Включено в книгата
Оригинално заглавие
Out of Their Minds, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 10 гласа)

Свих се на седалката и се опитах да поспя — сън не ме хващаше. Тялото ми се нуждаеше от почивка — мозъкът ми се съпротивляваше. Стигах до самата граница на съня, но така и не успявах да се потопя изцяло в забравата.

През ума ми минаваха като на парад какви ли не образи — без начало, без край и без причина. В действителност изобщо не мислех съзнателно, защото бях твърде изморен. Бях седял прекалено дълго време зад волана; през цялата нощ чак до спирането рано сутринта за закуска някъде близо до Чикаго, а после продължих на изток срещу изгряващото слънце, докато Кети не ме смени. Тогава се опитах да поспя и дремнах за малко, но не успях да отпочина. А сега, след като обядвахме някъде към границата на Пенсилвания, бях се настанил на седалката с намерение да наваксам спането. Но не успях.

Вълците се появяваха отново, разхождайки се из мозъка ми по същия невъзмутим начин, по който се бяха движили по улицата на Уудман. Приближаваха се към мен, докато аз се притисках с гръб към сградата и макар да поглеждах за Кети и да я чаках, тя все не идваше. Те се нахвърлиха върху мен и аз започнах да отбивам атаките им, като осъзнавах, че в крайна сметка няма да се справя с всичките. Съдията бе кацнал върху скобата, която прикрепваше скърцащата табела, и крещеше с пискливия си глас, че ми свири фал. Ръцете и краката ми натежаха и станаха неподвижни, цялото тяло ме болеше и се потях от отчаяното усилие да се отърся от вцепенението. Ударите, които нанасях с бухалката, изглежда бяха слаби, въпреки че влагах в тях всичката си сила, и тревожно се питах, защо ставаше така, докато съвсем бавно не осъзнах, че държах не бейзболна бухалка, а гърчеща се жива гърмяща змия.

И в мига когато осъзнах това, змията, вълците и Уудман изчезнаха от мозъка ми и отново се върнах към разговора със стария ми приятел, сгушил се в креслото, което заплашваше да го погълне. Той махна по посока на вратата, която водеше към задния двор, и като проследих ръката му, видях в небето приказен пейзаж, с прастари извити дъбове и замък, чиито снежнобели островърхи кули и дълбоки бойници се губеха в облаците. По стръмния път, виещ се по дивите скали, се движеше пъстра тълпа от всякакви рицари и чудовища. „Мисля, че сме преследвани“ — каза ми моят стар приятел и едва бе изрекъл тези думи, когато покрай главата ми профуча стрела и се заби дълбоко в гърдите му. Някъде отстрани като иззад кулиси — сякаш мястото, където се намирах, представляваше сцена, — сладък глас задекламира:

„Кой уби червеношийката? Врабчето, казах аз…“

Като се взрях по-отблизо, ясно видях, че старият ми приятел със стрела в гърдите съвсем не е червеношийка, а врабче, и се запитах дали не е бил убит от друго врабче или аз не съм разбрал и е ставало дума за червеношийка, която е убила врабче. Тогава попитах дребния урод с островръхата глава, който бе Съдията и сега бе кацнал върху полицата на камината, защо не свири фал, след като едва ли имаше по-нечестна игра от това да причинят смъртта на приятеля ми. Макар да бях сигурен, че той е мъртъв, тъй като продължаваше да седи както преди, погълнат от креслото, с усмивка на устните, а от мястото, където се бе забила стрелата, не течеше кръв.

После, подобно на вълците и Уудман, старият ми приятел и кабинетът му изчезнаха и за момент сцената в съзнанието ми остана празна, което ми достави огромно удоволствие. Почти веднага, обаче, се видях да тичам надолу по някакъв булевард и забелязах насреща си сграда, която разпознах и до която се мъчех с всички сили да се добера, тъй като бе въпрос на живот и смърт. Накрая успях. Вътре, на бюрото до самата врата, седеше агент на ФБР. Познах, че е такъв, защото имаше широки рамене и квадратна брадичка и носеше мека черна шапка. Приближих устните си до ухото му и прошепнах нещо за страшна тайна, която не трябваше да се казва никому, тъй като означаваше смърт за всеки научил я. Той ме изслуша, без да промени изражението си, без нито едно мускулче да трепне на лицето му, и когато свърших, посегна към телефона.

„Ти си член на Тълпата — каза ми той, — от сто крачки ги разпознавам.“

И тогава разбрах, че съм сгрешил, защото той не бе агент на ФБР, а просто самият Супермен. Мястото му веднага бе заето от друг човек в друго помещение — висок строг мъж, важен и сериозен, с бяла грижливо вчесана и подстригана коса и бели щръкнали мустаци. Веднага разбрах, че е агент на ЦРУ. Изправих се и като се повдигнах на пръсти му зашепнах на ухо, много внимателно и повтаряйки съвсем точно, казаното от мен на човека, за когото си помислих, че е от ФБР. Високият и строг мъж стоя неподвижно, докато ме изслушваше, после посегна към телефона.

„Ти си шпионин — рече той, — от сто крачки ги разпознавам.“

Тогава разбрах, че съм си въобразил всичко това, както ФБР, така и ЦРУ, и че не се намирам в никаква сграда, а сред сива и сумрачна равнина, която се простираше все така плоска във всички посоки до далечния хоризонт, който също бе сив, така че ми бе трудно да определя къде точно свършваше равнината и започваше небето.

— Помъчи се да заспиш — каза Кети. — Имаш нужда от сън. Искаш ли аспирин?

— Не, само това не — промълвих аз. — Нямам главоболие.

Това, което изпитвах, беше много по-страшно от главоболие. Не сънувах, тъй като бях полубуден. През цялото време осъзнавах, че всички тези други неща се случват в съзнанието ми, докато се намирах в колата и колата се движеше. Пейзажът навън не се сменяше незабелязано за сетивата ми; виждах дървета и хълмове, поля и далечни селца, други коли по пътя и проблясването на асфалта далеч напред; чувах шума на двигателя и свистенето гумите. Но забелязвах всичко това само на заден план, замъглено и избледняло, нещо като фон, сякаш изобщо не влияещ на виденията, които се пораждаха от развилнелия ми се мозък, изгубил контрол върху разума и подивял, отдал се на фантазиране и творящ небивалици.

Отново се озовах сред равнината и сега установих, че тя нямаше никакви отличителни белези, просто беше самотно безкрайно поле, чийто плосък изглед не се нарушаваше от никакъв хълм, хребет или дърво, а се простираше все така до безкрая. Небето, досущ като равнината еднообразно, беше лишено от всякакви черти, без нито едно облаче, слънце или звезда и бе трудно да се определи дали е ден или нощ — беше твърде светло за нощ и твърде тъмно за ден. Цареше сумрак и се запитах дали е възможно винаги да е така, място, където да няма нищо друго освен здрач, който клони към нощ, но никога не я достига. Докато стоях така, изправен насред равнината, долових лай, който идваше от много далече, звук, който не можеше да бъде сбъркан, същият, който чух, когато излязох на прага за глътка чист въздух и видях глутницата, носеща се надолу по склона към Самотната долчинка. Изплашен от звука, бавно се обърнах, като се опитвах да определя от каква посока идва, и забелязах нещо, което се движеше по ръба на далечния хоризонт и чиято чернота смътно го очертаваше на сивия фон на небето. Смътно наистина, но не чак толкова, че да бъде сбъркано, бих го познал навсякъде с този дълъг змиеподобен врат, завършващ с грозната, винаги готова да се стрелне глава, и с тези триъгълни израстъци по гръбнака.

Втурнах се да бягам, макар да не знаех накъде, но в едно бях сигурен, че няма къде да се скрия. И докато тичах, разбрах що за място бе това — място, което съществуваше от веки веков и което щеше да съществува вовеки веков, където никога нищо не се случва, нито щеше да се случи някога. После се появи нов звук, постоянен, приближаващ се звук, който се долавяше в паузите тишина между воя на вълците — пляскащ, шляпащ звук, към който се примесваше шум на триене и от време на време остро жужене. Обърнах се кръгом, за да огледам равнината, и не след дълго ги видях — армия подскачащи, гърчещи се гърмящи змии, насочили се към мен. Обърнах се, поех с пълни гърди въздух и хукнах отново, като добре съзнавах, че няма нито смисъл, нито нужда да го правя. Защото това бе място, където никога нищо не се случва и където никога нищо нямаше да се случи, и понеже бе именно такова, то именно тук бях в пълна безопасност. Знаех, че бягам само от панически страх. Мястото наистина беше безопасно, но поради същата тази причина това бе място, където всичко е напразно и безнадеждно. Въпреки това продължавах да тичам, защото не можех да спра. Чувах воя на вълците, който нито се приближаваше, нито се отдалечаваше, и плющенето на гърмящите змии, които се движеха в крак с мен. Силите ме напуснаха, задъхах се и паднах, после станах, хукнах и пак паднах. Накрая се сгромолясах и останах да лежа така, без да ме е грижа за нищо повече, без да ме е грижа за това какво може да се случи, защото знаех, че на това място не се случва абсолютно нищо. Не се опитах да се изправя. Просто останах да лежа и позволих на безнадеждността, безсилието и тъмнината да ме завладеят.

Внезапно обаче осъзнах, че има нещо нередно. Нямаше го шумът на двигателя, свистенето на гумите по асфалта, чувството за движение. Вместо това усетих полъха на лек ветрец и аромата на множество цветчета.

— Събуди се, Хортън — рече удивено Кети. — Случи се нещо много, много странно.

Отворих очи и с мъка се надигнах. С юмруци разтърках залепналите си от сън очи.

Колата бе спряла и вече не се намирахме на магистралата. Въобще не се намирахме на никакво шосе, а на разбит коларски път, който се спускаше надолу по склона на хълм, заобикаляйки скали, дървета и разцъфнали храсталаци. Между дълбоките коловози на пътя растеше трева и над всичко тегнеше тишина и пустота.

Изглежда бяхме на върха на висок хребет или планина. Долната част на склона бе гъсто залесена, но тук, на билото, дърветата бяха редки и разпръснати, въпреки че размерите им компенсираха малкия им брой — повечето бяха огромни дъбове, дебелите им клони бяха извити и набраздени, а стволовете им бяха облечени с дебели кожуси от лишеи.

— Просто карах по пътя — каза Кети разтреперана, — не много бързо, дори под разрешената скорост — навярно с около осемдесет. И изведнъж се оказах извън пътя и колата спря с изключен двигател. А това е невъзможно. Такива неща не се случват никога.

Още не се бях разбудил напълно. Отново разтърках очи, не толкова за да прогоня съня, а защото имаше нещо нередно в това място.

— Не усетих никакво намаляване на скоростта — обясни Кети. — Никакво рязко спиране. И по какъв начин се озовахме извън магистралата? Просто няма как да я напуснем.

Тези дъбове ми бяха познати — опитвах се да си спомня къде съм ги виждал — не съвсем същите дървета, естествено, но други, много подобни на тях.

— Кети, къде се намираме? — попитах аз.

— Трябва да сме на върха на Южната планина. Току-що минахме през Чембърсбърг.

— Да — промълвих, — съвсем близо до Гетисбърг.

Макар че, когато зададох въпроса, имах съвсем друго предвид.

— Не си ли даваш сметка какво стана, Хортън? За малко можехме да загинем и двамата.

Поклатих глава.

— Няма да загинем. Не и тук.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя раздразнено.

— Онези дъбове — рекох. — Къде си виждала онези дъбове по-рано?

— Никога не съм ги виждала…

— Виждала си ги — прекъснах я аз. — Трябва да си ги виждала. Когато си била дете. В книга за крал Артур или може би за Робин Худ.

Кети пое дъх с широко отворена уста, възкликна и протегна ръка да хване моята.

— Онези стари романтични, пасторални картинки…

— Точно така — потвърдих. — Много е вероятно всички дъбови дървета в тази страна да са от същия вид, всички тополи да са високи и величествени и всички борове да са с почти триъгълна форма, както са в книжка с картинки.

Ръката й стисна по-здраво моята.

— Онази друга земя. Мястото, което твоят приятел…

— Може би — отвърнах. — Може би.

Защото дори и да знаех, че няма грешка и тази земя съществува, защото в противен случай двамата с Кети трябваше да сме мъртви, все още не можех да приема истината.

— Но аз си мислех — поде Кети, — че ще е пълна с призраци, таласъми и други страхотии.

— Смятам, че тези ужасни неща наистина ще ги срещнем тук. Също толкова вероятно е, обаче, да срещнем и някои добри същества.

Тъй като, ако това действително бе мястото, за което бе предполагал старият ми приятел, в него трябваше да съществуват всички легенди и митове, всички приказки, за които човек толкова много бе мечтал, че се бяха превърнали в част от него.

Отворих вратата на колата и излязох навън.

Небето беше синьо — навярно с донякъде твърде силен оттенък — ярко, наситено и все пак особено приятно синьо. Тревата беше малко по-зелена, отколкото ми се струваше, че трябва да бъде, и в тази допълнителна зеленина се усещаше нещо радостно, такова чувство, каквото може да изпитва осемгодишно момче, когато върви босо през меката току-що поникнала пролетна трева.

Като стоях до колата и се оглеждах наоколо, си дадох сметка, че мястото изцяло е взето от книга с приказки. По някакъв почти неуловим начин, който усещах, но не можех да изразя с думи, то се различаваше от добре познатия ни материален свят и беше сякаш прекалено съвършено, за да се намира на Земята. Изглеждаше като илюстрация от книги.

Кети заобиколи колата и застана до мен.

— Толкова е спокойно тук — каза тя. — Човек просто не може да го повярва.

Към нас нагоре по склона се изкачваше куче — вървеше бавно, не тичаше. Животното изглеждаше много странно. Ушите му бяха дълги и то се опитваше да ги държи изправени, но горната им половина се прегъваше и увисваше. Беше едро и тромаво и бе вирнало подобната си на камшик опашка право нагоре като антена на кола. Козината му беше къса и загладена, лапите — непропорционално големи, докато тялото му беше невероятно измършавяло. Държеше ръбестата си глава вдигната високо и се усмихваше, като показваше хубавите си зъби, а най-странното бе, че те бяха човешки, вместо кучешки.

То се приближи към нас, после спря и като протегна предните си лапи на земята, сложи главата си върху тях. Задницата му стърчеше нагоре и опашката му се въртеше ли въртеше в кръг. Явно много се радваше да ни види.

Далеч надолу по склона някой подсвирна остро и нетърпеливо. Кучето скочи на крака и се обърна по посоката, от която бе дошъл звукът. Изсвирването се повтори и като ни погледна сякаш с извинение, смешното куче се втурна надолу. Тичаше непохватно, като задните му крака се изтласкваха напред така, че изпреварваха предните, а опашката му, наклонена под ъгъл четирийсет и пет градуса, се въртеше бясно в знак на огромно щастие.

— Виждал съм това куче преди — заявих. — Знам, че съм го виждал някъде.

— Разбира се — отвърна Кети, учудена от факта, че не съм го разпознал, — това бе Плуто. Кучето на Мики Маус.

Хвана ме яд на самия себе си заради недосетливостта си. Веднага трябваше да разпозная кучето. Но когато човек се е настроил да види таласъм или фея, не очаква пред него да изскочи герой от анимационните филмчета.

И тогава героите от други рисувани филми също трябваха да са тук — и то всички. Не само Мики Маус, Мини Маус, кучето Плуто и патокът Доналд, а всички фантастични герои на Дисни, известни в нашия свят.

Плуто бе дотичал да ни види и Мики Маус му бе свирнал да се връща, а ние двамата, мисля си, не го бяхме приели като необичайно явление. Ако човек не се намираше на това място, а стоеше встрани от него, и погледнеше на събитието по логичен начин, никога не би го приел. При никакви обстоятелства не би допуснал, че съществува такъв свят или че той самият може да попадне в него. Когато, обаче, се озовеше тук и не можеше да избяга, всякакви съмнения се изпаряваха, всичко започваше да изглежда нормално.

— Хортън, какво ще правим сега? — запита Кети. — Мислиш ли, че колата ще издържи по този път?

— Ще караме бавно — отвърнах. — Полека. Пътят може да се оправи по-нататък.

Тя заобиколи колата и седна зад волана. Протегна ръка към ключа, завъртя го, но абсолютно нищо не се получи. Изключи и завъртя още веднъж, но не се чу дори почукването на заял стартер.

Минах отпред и вдигнах капака на колата. Не знам защо си правех труда. Не бях механик. Вероятно не бих могъл да открия причината.

Наведох се над радиатора и погледнах двигателя — стори ми се съвсем наред. Можеше да му липсва половината и пак би ми изглеждал наред.

Възклицание и шум от падане ме накараха да подскоча и при изправянето си ударих силно главата в капака.

— Хортън! — извика Кети.

Минах бързо отстрани на колата и видях Кети да седи край пътя. Лицето й бе изкривено от болка.

— Кракът ми — посочи тя.

Видях, че левият й крак бе затънал дълбоко в единия коловоз.

— Излязох от колата — обясни тя — и се отдръпнах назад, без да гледам къде стъпвам.

Клекнах до нея и освободих крака й колкото бе възможно по-нежно, като оставих обувката залостена в коловоза. Глезенът бе зачервен и одраскан.

— Ама че глупава работа — рече Кети.

— Боли ли?

— И още как! Мисля, че е навехнат.

Глезенът й изглеждаше наистина навехнат. А какво, по дяволите, запитах се аз, може да направи човек с един навехнат глезен на място като това? Тук, разбира се, нямаше лекари. Смътно си спомнях, че навехнато се пристяга с ластичен бинт, но откъде да взема тук ластичен бинт?

— Трябва да си събуеш чорапа — казах. — Ако започне да отича…

Тя повдигна полата си и откачи жартиера, след което нави чорапа надолу. Аз успях да го сваля и видях, че глезенът й бе пострадал лошо. Беше се възпалил и леко отекъл.

— Кети — рекох, — не знам какво да правя. Ако имаш някакво предложение…

— Навярно не е толкова зле — отговори ми тя, — въпреки че ме боли. След ден-два сигурно ще се оправи. Разполагаме с колата, която да ни послужи за подслон. Дори и да не се движи, можем да останем в нея.

— Възможно е наоколо да се намери някой, който може да ни помогне — разсъждавах аз. — Не знам какво да направя. Ако имахме бандаж… Бих могъл да разкъсам ризата си, но превръзката трябва да бъде еластична…

— Някой да ни помогне ли? На място като това?

— Заслужава си да опитаме — казах. — Наоколо сигурно няма само караконджули и таласъми. Дори не вярвам и те да са чак толкова много. Отдавна вече не са на мода. Сигурно има други…

Тя кимна.

— Може би си прав. Идеята да използваме колата за подслон не решава всички проблеми. Имаме нужда също от храна и вода. Но като че ли е твърде рано да се плашим. Вероятно ще мога все пак да вървя.

— Кой се плаши? — попитах аз.

— Не ме залъгвай — рече остро Кети. — Чувстваш, че сме я загазили. Не знаем нищо за това място. Ние тук сме чужденци. Нямаме право да бъдем тук.

— Ние не сме искали да дойдем тук.

— Това обаче няма значение, Хортън.

И според мен нямаше. Очевидно някой искаше да се озовем в този свят. Някой ни бе пренесъл тук.

Като помислих за това, изтръпнах. Не за себе си — или най-малкото не се безпокоях толкова за себе си. По дяволите, аз бих се справил с всичко. След гърмящите змии, морското чудовище и върколаците вече нищо не можеше да ме стресне. Но не беше честно да се замесва и Кети в цялата тази история.

— Виж какво — предложих, — ако те кача в колата, можеш да заключиш вратите, докато огледам наоколо.

Кети кимна в знак на съгласие.

— Би ли ми помогнал?

Не й помогнах. Просто я вдигнах на ръце и я пъхнах в колата. Настаних я на седалката и се пресегнах през нея да заключа отсрещната врата.

— Вдигни прозореца — наредих й — и заключи вратата. Викай веднага, щом нещо се появи. Няма да се отдалечавам.

Тя започна да вдига страничното стъкло, после отново го спусна и протегна ръка към пода на колата. Взе оттам бейзболната бухалка и ми я подаде през прозореца.

Чувствах се малко глупаво да вървя надолу по пътя с бухалката в ръка. Но тя тежеше приятно в десницата ми и в даден случай можеше да послужи.

Там, където пътят извиваше, за да заобиколи един голям дъб, спрях и погледнах назад. Кети ме гледаше през предното стъкло и аз й махнах, преди да продължа надолу.

Склонът се спускаше косо към огромна и гъста гора. Не подухваше никакъв ветрец, дърветата стояха неподвижни, а зелените им листа блестяха под лъчите на късното следобедно слънце.

Продължих надолу по пътя и на едно място, където той отново завиваше, за да избегне друго дърво, видях стара и износена от времето табела, но надписът все още можеше ясно да се разчете. „КЪМ ХАНА“ — гласеше той и указваше със стрелка посоката.

Като се върнах при колата, разказах на Кети за откритието си.

— Нямам представа какъв може да е този хан, но навярно ще е по-добре да отидем и да го разгледаме, вместо просто да стоим тук. Възможно е там да има някой, който да направи нещо за глезена ти. Най-малкото ще намерим студена или топла вода. Каква всъщност се използва при навяхване?

— Не знам — отвърна тя. — Освен това не ми се нрави предложението ти да отидем в хана, но предполагам, че не можем да останем тук вечно. Налага се да разберем какво става, какво трябва да очакваме.

И на мен идеята да отидем до непознат хан не ми се нравеше, нито ми харесваше онова, което се случваше тук. Кети, обаче, бе права. Не можехме да седим сгушени на топло в колата и да чакаме нещо да се случи.

Затова я измъкнах от колата, сложих я да седне върху предния капак, докато заключих вратите и накрая пъхнах ключа в джоба си. След това я вдигнах и тръгнах надолу по склона.

— Забрави бухалката — рече тя.

— Нямаше как да я нося.

— Аз можех да я нося.

— Най-вероятно няма да ни е необходима — заявих и продължих нататък, като гледах колкото се може по-внимателно в краката си.

Малко след знака пътят извиваше отново, за да заобиколи огромна купчина камъни, и когато ги подминах, забелязах замък на далечния хребет. Замръзнах на място, когато го видях, поразен от неочакваната гледка.

Вземете всички красиви, фантастични, романтични цветни картини на замъци, които някога сте виждали, и ги съберете в една, като съчетаете най-доброто от тях. Забравете всичко, което някога сте чели за това, че замъците са мръсни, вонящи, нехигиенични, а обитателите им са изложени на постоянно течение, и си представете замък от приказките, Камелот на крал Артур, замъците на Уолт Дисни. Направете това и ще получите съвсем бледа представа как изглеждаше този замък.

Това бе замък на мечтите, сякаш старият романтизъм и рицарството бяха дошли от миналото. Беше кацнал на далечен планински връх и сияеше с бляскавата си белота, а от кулите и бойниците се развяваха многоцветните флагове. Беше съвършено творение и човек инстинктивно разбираше, че никога не би могло да има друг замък, който да се мери с него.

— Хортън — обади се Кети, — пусни ме на земята. Искам да поседя малко и просто да го погледам. Нима през цялото време си знаел, че замъкът е там, и не си казал нито дума…

— Изобщо не подозирах, че съществува — отвърнах й. — Върнах се веднага, след като видях знака за хана.

— Навярно може да отидем в замъка — предложи тя. — Не в хана.

— Можем да опитаме — рекох. — Трябва да има път дотам.

Сложих я на земята и седнах до нея.

— Мисля, че глезенът ми вече се пооправи — каза тя. — Смятам, че ще мога да вървя, ако трябва и на куц крак.

Погледнах глезена й и поклатих глава. Кожата беше ярко зачервена, а подутината доста набъбнала.

— Когато бях малко момиче — взе да разправя Кети, — мислех, че замъците са бляскави и романтични места. После, след като изкарах няколко курса по история на Средновековието, научих истината за тях. Но ето, че тук има точно такъв блестящ замък с развяващи се знамена…

— Замъкът е такъв, какъвто го е сътворило въображението ти — казах. — Подобни замъци ти и милиони други малки и пораснали момиченца сте си представяли в романтичните си главички.

„Това не се отнасяше само за замъците“ — припомних си аз. Тук, в тази страна, живееха всички същества, измислени от човечеството през вековете. Тук някъде Хъкълбери Фин плаваше със сала си по безкрайна река. Някъде в този свят Червената шапчица вървеше по горска пътека. Някъде Мечо Пух се опитваше да се оправи в обърканото си положение.

Каква беше целта на всичко това и трябваше ли да има изобщо цел? Еволюцията често бе стихиен процес, който на пръв поглед изглежда безсмислен. И хората навярно не трябва да търсят някакъв смисъл, защото вътрешната им нагласа им пречи да си представят, камо ли да приемат наличието на други разумни същества. Точно както динозаврите не са били в състояние да си представят (ако динозаврите изобщо са могли да си представят) възможността за съществуване на човешки разум, който да наследи земята след тях.

„Но този свят — казах си, — е именно част от човешкия разум“. Всички неща, всички същества, всички представи в този свят, в това измерение или просто на това друго място бяха продукти на човешкия разум. Много вероятно бе то да е някакво разширение на човешкия разум, място, което бе взело мислите, родени в мозъка на човека, и ги бе използвало като суровини за създаването на нов свят и на нов еволюционен процес.

— Цял ден мога да седя тук — каза Кети — и да гледам замъка, но предполагам, че трябва да тръгваме, ако искаме да стигнем дотам. Няма да мога да ходя, както си мислех. Сърдиш ли ми се?

— Имах един случай в Корея — разказах й аз, — когато по време на отстъпление операторът ми бе ранен в крака и трябваше да го нося. Бяхме се задържали малко повече и…

Тя се засмя щастливо.

— Беше много по-едър и по-тежък от теб — продължих, — съвсем не толкова очарователен, преди всичко мръсен и непрекъснато ругаеше. Накрая се оказа пълен неблагодарник.

— Обещавам, че ще съм ти благодарна — заяви тя. — Толкова е прекрасно!

— Прекрасно ли? — запитах. — С този навехнат глезен и на място като това…

— Виж обаче замъка! — извика тя. — Никога и през ум не ми е минавало, че ще видя замък като този — точно за такъв съм си мечтала.

— Има нещо — рекох, — което ще ти кажа веднъж и няма да го споменавам повече. Съжалявам, Кети.

— Съжаляваш? Защото съм си навехнала глезена ли?

— Не, не заради това — отвърнах. — Съжалявам, че изобщо си тук. Не трябваше да те оставям да се замесиш в тази история. Не биваше да те моля да вземеш плика. Не трябваше да ти се обаждам от онова малко градче, Уудман.

Тя се намръщи.

— Но нищо друго не можеше да направиш. Когато ми се обади, вече бях прочела материала и следователно се бях замесила.

— Възможно бе да не те докоснат. Обаче, след като седнахме заедно в колата на път за Вашингтон…

— Хортън, вдигни ме — помоли тя — и да тръгваме. Ако стигнем твърде късно до замъка, може да не ни пуснат да влезем.

— Добре — съгласих се. — Да вървим.

Станах и се наведох да я взема, но в същия миг нещо зашумя в храстите от едната страна на пътя и оттам излезе мечка. Вървеше изправена на задните си крака и носеше червени шорти на бели точки, поддържани от тиранти. Носеше тояга, преметната през рамо, и ни се усмихваше особено радушно.

Кети се притисна към мен, но не извика, въпреки че имаше пълно право да го стори, защото независимо от усмивката мечокът имаше застрашителен вид.

От храсталака зад него се появи вълк, който не носеше сопа, но който също се опита да ни се усмихне. Усмивката му, обаче, беше не толкова радушна, а някак си зловеща. След вълка изскочи лисица и тримата се подредиха срещу нас, като ни се усмихваха съвсем дружелюбно.

— Бабо Мецо, Кумчо Вълчо и Кума Лисо — обърнах се към тях, — как се чувствате днес?

Опитах се да говоря небрежно, но се съмнявам, че успях, тъй като тези тримата не ми се нравеха. От все сърце съжалявах, че не взех бейзболната бухалка.

Баба Меца се поклони леко.

— Поласкани сме — каза тя, — че ни разпознахте. И каква щастлива случайност е, че се срещнахме. Предполагаме, че вие двамата сте нови по тези места.

— Току-що пристигнахме — рече Кети.

— Е, добре — продължи Баба Меца, — хубаво е, че ни приемате така приятелски. Защото тъкмо си търсехме помощници за едно сериозно начинание.

— Има един кокошарник — допълни Кума Лиса, — който се нуждае от малка проверка.

— Съжалявам, че няма да можем да ви помогнем — отвърнах. — Навярно някой друг път. Мис Адамс си навехна глезена и трябва да я заведа на лекар.

— Това е много лошо — възкликна Баба Меца, като се опита да покаже съчувствие. — Навехнатият глезен може да е, както си мисля, нещо доста болезнено. Особено за една толкова хубава госпожица.

— Не трябва да забравяме обаче курника — намеси се Кума Лиса — и това, че наближава вечер…

Баба Меца изръмжа гърлено:

— Кума Лисо, ти явно нямаш сърце, а само стомах, който вечно е празен. Знаете ли — обърна се тя към мен, — този кокошарник е в съседство със замъка и усилено се пази от глутница кучета и различни други зверове, така че за такива като нас тримата няма шанс да се доберат до него. Много жалко, защото онези кокошки са добре охранени и ще са доста вкусни. Помислихме си, че ако успеем да привлечем на помощ човек, можем да се хванем и да изработим такъв план, който все пак да има някакви шансове за успех. Говорихме вече с няколко души, но те се оказаха страхливци, на които не може да се разчита. Разполагаме с луксозна бърлога недалеч от тук, където можем да седнем и да обмислим плана. Ще има удобен сламеник за госпожицата, а някой от нас може да отскочи до старата Мег да вземе някакви лекове за навехнат глезен.

— Не, благодаря — рече Кети. — Ние отиваме в замъка.

— Може да сте закъснели вече — обади се Кума Лиса. — Там се престарават със затварянето на портите.

— Тогава значи трябва да побързаме — заключи Кети.

Наведох се отново да я вдигна, но Баба Меца протегна лапа и ме спря.

— Сигурно няма да зарежете така, с лека ръка, предложението ни за пилетата — каза тя. — Обичате пилешко, нали?

— Разбира се, че го обичат — потвърди вълкът, който досега не се бе намесвал в разговора. — Човекът е месоядно, като всички нас.

— Но е придирчив — заяви Кума Лиса.

— Придирчив? — повтори стъписана Баба Меца. — Това са най-тлъстите кокошки, които старите ми очи са виждали някога. Толкова ще са вкусни, че ще си оближем пръстите, и едва ли някой би желал да пропусне възможността да ги опита.

— При други обстоятелства — казах им — бих погледнал на предложението ви с огромен интерес, но сега ни се налага да тръгваме.

— Може би някой друг път — мрачно рече Баба Меца.

— Да, някой друг път — приех аз. — Ще се радвам, ако ме потърсите отново.

— Когато сте по-гладни — подхвърли Кумчо Вълчо.

— Навярно би имало значение — съгласих се с него.

Вдигнах Кети и тя се сгуши в прегръдките ми. За момент не бях уверен, че ще ни пуснат да си вървим, но те отстъпиха встрани и аз продължих по пътеката.

Кети потрепери и промълви:

— Какви ужасни създания. Стояха и ни се усмихваха, като си мислеха, че ще хукнем с тях, за да крадем пилета.

Едва се сдържах да не погледна назад, за да се уверя, че са още там и не се прокрадват зад нас по пътя. Обаче не посмях да се обърна, защото това можеше да им подскаже, че се страхувам от тях. Аз наистина се страхувах, но именно заради това беше още по-важно да не го показвам.

Кети обви врата ми с ръце и опря глава на рамото ми. „Колко по-приятно — казах си — е да я нося нея, вместо онзи невеж, ругаещ оператор“. Освен това тя не тежеше толкова много.

Пътят напусна откритото било и навлезе в дълбока и величествена гора, така че само от време на време можех да зърна замъка от някоя горска поляна, и то само части от него. Слънцето се спускаше все по-ниско на запад и гъстата гора се изпълни със сивкав здрач. В дълбините й забелязах някакво раздвижване.

Пътят се разклони и на това място отново имаше знак, този път с две стрелки, като едната сочеше към замъка, а другата — към хана. Но само на няколко метра по-надолу по пътя към замъка имаше масивна желязна врата, която не позволяваше да се продължи нататък, а от двете й страни се издигаше висока ограда от здрава телена мрежа, завършваща най-отгоре с няколко реда бодлива тел. От едната страна на вратата стоеше караулка, боядисана на ярки райета, и на нея се бе облегнал въоръжен страж, който държеше алебардата си доста небрежно. Приближих се до вратата и се наложи да я ритна, за да привлека вниманието на пазача.

— Закъснял си — изръмжа той. — Вратата се затваря при залез-слънце и се пускат драконите. Рискуваш живота си, ако продължиш надолу по този път.

Приближи се до вратата и ни огледа по-внимателно.

— С теб има госпожичка. Тя да не е изпаднала в беда?

— Навехна си глезена — отговорих. — Не може да върви.

Стражът изхихика и заяви:

— В такъв случай може да се уреди нещо и да се осигури придружител за госпожичката.

— И за двама ни — сепна се Кети.

Той заклати глава с престорена тъга.

— Мога да си затворя очите и да пусна само един. Не мога да ги затворя за двама.

— Някой ден — отвърнах — не очите ти, а устата ти ще бъде затворена.

— Изчезвай! — викна той ядосано. — Пръждосвай се, заедно с мръсницата си! Нека вещицата в хана направи някакво заклинание, за да й изцери глезена.

— Да се махаме оттук — прошепна Кети уплашено.

— Слушай, приятел — казах на стража, — някой път, когато не са ми заети ръцете, ще се върна да ти затворя ченето.

— Моля те — рече настойчиво Кети, — моля те, нека се махнем оттук!

Обърнах се и тръгнах обратно. Зад нас стражът гръмогласно сипеше заплахи и удряше по пръчките на вратата с алебардата си. Свих по пътя към хана, и след като се отдалечих достатъчно, за да не се виждаме от вратата на замъка, спрях, пуснах Кети на земята и седнах до нея.

Тя плачеше, но като че ли повече от яд, отколкото от страх.

— Никой досега — изхлипа — не ме е наричал мръсница.

Не й обясних, че такива обноски и език често се срещат в замъците.

Кети вдигна ръка и придърпа главата ми близо до лицето си.

— Ако не ме държеше — каза тя, — сигурно щеше да го пребиеш.

— Само блъфирах — отвърнах. — Вратата ни разделяше, а и стражът бе въоръжен с алебарда.

— Той каза, че в хана имало вещица — рече тя.

Обърнах глава и я целунах леко по бузата.

— Опитваш се да ме разсееш, за да не мисля за вещици, така ли?

— Реших, че може наистина да помогне — признах.

— А освен това онази ограда… — поде тя. — С бодлива тел отгоре. Кой е чувал някога за подобна ограда около замък? По онова време бодливата тел още не е била изобретена.

— Взе да става тъмно — отбелязах. — Най-добре е да тръгнем към хана.

— Ами вещицата?

Засмях се, въпреки че в действителност съвсем не ми бе до смях.

— Повечето вещици — обясних снизходително — са просто стари ексцентрични жени, които никой не разбира.

— Може и да си прав — отстъпи тя.

Взех я на ръце и тръгнах отново.

Кети вдигна лицето си към мен и аз я целунах по устата. Ръцете й ме обвиха още по-здраво. Притиснах я до себе си и почувствах нейната топлина и сладост. В продължение на един безкраен миг, освен нас в празната вселена не съществуваше нищо друго; сетне съвсем бавно започнах отново да забелязвам тъмните усои на гората и движещите се сенки из тях.

Малко по-надолу по пътя видях бледа светлина, което според мен трябваше да означава, че там е ханът.

— Почти стигнахме — обявих аз.

— Няма да ти създавам проблеми, Хортън — обеща Кети. — Няма да пищя. Каквото и да срещнем там, няма да пищя.

— Вярвам ти — отвърнах. — Скоро ще се махнем от това място. Не знам точно как, но все някак ще успеем да се измъкнем, и то двамата заедно.

Доколкото успях да го разгледам в сгъстяващия се мрак, ханът представляваше стара разнебитена постройка, сгушена край горичка от високи дъбове. От комина в средата на покрива се издигаше пушек, а през ромбовидните прозорчета се процеждаше слаба светлина. Дворът на хана беше пуст и наоколо изглежда нямаше никой.

„Прекрасно“ — рекох си.

Почти бях стигнал вратата, когато на нея се появи прегърбена, уродлива фигура, черно тяло, чиито контури се очертаваха на фона на мъглявата светлина отвътре. Лицето не се виждаше.

— Хайде, момко — викна с писклив глас прегърбената фигура. — Не зяпай така. Нищо лошо няма да ти се случи. Нито на госпожицата.

— Госпожицата е с навехнат глезен — рекох. — Надявахме се…

— Разбира се — прекъсна ме странното създание. — Дошли сте на най-подходящото място, където да се изцери. Старата Мег ще забърка за него еликсир от горещо мляко и вино с подправки.

Вече виждах донякъде по-ясно — нямаше съмнение, че това е вещицата, за която ни бе споменал стражът. Косата й висеше на тънки рошави кичури около лицето и носът й беше дълъг и изкривен, проточил се към силно издадена напред и нагоре брадичка, до която почти достигаше. Вещицата се подпираше на дървена тояга.

Тя отстъпи навътре и аз влязох. Огънят, който със силен дим тлееше в огнището, почти не успяваше да разпръсне тъмнината в стаята. Мирисът на горящите дърва се смесваше с други, подсилвани от него, странни миризми, които обгръщаха като мъгла помещението.

— Сложи я там — рече вещицата Мег, като посочи с тоягата си. — На стола до огъня. Той е много здрав, направен от истински дъб, и формата му пасва на тялото, а на седалката му има вълнена възглавница. Госпожицата ще се чувства добре.

Занесох Кети до стола и й помогнах да седне.

— Добре ли си? — попитах.

Тя вдигна глава към мен и очите й заблестяха меко на светлината от огъня.

— Добре съм — щастливо отвърна тя.

— Още толкова и ще стигнем у дома — казах й аз.

Вещицата закуцука край нас, като потропваше с тоягата по пода и си мърмореше нещо под носа. После клекна край огнището над жаравата и взе да разбърква тенджера с вдигаща пара течност. Лумналият за миг огън я освети и показа цялата й грозота, невероятните нос и брадичка, огромната брадавица върху едната буза, със стърчащи косми, които приличаха на крака на паяк.

След като очите ми привикнаха към тъмнината, започнах да различавам някои подробности в обзавеждането на стаята. Три груби дъсчени маси стояха край едната стена и върху тях като бледи и пияни призраци в различни посоки и ъгли стърчаха незапалени свещи, поставени в свещници. В голям шкаф проблясваха под мъжделивата светлина на огъня чаши и бутилки.

— А сега — каза вещицата, — още съвсем мъничко стрита на прах крастава жаба и щипка прах от гробището и еликсирът ще е готов. Щом оправим глезена на госпожицата, ще пристъпим към храната. Ах, да, храната.

Тя изхихика пискливо на някаква шега, за която само можех да гадая — нещо, свързано с храната, както изглежда.

От далечината се дочуха гласове. Може би и други пътници идваха към хана? Навярно бяха цяла дружина.

Гласовете се усилиха и аз излязох на вратата, за да погледна от каква посока идват. Изкачвайки се по пътя, към хана се приближаваха множество хора, някои от които носеха запалени факли.

След тълпата се движеха двама души, яхнали коне, но докато наблюдавах шествието, след известно време забелязах, че този, който вървеше отзад, яздеше магаре, а не кон, и краката му почти се влачеха по земята. Моето внимание бе привлечено обаче от предния конник, и то съвсем неслучайно. Той бе висок и мършав, облечен в рицарски доспехи, държеше щит в едната си ръка, а с другата крепеше дълго копие през рамо. Конят бе мършав, също като ездача си, и вървеше бавно и с наведена глава, като често се препъваше. Когато цялото това множество се приближи, на светлината на факлите видях, че всъщност конят бе само кожа и кости.

Шествието спря и хората се отдръпнаха, когато конят, носещ високото плашило в рицарски доспехи, с препъване излезе пред навалицата. След като се измъкна от тълпата, спря и остана на място с увиснала глава — нямаше да се учудя, ако всеки момент тупнеше като чувал на земята.

Мъжът и конят стояха неподвижно, както и навалицата, и докато ги наблюдавах внимателно, смътно се запитах какво можеше да се случи оттук нататък. На място като това, доколкото предполагах, всичко може да се случи. Цялата работа беше смешна, разбира се — но туй не беше никакво успокоение, тъй като оценката ми по принцип се основаваше на нравите и обичаите на хората от двайсети век и съвсем не бе приложима тук.

Конят бавно повдигна глава. Тълпата зашумя в очакване, вдигайки високо факлите. А рицарят, сякаш със съзнателно усилие, се изправи на седлото и свали от рамото си копието. Аз продължавах да стоя в двора на хана като любопитен зрител, донякъде смаян от гледката пред очите ми.

Изведнъж рицарят извика и въпреки че гласът му прозвуча ясно и силно сред тишината на нощта, необходимо ми беше известно време, за да разбера думите му. Копието, опряно в бедрото му, се насочи напред и конят се втурна в галоп, преди да осъзная намерението на рицаря.

— Катиф — бе извикал той, — окаян, мръсен невернико, приготви се да се отбраняваш!

Навярно имаше предвид мен, защото конят се носеше като вихър напред и копието също бе насочено към мен, а Бог ми е свидетел, че нямах абсолютно никакво време да се подготвя за отбрана.

Всъщност щях да си плюя на петите, понеже знаех, че превъзходството не е на моя страна. Но нямах време да направя каквото и да е и на практика бях полувкаменен от лудостта на всичко това. В продължение на няколко секунди, които ми се сториха цели часове, стоях и вцепенен наблюдавах как бляскавият връх на копието се приближаваше към мен. Конят не изглеждаше особено силен, но явно умееше внезапно да набира скорост; и сега пъхтеше насреща ми като задъхан парен локомотив.

Върхът на копието бе вече на два-три метра от мен, готов да ме прониже, когато се поокопитих достатъчно и отскочих встрани. Върхът мина покрай мен, но като че ли в същия момент рицарят загуби контрол върху него или може би конят се бе уплашил или препънал — не знам каква бе причината — във всеки случай, обаче, копието се замята близо до мен; трябваше само да протегна напред ръце, да го ударя слепешката, за да го отблъсна от тялото си.

Направих го така успешно, че върхът се заби дълбоко в земята. Изведнъж копието се превърна в катапулт и задният му край, попадайки под мишницата на рицаря, го издигна от седлото високо нагоре във въздуха. Конят заби рязко копита в земята, заора и спря с бясно люлеещи се стремена, докато огънатото копие се изправи и изхвърли нещастният рицар като камък, изстрелян от прашка. Той описа голяма дъга във въздуха и се стовари по лице и с широко разперени ръце и крака в задния край на двора. Разнесе се такова дрънчене, все едно някой удряше празен метален казан с тежък чук.

Хората на пътя, които съпровождаха рицаря, изпаднаха във възторг. Някои от тях се превиваха от смях, хванали коремите си с ръце, докато други се търкаляха по земята, безпомощни срещу пристъпите на собствения си силен истеричен кикот.

Като се тътреше по пътя, пристигна клепоухото малко магаре, все още носещо дрипавия мъж, чиито крака почти се влачеха по земята — бедния, търпелив Санчо Панса, който за пореден път идваше да помогне на господаря си, Дон Кихот де ла Манча.

Тези, които се превиваха от смях, досетих се, просто бяха дошли да се забавляват, нарочно носеха факли да осветят пътя на рицаря-плашило, като много добре знаеха, че някое от безкрайните му приключения с нещастен край можеше съвсем скоро да им осигури голямо забавление.

Обърнах се назад, към хана… Там нямаше никакъв хан!

— Кети! — извиках. — Кети!

Отговор не последва. На пътя търсещата забавление дружина продължаваше да вие от смях. В другия край на това, което до преди малко беше двор на хана, Санчо бе слязъл от магарето си и се опитваше с всички сили, но безуспешно, да обърне Дон Кихот по гръб. Ханът обаче бе изчезнал — от Кети и вещицата нямаше нито следа.

Някъде от горите надолу по склона долетя пронизителният кикот на вещицата. Почаках и кикотът се чу отново, като този път успях да определя посоката му и се втурнах натам. Прекосих няколкото метра празно пространство, което бе представлявало двора на хана, и навлязох в гората. Пръстите на краката ми се закачаха в корени, които се опитваха да ме препънат, и клони ме шибаха през лицето. Но аз не преставах да тичам, протегнал пред себе си ръце, за да предпазя от удар главата си в някое дърво и да не избия малкото мозък, който ми бе останал. Далеч пред мен продължаваше да се чува налудничавото кикотене.

Само ако я хвана, обещах си аз, ще й извия мършавия врат, докато не ме заведе при Кети или не ми каже къде е, след което, предполагам, изкушението да я удуша щеше да е голямо. Но дори докато си го мислех, много добре си давах сметка колко малък е шансът ми да я хвана. Блъснах се в някакъв голям камък и се проснах върху него, после пипнешком го заобиколих и хукнах отново надолу, докато пред мен като насочващ сигнал продължаваше да се носи лудешкият смях, който през цялото време нито се отдалечаваше, нито се приближаваше. Налетях върху едно дърво, но изпънатите ми напред ръце го усетиха първи и ме предпазиха от разцепване на черепа, макар за миг да си помислих уплашено, че и двете ми китки са счупени. Накрая един от корените, с каквито изобилстваше почвата в гората, успя да ме спъне и аз направих кълбо напред във въздуха, но се приземих на меко — в плитко горско блато. Паднах по гръб и главата ми потъна, но веднага седнах, кашляйки и храчейки, тъй като бях погълнал малко от мътната блатна вода.

Останах да седя неподвижно — знаех, че съм победен. Можех да гоня този кикот из гората в продължение на милион години и никога да не хвана вещицата. Защото знаех, че това е свят, с който нито аз, нито някой друг, може да се пребори. В него човек ще се сблъска с фантастичните същества, зародили се в собствения му мозък, и дори цялото му логично мислене не би му помогнало да се справи с тях.

Седях в тинята, потънал до кръста във водата, над главата ми папурите се полюшваха, а някъде вляво от мен нещо — жаба предполагам — скочи в блатото. Смътно осъзнах, че в далечината съзирам някаква слаба светлина, и бавно се изправих на крака. От панталоните ми се отлепиха парчета кал и с тихо пляскане цопнаха във водата. Но дори и прав не можех да видя добре светлината, понеже бях затънал до колене в тинята и папурите наоколо се издигаха по-високо от главата ми.

С доста труд и мъки започнах да си пробивам път към светлината. Не беше лесно да се върви. Тинята беше дълбока и лепкава, папурите и другите блатни храсти възпрепятстваха движението ми. Крачех бавно през гъстата растителност.

Калта на дъното и самата вода станаха по-плитки и избуялите храсталаци започнаха да оредяват. Видях, че светлината идва от някаква точка над главата ми, и се запитах къде ли може да се намира, но миг по-късно ме спря стръмен бряг и разбрах, че източникът беше някъде отгоре. Опитах да се изкатеря, но почвата се оказа доста хлъзгава. Когато стигах до средата, започнах да се пързалям обратно надолу и докато се мъчех да спра, огромна мускулеста ръка се появи сякаш от нищото, аз инстинктивно се вкопчих в нея и веднага усетих как пръстите й обвиха здраво китката ми.

Погледнах нагоре и видях създанието, което ми помагаше. То се надвесваше от брега с протегната напред ръка. Над челото му стърчаха рога, а лицето му беше недодялано, с груба кожа и лукаво изражение. Белите му зъби проблеснаха, когато ми се усмихна, и за пръв път, откакто започна всичко, усетих страх.

Но това не бе всичко. Там, до създанието на брега, беше приклекнал уродът с островърхата глава и когато видя, че го забелязах, заподскача и гневно закрещя:

— Не! Не! Не два пъти! Само веднъж! Дон Кихот не се брои!

Дявола с лекота ме изтегли на брега, където ме пусна на краката ми.

На земята стоеше фенер и на светлината му забелязах, че Дявола е дундесто създание, малко по-ниско от мен, но с много по-яко телосложение, очевидно склонно към силно затлъстяване. Не носеше никакви дрехи, освен мърлява препаска на кръста си, а огромното му, сякаш надуто шкембе бе увиснало над нея.

Съдията не спираше пискливото си крякане.

— Не е честно! Знаеш, че не е честно. Онзи Дон Кихот е глупак. Никога не върши нещата както трябва. Да победиш Дон Кихот не означава да си бил изложен на опасност и…

Дявола се извърна и замахна с крак, като разцепеното му копито проблесна на светлината на фенера. Ритникът улучи Съдията в кръста, изстреля го във въздуха и го запрати извън полезрението ми. Крясъците му заглъхнаха и се превърнаха в шумолене на тръстика, а накрая завършиха с цопване във водата.

— А сега — рече Дявола, като се обърна към мен, — ще можем да поговорим на тишина и спокойствие, въпреки че онзи е непоправим досадник и скоро ще изпълзи обратно, за да ни се пречка отново. Както ми се струва — продължи той, превключвайки бързо на друга тема, — не изглеждаш особено уплашен.

— Направо съм вцепенен от страх — отвърнах.

— Понякога ми е трудно да разбера — оплака се Дявола, като размахваше рунтавата си опашка, за да покаже колко е учуден, — как точно трябва да изглеждам, когато срещна някой смъртен. Вие, хората, сте ме описали по толкова различни начини, че изобщо ми е трудно да отгатна кой от тях е най-подходящият. В интерес на истината мога да приема всеки от образите, в които съм представян, стига да имаш някакво предпочитание. Макар да признавам, че така, както ме виждаш сега, ми е най-удобно.

— Нямам никакви предпочитания — заявих аз. — Можеш да си останеш така. Не искам да ти развалям удобството.

Макар все още да треперех, бях се поокопитил. Човек не всеки ден разговаря с Дявола.

— Значи искаш да кажеш — заключи той, — че не си се интересувал от мен.

— Допускам, че е тъй — съгласих се.

— Така и предполагах — отвърна той жално. — Все същото ми се случва през последния половин век. Хората почти никога не мислят за мен и дори когато го правят, не са изплашени. Е, чувстват се може би малко неудобно, но не изпитват страх. А това е трудно да се преглътне. Едно време, не толкова отдавна, целият християнски свят изпадаше в ужас от мен.

— Навярно има и такива, които продължават да се плашат — опитах се да го утеша. — В някои от изостаналите страни хората все още ги е страх от теб.

Веднага съжалих за думите си, защото разбрах, че не го утешавам, а само го карам да се чувства още по-зле.

Съдията се катереше по брега. Целият беше покрит с кал и от перчема му се стичаха капки, но когато стъпи на равното горе, побеснял се впусна в див боен танц.

— Няма да го приема — викна той на Дявола. — Не ме интересува мнението ти. Остават му още два пъти. Не отричам за върколаците, но трябва да се съгласиш, че Дон Кихот не е достоен противник. Казвам ти, че Правилото изобщо няма да важи, ако…

Дявола въздъхна с примирение и се протегна да докосне рамото ми.

— Хайде да отидем някъде — предложи той, — където можем да седнем и да поприказваме.

Последва мощно свистене, чу се внезапен гръм и във въздуха се разнесе миризма на сяра. След миг, който едва ли би стигнал на човек да поеме дъх, се озовахме на друго място, на гола поляна върху лека височинка, която се издигаше край малко езеро. Близо до нас се извисяваше група дървета, а край тях бе струпана купчина камъни. От езерцето долиташе мирното квакане на щастливи пролетни жаби и лек ветрец шумолеше из дърветата. Общо взето тук беше много по-приятно отколкото край блатото.

Коленете ми се подгъваха, но Дявола ме задържа прав и ме поведе към камъните. Там ме настани на един от тях, който се оказа много удобен. После седна до мен, кръстоса крака и подви опашката си така, че заостреният й като връх на стрела край легна в скута му.

— Сега ще можем да разговаряме, без постоянно да ни прекъсват — каза той. — Възможно е Съдията да ни открие, разбира се, но това ще му отнеме известно време. Гордея се най-много с майсторството си, да се пренасям много бързо от едно място на друго.

— Преди да се впуснем в дълъг разговор — отвърнах, — имам няколко въпроса, които бих искал да ти задам. С мен имаше една жена, но тя изчезна. Беше в хана и…

— Знам всичко — рече ми той с похотлива усмивка. — Казва се Кети Адамс. Не се безпокой за нея, защото тя бе върната на Земята — имам предвид вашата Земя. Което е много добре, защото изобщо не ни трябваше. Наложи се обаче да я вземем в началото, защото беше с теб.

— Тя не ви е била необходима?

— Не, разбира се — отговори Дяволът. — Необходим си ни само ти.

— Виж какво… — понечих да кажа, но той ме прекъсна с махване на яката си ръка.

— Трябваш ни като посредник. Предполагам, че така трябва да се изразя. Търсехме някой човек, който да работи за нас, да ни бъде нещо като агент. Тогава се появи ти…

— Ако сте искали това — прекъснах го аз, — то се опитахте да го постигнете по доста нескопосан начин. Бандата ви направи всичко възможно да ме убие и само благодарение на добрия късмет…

Дявола се изсмя гръмогласно и обясни:

— Не е въпрос на добър късмет, а на отлично развитото ти чувство за самосъхранение, каквото не съм виждал от години. А колкото до това как са се опитвали да те доведат тук — с удоволствие ти обещавам, че някои от изпълнителите на задачата ще си получат заслуженото наказание. Явно мислят твърде еднопосочно и имат доста голямо въображение, така че ще се наложат известни промени. Бях зает с твърде много други неща, както сигурно можеш да предположиш, и отначало не разбрах какво става.

— Имаш предвид, че онова правило за „три пъти носи щастие“…

Той поклати тъжно глава.

— Съжалявам, обаче трябва да ти кажа, че не мога да направя нищо, за да го променя. Правилото си е правило, както разбираш. В крайна сметка именно вие, хората, сте го измислили, наред с куп други, в които няма никаква логика. Като например: „Престъплението никога не се оправдава“, когато много добре знаете, че не е така, или цялата глупост по отношение на „Рано пиле рано пее“. — Отново поклати глава. — Дори не може да си представите какви главоболия ни създават всички тези тъпи правила, с които постоянно ни ограничавате.

— Но това не са правила — отвърнах.

— Знам. Наричате ги поговорки. Но след като накарате достатъчно хора да повярват, че в тях има нещо вярно, за нас стават правила.

— Значи имате право на още един опит да ме хванете. Освен ако не се съгласиш със Съдията, че онази работа с Дон Кихот…

— Случаят с Дон Кихот се брои — изръмжа той. — Съгласен съм със Съдията, че с този побъркан испански герой лесно би се справило дори петгодишно дете. Аз обаче искам да се приключи с цялата тази история и колкото по-бързо и по-лесно успея да те измъкна от нея, толкова по-добре. Чака ни много работа. Това, което не мога да проумея, е какво криворазбрано чувство за рицарство те накара да се съгласиш на още един рунд. След като се справи с морското чудовище, ти успешно бе издържал изпитанието, но после се остави онзи гнусен Съдия да те придума да…

— Дължах нещо на Кети — прекъснах го. — Аз я забърках в тази каша.

— Знам — рече Дявола. — Знам. В някои моменти просто не ви разбирам вас, хората. В повечето случаи гледате само как да си прережете гърлата или да забиете нож в гърба на ближния, да го отстраните, за да постигнете онова, което наричате успех, после изведнъж се преобразявате и ставате толкова благородни и състрадателни, че просто свят да ти се завие.

— Но ако смятате, че ще имате някаква полза от мен, макар аз изобщо да не мога да го повярвам, защо най-напред се опитахте да ме убиете? Защо просто не се пресегна, ако това е начинът, по който го правиш, и не ме пренесе направо тук?

Той въздъхна, потресен от невежеството ми.

— За да те убием, трябва да те подложим на изпитание. Това също е правило. Но нямаше нужда да се престараваме толкова. Онези изпълнители се събират и измислят разни сложни начини как да направят нещо, и нямам нищо против да се забавляват по този начин. Те обаче толкова се запалват по някой от тези свои странни подходи, че решават да го изпробват на практика. Усложненията, които си създават, за да извършат просто убийство на човек, са извън всякакви разумни граници. И за всичко туй, естествено, сте виновни вие, хората. Вие правите същото. Вашите писатели, вашите художници на комикси, вашите сценаристи — всичките ви творци — се събират и измислят всякакви налудничави образи и невъзможни ситуации, а ние сме тези, които трябва после да се справяме с тях. А това, мисля, ни връща отново към предложението, което искам да обсъдя с теб.

— Тогава премини направо към него — подканих го. — Имах тежък ден и сигурно ще спя поне двайсет часа. В случай че намеря удобно място, където да легна.

— О, това е лесно — каза той. — Между онези два камъка има легло, застлано с листа, които ветровете довяха миналата есен. Тук мястото е много спокойно и предполагам, че ще ти бъде удобно.

— И пълно с гърмящи змии? — рекох.

— Ти за какъв ме вземаш? — възкликна Дявола ядосано. — Нима мислиш, че нямам чест, че ще те натикам в капан? Заклевам ти се, че нищо лошо няма да ти се случи, преди да се събудиш.

— А след това? — попитах.

— След това — обясни той — те очаква още едно опасно изпитание, за да се изпълни правилото за трите пъти. Бъди сигурен, че ще ти стискам палци каквото и да се случи.

— Добре — съгласих се, — след като не може без това. Но се чудя дали не би се застъпил малко за мен. Вече взе да ми писва. Не мисля, че бих издържал нападението на друго чудовище.

— Мога да ти обещая — заяви Дяволът, — че няма да е чудовище. А сега да поговорим делово.

— Хубаво — съгласих се без особено желание. — Какво имаш предвид?

— Става дума — започна той донякъде сприхаво — за тези глупави фантазии, с които ни подхранвате. Можете ли да очаквате от нас да изградим каквато и да е стройна система на живот въз основа на всички тези неясни празни приказки? Малки наперени птички, кацнали на клон, си подвикват: „Мисля, че видях котка — видях я, видях я.“ А глупавата котка долу на земята зяпа нагоре към птичетата с безпомощен и полувиновен поглед. Как, питам те съвсем искрено, можем да изградим какъвто и да е свестен образ в ситуация като тази? Дадохте ни, още в самото начало, основа, която бе здрава и материална, родена от твърдо убеждение и истинска вяра. Но сега ставате смешни, като ни приписвате характерни черти, които са едновременно неправдоподобни и нелепи. Това вместо да увеличи силата ни, разваля всичко, което сме постигнали в миналото.

— Искаш да кажеш — обадих се, — че щеше да е по-добре за вашия свят, ако бяхме продължили да вярваме в дяволи, караконджули, таласъми и тем подобни?

— Щеше да е много по-благоприятно за развитието му — отвърна Дявола, — ако поне вярвахте искрено. Но днес вие ни се подигравате…

— Не се подиграваме — възразих аз. — Не забравяй, че голяма част от човечеството изобщо не си дава сметка, че който и да е от вас съществува в действителност. Пък и е невъзможно, след като вие убивате всички, които имат някакви подозрения за съществуването на този свят.

— Имам предвид онова — обясни той с горчивина, — което вие наричате напредък. Можете да направите почти всичко, което пожелаете, и продължавате да искате все повече и повече, изпълвате си съзнанието с очакване и надежда и не остава място за изследване на личните ви качества — като например най-вече на някои недостатъци. Не изпитвате нито страх, нито уважение…

— Изпитваме и страх — прекъснах го, — и голямо уважение. Разликата е в нещата, от които се страхуваме.

— Прав си — призна Дявола. — Водородни бомби и неидентифицирани летящи обекти. Що за хрумване да си измислите някакви налудничави летящи чинии!

— Навярно по-добро от дяволите — напомних му аз. — С някое НЛО човек има шанс да се разбере, докато с дявол — никога. Вие сте доста хитри създания.

— Какви времена настанаха — печално заяви той. — Сега се говори за механика, вместо за метафизика. Ще повярваш ли, че нашата нещастна страна гъмжи от летящи чинии, които са много нестабилни машинки и са пълни с всякакви ужасни пришълци, напълно лишени от всякакво достойнство. Просто това са измислени извънземни същества без да е употребена капка здрав разум.

— Навярно това е лошо за вас — казах — и разбирам тревогата ти. Но не знам как може да ти помогна срещу това. Освен в някои културно изостанали области, едва ли ще намериш много хора, които искрено да вярват в теб. Е, от време на време, разбира се, те споменават. Казват „дявол да го вземе“ или „това е дяволска работа“, но в повечето случаи дори не си мислят за теб. Ти си се превърнал в съвсем безобидна ругатня. Просто липсва вярата в теб. Не е като едно време. Не мисля, че това отношение може да се промени. Не можеш да спреш човешкия напредък. Не ти остава друго, освен да изчакаш и да видиш какво ще стане по-нататък. Възможно е събитията да се развият в твоя полза.

— Смятам, че можем да направим нещо — отговори Дявола, — и че не бива да чакаме. Прекалено много сме чакали досега.

— Не мога да си представя какво бихте сторили — възкликнах. — Как…

— Нямам намерение да ти разкривам плановете си — отсече той. — Ти си надарен с мръсен, хитър, безмилостен разум, какъвто само едно човешко същество може да притежава. Казах ти всичко дотук, само за да можеш някога да го разбереш и тогава да се съгласиш да действаш като наш агент.

И след като произнесе тези думи, Дявола изчезна сред облак серен дим. Останах сам на височинката, а вятърът отвя на изток дима. Поразтреперих се, макар вятърът да не беше студен. Смръзнал се бях по-скоро от компанията, която имах до преди малко.

Околността беше пуста, огряна от бледата луна — пуста и тиха като лоша поличба.

Дявола бе казал, че между два камъка има застлано с листа легло — реших да го потърся. Намерих го и опипах „постелката“ му, но от нея не изскочиха гърмящи змии. Така и предполагах. Дявола не изглеждаше такова същество, което ще те излъже право в очите. Пропълзях между камъните и посъбрах листата, така че да ми е по-удобно.

Лежах в тъмнината под стоновете на вятъра наоколо и си мислех с благодарност, че Кети си е у дома в безопасност. Бях й казал, че някак си ще успеем да се върнем двамата заедно, но тогава не бях си и представял, че след по-малко от час тя ще си е вкъщи на сигурно място. Не беше моя заслуга, разбира се, но това едва ли имаше значение. Дявола бе свършил работата и макар постъпката му да не бе продиктувана от състрадание, открих, че изпитвам донякъде топло чувство към него.

Помислих си за Кети, за лицето й, обърнато към мен и осветено от пламъците в огнището, и се опитах да видя отново щастието, изписано в очите й. Но не успях да си припомня изражението й и докато се опитвах, навярно да съм заспал.

Събудих се в Гетисбърг.