата за глътка свеж въздух. Линда Бейли бе споменала за кучета, но те не бяха кучета. Те представляваха олицетворение на древния страх, който се простираше назад до първите дни на човечеството, страх, който с лай и вой си бе прокарал път през вековете и се бе превърнал в нещо цяло, завършено и материално именно благодарение на тези векове, изпълнени със страх.

За мое най-голямо учудване вълците изпълняваха добре тренирана маневра, като новите идваха на бегом, подреждаха се до първите и се обръщаха към мен. След като пристигнаха всичките, сякаш някой излая команда и те клекнаха в редица, всички в едно и също положение, изправени, но не напрегнати, като предните им крака бяха плътно прибрани към тялото. Седяха срещу мен, пуснали езиците си да висят встрани от устата, докато дишаха съвсем бавно и равномерно. Всички гледаха в мен и само в мен.

Преброих ги — бяха точно дванайсет.

Хванах по-здраво бухалката, но си давах сметка, че нямам особени шансове, ако се опитат да се нахвърлят върху ми. Ако ме нападнеха, знаех, че ще го сторят заедно, както направеха всичко досега. Бейзболната бухалка, особено ако се развърти добре, е смъртоносно оръжие, и мисля, че бих поразил няколко от тях, но не бих се справил с всичките. Можех да опитам, просто като вероятност, да подскоча и да се хвана за металната скоба, на която висеше рекламната табела, но силно се съмнявах, че ще издържи тежестта ми. Тя бе провиснала на една страна и бе напълно възможно винтовете или болтовете, които я държаха, да се отскубнат от изгнилото дърво при най-лекото подръпване.

Казах си, мога да направя едно-единствено нещо — да остана на място и смело да посрещна развитието на събитията.

Бях откъснал само за миг очи от вълците, за да погледна нагоре към табелата; когато ги сведох отново, пред животните стоеше малкият урод с островърхата глава.

— Би трябвало да ги насъскам срещу теб — гневно изписука той. — Не трябваше да ме удряш с онова гребло.

— Ако не си затвориш мутрата — рекох му, — ще те прасна с тази бухалка.

Уродът подскочи вбесен.

— Каква неблагодарност! — изкрещя той. — Да не бяха правилата…

— Какви правила? — запитах аз.

— Трябва да ги знаеш — изписука той ядно. — Нали вие, хората, сте ги измислили.

Едва тогава ме осени.

— Имаш предвид онази история с „три пъти носи щастие“?

— За съжаление — каза остро уродът, — тъкмо нея имам предвид.

— След като вие, шегаджии, се провалите три пъти едно след друго, значи аз съм се отървал?

— Точно така — потвърди той.

Погледнах към вълците. Седяха си там, изплезили езици, и ми се хилеха. Усетих, че на тях не им пукаше. На тях им бе все едно дали ще се нахвърлят върху мен или ще продължат да тичат по пътя си.

— Но има още нещо — рече уродът с подострената глава.

— Искаш да кажеш, че има някаква уловка.

— Не, съвсем не — отвърна той. — Става въпрос само за една достойна рицарска постъпка.

Учудих се какво общо имаше рицарската постъпка с цялата тази работа, но не го попитах. Знаех, че ще ми каже. Той искаше да го попитам; още му пареше от удара с онова гребло и явно бе решил, че този път ще ме поизмъчи доста.

Гледаше ме изпод увисналия перчем и чакаше. Хванах още по-здраво бухалката и зачаках на свой ред. Вълците се забавляваха страхотно. Седяха и мълчаливо се хилеха.

Накрая уродът не издържа.

— Ти успя три пъти и това ти носи щастие — каза той. — Но има друг, който не е.

Хванал ме бе натясно и го знаеше. Просто имаше късмет, че бе извън обсега на бухалката.

— Имаш предвид мис Адамс — рекох колкото се може по-безразлично.

— Бързо схващаш — отбеляза той. — Ти, като благороден рицар, ще поемеш ли опасността върху своите плещи? Тя е в опасност именно заради теб. Мисля, че си й длъжник.

— И аз така смятам — отговорих.

— Сериозно ли говориш? — викна радостно създанието.

— Разбира се — кимнах.

— Ще поемеш върху своите плещи…

— Стига си дрънкал — прекъснах го. — Вече казах, че ще го сторя.

Навярно бих могъл да му позволя да доиграе сценката си, но имах чувството, че ако го оставя, ще загубя част от достойнството си, а имах предусещането, че достойнството може да ми послужи в дадената ситуация.

Вълците се изправиха на крака, прибраха извадените си езици и престанаха да се смеят.

Съзнанието ми бясно се въртеше на високи обороти, за да измисли някакъв план за действие, който да ми даде възможност да разреша тази дилема. Но се въртеше напразно. Не ми хрумна абсолютно нищо.

Вълците тръгнаха бавно напред, целеустремено и решително. Имаха да вършат работа и възнамеряваха бързо да приключат с нея. Отстъпих назад. С гръб, опрян до стената, може би имах по-големи шансове. Замахнах с бухалката към тях и те веднага спряха, но после тръгнаха отново. Опрял гърба си в сградата, аз застинах и ги зачаках.

Светлина обля отсрещната сграда и плавно се завъртя, за да се насочи надолу по улицата към нас. Два ослепителни фара се появиха от мрака. Чу се вой на двигател, протестиращ срещу ускорението, и през шума му се разнесе свистенето на изтезавани гуми.

Вълците се извърнаха, приклекнаха, задържаха се за момент, насочили вниманието си към светлината, после побягнаха. Някои от тях обаче бяха твърде бавни и колата връхлетя върху тях. Чу се ужасяващият звук от удар на метал в плът и кости. Но в следващия миг зверовете изчезнаха, както бе изчезнало във въздуха съществото с островърхата глава, след като го бях ударил с греблото.

Колата намали и аз хукнах след нея с всички сили. Вече нямаше никаква опасност, но знаех, че ще се почувствам по-сигурен, след като вляза вътре.

Автомобилът спря, отворих дясната врата и скочих на седалката, след което треснах вратата и я заключих.

— Прескочих първия, остават още два — рекох.

Гласът на Кети бе разтреперан.

— Прескочил си първия? — попита тя. — Какво искаш да кажеш? — Опитваше се да говори спокойно, но не й се удаваше.

Протегнах ръка в мрака и я докоснах. Почувствах, че трепери. Бог ми е свидетел, че имаше за какво.

Придърпах я към себе си и я прегърнах, а тя се притисна в мен. В мрака около нас пулсираше древен страх и загадъчност.

— Какви бяха тези животни? — запита тя с неравен глас. — Бяха те притиснали до стената и приличаха на вълци.

— Такива и бяха — отвърнах. — Много особени вълци.

— Особени?

— Върколаци. Поне така си мисля.

— Но, Хортън…

— Прочела си материала — прекъснах я аз. — След като не биваше. Би трябвало да знаеш вече…

Кети се отдръпна от мен.

— Но това не може да е истина — каза тя със строгия тон на учителка. — Просто не може да има върколаци, таласъми и всякакви други измишльотини.

Засмях се леко — не че ми беше до смях, но бях развеселен от яростта на протеста й.

— Нямало ги е — обясних й, — преди да се появи лекомислено първобитно човече и да ги измисли.

Тя се загледана в мен и сетне заяви:

— Те бяха там обаче.

Кимнах.

— И щяха да ме спипат, ако не беше дошла навреме.

— Карах прекалено бързо — обясни тя. — Прекалено бързо за този вид шосе и то през целия път. Упреквах се сама, че карам лудо, но ми се струваше, че се налага. Сега се радвам.

— Аз също — отвърнах.

— Какво ще правим по-нататък?

— Ще продължим пътя си, без да губим време, без да се спираме нито за минутка.

— Имаш предвид Гетисбърг?

— Нали там искаш да отидеш?

— Да, естествено. Но одеве ти спомена Вашингтон.

— Наистина трябва да отида във Вашингтон. Колкото се може по-бързо. Навярно ще е по-добре…

— Ако дойда с теб чак до Вашингтон.

— Стига да искаш. Може да е много по-безопасно.

Питах се за какво й го казвах това? Как можех да й гарантирам сигурността?

— Тогава да тръгваме. Чака ни дълъг път. Хортън, ще покараш ли малко?

— Разбира се — рекох и отворих вратата.

— Не, недей — спря ме тя. — Не излизай.

— Трябва да мина от другата страна.

— И така можем да си разменим местата.

Изсмях й се. Бях станал страшно смел.

— Аз съм в безопасност — поясних, — особено с тази бейзболна бухалка. Освен това сега навън няма нищо.

Но грешах. Отвън вече имаше нещо. Катереше се отстрани по колата и когато излязох от нея, то се настани върху покрива й. Обърна се да ме погледне, като се тресеше от ярост. Островръхата му глава се клатеше, дългите му уши плющяха и провисналият перчем подскачаше нагоре-надолу.

— Аз съм Съдията — изписука уродът насреща ми. — Биеш се много нечестно. За такава мръсна игра трябва да има наказание. Ще ти свиря фал!

Замахнах ядосано с бухалката, хванал я с две ръце. Срещите ми с това странно същество бяха прекалено много за една нощ.

То не изчака. Знаеше какво го очаква. Изчезна яко дим, а бухалката изсвистя във въздуха.