Клифърд Саймък
Рожби на разума (6)

Шеста глава

Текстът свършваше насред страницата, но имаше още много листа и когато обърнах на следващия, видях, че той бе изпълнен с драсканици, които изглежда представляваха куп бележки. Написани с превзетия почерк на приятеля ми, те бяха така сбити върху страницата, сякаш този лист е бил единственият, с който е разполагал, и той съвсем съзнателно е планирал да използва всеки сантиметър от него, за да изложи фактите и наблюденията си. Бележките бяха подредени в плътна колона по средата на страницата, а полетата от двете й страни до краищата на листа бяха попълнени с още бележки. Някои части от текста бяха толкова сбити и дребни, че на много места бе трудно са се разчетат отделните думи.

Прелистих останалите страници и всички изглеждаха еднакви, изпълнени с бележки.

Събрах листата отново на един куп и закачих отгоре му бележката на Филип.

„По-късно — казах си — ще прочета бележките — ще ги прочета и ще се опитам да ги разгадая.“ Засега бях прочел достатъчно, дори предостатъчно.

Помислих си, че това е шега, но бе невъзможно, защото старият ми приятел никога не се шегуваше. Нямаше нужда да се шегува. Той бе изпълнен с благост, бе високо ерудиран и когато говореше, използваше много по-целенасочено думите си, вместо да ги прахосва за глупави шеги.

Отново си го спомних такъв, какъвто изглеждаше когато го видях за последен път, седнал като съсухрено джудже в голямото кресло, заплашващо да го погълне, и как ми каза тогава: „Мисля, че сме преследвани.“ Искаше да сподели нещо през онази вечер, убеден бях в това, но не го направи, защото тъкмо когато се канеше да го стори, влезе Филип и заговорихме за нещо друго.

Седнал в мотелската стая край реката бях сигурен, че е искал да ми разкаже за това, което току-що прочетох — че сме преследвани от всичките създания, които човек някога си бе представял, че разумът на човечеството бе въздействал на еволюцията посредством въображението си.

Той грешеше, разбира се. На пръв поглед убежденията му предполагаха нещо невъзможно. Но в същото време, докато си мислех, че е сгрешил, дълбоко в душата си съзнавах, че човек като него не може да сгреши току-така. Преди да изложи писмено теорията си, дори само да избистри мислите за себе си, той бе достигнал до заключенията си едва след дълго и задълбочено изследване. Бях сигурен че, онези страници с добавените бележки не представляват единственото доказателство, с което е разполагал. Те по-скоро бяха сбитото представяне и обобщението на всички факти, които бе събрал, на всичките му разсъждения. И въпреки това можеше да е сгрешил, разбира се, и много вероятно бе да е така, но доказателствата и логиката не позволяваха идеята му да бъде изцяло отхвърлена.

Имал е намерение да сподели, да изпробва навярно теорията си върху мен. Но тъй като се появи Филип, той го е отложил. А после вече бе твърде късно, защото почина след няколко дни; в смачканата му кола неговият живот бе изтръгнат от тялото при удара с друга кола, която изчезна безследно.

Като си го помислих, почувствах, че ме побиват тръпки от ужасен страх, от страх, какъвто никога не бях изпитвал — страх, който се промъкваше от друг свят, различен от настоящия, страх, който идваше от някакво далечно ъгълче в съзнанието на стар предшественик, което много пъти е било изтривано, леденият, парализиращ, свиващ стомаха страх на човек, свил се в пещерата си и заслушан в звуците, издавани от кръвожадните създания, излезли на лов в мрака.

Възможно ли бе, питах се, възможно ли бе силата на разума в този друг свят с хищни твари да е достигнала такава точка на развитието си и възможностите си, която й позволява да приема всякаква произволна форма, с определена цел? Можеше ли да се превърне в кола, която да се блъсне в друга и, след като я смачка, да се върне в този друг свят или измерение или невидимост, откъдето се бе появила, да стане невидима?

Дали моят стар приятел не бе умрял, защото бе разгадал тайната на този друг свят на създания, родени от разума?

„Ами гърмящите змии“ — запитах се. Не бях сигурен, че са били истински. Но не бяха ли реални трицератопсът, къщата и другите постройки, колата на трупчета край камарата от дърва, Смъркащия Смит и жена му? Какъв бе отговорът, от който се нуждаех? Възможно ли е всички да са създадени от сила на разума, която ме чакаше в засада и си играеше на театър с мен, която ме подлъга да приема невъзможното, дори когато чувствах, че всичко е невероятно, която ме запрати не на дивана в дневната, а до каменния под на пещера, гъмжаща от змии?

И ако беше така, защо? Защото тази хипотетична сила знаеше, че кафявият плик от Филип ме очаква в магазина на Джордж Дънкън?

„Това е налудничаво“ — казах си. Но също толкова налудничаво бе и пропускането на разклонението на пътя, и трицератопсът, и къщата там, където нямаше къща, и гърмящите змии. Не и змиите, поправих се, защото змиите бяха реални. Всъщност какво означава това „реално“? — запитах се. Как може човек да разбере дали нещо е истинско? Днес съществува ли все още нещо, което, ако старият ми приятел е бил прав, да е истинско?

Бях потресен много по-дълбоко, отколкото си давах сметка. Седях на стола и гледах стената, купчината листа се бяха изплъзнали от ръката ми, но аз не се помръдвах да ги събера. Ако приятелят ми се окаже прав, то нашият стар и надежден свят бе издърпан изпод краката ни и таласъмите и караконджулите вече не бяха просто страшилища от приказките край огъня, а същества наистина от плът и кръв — е, може би не от плът и кръв, но все пак съществуваха, не бяха илюзия. „Плод на въображението“, ги наричахме ние и сме били напълно прави, без да го подозираме. И все пак, ако бе така, Природата бе направила в процеса на еволюцията огромен, огромен скок напред, от жива материя към разум, от разум към абстрактно мислене и от абстрактно мислене към някаква форма на живот, която бе едновременно призрачна и реална, навярно живот, който сам може да избира дали да е призрачен или реален.

Напразно се опитах да си го представя, какви са радостите и скърбите му, какви са неговите цели. Моята кръв, кости и плът не ми го позволяваха. Защото това щеше да е друга форма на живот и скокът — прекалено голям. Все едно, или даже по-лесно, бе да се иска от трилобит да си представи света на динозаврите. Ако природата търсеше начини за оцеляване в непрекъснато си пресяване на видовете, най-накрая тук щеше да е намерила създание (ако можеше да се нарече създание) с фантастично високи възможности за оцеляване, тъй като нищо, абсолютно нищо от материалното не би могло да му повлияе.

Седях, размишлявайки върху това, мислите се блъскаха в черепа ми като боботенето на далечни гръмотевици, а аз не стигах доникъде в разсъжденията си. Дори не се въртях в кръг. Просто се мятах напред-назад като полуобезумяла маймуна.

С усилие се изтръгнах от всички тези налудничави мисли и отново чух гърголенето, смеха и хихикането на реката, докато тя прекосяваше долината с величието на магията си.

Трябваше да разопаковам багажа си, да извадя всички чанти и кашони от колата и да ги пренеса в стаята; чакаше ме риболовът, кануто на пристана и големият костур, спотаяващ се в тръстиките и под листата на лилиите. А след това, вече настанил се, трябваше да напиша книга.

Освен това не биваше да пропусна забавата и благотворителната разпродажба на кошници в училището тази вечер. Трябваше да отида там.