Клифърд Саймък
Рожби на разума (14)

Четиринайсета глава

Нещо ме сръга и ме събуди тъй внезапно, че подскочих рязко и ударих главата си в един от камъните. Сред рояка звезди, които се завъртяха лудо из мозъка ми, видях някакъв мъж, който бе приклекнал и ме гледаше. Държеше пушка и макар дулото й да бе насочено към мен, стори ми се, че все пак не се е прицелил точно в моята особа. Най-вероятно нея бе използвал за да ме събуди.

Носеше войнишко кепе, което не пасваше добре на главата му, защото явно косата му от дълго време не е била подстригвана, и избеляла синя куртка с месингови копчета.

— Просто не е за вярване — рече той — как някои хора могат да спят по всяко време.

Извърна глава настрани и изплю голяма струйка тютюнев сок върху камъните.

— Какво става? — попитах.

— Бунтовниците докарват оръдията си — отговори мъжът. — Цяла сутрин се занимават с това. На хълма сигурно са разположени поне хиляда — строени колело до колело.

Поклатих глава.

— Надали са хиляда. Двеста ми изглежда по-точно.

— Може би си прав — каза той. — Предполагам, че бунтовниците не са събрали хиляда оръдия.

— Това трябва да е Гетисбърг — възкликнах.

— Естествено, че е Гетисбърг — отвърна той възмутено. — Не ми казвай, че не го знаеш. Не може да се намираш тук, без да си наясно къде си. Тук стават доста странни неща, ако питаш мен, и ако не греша особено, съвсем скоро ще ни подпукат отново яката.

Разбира се, че беше Гетисбърг. Просто не можеше да е друго. Спомних си, че снощи бях забелязал непознато в горичката наблизо. Наистина ли беше миналата нощ; това снощи ли ми се бе случило или преди цял век? Нима в този свят времето беше без особено значение, както и всичко останало?

Седнах в „леглото“ от листа и се опитах да се ориентирам. Предишната вечер заспах край някаква горичка и купчина камъни, а тази сутрин се събудих край Гетисбърг!

Наведох глава и изпълзях от каменното си ложе, но останах клекнал, с лице към мъжа, който ме бе разбудил. Той прехвърли късчето тютюн за дъвчене от едната си буза в другата и ме огледа внимателно.

— От коя част си? — запита подозрително. — Не си спомням да съм виждал някога човек, облечен като теб.

Ако се бях посъвзел малко повече, все някак си щях да му отговоря, но съзнанието ми беше все още замъглено от съня и главата продължаваше да ме боли от удара в камъка. Това, че се бях събудил в Гетисбърг, допринасяше за объркването ми. Знаех, че трябва да отговоря, но не можах да измисля отговор, така че само поклатих глава.

Над мен, по върха на склона, бяха подредени в една линия оръдия, край които се виждаха артилеристи, застанали мирно и насочили поглед към отсрещната страна на езерото, което се намираше в подножието на хълма. Един офицер седеше изправен върху коня си, който пръхтеше нервно, докато по склона пред оръдията пехотата се бе разгърнала в дълга, неравна редица. Някои от пехотинците стояха зад разнообразни барикади, други лежаха на земята, трети седяха спокойно, но всички гледаха към другия бряг на езерото.

— Не ми харесва — заяви войникът, който ме бе открил — нито как изглеждаш, нито как миришеш. Тук има нещо нередно. Ако си от града, нямаш никаква работа тук горе.

Някъде отдалеч долетя звучен, но не много силен гръм. Изправих се да погледна към отсрещния бряг на езерото и забелязах, че от редицата дървета на срещуположния склон се издига облаче дим. Малко по-нататък, в края на гората, нещо изведнъж проблесна, като че ли някой бе отворил вратичката на нажежена до червено печка и после веднага я бе затворил.

— Залегни! — кресна ми войникът. — Залегни, глупак такъв…

Останалото бе заглушено от внезапен трясък някъде точно зад мен.

Видях, че войникът, както и всички останали, бяха налягали с лице към земята. Хвърлих се и се проснах тежко с разперени ръце и крака. Друг гръм се разнесе вляво от мен и след това видях блясъка на безброй „вратички на печки“, които се „отвориха“ по отсрещното възвишение. Някъде високо и далеч във въздуха над поляната, където лежах, засвириха снаряди и после, на склона зад мен, целият свят избухна.

И продължи да се взривява.

Земята под краката ми се тресеше от канонадата. Над изригващата почва се стелеше гъст пушек. Въздухът стана непоносим. Пригласяйки на трясъка на гюллетата и шрапнелите се разнасяха бръмчащи свистящи звуци. С учудваща яснота на мисълта, каквато се получава понякога, когато човек е скован от страх, установих, че свистенето се дължи на куршумите изстрелвани от височината зад гърба ми, и които обсипваха склона.

Прилепил плътно лицето си до земята, извих главата си така, че да мога да погледна назад към върха. Изненадан открих, че на практика нямаше какво толкова да се види. Плътна димна завеса, увиснала на не повече от метър над почвата, скриваше от погледа почти цялото било. Под нея забелязах краката на обезумели артилеристи, които обслужваха оръдията си, сякаш полухора стреляха с полуоръдия, тъй като от всичко се виждаше едва половината, а останалата му част беше обгърната от пушека.

Сред тази димна завеса блеснаха резки кратки огньове, когато скритите оръдия отвърнаха на стрелбата от отсрещния бряг на езерото. При всяко изригване на пламъци усещах във въздуха над мен да преминават яростни вълни горещина, но най-странното в случая бе, че ревът на тези оръдия, които стреляха точно над мен, бе заглушаван от шума на бомбардирането, заливащо склона, че се създаваше усещането че гърмят някъде отдалеч.

В облака пушек и над него избухваха снаряди, но техният взрив, замъглен от дима, не бе краткото и ярко проблясване на светлина, каквото човек би очаквал да види, а трептящи оранжеви пламъци, които придаваха на склона вид на мигаща неонова реклама. Разнесе се тътен на мощна експлозия, ярка светкавица прониза въздуха, а после изригна вулкан от черен дим. Някой от снарядите бе улучил сандък с амуниции.

Прилепих се още по-силно към земята, като се опитвах направо да се заровя в нея, да се притисна с цяло тяло и да натежа, така че от теглото ми почвата да се вдлъбне и да ме защити. Свил се така, си припомних, че навярно се намирам на едно от най-безопасните места по целия Гробищен хребет, тъй като през този ден преди повече от век артилеристите на Конфедерацията са се целили високо. В резултат най-много снаряди паднали не върху билото, а върху противоположния склон.

Обърнах глава и погледнах към отсрещния бряг на езерото. Над възвишението на Семинарията се издигаше нов облак дим, който се стелеше над върховете на дърветата, докато в низините се забелязваха слаби проблясвания, отбелязващи къде се намират дулата на оръдията на Конфедерацията. На войника, с когото разговарях, бях казал че са двеста, но сега си спомних, че са били сто и осемдесет, а на хълма, зад гърба ми, да им отговарят, както пишеше в книгите, били разположени осемдесет. Сега навярно минаваше пладне, защото канонадата започнала малко след един и продължила около два часа.

Там нейде отсреща генерал Ли бе възседнал коня си Пътешественик и наблюдаваше битката. Там нейде Лонгстрийт седеше върху горната напречна греда на груба дървена ограда и мрачно размишляваше, че атаката, която трябваше да поведе, навярно няма да постигне целта си. Казваше си, че такова нападение е типично за янките, докато южняците възлагаха най-много надежди на упоритата си съпротива, подмамвайки силите на Съюза да атакуват. Междувременно те яростно се отбраняваха и изтощаваха силите на северняците.

Само че всичко това бе плод на въображението ми. Там горе не стояха нито Ли, нито Лонгстрийт. Битката, която се бе водила на тази земя, се бе състояла преди повече от век и никога нямаше да се повтори. А това фалшиво сражение, което се разиграваше сякаш на огромна сцена, не беше повторение на битката по начина, по който тя в действителност се бе развила, а се придържаше към една традиция, към начина, по който си я представяха, че се е провела следващите поколения.

Парче желязо се заби в земята точно пред главата ми, като разкъса чимовете. Протегнах предпазливо ръка да го докосна, но рязко я отдръпнах, понеже то бе нажежено до червено. Бях съвсем сигурен, че ако ме бе уцелило това парче, щеше да ме убие по същия лесен и ефикасен начин, както при истинско сражение.

Вдясно от мен се издигаше горичката, върху която се бе изсипал най-силния огън на Конфедерацията, после обстрелът се изместил надолу по склона. Зад мен, също вдясно, се намираше голямата грозна врата на гробищата, която сега бе скрита от пушека на оръдията.

Целият пейзаж изглеждаше (не се съмнявах в това) точно както бе изглеждал през онзи ден преди повече от сто години и при пресъздаването на битката щеше да се спазва напълно разписанието на събитията, доколкото бе известно времето, по което са се случили, както разположението и движението на отделните полкове, а също и на по-малките военни подразделения. Но много неща щяха бъдат пропуснати, малки подробности, които следващите поколения не са знаели или са предпочели да забравят, вместо да потърсят истината. Щяха да бъдат инсценирани всички събития, известни на различни дискусионни клубове за Гражданската война, събиращи се веднъж месечно около кръглата маса; но не и такива, които човек не би могъл да знае, ако лично не е участвал в сражението.

Наоколо адът продължаваше да бушува — дрънкането, гърменето и трещенето, прахът, димът и пламъците — и нямаше намерение да спре. Залепих се плътно до земята, която сякаш не преставаше да се надига под мен. Престанах да чувам и след време ми се стори, че никога не съм чувал и никога повече няма да чувам, че никога не е имало такова нещо, наречено слух, че просто съм си го въобразил.

Навсякъде около мен облечени в синьо тела също се притискаха към земята, свиваха се зад камъни, опираха се до натрупани дървени греди, спотайваха се, доколкото можеха, в набързо изкопани плитки окопи или зад каменни стени. Всички бяха свели глави и стискаха пушки, насочени към отсрещното възвишение, откъдето бълваха снаряди оръдията на Конфедерацията. Чакаха мига, в който артилерията щеше да замлъкне и дълги колони маршируващи мъже като войски на парад щяха да минат край езерото и да тръгнат нагоре по този склон.

От колко време продължаваше всичко това? Погледнах часовника си и видях, че беше единайсет и половина, но това, разбира се, не можеше да бъде вярно, защото канонадата бе започнала най-рано в един часа следобед, дори може би няколко минути по-късно. За пръв път ми хрумна да погледна часовника си, откакто бях отвлечен и прехвърлен в тази глупава страна. Нямаше начин как да разбера разликата между времето на земята и местното, нито дали тук изобщо съществува понятието „време“.

Реших, че навярно са изминали не повече от петнайсет-двайсет минути, от началото на битката — макар да ми се струваше много повече, което бе съвсем естествено. Във всеки случай бях сигурен, че трябва да чакам още дълго, докато оръдията престанат да стрелят. Примирих се с тази мисъл и се постарах тялото ми да не послужи за мишена. След като реших, че ще изчакам края на сражението, започнах да се безпокоя какво ще правя, когато спре обстрела и пехотата на Конфедерацията се втурне да превзема това последно възвишение, развявайки червени бойни знамена, плющящи на вятъра, и стиснали пушки и саби, чиито щикове и остриета щяха да блестят на слънцето. Какво ще правя, питах се, ако някой войник тръгне към мен с насочен щик? Ще хукна да бягам, разбира се, ако имаше накъде да бягам — навярно щеше да има още много хора, които да тичат, най-вероятно облечени в синьо офицери и войници, които едва ли биха обърнали малко внимание на някой човек, бягащ от полесражението. И дума не можеше да става да се отбранявам, дори в ръцете ми да попаднеше пушка, защото никога досега не бях виждал подобни. Изглежда всички се зареждаха отпред през дулото, докато аз не знаех нищо за такъв вид оръжие — нито ми вдъхваха доверие, нито умеех да си служа с тях.

Мъглата на битката ставаше все по-гъста, скривайки слънцето. Долината бе изпълнена с носещи се из въздуха кълбета пушек и димната завеса бе увиснала само на сантиметри над главите на войниците, залегнали по склона пред бълващите огън оръдия на Съюза. Като погледнах надолу, ми се стори, че надничам през тесен процеп, ограден от плющяща драперия с доста мръсен сив цвят.

Внезапно забелязах някакво движение — не бе човек, а по-дребно същество. Помислих си, че е кученце, въпреки че беше твърде кафяво и мъхнато и съвсем не приличаше на куче. По-вероятно беше да е кълвач.

„Слушай, кълвачо — рекох му, — ако бях на твое място, щях да се скрия в хралупата си и да остана там докато свърши пукотевицата“. Не мисля, че му проговорих в действителност, но дори и да бях, това не би имало никакво значение, защото никой, още по-малко този смахнат кълвач, не би могъл да ме чуе.

Той постоя така известно време, после тръгна към мен нагоре по склона, като си проправяше път сред високата трева.

Димен вихър се настани пред мен и закри кълвача. Зад гърба ми батареята продължаваше да стреля, като оръдията сякаш кихаха, вместо да огласят околността, понеже нормалният им тътен бе заглушен от по-мощното свистене и трясък на взривяващата се лавина, която се сипеше от небето. Безброй метални парчета валяха наоколо като тежки дъждовни капки и от време навреме някой по-голям къс се врязваше в почвата, като откъсваше и изхвърляше във въздуха мънички бучки кал и прах.

Димният вихър се разнесе. Кълвачът беше вече доста по-близо и видях, че съвсем не е кълвач. Как не бях успял веднага да разпозная островърхата глава с щръкналия перчем и продълговатите клепнали уши с формата на раковини? Дори от разстояние трябваше да забележа, че това не е нито кълвач, нито куче, а Съдията.

Сега, обаче, го виждах ясно и той гледаше право в мен, дразнейки ме, предизвиквайки ме като наперено петле. Докато го наблюдавах, той вдигна ръка с разперени пръсти и като постави палеца на носа си, ми махна подигравателно.

Трябваше да проявя малко повече здрав разум и да го оставя да прави каквото ще. Не биваше да му обръщам внимание. Но като го видях пред себе си, застанал там наперен и надут на кривите си крака, присмиващ ми се с ръка на носа, не можах да издържа.

Без да мисля, побеснял се втурнах напред. Направих само крачка, когато нещо ме удари. Нажеженото желязо се заби косо в черепа ми, внезапно усетих, че падам надолу по склона, падам много бързо… И това бе всичко.