Мари Кордоние
Мнимата дукеса (3)

ТРЕТА ГЛАВА

В светлината на свещите смарагдово-зелените очи на виконт дьо ла Шез изглеждаха още по-невероятни. Виолен усещаше погледа му върху себе си, но това не можеше да й попречи да отдаде необходимото внимание на ястията, сервирани от метр Тибо. Клетата мадам Рамортен и покойният й съпруг не се престараваха в усилията си да утолят апетита на младото момиче, привикнало на обилната, макар и не кой знае колко изтънчена селска храна. До сега Виолен се бе опитвала да приеме празния си стомах като неизбежно зло, ала при вида на отрупаната маса в „При златния кръст“ тя вече не можеше да се сдържи.

Изглеждаше обаче, че виконтът изобщо няма апетит. Той се наслаждаваше на златистото лоарско вино, което бе пожелал да им сервират. Само отпиваше от чашата си и се взираше безмълвно в своята сътрапезничка. Да, Виолен отлично долавяше погледите му, докато изгребваше супата си, докато разчупваше печения гълъб, а и когато си досипваше от телешкото рагу и от блюдото с печени речни раци.

И когато накрая тя се облегна на стола си, все още с една малка прясна пастичка в ръка…

— Боже мой, това бяха първите череши тази година! — виконтът най-сетне не можа да прикрие усмивката си. — Кажете, дукесо, във вашето имение изобщо ли не сервират месо или се е случила гладна година?

Виолен се бе зарекла да не се ядосва повече. Тя грижливо обърса пръстите си с кърпата за хранене, след като бе изплакнала връхчетата им в поднесената розова вода.

— Ако вие, виконте, наричате обилие няколкото залчета, които благоволихте да хапнете, съвсем не е чудно, че тази рана ви е омаломощила до такава степен. Как искате да заздравее, след като сте само на вино?

— Я гледай! — Той вдигна вежди развеселен. — Дори и пълният стомах не е в състояние да притъпи поне малко острия ви език. А сега искам да ми разкажете, как една толкова добродетелна девица пътува в антуража на госпожа бирницата.

Виолен сгъна салфетката си, избутвайки да го погледне.

— Отивам при най-голямата си сестра. Омъжена е в Париж за един заможен благородник.

Виолен напълни още веднъж чашата си от стомната. Студената кладенчова вода й беше по-вкусна от виното, зърна насмешката в лицето на виконта — не беше ясно какво го развесели толкова, дали думата благородник, или думата заможен. Като че да се защити, тя добави:

— Баща ни почина тази пролет и Елен е единствената, която може да ме приеме. Две от сестрите ми са в манастир, третата е омъжена съвсем скромно във Вир.

— Как така баща ви не е задомил и вас, след като ви е липсвало подобаващото смирение за манастир?

Сухият, напълно безразличен тон я вбеси. Този тон даваше надменна оценка както на баща й, така и на нея, и то за неща, за които един чужд човек не би могъл да съди. Дори и ако този чужд човек ти е спасил живота, фактът, че кожената кесия на колана му е натъпкана с жълтици, не му даваше право на това.

— Съпрузите и манастирите търсят зестра — изфуча тя. — Трудно е да се задоми безимотно момиче, освен ако не надарено с особена хубост!

Това „особена хубост“ моментално извика пред очите на младия човек болезнено ясно образа на едно изваяно, примамливо тяло, по което блестяха като перли капчиците вода. Напразно се опита да пропъди онзи образ и да се съсредоточи в откритото личице, от което го гледаха златните очи на едно упорито дете.

Небеса! Къде се реят мислите му? Като каква преценява той това същество? Като съпруга или като любовница? Безсмислица! Нито като едното, нито като другото! Съпруга той никога няма да има, а с любовници не е свикнал да се занимава…

Мълчанието му подведе Виолен да помисли, че той е съгласен с нейните доводи и сега мълчи просто от вежливост. Тя стана от масата и пристъпи до прозореца, който гледаше към двора на страноприемницата. На трепкащата светлина на фенера, окачен над входа, можеха да се видят само смътни очертания. Ала оскъдната светлина не й пречеше, защото пред очите й сега се рисуваше съвсем друга картина… В ясни дни от най-високата кула на стария замък Сен Хеде можеше да се види — далеч някъде, между океана и хоризонта — изящният силует на върха Мон Сен Мишел.

Като дете Виолен дълго бе вярвала, че сигурно там е вратата към небето. Наистина по-късно, когато отиде с благочестивите си сестри на поклонение в древното абатство Сен Мишел, носещо името на покровителя на техния край, тя бе по-скоро разочарована, отколкото просветлена. Огромното абатство на върха на острова всред морето, до което можеше да се стигне по тясна пътечка, и то само при отлив, бе същинско чудо, ала все пак то бе населено само с хора. Всеки ден ята поклонници влачеха най-светотатствено сандалите и ботушите си и мъкнеха тинята на отлива. Те се блъскаха из просторните зали на манастира, припрени и ядни един на друг. Бяха по-скоро любопитни, отколкото набожни. Вместо молитви се носеше невероятна глъч… О, малката Виолен си бе представяла небето по-иначе…

Трябваше да мине доста време, за да превъзмогне детето това отрезвяване и да намери отново утеха при вида на вълшебството на Мон Сен Мишел. Утеха, която трябваше да дири скришом, защото й бе строго забранено да се катери по полуразрушената кула, която, както и всичко в древната крепост застрашаване да се срути всеки момент. Бащата на Виолен нямаше средства дори за най-неотложните поправки. Малкото, което бе успял да скъта, той даде като зестра и като дан за постъпване в манастирите. Не притежаваше вече нищо, въпреки че можеше да назове имената на дедите си до най-дълбока древност. И славата, и богатствата на семейството бяха останали в миналото.

Ето, че бе изминала само седмица, откак Виолен бе напуснала дома си. Но вече болезнено й липсваха мирисът на морето, далечните хоризонти и вятърът, идещ от безкрайността. Но какъв смисъл да съжаляваш за неотвратимото? Може би там, в големия град, под крилото на Елен ще намери нещо, което да замести онова, което е оставила. Дори съпруг, може би… Съпруг, дом и деца, на които да дари цялата любов, която чувстваше в себе си и която никой досега не бе пожелал да получи…

— Толкова сте мълчалива, малка дукесо? — Дълбокият мелодичен глас на нейния спасител я откъсна от меланхоличните мисли. — Навярно сте уморена след толкова много вълнения. Кажете на прислужницата да прибере масата и си лягайте.

Прав беше. До този момент Виолен отказваше да признае изтощението си — и физическо, и душевно. Но сега изведнъж го осъзна. Широкото легло с резбовани колони и бухнали меки възглавници изведнъж започна да я привлича с неудържима сила. Само строгото й възпитание я задържаше все още на крака, докато слугинята на метр Тибо разчисти всичко и най-сетне затвори вратата след себе си. Виолен объркана се взря в Раймон дьо Мариво, който си седеше на високия стол и явно не се канеше да си тръгва.

Защо стои още?!

Стопанката ги бе въвела в тази стая, но тя положително не е очаквала, че Виолен ще спи в едно легло със спасителя си. Та тя изобщо не познава този господин! Или поне не го познава достатъчно добре… Волностите, които си бе позволил преди малко, още я караха да пламти от смущение. Не означаваше ли това, че той и сега… няма да се отнесе с подобаващото уважение?

Виолен не подозираше, че по погледите й, по личицето й и по цялата й поза въпросният господин чете като в отворена книга. Той не би се отказал да потърси под непривлекателната рокля отново онази очарователна нимфа, която бе зърнал във ваната. Но болката отново бе впила зъби в крака му и му напомни, че като нищо може пак да падне в несвяст… Изобщо не бе в състояние да се бори с някаква си упорстваща девица. А и съвсем не му беше до романтични авантюри.

— Лягайте си, малка дукесо! — подвикна той и се надигна от стола с едва потиснато стенание. — За утре ще наредя на ханджията да ни наеме екипаж до Париж. Струва ми се, че няма да е разумно да яздя до там. А и на вас ще е нужна закрила, докато стигнете у сестра си. Лека нощ и не позволявайте на кошмарите да смутят сънищата ви. Вие сте в безопасност.

— Бог да бди над съня ви, мосю! — промълви Виолен. А сетне с някаква сянка от високомерие успя да добави: — Ще ви затрудни ли особено, ако ви помоля да се обръщате към мен с името ми и се откажете от тази нелепа титла? Нямам право да се наричам така.

— Колко жалко! От вас би излязла великолепна дукеса, моя малка! — Явно, Раймон дьо Мариво бе решил да има последната дума. Той бавно, куцайки тежко, напусна стаята.

Виолен се отпусна с подкосени колене на ръба на голямото легло, което още пазеше отпечатъка на тялото му. Чу как в съседство се отвори врата и подът пропука под тежките неравни стъпки. Значи от самото начало е наел две отделни стаи за тях… Разбира се, че е човек, който знае какво е редно. Само че го прави, когато благоволи да си спомни.

Какъв смисъл, Господи, да мисли сега за този непонятен войник? Утре пътищата им ще се разделят и никога вече няма да го види. Макар Елен и съпругът й да се движат сред благородниците в двореца, виконт дьо ла Шез не й приличаше нито на придворен, нито на дипломат.

С натежали ръце младото момиче извади фуркетите, които придържаха бонето й, а след това освободи закопчалките на дрехата си. Сгъна грижливо, с педантичност, на каквато я бяха учили сестрите й, всяка дрешка и останала само по риза, се отпусна на колене на дървения под, за да каже вечерната си молитва. Ала ритуалът от детските й години за първи път наруши своя ход. Сега тя имаше да благодари не просто за един обикновен, изпълнен с труд ден, а за спасението на живота си. Опита се да прогони от сърцето си всяко огорчение към ненавистната мадам дьо Рамортен и прошепна набързо молитва за успокоение на душите на загиналите. А след това се помоли смирено и за здравето на своя спасител. Този човек наистина имаше нужда от Божията помощ, ако иска някога отново да може да ходи.

Виолен се отпусна в ухаещите на лавандула възглавници и духна последната свещ. Стараеше се да не мисли за ужасите от този ден, но несъзнателно се сблъска със спомена на друго едно преживяване, не по-малко разтърсващо, макар и далеч не толкова ужасно. Не бе забравила палещите целувки и призивното безпокойство, което разливаха по тялото й дръзките ласки. Под грубото платно на ризата и сега я побиха странни тръпки, сякаш усещаше отново онова докосване.

Какво става? Нима под привидната и добродетелност се е крила всъщност просто една лекомислена жена, на която може да се хареса такава възмутителна постъпка? Или пък този благородник е някакъв всемогъщ вълшебник, който може да я накара да забрави всичко, което е управлявало целия й живот досега?

Дължеше му страшно много, не би седнала да отрича това, но имаше странното усещане, че този човек има някаква необяснима власт над нея. От него се излъчваше една непозната сила, някаква заплаха, по-опасна от всичко, което бе изпитвала досега…

Сънят, за който толкова бе мечтала, бягаше от клепките й.

— Това Париж ли е вече? От известно време селата, дворовете и къщите се редяха все по-нагъсто. Селищата се бяха слели в един единствен непрекъснат низ. Житните ниви бяха отстъпили място на зеленчукови и овощни градини. Движението на колите по шосето надвишаваше всичко, което бе виждала досега — екипажи, каруци, странстващи занаятчии, селяни, комедианти, благородници и войници, коне, овци, крави и волове — те всички се блъскаха да си проправят път, хората крещяха и ругаеха, ако някой ги избута в прашната пушилка на пътя.

Сложил ранения си крак на възглавница, Раймон дьо Мариво, който седеше срещу нея, се усмихна развеселен. Надали някоя от сестрите му би изпаднала в такъв детински възторг от едно междуградско шосе, колкото и оживено да е то.

— Наближаваме града, но там ще стигнем чак следобед. Това тук са села и предградия. Виждате ли там тези ковани решетки и алеите? Това са дворците за забавления, които парижани си построиха през последните години. Сега стана модерно да се живее на: село. Като нослето ви усети миризмите на града, бързо ще разберете защо бягат.

— Защо наистина? — попита все пак Виолен, която не проумяваше как така човек може да изпитва желание да напусне такъв забележителен град като Париж.

— Поизчакайте само! — отвърна виконтът кратко и отново изпадна в мрачното мълчание, което бе пазил през по-голямата част от пътуването.

А когато най-сетне каретата им, притисната между каруци, каляски и пешеходци, мина през една от най-големите градски порти, Виолен вече нямаше сили дори да задава въпроси. Тесните улици, безбройните притиснати една до друга къщи, глъчката, хората, блъсканицата и най-различните миризми и подействаха като неочакван удар. Не би могла да знае в този момент, че сред тези градски стени живеят повече от половин милион души. Ала и така й се стори, че тук се е стекла навярно половината Франция.

— Казах на кочияша да остави най-напред мен в Отел дьо Мариво. — Тонът на спътника й изобщо не допускаше възражения. — Ще предпочетете навярно, да не сте принудена да давате обяснение на сестра си относно моята особа. На кочияша е заплатено, само ще му кажете адреса на сестра си, той ще ви закара.

Виолен само кимна като в транс. Не бе в състояние да отговори. Беше си представлявала, че Париж е голям, много по-голям от Авранш и останалите градове, през които бяха минали, но действителността превишаваше и най-смелите й представи. Сградите, между които се провираха екипажите, се издигаха толкова високо в небето, че стрехите им скриваха слънцето. Нито светлина, нито въздух! Наоколо имаше само сенки, само тежка смрад — най-добре е да не се опитва дори да познае на какво вони…

Но когато излязоха на широките булеварди, водещи към Плас Ройал, Виолен разбра, че Париж има две лица. Париж на обикновените граждани, на занаятчиите и простолюдието, с тесните като тунели улички, без светлинка, и Париж на аристокрацията, издигнала дворците си по бреговете на реката и в новите просторни квартали. Човек можеше само да си представя, че зад високите стени зеленеят короните на вековни дървета, предлагайки сенките на грижливо поддържани паркове. Към улицата гледаха само разкошните каменни фасади с широки стълбища, колонади и високи, увенчани с пиластри прозорци, чиито обрамчени в олово стъкълца блестяха на слънцето като скъпоценни камъни.

Отел дьо Мариво бе една от най-импозантните сгради. Елегантната класическа фасада на два етажа завършваше на покрива с корона от мраморни балюстради и статуи.

Кочияшът спря пред острата дъга на входа откъм двора, който му посочи виконтът. Раймон дьо Мариво хвана ръката на Виолен и духна закачливо в дланта й вместо целувка, преди тя да успее да се възпротиви.

— За мене беше удоволствие да се запозная с вас, малка дукесо! — Гласът му бе станал неочаквано хрипкав. — Сигурна ли сте, че не бих могъл да направя още нещо за вас? Ако вашата сестра…

Виолен енергично поклати глава и го прекъсна, преди да е доизрекъл думите си.

— Безкрайно съм ви задължена за подслона и за изключително приятното пътуване до Париж. Да не говорим за това, че вие ми спасихте живота.

— На вашите услуги! Готов съм да го сторя винаги, когато стане нужда. Бог да ви пази, дано намерите при сестра си дом и бъдещото си щастие.

Преди Виолен да успее да отговори, той слезе от колата и посегна към юздите на черния жребец, завързани за каретата. Тя чу гласа, който каза на човека на капрата да изпълни нарежданията на госпожицата относно следващото спиране. След това виконтът се метна на седлото и с елегантен жест размаха шапката си за сбогом.

Виолен видя отлично, как когато се качваше на коня той стисна устни от болка. Явно, държеше да се появи пред своите на кон, въпреки ужасната рана. Странен човек! Тя имаше чувството, че той гледа на тази рана като на някакво наложено му наказание. Предложила му бе сутринта да го превърже и да слой отново от онзи балсам, но той изкъсо отказа. Все пак не бе махнал превръзката и сега бе облечен в най-хубавите панталони за празник на ханджията. Виолен изобщо не бе настояла, а сега, при вида на гордите палати на фамилията Мариво, се успокои, че виконтът може да разполага с най-прочутите парижки лекари. Нейните тайни билки можеха да предизвикат само снизходителната му усмивка. Време бе да прогони от съзнанието си образа на този господин и да помисли за собственото си бъдеще.

Тя отвори прозорчето на предната стена на каретата, което служеше за връзка с кочияша, и му каза да кара на Рю Шапон. След това се облегна назад и се опита да пооправи поне малко външния си вид, за да не направи лошо впечатление на Елен. Провери положението на шапчицата си, изчетка полите на тъмната си рокля, под която се показваха единствените й обувки. Не можеше да стори нищо, за да не се появи пред сестра си с явните белези на бедността, но не желаеше да дава повод да бъде обвинена в немарливост. Помнеше много добре, че от четирите й сестри Елен имаше най-остър език. Но този език бе съчетан със сияйна руса красота, която бе станала всъщност причина да си намери такава добра партия.

Как ли изглежда сега Елен като майка на толкова дечурлига и съпруга на благородник, заемащ важен пост в двора на самия дук д’Орлеан?