Мари Кордоние
Мнимата дукеса (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Малкият паж бе облечен в ливреята на кралския дом. Появата на тези момченца не бе рядкост в Тюйлери. Въпреки всичко, Мадам продължаваше да има все още известни политически връзки с краля, за които Мосю не биваше да знае. А и чаровните придворни дами на дукесата продължаваха да бъдат достатъчно ослепителни, за да хванат окото на техния млад и жизнерадостен крал, въпреки увлечението му по красивата му любовница, която на времето беше също една от тях.

Виолен мина покрай пажа, без да обърне внимание, но гласът на младежа я спря.

— Демоазел Виолен! Вие ли сте демоазел Виолен?

Тя се извърна към момчето и кимна объркана.

— Нося известие за вас. Трябва да го прочетете и да дадете отговор.

— Известие за мене?! Навярно грешите…

Виолен се върна няколко стъпки назад и взе сгънатия лист, който й подаде момчето. Прикрепен бе с тежък восъчен печат, ала адрес липсваше. Тя го отвори с нокът, разгърна го и прочете няколкото реда, написани с полегат, енергичен почерк по цялата ширина на листа.

Благоволете да дойдете за един кратък разговор. Имам да ви направя предложение и ви очаквам при големия фонтан.

Раймон дьо Мариво.

Виолен прочете писмото няколко пъти, съдържанието си оставаше същото. В името на свети Михаил, какво иска виконт дьо ла Шез от нея? Какво още? Не му ли стигаше това, че бе направил и без това тежкия й живот още по-труден?

— Ще дойдете ли с мен? — прекъсна мислите й малкият паж, пристъпвайки нетърпеливо от крак на крак. — Кавалерът ми нареди да ви заведа. Ще получа жълтица, ако успея да ви заведа, така каза. Дава ли ви сърце да направите така, че да загуба цяла жълтица? Една жълтица е цяло имане.

Момчето надали бе по-възрастно от най-големия й племенник, на когото Рю Шапон не обещаваше нищо освен безрадостно бъдеще. Наистина нямаше сили да откаже на умолителния поглед на тези детски очи, въпреки че би трябвало да върви на обяд в стаята за прислугата. И без това нямаше апетит, няколко крачки на чист въздух може би щяха да премахнат главоболието, стегнало челото й като с обръч.

— Ами води ме тогава, за да си изкараш парите — усмихна се тя малко пресилено и сгъна листа, за да го сложи в джоба на престилката си. — Нямам много време за такива разходки, иначе пък аз ще си загубя работата.

Раймон дьо Мариво се бе облегнал на мраморния парапет на големия шадраван. Една атлетична, висока фигура в тъмен елегантен жакет — Виолен забеляза тъмночервените нюанси чак когато се приближи до него. Не носеше нито панделки, нито дантели и скъпоценности. Само един единствен великолепен смарагд блестеше в снежнобелите гънки на кърпата на врата му. Тази белота подчертаваше мургавата му кожа и ясните зелени очи, които не се откъсваха от нея. Виконтът беше без шапка, слънцето блестеше в гъстата му черна коса.

Сърцето на Виолен заби неравномерно. Отново трябваше да си признае, че е твърде чувствителна за тази строга мъжка красота. При вида му забрави и упреци и оскърбления. Омагьосана, без своя воля, тя поглъщаше образа му като някакво ароматен цяр срещу самота.

Той се покриваше дотолкова с онзи образ на благородния рицар от нейните сънища, че сърцето й заплашваше да изхвръкне, забравило да се подчинява на разума.

Раймон обаче видя само появата на една скромна прислужница с престилка и боне към кафявата униформена рокля. Тя му каза всичко, което искаше да знае за положението на младата жена в този дом. Но за него не остана скрита и грацията на движенията, леката й стъпка и изисканата красота на жеста, с който бе привдигнала полите си. Какъвто и да бе произходът й, това момиче притежаваше обноските и финеса на моминската чистота и невинност, която не можеха да придадат на една жена нито разкошните дрехи, нито скъпоценностите.

— Искали сте да разговаряте с мен — Виолен премина направо на въпроса, след като виконтът подхвърли на малкия паж жадуваната жълтица и момчето се отдалечи между стените от живия плет, подскачайки от радост. — Ето ме.

Той се отблъсна от мраморния парапет и пристъпи към нея с онази несигурна, малко тежка походка, при която не го болеше толкова, а все пак не показваше че куца.

— Ще ми простите, че ще мина без заобикалки направо към въпроса — започна той малко официално. Но продължи с малко по-сигурен глас. — Моля ви да приемете моите извинения за онова, което се случи миналата нощ помежду ни. Обикновено не се държа като дивак. Предполагам че е виновно виното, което се лееше така обилно у Мосю. Думите ми надали биха могли да променят нещо в онова, което се случи. Бях пиян. Въпреки това помня и съм сигурен само в едно: че вие ми дарихте огромна наслада.

Напълно объркана, Виолен се опитваше да следва твърде обстоятелствената му реч. Какво целеше този човек? Какво е това помпозно встъпление?

— Откривам също така, че вашето положение в този дворец надали би могло да се нарече завидно. За да бъдем кратки, бих искал да ви попитам, дали сте готова да напуснете Тюйлери и да дойдете с мен.

— С вас? — Виолен осъзна, че въпросът й прозвуча глупаво, но и при най-добра воля не би могла да си обясни за какво става дума. Той надали имаше нужда от лична прислужница!

— Да, в моя дом — добави той леко раздразнен, че не среща разбиране и че неговото благосклонно предложение не намира нужния отклик. Дали не бе надценил нейната интелигентност или просто се преструва, че не разбира, за да го дразни?

— Предлагам ви да живеете при мен. Мога да ви обещая, че ще ви бъде добре. Красиви дрехи, различни удоволствие и сигурността на моята закрила. Готов съм дори да ви предоставя известна сума, с която да се разполагате по свое усмотрение. От вас не очаквам нищо друго освен симпатия и абсолютна лоялност.

— Ако съм ви разбрала правилно — подхвана Виолен с беззвучен глас — вие ми предлагате да стана ваша метреса? Значи ли това, че вие си купувате любовниците?

— Какво толкова лошо има в това? — Той бе принуден да се оправдава. — Да не би да живеете в такива блестящи условия, че чувствате гордостта си наранена, моя малка? Чувал съм да казват, че има дами, които даряват своята любов срещу много по-малко.

— Дами? — повиши гневен глас Виолен. — Искате да кажете уличници? Курви?

— Мили Боже! Не исках да ви оскърбя. Исках да направя нещо за вас. Да ви измъкна от този дворец и да ви дам възможност да бъдете онова, което сте. Нима смятате това за унижение? Ако е така, то уверявам ви, че нямах намерение да ви нараня.

Някакъв странен звук — и смях, и изхлипване се изтръгна от Виолен. Без баща, без семейство, без протекция и пари — явно, че в този град за едно момиче това означаваше да бъде считано за вещ, която можеш да купиш и да продадеш, както ти скимне. Пред очите й се мярна разкривеното от гняв лице на кавалера дьо Лорен, съпроводено от пискливия глас на Мосю, изискващ тя да бъде наказана.

Мислите й се гонеха. Нямаше доверие в протекцията на Мадам — да зависи от внезапните капризи на изнервената жена. Положително някой ден благородната дама щеше да загуби вкус към удоволствието да дразни съпруга си и щеше да се откаже от Виолен. Достатъчен би бил един само зле изпълнен шев. Виолен можеше да си представи, какви последици би могло да има това. Ала и без тази надвиснала заплаха — нима си заслужаваше да се живее един живот, влачещ се между сандъците с дрехи на принцесата?

Докъде щяха да я отведат тези безкрайни дни, в които нямаше нищо друго освен избодени пръсти, възпалени очи и натежали от болка крайници? Нима не бе погребала отдавна мечтата за собствено семейство, за любим съпруг и за деца? Тя не беше нищо друго, освен бездомно, скитащо се куче в този град. Защо да не поживее малко, преди да загине?

С израз, съчетаващ в себе си някаква невероятна смесица от смело решение и плахост, Виолен събра сили да погледне виконта със златните си очи. Трогателното предизвикателство на това гордо, доведено до отчаяние сърце можеше да се прочете във всичко — в начина, по който държеше главата си, в надменно изправените рамене, та дори и в овладяното тежко дишане, надигащо гърдите й.

— Ще дойда с вас. — Гласът й прозвуча неочаквано спокойно. — Но само ако имам честната ви дума, че ще бъда свободна. Свободна в делата си, в решенията си и желанията си. Да ми обещаете, че мога да си тръгна, когато аз намеря за добре. Можете ли да се закълнете?

Ако леля му би поискала от него такова нещо, Раймон дьо Мариво би избухнал в гръмък смях. Ала сериозността, с която това момиче защищаваше останките от лична независимост, го трогна и очарова. Той хвана загрубялата ръка на Виолен и я целуна леко в знак на уважение.

— Имате думата ми, че в мое лице ще намерите приятел, закрилник и любим, който ще се отнася към вас с уважение и приятелство. Не е в навиците ми да малтретирам жени.

Виолен дьо Сен Хеде потръпна цяла от беглото докосване на устните му, сложило печата на нейното поражение. Много добре съзнаваше, че и тя беше стигнала до дъното като Елен. По различен начин, наистина, ала също толкова безвъзвратно. Защо го прави? Каква магия й бе направил този мъж, та бе готова да тръгне с него, независимо на каква цена? Дори с цената на своята гордост…

— Да тръгваме, малка моя!

— Почакайте, да не избързваме. — Виолен сякаш се пробуди от сън. — Не мога да тръгна просто така.

Трябваше да се обади поне на мадам Трувен, тя сигурно ще я търси, ако изчезне така внезапно. Всъщност тази жена бе толкова добра към нея. Не бива да се покаже неблагодарна.

— Тогава побързайте — кимна Раймон дьо Мариво, готов да приеме тази малка прищявка. — Каретата ми ще чака пред изхода при брега на Сена. Ако сте умна, не би трябвало да казвате никому къде отивате. Забравете онова, което сте била досега! И без това съм готов да се обзаложа, че никой не би ви познал, когато откриете за себе си капризите на модата и накитите.

Колата наистина бе там. Притиснала чантата си към гърдите си, облечена този път в своята собствена рокля, Виолен се приближи предпазливо. Сепна се, когато вратичката се отвори веднага от вътре.

— Не се забави, това е хубаво. Виждам, че ще се разбираме отлично с тебе.

— Звучи, сякаш сме сключили някаква сделка — изтърси Виолен изведнъж, като се облегна назад на меката кадифена тапицерия. — От днес нататък аз ще ви продавам целия си улов, а вие ще обещаете, да не купувате рибата от някой друг рибар… И се обръщате към мене на „ти“, защото се спазарихме, така ли?

Раймон дьо Мариво я погледна объркан. Малката изобщо не изглеждаше благодарна за неговото великодушно предложение. Прозвуча така, като че едва ли не го упрекваше, сякаш той трябваше да й е благодарен. Виконтът се позамисли, но стигна до извода, че по този начин момичето се опитва — и то твърде умело — да разиграва страх и несигурност.

— Не бива да се страхувате от мен — каза той великодушно. — Щом това интимно обръщение ви е неприятно, няма да го използвам. Но все пак известна доза интимност надали бихме могли да избегнем.

Виолен усети как изтръпва от главата до пръстите на краката, когато осъзна значението на последното изречение.

Виконтът се наведе напред и дръпна една широка бродирана лента — навярно да даде сигнал за тръгване. Наистина колата потегли — Виолен политна назад към тапицираната облегалка, но видя как край прозореца на каретата се изнизват стените на Пале дьо Тюйлери. Какво ли щеше да каже господин дьо Бавоало, когато откажат да му дадат мизерната й заплата? Този отвратителен паразит, който живуркаше за сметка на дъщерите на господаря на Сен Хеде… Навярно така и няма да узнае как е реагирал.

Екипажът премина през дългата крайбрежна галерия на Лувър и се смеси с неизменното гъмжило от ездачи, коли и забързани люде, което превръщаше улиците на Париж в истински хаос. Вътре в каретата обаче нестихващата улична врява долиташе странно приглушена, сякаш идваше от много далече.

Изпод полуспуснатите си клепачи Виолен видя, че виконтът е скръстил ръце на гърдите си и я наблюдава. Лицето му не издаваше никакви чувства. Какво очаква той от нея? Да му бъде на разположение. Тялото й, сякаш по свой път си припомни нежните ласки от изминалата нощ, онзи шемет, преди той да сложи край на всичко, толкова брутално и болезнено. Едно коварно предателство. Нима винаги ще е така? Наслада, зад която дебне болката…

Глухото биене на сърцето й сякаш кънтеше в самите й уши. Колата премина под сводестите порти на Отел дьо Мариво и спря пред широката външна стълба. Дворът изглеждаше добре поддържан и кипеше от живот. Не беше огромен като този в Тюйлери, но и тук всичко говореше за богатство и престиж. Навсякъде сновяха слуги — едни мъкнеха кошове с плодове и зеленчуци, други бяха заети с чистене и лъскане на врати и прозорци. Коняри отвеждаха коне към оборите, а над лехите се трудеха цяло ято градинари. Лакеите впериха любопитни очи в каретата на младия господар, който слезе тежко и подаде ръка на дамата си.

Виолен се поколеба, преди да сложи ръка върху неговата. Знаеше, че е облечена като проста слугиня, ала Раймон дьо Мариво изглежда изобщо не се тревожеше от това. Той я поведе към входа и когато започна да изкачва стъпалата, Виолен видя, че сега ходи още по-трудно отпреди. Дълбоките бръчки в ъглите на устата му говореха, че изпитва болка, движенията му бяха станали още по-сковани.

Двукрилият портал се разтвори като по вълшебство и виконтът я пусна пред себе си. Влязоха в огромен салон — Виолен се огледа смаяна. Черни и бели мраморни плочи покриваха пода, лъскави като коприна. В полукръглите мраморни ниши бяха поставени амфори с цветя и статуи. Широката стълба, покрита с килим, се разделяше някъде на половината височина, точно под една огромна картина, и водеше наляво и надясно към стаите на втория етаж. Картината изобразяваше присъдата на Парис. Виолен се взираше смутена в полуголата мъжка фигура на младия Парис, който оглеждаше изпитателно трите богини — също полуголи. Изглеждаха толкова живи, като че ли всеки момент ще излязат от позлатената рамка, за да се забавляват с Нейното смущение — смесица от възхита и свян. Виолен никога досега не бе виждала толкова непокрита, разголена плът.

Младата жена възприе съвсем бегло скъпоценните вази, тежките портиери по стените и позлатените дървени резби, бляскавите кристални полилеи и многобройните свещници на стената. Тук всичко говореше за лукс й изисканост. Появата на един облечен в черно дребен, подобен на невестулка, майордом я върна към действителността. Слугата се преви бързо в почтителен поклон, но все пак не успя да скрие любопитния си поглед към нея.

— Клод, това е мадмоазел дьо Сен Хеде. От днес ще живее у нас. Настанете я в зеления апартамент и се погрижете да й се намери добра и дискретна камериерка, както и необходимата прислуга. И още нещо! Изпратете да повикат шивача на леля ми. Помолете този господин да донесе незабавно разните си модели и платове!

Виолен не откъсваше очи от пода, имаше чувството, че долови едва ли не физически шока, който предизвика у майордома тази заповед. Но човекът бе добре обучен, в почтителния му отговор не се мярна и сянка от изненада или неодобрение.

— Разчитам, че мадмоазел ще получи всичко необходимо. А сега вървете с Клод, скъпа моя. Ще ви видя по-късно.

Виолен се сви още повече, като си представи какво ли усилие ще му коства изкачването по широките стъпала. Куца все повече, на всяка стъпка. Защо не бе потърсил помощта на някой прочут доктор?!

Тежките стъпки на младия господар сякаш не направиха впечатление на слугата. Той се обърна към гостенката, която му бяха поверили. Макар с изострените си сетива Виолен да долавяше, че той не изпитва особен респект, поведението му беше безупречно.

След малко бе въведена в елегантен апартамент, състоящ се от салон, будоар, спалня и баня. Помещенията бяха мебелирани с много вкус, с полирани, целите украсени с резба мебели, дебели килими и прекрасни дамаски, в които преобладаваха блезоделени пролетни тонове. Сякаш някой бе решил да внесе и задържи всред стените на двореца късче от настъпващото лято. Дори апартаментите на Мадам в Тюйлери не бяха толкова очарователно свежи и приятни. В Отел дьо Мариво нямаше претрупаност, нямаше излишно злато, но това правеше всичко тук да изглежда още по-представително и изискано. Онзи, който бе мебелирал тези стаи, бе успял да създаде едно очарователно и елегантно кътче за отмора.

— Дали мадмоазел ще има някакви желания? — Привичната вежливост на тези думи прозвуча малко пренебрежително.

Виолен почувства инстинктивно, че не бива да позволи този тон. Нямаше никакво намерение да бъде третирана като човек, приет по милост в този дом. Бе взела своето решение и съзнаваше, че сама се е поставила извън почтеността и обществения морал. Ала на никого няма да позволи да я съди за това! Тя изгледа майордома с поглед, който по своето безкрайно аристократично високомерие надали би се отдал по-добре дори на Мадам:

— Всичко е наред, драги. — Ясният, великолепно модулиран глас бе в поразяващо противоречие с бедната й външност. — Погрижете се да ми изпратят нещо леко за хапване и наредете на прислужницата да ми приготви банята.

Добре долови мигновеното трепване в смаяния поглед на мъжа и бързината, с която се опита да коригира недопустимото си отпускане поради нейната външност.

— Много добре, мадмоазел. Ще бъде изпълнено веднага.

Майордомът излезе заднешком от салона и затвори безшумно вратата след себе си. Чак сега напрежението напусна тялото на Виолен. Тя започна да разтрива слепоочията си с върховете на пръстите и отиде към прозореца. През обрамчените с олово стъкла се виждаше градината, фигурите на лабиринта от подрязан жив плет и нацъфтелите цветни лехи й придаваха идиличен, неградски вид. В средата на парка имаше малка ротонда с колони, като древногръцки храм. По мраморните пейки бяха нахвърляни възглавници, а това вече говореше, че белият павилион не е само за декорация. Какво очарователно кътче в сърцето на огромния Париж!

И въпреки това младата жена продължаваше да се пита, какво всъщност търси тук.