Мари Кордоние
Мнимата дукеса (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Когато от тясната улица Бобур свиха в още по-тясната Рю Шапон, Виолен понечи да спре каретата. Не защото уличката бе някакво изключение — тя приличаше на стотиците други улици, които бе видяла. Но не бе възможно на такава невзрачна улица да се намира домът на един богаташ! Повечето от къщите бяха стари, строени преди векове може би. Те скланяха все по-близо и по-близо гредоредите на стъпаловидните си паянтови покриви и оставяха да се вижда само тясна ивица небе. Потискащо наблъскани едно в друго, високите опушени остриета на покривите се забиваха в синия небосклон и не проникваше никаква светлина.

До издадения напред тесен еркер на една от тези къщи, на която можеха да се преброят цели четири етажа, каретата спря. Виолен чу как кочияшът подвикна на конете, усети полюшването на колата, когато човекът слезе от капрата и отвори вратичката.

— Пристигнахме, мадмоазел! — Той кимна към мрачния зид, пред който играеха няколко улични хлапета, вперили сега любопитни очи в колата.

— Дали не грешите? — Виолен не можеше да повярва.

— Казахте Рю Шапон, нали така? — Човекът бе явно засегнат. — Питайте децата ако щете, те ще ви кажат че е тука. Е, аз си свърших работата, за която ми бе платено. Няма да е зле да се поразмърдате. Чака ме дълъг път до дома, не ща да окъснявам.

Виолен разбра, че учтивостта на кочияша бе спаднала рязко след като виконтът им бе обърнал гръб. Сега за него тя бе само едно досадно задължение, от което искаше час по-скоро да се отърве. В своята безпомощност Виолен наистина се обърна към играещите деца:

— Може ли някой от вас да ми каже къде живее господарят дьо Бавоало? — провикна се тя навън и изведнъж се озова пред пет еднакво мръсни личица, ококорили очи срещу нея. Бедните дрешки и босите им нозе им придаваха толкова изоставен и жалък вид, че Виолен наистина съжали, че не е в състояние да им даде поне няколко монети, за това, че ще я упътят.

— Защо ви е? — попита най-голямото момче. Широките рамене и бухналите объркани кичури се сториха странно познати на Виолен.

— Това тебе надали те засяга, малкия — отвърна Виолен с най-решителния си тон и най-сетне се реши да слезе от каретата, за да поговори с децата. — Но въпреки това ще ти кажа. Идвам да посетя неговата съпруга, мадам Елен. Виждам обаче, че той не би могъл да живее тук. Сигурно сте се объркали, добри човече… Хей, чакайте! Хей!

Кочияшът бе вече на капрата. Тон освободи спирачката на колелото, подвикна на конете и потегли. Гласът на Виолен се изгуби в шума на колелата, обковани с метални обръчи. Тя бе толкова поразена, че дори не забеляза как едно от децата хукна към къщата и само след малко се появи с една жена, която, явно, разполагаше не само с креслив глас, но и с най-цветисти ругатни.

— Ушите ще ти скъсам, проклет лентяй, ако пак ме правиш на глупачка! Ще тръгне някой нас да…. — Жената млъкна посред тирадата си и се вторачи подозрително в прилично облечената девойка, с ръчно избродирана чанта и спретнато боне.

Виолен също се завъртя на токовете си, взряна в господарката на мизерния дом. Истинска повлекана, безформеното тяло свидетелстваше за много раждания. Черно боне покриваше безцветните, сякаш прашасали коси. Върху кафявата си рокля жената бе препасала престилка, а около раменете й бе завързан тесничък шал. Дрехите й просто плачеха за изпиране и мъничко кола. Жената бе непозната, но нещо в уморените, угаснали очи и тези бледи устни, стиснати в права черта, й се стори мъчително близко. Не бе възможно! Или… все пак…

— Елен!? — ахна Виолен и сама не можа да познае собствения си глас.

— Какво ще искате? — бе недружелюбният отговор. — Вас не са ли ви учили на обноски? Ако търсите място за прислужница, дирете при богаташите, долу край реката. Такива като нас сами си вършат работата! Хайде, разкарвайте се! Гледай я ти! Ние нямаме какво да ядем, а тя…

— Елен, не ме ли позна? — Виолен пусна чантата си на земята и пристъпи към жената. Посегна и хвана ръцете й, загрубели и подпухнали. — Елен! Аз съм! Твоята сестра Виолен!

— Виолен?! — жената рязко освободи ръцете си и отстъпи назад. При това неволно настъпи едно от скупчилите се около тях деца и реагира светкавично с една оглушителна плесница, която моментално накара децата да млъкнат.

Изведнъж Виолен разбра, защото момченцето и се бе видяло познато. Под цялата мръсотия и мизерия я гледаше широкото, добре познато, честно лице на господаря на Сен Хеде. О, Сен Мишел! Значи тази банда уличници бяха всъщност нейните племенници и племеннички, а мегерата насреща й бе най-красивата от нейните сестри! Елен Маргьорит дьо Сен Хеде, по мъж мадам дьо Бавоало.

— О, Сен Мишел! — прозвуча като ехо гласът на по-възрастната. — Виолен? Наистина! Сега те познах! По очите! По твоите котешки очи! Как така? Откъде идеш? Не съм те очаквала. Хайде, влез, преди да сме накарали да облещят очи всички съседи. А вас да ви няма! Нали ви казах да слезете към пристанището, може да изкарате някое су…

Виолен с облекчение прие поканата. За миг се бе изплашила, че сестра й може да й хлопне вратата под носа.

В кухнята, която заемаше по-голямата част от приземния етаж, Виолен видя кошче с още едно бебе. На пода се мъчеше да пълзи по-големичкото, като напразно се опитваше да докопа котката. Виолен потисна въздишката си — спомни си за онези рядко пристигащи писма на сестра си, в които се говореше за лукс, празненства, разкошни дрехи и един безметежен живот, достоен за завиждане. Една измислена приказка, която нямаше нищо общо с действителността.

Тази кухня явно не познаваше излишества. На гредата висяха няколко сухи наденици и неголямо парче пушена сланина. Бухналите връзки сушени треви и плитките лук само създаваха впечатление за обилие, каквото всъщност нямаше.

На огнището къкреше котел с вода, в която се мяркаха зеленчуци. Каните и паниците по полиците бяха глинени, нито следа от сребро, та дори и от калай.

— Баща ни почина в деня на Сен Оноре — каза Виолен, когато мълчанието стана по-тягостно дори от непрестанното мрънкане на бебето. — Погребахме го до нашата майка.

Елен се прекръсти бързо, скочи и отиде да бърка супата. Търсеше си някакво занимание, за да не гледа Виолен в очите.

— И си дошла, за да ми съобщиш това, така ли? — Гласът й прозвуча ядовито. — Можеше да ми пишеш.

Виолен чу много повече от онова, което казваха думите. Тя долови неприязънта, гнева, срама и несретата на Елен. Самоуверената красавица се бе превърнала в озлобена, изнурена жена, на която не бе останало нищо друго освен прословутата гордост на членовете на фамилията Сен Хеде, та е предпочитала по-скоро да си прехапе езика, отколкото да признае пред баща им, че господин дьо Бавоало им е наговорил куп лъжи, само и само да пипне жалката й зестра.

Сега неочакваното появяване на Виолен я бе разкрило и унизило. Виолен съзнаваше, не би трябвало моментално да си тръгне, да си вземе чантата и да напусне дома на улица Шапон, колкото е възможно по-бързо. Ала разумът й напомняше, че всъщност тя е по-бедна и от Елен. За нея нямаше друга възможност, освен да моли Елен за съчувствие, каквото тя може би не бе в състояние да покаже.

— Дойдох, защото смятах, че в твоя дом може да се намери едно местенце и за мен — каза тя предпазливо. — Няма кого другиго да помоля. Замъкът е в развалини, сестрите ни са в манастира, а Мари Клер се е превърнала в истинска селянка. Похарчих и последните си пари по боледуването и погребението на татко…

— Така, значи! А да ти е казал някой, че ние тука тънем в разкош и само търсим на кого да раздаваме милостиня? Защо не отиде при Мари Клер? Защо трябваше да е непременно Париж? Жал ти е, че ще се трепеш на село, така ли? Е, добре, казвам ти, че ще ти е триж по-жал, дето не си останала там!

Виолен също бе стигнала до това заключение. Мари Клер и съпругът й, който бе наел под аренда един селски имот край Вир, бяха бедни наистина, особено в сравнение с онова, което описваше в писмата си Елен. Виолен си мечтаеше за блясъка на столичния град, а не за работа по нивите и в оборите. Било е една нелепа мечта, както се видя. Но дали трябваше да вини само себе си за това?

— Ти си ни лъгала в писмата си, Елен! Защо? — Бе решила да не задава този въпрос, но думите сами се изплъзнаха от устните й.

— А какво, трябваше да пиша? Че разкошният дворец на Етиен в Париж е една мизерна колиба? Че прехваленият му благодетел си е навлякъл гнева на краля и лежи в Бастилията? Че е направо щастие, дето Етиен успя да си намери работа като трети секретар при Мосю, брата на краля? Етиен почти не се мярка при нас. Пристига колкото да не престана най-редовно да забременявам и за да ми натяква час по час, че зестрата ми била малка. Омъжена ли си? Сгодена? Не, така ли? Тогава благодари се на Бога, че баща ни е починал, преди да ти стовари на гърба такова бреме като мъж и деца!

Изтощената и озлобена жена, която стоеше сега срещу Виолен, нямаше нищо общо с хубавкото, амбициозно момиче, което направо се бе хвърлило на врата на парижкия кавалер, който се бе подвизавал в Авранш. По онова време Виолен бе твърде малка, но в съзнанието й се бе запечатал завинаги образът на сестра й, преливаща от радост и гордост. Редките писма на Елен внасяха в самотата й блясък и мечти. Стотици пъти бе препрочитала всяка дума, мислено се бе разхождала из красивия дом, управляван от сестра й, възторгвала се бе от празненствата, сякаш и тя е там, виждаше се в елегантните дрехи, с които са препълнени сандъците й…

— И да храня още едно гърло! Ти това как си го представяш? — Мадам дьо Бавоало не се отказваше от укоризнения си тон.

— Мислех, че няма да ти са излишни още две ръце в помощ — отвърна по-младата и бързо хвана детенцето, което се опитваше да пипне врящия котел.

— Е, аз не мога, разбира се, да те изхвърля на улицата… — Поканата прозвуча не много ентусиазирано. — Но съм сигурна, че много скоро ще пожелаеш никога да не бе напускала нашия стар замък. Там поне щеше да имаш въздух за дишане, простор за очите щеше да имаш, дето само хоризонтът може да ограничи…

Виолен дьо Сен Хеде твърде скоро разбра какво бе искала да каже Елен с тези думи. Тесните стаички над родителската спалня, изпълваха тавана като пчелна пита и се губеха чак някъде под островръхия покрив. Мебели почти нямаше. По-големите деца бяха завзели всяко по-свястно легло. За новопоявилата се леля се намери само един изтърбушен нар, който тя трябваше да споделя с онова малко същество, което бе видяла да пълзи из кухнята, и което сега, след появяването на новороденото, трябваше да напусне майчиното легло.

Детенцето беше момиченце, което Елен, от носталгия може би, бе нарекла Аурора. Едно мъничко крехко създание, което Виолен нощем гушваше в прегръдките си — за да го топли, а и за да прогонва собственото си отчаяние. Тази трошица човешко присъствие й помогна да превъзмогне първоначалния шок и да проясни вцепененото си съзнание. Примирението и апатията на Елен — това бе първото нещо, с което тя влезе в люта и ежечасна борба. Най-напред с цели реки от чиста и бистра вода — вода поне имаше достатъчно, а от нея се нуждаеха въпиющо и хората, и къщата на улица Шапон.

Виолен не смяташе, че е постигнала кой знае колко много, но направеното бе достатъчно, за да накара да се стъписа на прага мъжът, който се появи на петия ден след пристигането на Виолен.

— О, позволяваме си и слугиня, скъпа моя? Нима е станало чудо някакво и нещо изведнъж сме се замогнали?

Виолен, която точно хранеше бебето с някаква рядка кашица, се обърна и впери очи в Етиен дьо Бавоало. За разлика от сестра й, зет й си бе останал почти същия. Само дрехите му сега бяха по-скромни. Ала тъмният костюм, обточен с дискретни галуни и украсен с бяла колосана яка, му стоеше добре и прикриваше коремчето, поизпънало жилетката му. Зет й имаше кръгло розово лице, кафява, грижливо сресана перука, скриваше собствените му коси. Държеше главата си леко приведена, сякаш и тук, в собствения си дом, не можеше да се отърве от привичната си поза на предан, най-покорен слуга. Само острият и яден тон, с който се бе обърнал към съпругата си, съвсем не се връзваше с това сервилно изражение.

— Не, това е Виолен, най-малката ми сестра — отвърна Елен кисело. — Не я ли помните? Баща ни е починал и я оставил без средства. Дошла е с надеждата да намери при нас свой дом и семейство…

— Бедничката ми! — Виолен се озова в една яка прегръдка, мокри устни я обсипваха с безброй целувки. По устните й пълзеше сякаш някакъв лигав студен охлюв, тя едва се въздържа да не изтрие с опакото на ръката си местата, по които се бяха докосвали устните на мосю Бавоало. — Добре дошла под моя покрив! Каква сте хубавичка! Една скромна малка роза от провинцията!

Виолен едва не се препъна о неизбежната Аурора, докато отстъпваше назад пред толкова много любвеобилност. Зет й попипваше страните й, раменете й, за миг тя дори се изплаши, че ще провери и твърдостта на високо пристегнатите й гърди — толкова интензивно я оглеждаше.

— Вие… преувеличавате… — каза тя беззвучно и избърса изцапаните си с детската каша пръсти в кърпата, която си бе вързала вместо престилка. Сега бе облечена в излинялата си пола и проста ленена блуза с избеляло от много пране елече — трябваше да щади единствената си рокля. Знаеше, че прилича повече на прислужница, отколкото на благородна дама. Не би могла да предположи, че у нея, за разлика от сестра й, дори и в тези бедни дрешки имаше някаква изисканост, която привличаше окото. Гордо изправената глава, стройната бяла шия, правият малък нос и златните искрици на погледа й правеха по-силно впечатление, отколкото проклетото вехто елече.

— Аз никога не преувеличавам — рече господинът покровителствено. Виолен добре съзнаваше, че той е в правото си, ако реши да я изхвърли от дома си, така че мълчаливо прие укора. Ала през всичкото време чувстваше как очите му зорко я следят. Възможно ли бе този човек да се опитва да прави сравнение между съсипаната си от работа, изтерзана жена и нейната по-малка сестра?

Събитията от последните седмици я бяха накарали да става все по-мнителна с всеки изминат ден. Бе й дадено да разбере, че животът ти представя безмилостно сметката, която трябва да заплатиш за всяко благодеяние. Така че бе подготвена и за най-лошото, когато само няколко дни по-късно господин дьо Бавоало се надвеси до самото й лице, за да й каже нещо тайно. Виолен бе седнала пред огъна, примъкнала до себе си коша с бельо за изкърпване, заета с поредната детска риза. Зет й обаче донесе този път една изумителна и твърде радостна новина.

— Не е точно подходящо място за благородна дама, но ми се струва, че вие имате вродено чувство за елегантност и се отличавате от другите с вашата спретнатост и чувството си за ред. Така че ви препоръчах, само като разбрах, че се търси надежден човек. Да се служи в дома на Принцесата, това не е малко. От вас очаквам да се окажете достойна за моето поръчителство и да служите вярно на госпожа дукесата.

Виолен просто не можеше да повярва на щастието си. Каквото и да бе накарало Етиен дьо Бавоало да предприеме тази стъпка, тя щеше да му бъде благодарна до края на дните си! Вече се беше уплашила, че ще свърши като Елен. Изхабена, отчаяна, неспособна да скъта в себе си нито мечта, нито упование в бъдещето.

— Ще ти донеса пари веднага щом получа — обеща тя на сестра си на сбогуване.

— Ох, не бързай — промълви Елен с внезапен изблик на нежност. — Не ми се вярва да получиш и едничко су. Етиен ще получава заплатата ти вместо теб. Да не мислиш, че се е загрижил толкова заради тебе? Ние двете с тебе надали ще видим пара. Бог да те пази, сестричке! Прости ми че те подмамих с моите писма! Не ги пишех за това. Това беше моето бягство, когато животът ми станеше непоносим…