Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Out of Their Minds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 11 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2014)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

РОЖБИ НА РАЗУМА. 1995. Изд. Камея, София; Изд. Орфия, София. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.4. Роман. Превод: [от англ.] Емануел ИКОНОМОВ, Сийка ПЕТРОВА [Out of Their Minds, Clifford SIMAK]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 255. Цена: 95.00 лв. ISBN: 954-8340-12-7 (Камея).

Съдържа и разказа „Силата на въображението“.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Единайсета глава

Градчето беше малко и не можах да открия телефонна кабина. Не бях и напълно сигурен за името му, макар, ако не ме лъжеше паметта, то се наричаше Уудман. Опитах се мислено да начертая карта на околността, но всички градове и села в цялата тази провинция бяха останали далече в миналото и не бях сигурен в спомените си. „Името на градчето в крайна сметка не е важно“ — казах си. Важното бе да намеря телефон, от който да се обадя. Филип се намираше във Вашингтон и навярно щеше да знае какво трябва да се направи — а дори и да не знаеше, най-малкото трябваше да му опиша случилото се. Задължен му бях поне дотолкова, тъй като ми изпрати копие от бележките на чичо си. Макар да съзнавах, че ако не го беше сторил, нямаше да съм забъркан в тази каша.

Единственото място по главната улица в търговския квартал, което все още работеше, беше един бар. През покритите с мръсотия прозорци се процеждаше слаба жълтеникава светлина. Подухна лек ветрец и разклати закачената над тротоара рекламна табела за бира, която заскърца.

Стоях от другата страна на улицата и се опитвах да събера достатъчно смелост да вляза в бара. Нямаше никаква гаранция, естествено, че ще намеря телефон в него, колкото и вероятно да изглеждаше това. Знаех, че прекрачвайки прага на този бар ще поема известен риск, тъй като по това време вече шерифът със сигурност бе вдигнал тревога наоколо заради мен. Съобщението му можеше и да не е достигнало това градче, разбира се, но тъй или иначе риск съществуваше.

Кануто бях вързал за един клатещ се кол край реката и единственото, което трябваше да направя, бе да се върна, да се кача в него и да се понеса надолу по течението. Никой нищо нямаше да разбере, тъй като никой не ме бе видял. Защото с изключение на бара от другата страна на улицата, цялото градче изглеждаше направо потънало в мъртвешки сън.

Трябваше обаче да се обадя, просто се налагаше да го направя. Страхувам се, че вече можеше дори да съм закъснял. След като предупредя Филип, възможно бе той да предложи някакъв план за действие. Защото сега бе очевидно, че който прочете бележките на стария ми мъртъв приятел, ще е изправен пред същата опасност, която е застрашавала самия него с написването им.

Стоях така известно време неподвижен и измъчван от собствената си нерешителност, докато накрая, едва осъзнаващ какво правя, тръгнах да пресека улицата. Когато стигнах отсрещния тротоар, спрях и погледнах нагоре към поскърцващата табела. Изглежда скърцането й ме изтръгна от вцепенението; осъзнах каква грешка щях да направя. Аз бях човек, когото преследваха, и не беше никак разумно да вляза в този бар и да си потърся сам белята, както явно често успявах. Подминах бара, но някъде по средата на пътя си към реката се обърнах и отново тръгнах нагоре по улицата. Тогава разбрах, че нямаше смисъл. Можех да се разхождам напред-назад цяла нощ, без да реша какво точно да направя.

Така че се качих по стъпалата и отворих вратата. Някакъв мъж се бе прегърбил над тезгяха в другия край на помещението. Барманът също се подпираше на тезгяха, застанал с лице към вратата, сякаш цяла нощ очакваше да влезе посетител. Останалата част от помещението бе празна, като столовете бяха подредени съвсем близо до масите.

Барманът въобще не се помръдна, като че не ме забеляза. Влязох вътре и затворих вратата, после се приближих до тезгяха.

— Какво ще пиете, мистър? — обърна се той към мен.

— Бърбън — отговорих. Не поисках лед. Барът изглеждаше от онези селски заведения, където нищо чудно да нарушиш етикета, ако поискаш бучка лед. — И ако може да ми дадете дребни, в случай че имате телефон.

Мъжът посочи с палец към единия ъгъл на помещението.

— Ето там — рече той.

Погледнах в указаната посока и видях кабината, свряна в ъгъла.

— Окото ви е доста разкрасено — отбеляза барманът.

— Да, наистина — съгласих се.

Той постави една чаша на тезгяха и я напълни.

— Пътувате по късна доба.

— Така изглежда — отвърнах и като погледнах часовника си, видях, че бе единайсет и половина.

— Не чух колата ви.

— Оставих я малко по-нагоре по улицата. Мислех си, че целият град вече спи. После забелязах светлина при вас.

Не звучеше много правдоподобно, но барманът не зададе повече въпроси. Не го интересуваше. Просто водеше разговор с мен.

— Скоро ще затварям — обяви той. — По принцип затварям в полунощ, но тази вечер няма клиенти. Освен старият Джо, дето е залепнал за тезгяха. Той винаги е тук. Всяка вечер, когато затварям, го гоня навън като някой досаден котарак.

Уискито не беше добро, но имах нужда от него. То постопли малко стомаха ми и ми помогна да се отърва от буцата страх, заседнала в гърлото ми.

Подадох му една банкнота.

— Цялата ли искате да ви я разваля на дребно?

— Ако можете.

— Мога, естествено. Сигурно се каните да водите междуградски разговор.

— С Вашингтон — рекох. Не виждах причина защо да не му го кажа.

Той ми даде цял куп монети и аз влязох в телефонната кабина. Не знаех номера на Филип и затова трябваше да почакам известно време. После чух звъненето и малко по-късно някой вдигна слушалката.

— Мистър Филип Фрийман, моля — каза телефонистката. — Междуградски разговор.

От другия край на линията се чу въздишка, после настъпи мълчание. Накрая гласът рече:

— Няма го.

— Знаете ли кога ще се прибере? — попита телефонистката.

— Няма да си дойде — отвърна задавеният глас. — Кажете, това да не е някаква шега? Филип Фрийман е мъртъв.

— Човекът, когото търсите, не може да се обади — осведоми ме телефонистката с подобния си на компютър глас. — Доколкото разбрах…

— Няма значение — прекъснах я аз. — Ще говоря с когото и да е на този номер.

— Моля, пуснете в автомата долар и половина — изрече компютърният глас.

Бръкнах в джоба си и извадих шепа монети. Изпуснах няколко от тях на пода, докато подбирах нужните ми. Ръката ми трепереше толкова силно, че ми беше трудно да уцеля съответните прорези на телефонния апарат.

Филип Фрийман е мъртъв!

Най-сетне успях да пъхна и последната монета.

— Говорете — рече телефонистката.

— Ало, чувате ли ме? — попитах.

— Да — отговори призрачният треперещ глас от другия край.

— Съжалявам — казах. — Не знаех. Обажда се Хортън Смит, стар приятел на Филип.

— Чувала съм го да говори за вас. Аз съм сестра му.

— Мардж ли? — сетих се аз.

— Да, Мардж.

— И кога…

— Тази вечер — обясни тя. — Филис трябваше да го вземе. Стоял на тротоара и я чакал, когато изведнъж се строполил на земята.

— Инфаркт?

Последва дълга пауза, преди Мардж да отговори:

— Поне доколкото предполагаме. Най-малкото Филис мисли така, обаче…

— Как е Филис?

— В момента спи. Лекарят й даде някакво успокоително.

— Не мога да ви опиша колко съжалявам — отвърнах аз. — Тази вечер ли казахте?

— Само преди няколко часа. Освен това, мистър Смит, не знам… Не съм сигурна дали трябва да ви го кажа. Но след като сте бил приятел на Филип…

— Познавахме се от дълги години — потвърдих.

— Има нещо странно. Хората, които са го видели да пада, казаха, че бил поразен от стрела — стрела, която се забила право в сърцето му. После обаче не намерили никаква стрела. Някои свидетели разказали това на полицията и сега следователят…

Гласът й секна и по линията се чуха звуци на плач.

— Познавахте Филип — продължи след малко тя, — а също познавахте и чичо.

— Да, и двамата.

— Просто ми се струва невъзможно и двамата току-тъй да си отидат за толкова кратко време.

— Може би сте права — съгласих се.

— Има ли нещо? Търсехте Филип…

— Засега нищо — рекох. — Ще гледам веднага да дойда във Вашингтон.

— Мисля, че погребението ще е в петък.

— Благодаря ви. Съжалявам, че ви обезпокоих точно в такъв момент.

— Нямаше как да го знаете — отвърна Мардж. — Ще кажа на Филис, че сте се обаждали.

— Предайте й моите съболезнования — помолих я аз, въпреки че на практика това едва ли имаше особено значение. Тя надали щеше да си спомни за мен. Бях виждал съпругата на Филип само веднъж или два пъти.

Пожелахме си лека нощ и аз продължих да стоя замаян в телефонната кабина. Филип бе мъртъв — пронизан от стрела. В днешно време не се използваха стрели, за да се отърве човек от някого. Нито, ако ставаше въпрос за такива неща като морски чудовища или свърталища на гърмящи змии.

Наведох се и опипах пода, за да събера монетите, които бях изтървал.

Чух почукване по вратата на кабинката и погледнах нагоре. Барманът бе залепил лицето си за прозореца и когато ме видя да вдигам глава, престана да чука и ми махна с ръка. Изправих се и отворих вратата.

— Какво ви става? — поинтересува се той. — Лошо ли ви е?

— Не. Просто изпуснах няколко монети.

— Ако искате да пийнете още нещо, определено трябва да побързате. Затварям.

— Трябва да се обадя на още едно място — казах аз.

— Гледайте обаче да е кратко.

Открих телефонен указател на полицата под автомата.

— Къде да потърся номер, който е в Пайлът Ноб? — попитах.

— Ще го намерите в раздела, озаглавен „Пайлът Ноб — Уудман“.

— Това тук Уудман ли е?

— Естествено — възкликна той, възмутен от невежеството ми. — Сигурно не сте забелязали пътния знак на влизане в града.

— Навярно не съм — вдигнах рамене.

Затворих вратата на кабината и потърсих въпросния раздел в указателя, после запрелиствах страниците, за да намеря името, което ми трябваше. Накрая го открих — мисис Джанет Форсайт. Тя беше единствената Форсайт в списъка от имена. Иначе нямаше да знам на кого да се обадя. Никога не бях знаел или бях забравил как се казва жената на стария Док Форсайт.

Посегнах към слушалката, но се поколебах. Дотук ми се бе разминало. Трябваше ли да поемам още един риск? Нямаше обаче начин, разсъждавах, по който да засекат обаждането ми.

Вдигнах слушалката, пуснах монета и набрах номера. Чаках, докато телефонът звънеше ли звънеше. Най-накрая звъненето престана и някой каза „ало“. Помислих си, че разпознавам гласа, но не бях сигурен.

— Мис Адамс ли е? — запитах аз.

— Да, същата. Мисис Форсайт спи и…

— Кети — рекох.

— Кой се обажда?

— Хортън Смит — отвърнах.

— О! — възкликна тя учудено, но не каза нищо повече.

— Кети…

— Радвам се, че се обади — поде тя. — Всичко, което направихме, беше една голяма грешка. Момчето на Болърд се намери. Намериха се и тримата. Сега нещата са наред и…

— Моля те, почакай малко — прекъснах я аз. Говореше толкова бързо, че думите й се препъваха една в друга. — Ако момчето на Болърд се е появило, кажи ми какво стана с трупа.

— Трупа ли? А, имаш предвид…

— Да, трупа на Джъстин Болърд.

— Хортън, това е най-странното в цялата работа. Трупът изчезна.

— Какво означава това „изчезна“? — Мислех, че знам отговора. Просто исках да съм сигурен.

— Ами, открили го в самия край на гората на запад от селото и оставили двама — единият от тях бил Том Уилямс, не знам кой бил другият — да го пазят, докато дойде шерифът. За момент двамата се обърнали настрани и когато погледнали отново, трупът го нямало. Невъзможно било някой да го е откраднал. Просто изчезнал. В цялото село цари суматоха и паника…

— А ти? — попитах. — Взе ли плика?

— Да, взех го. И току-що се бях прибрала вкъщи, когато разбрах, че трупът е изчезнал.

— Значи сега всичко е наред, така ли?

— Да, разбира се — отговори тя. — Вече можеш да се върнеш.

— Кажи ми честно, Кети, погледна ли какво има в онзи плик?

Тя понечи да отговори, но се поколеба.

— Слушай, Кети, важно е. Видя ли го?

— Просто хвърлих едно око и…

— По дяволите — извиках, — престани да го увърташ! Кажи ми, ако си го прочела.

— Добре, прочетох го — избухна тя. — Мисля, че човекът, който го е написал…

— Не мисли за този, който го е написал. Колко прочете от материала? Целия ли?

— Само първите няколко страници. Дотам, откъдето започват бележките. Хортън, да не искаш да ми кажеш, че в това има нещо вярно? Ама че глупав въпрос! Естествено, че не може да има. Не разбирам нищо от тази теория на еволюцията, но мога да изтъкна куп слаби места в нея.

— Не си губи времето да й търсиш слабите места — посъветвах я аз. — Какво все пак те накара да го прочетеш?

— Предполагам, че го направих, най-вече защото ти ми забрани. След като ми каза да не го чета, не можех да не го сторя. Твоя е вината, че го прочетох. И какво лошо има в това?

Всичко, което говореше, беше вярно, разбира се, макар тогава да не го бях мислил. Предупредих я, защото не исках да се замесва по-надълбоко, и направих единственото нещо, което със сигурност щеше да я накара да се намеси, че дори да затъне до уши в цялата работа. А най-лошото в случая бе, че изобщо нямаше нужда да се замесва Кети, че нямаше никаква причина да я моля да вземе онзи плик. Трупът на Джъстин Болърд бе изчезнал и с неговото изчезване вече не бях заподозрян в убийство. Но ако нещата не се бяха развили така, казах си, като се опитвах да оправдая поведението си при дадените обстоятелства, шерифът щеше да претърси стаята ми в мотела, щеше да намери плика и тогава щях да я закъсам здравата.

— Единственото, което е лошо в случая — казах й, — е, че сега може да си имаш неприятности. Ще…

— Хортън Смит — кресна тя, — не ме заплашвай!

— Не те заплашвам — отвърнах. — Просто съжалявам. Изобщо не трябваше да те карам…

— За какво съжаляваш? — попита тя.

— Кети, изслушай ме и недей да спориш — помолих я аз. — След колко време най-рано можеш да тръгнеш? Ти имаше намерение да пътуваш с кола до Пенсилвания. Готова ли си вече?

— Да, готова съм — отговори тя. — Подредила съм си багажа. Но какво общо има това с цялата работа?

— Кети…

Започнах, обаче се спрях. Можех да я изплаша, а не исках това. Но не виждах по-лек начин, по който да й го кажа.

— Кети — подех отново, — човекът, написал материала, който си намерила в плика, бе убит. Човекът, който ми го изпрати, също е бил убит само преди няколко часа…

Тя изплашено възкликна:

— И мислиш, че мен също…

— Не ставай глупава — троснах се. — Искам да кажа, че всеки, прочел това в плика, е в опасност.

— А ти? Каква беше тази история с Джъстин…

— Предполагам, че също е свързана с ръкописа — рекох.

— Какво трябва да направя? — попита тя. Не беше особено изплашена, по-скоро разсъждаваше съвсем практично и може би донякъде не ми вярваше напълно.

— Качи се на колата и ела да ме вземеш. Вземи със себе си плика, така че да не попадне в чужди ръце.

— Да те взема ли? А после какво?

— После ще отидем във Вашингтон. Трябва да се срещнем с някои хора.

— Какви хора?

— Ами например такива от ФБР — отговорих.

— Но ти можеш просто да им се обадиш по телефона…

— Не и в този случай — изкрещях ядосано. — Не и за нещо като това. Най-напред те не биха повярвали на телефонно обаждане. Непрекъснато ги безпокоят за всевъзможни щуротии.

— Смяташ ли, че ще успееш да ги убедиш?

— Навярно не — казах. — Както изглежда, и ти не си убедена.

— Не знам дали да вярвам или не. Ще трябва да поразмисля малко.

— Няма време за мислене — предупредих я. — Или идваш да ме вземеш, или не. Може да е по-сигурно, ако пътуваме заедно, макар да не мога да гарантирам за това. Тъй или иначе ще пътуваш на изток и…

— Къде се намираш? — попита Кети.

— В Уудман. Едно градче надолу по реката.

— Знам къде е. Искаш ли да взема нещо от багажа ти в мотела?

— Не — отвърнах. — Мисля, че времето ни е по-ценно. Може да се редуваме на волана. Ще спираме само за зареждане и за храна.

— Къде ще те открия?

— Просто карай бавно по главната улица. Мисля, че е единствената голяма — трябва да е щатското шосе. Аз ще те видя. Доколкото разбирам, оттук не минават много коли нощно време.

— Чувствам се глупаво — каза тя. — Всичко е толкова…

— Мелодраматично — подсказах й.

— Предполагам, че и така може да се нарече. Но както казваш, аз тъй или иначе ще пътувам на изток.

— Ще те чакам.

— Ще съм там след половин час — рече Кети. — Или малко повече.

Като излязох от телефонната кабина, усетих, че мускулите на краката ми се бяха схванали от свиване в тясното място. С накуцване се приближих отново до тезгяха.

— Доста дълго говорихте — кисело отбеляза барманът. — Вече изхвърлих Джо и е крайно време да затварям. Ето ви уискито. Само че не мислете много над него.

Взех чашата си.

— Ще се радвам, ако ми направите компания.

— Имате предвид да пийна с вас?

Кимнах.

— Не пия — поклати глава той.

Изпразних чашата си, платих му и излязох. Зад мен лампите угаснаха и след малко се появи барманът, който заключи вратата. После, стъпвайки на тротоара, се подхлъзна на нещо и залитна, но успя да си възвърне равновесието. Наведе се и вдигна от земята онова, заради което едва не падна. Беше бейзболна бухалка.

— Проклетите дечурлига си играха наоколо след вечеря — каза той. — Някое от тях я е зарязало тук.

Възмутено хвърли бухалката върху пейката до вратата.

— Не виждам колата ви — обърна се към мен барманът.

— Нямам кола.

— Но нали казахте…

— Знам. Ако ви бях казал обаче, че нямам кола, щеше да ми отнеме дълго време да ви обясня, а трябваше спешно да се обадя по телефона.

Той ме изгледа и поклати глава — що за човек е този, който се появява отникъде и няма кола?

— Дойдох с кану — обясних. — Вързал съм го на кея.

— А сега какво ще правите?

— Ще постоя тук — рекох. — Чакам един приятел.

— Този, на който се обадихте ли?

— Да, този, на който се обадих — потвърдих.

— Е, лека нощ — каза барманът. — Надявам се да не ви се наложи да чакате твърде дълго.

Той тръгна надолу по улицата на път към дома си, като на няколко пъти забави крачка, извърна се и ме изгледа.