Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Falsche Herzogin, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 27 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Мари Кордоние. Мнимата дукеса

ИК „Ирис“, 1997

История

  1. — Добавяне

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Раймон!

Острият, малко недоволен женски глас накара Виолен да вдигне очи от книгата която четеше. Бе се усамотила в библиотеката, след като мина през стаите на виконта и видя, че облечен в топъл домашен халат, е задрямал на креслото пред камината. Здравето му се подобряваше, но раната все още тровеше организма му и изсмукваше силите му.

Това бе за нея най-подходящото време да се усамоти в най-привлекателното — и същевременно най-рядко използвано — помещение на двореца Мариво. Библиотеката. Извисяващите се от пода до тавана шкафове криеха зад дебелите си стъкла съкровища на човешкото знание, за които Виолен не бе и чувала. Образованието, което бе получила от сестрите си и от баща си, бе твърде повърхностно и непълно, Виолен се бе образовала по-скоро сама. Поне знаеше, че има навярно толкова много неща, за които дори не е и чувала. Часовете, прекарани в библиотеката, бяха безценни за нея.

Раймон дьо Мариво се бе оказал капризен и раздразнителен пациент. Ту настояваше да става от леглото, ту беснееше срещу билковите лапи — правеше едва ли не нарочно всичко, което можеше да му навреди. Ала Виолен бе свикнала с тези неща. Баща й беше същият — съгласяваше се да полежи спокойно само докато Виолен му четеше. Раймон също установи, че е приятно да слушаш ясния мелодичен глас, който четеше ту поети, ту философи, които дори не познаваше. С изненада установи, че малката му любима е в състояние да обсъжда прочетеното и да спори. Съвсем не се боеше да се опълчи остро срещу него, щом беше на друго мнение. Струваше му се невероятно, но нейната интелигентност и способността й да схваща светкавично, го смайваха и радваха едновременно.

Виолен напускаше апартамента си само за да отиде при Раймон или да се усамоти в библиотеката. Контактите й с прислугата се ограничаваха само с Лаура и мосю Клод. Затова този глас сега събуди любопитството й. Коя беше тази жена? Парна я ревност. Тя стисна ръце в скута си. Кой можеше да се обръща към виконта така интимно, на име?

Погледът й се плъзна по широката резбована врата, водеща към един от салоните. Вратата беше полуотворена и тя чу спокойния глас на Раймон, който явно се беше събудил.

— Лельо Диана! Ще ми позволите ли да забележа, че тази сутрин изглеждате наистина блестящо?

— О, празни брътвежи! Спестете си излишните комплименти! — Виконтът бе поставен на място. — Ще трябва да си поговорим малко, Раймон дьо Мариво!

— Наистина ли? Тревожите ме, скъпа лельо. Какво има? Да не би лоши вести от братовчеда и семейството му?

— Франсоа? Господи, съвсем не! Жена му изкара на бял свят поредното от безбройните си дечурлига, а той от ден на ден става все по-голям селяндур. Просто не проумявам, как съм могла да създам такъв син! Но ще ви помоля да не отвличате вниманието ми, млади човече! Отлично знаете, за какво става дума.

Виолен прехапа устни. На нейно място Франсин моментално би си тръгнала, за не слуша чужд разговор. Но тя не беше Франсин, а я измъчваше и любопитство.

— Понятие нямам, уважаема лельо, но съм уверен, че вие ще ми кажете — В гласа на Раймон се доловиха нотки на отегчение.

— Вие давате ли си сметка, какво правите? Грандиозен скандал! Да настаните малката си метреса в дома ми? Как си представяте това? Нима във войската сте забравил всичко, на което са ви учили? Майка ви може да има странни разбирания за възпитанието, но все пак мислех, че ви е научила поне как да се държите с една дама!

Настъпи кратко мълчание и Виолен усети как от главата до петите я залива вълната на срама. Как добре го бе казала Франсин! „Който послушва на вратата, своя си срам чува!“

— Настоявам тази малка уличница да напусне двореца! Водете я където желаете, но не очаквайте от мене, да срещам такова създание из коридорите на собствения ми дом!

Виолен неволно запуши с ръка устата си, за да заглуши вика си. Франсин би отдала право на баронесата, макар и никога да не се е срещала с тази дама. Много добре знаеше, че няма право да живее в този дом. Но все се беше надявала, че баронесата би сметнала под своето достойнство изобщо да забележи този факт.

— Защо мълчите, Раймон? Ще бъдете ли така любезен да престанете да се мръщите и да ми отговорите най-сетне? Наистина сте възприели ужасните привички на баща си!

— Просто се опитвах да ви оставя време да премислите, мадам! — Сега вече тонът му накара Виолен да потръпне. — Много жалко, че не се възползвахте от предоставената ви възможност! Младата дама, която живее в зеления апартамент е Виолен дьо Сен Хеде. Направете си труд да я наричате така, когато говорите за нея. Тя заслужава целия ви респект и уважение. И още нещо, мадам. И друг път съм ви казвал, че ако бяхте мъж и ми наговорехте всичките тези обиди, щях да ви извикам на дуел. Не сте вие тази, която ще определя с кого споделям живота си. А след като сторихте глупостта да споменете за баща ми, бих искал да ви напомня, че живеете в неговия дом. Като първороден син аз продължавам да се считам за наследник на граф дьо ла Шез. Така че гостоприемството на този дом, когато съм тук, е моя грижа.

Виолен изпита съжаление към баронесата. Макар думите за „малката уличница“ да бяха наистина обидни, начинът по който виконтът бе наругал собствената си леля, бе равносилен на обявяване на война. Явно бе, че той няма намерение да допусне и най-малката намеса в собствените му работи.

— Ах, колко сте се променили, Раймон! — Баронесата смени тактиката. Като че се готвеше да се разплаче. — А бяхте толкова мил и шармантен кавалер!

— Ето че сте жертва на още една заблуда, мадам! Ако не ме лъже паметта, вие не понесохте нито брат ми, нито сестрите ми. С изключение на Сериз, никой друг не може да се задържи при вас. Съветвам ви обаче да не се заблуждавате по отношение на мен! Аз няма да се махна. И ако възникнат обстоятелства, които ще са причина да бъда недоволен, вие ще сте тази, която ще си иде. Достатъчно ясен ли бях?

Изхлипването на баронесата показа, че е разбрала заканата твърде добре. Виолен чу как се блъсна някаква врата. Настъпи тишина. Бе притаила дъх, струваше й се, че ще припадне. Тази Лаура, не се бе отучила да стяга корсажа й до край. Книгата се изплъзна от ръцете й и тупна глухо на пода.

Шум, който Раймон дьо Мариво дочу. Той се обърна към полуотворената врата на библиотеката и въпреки сакатия си крак, бе вече там, преди още Виолен да е успяла да вдигне томчето от пода. Един единствен поглед му беше достатъчен, за да разбере какво става.

Очите, плувнали в сълзи, и това измъчено, разкривено от болка лице, съвсем не се връзваха с очарователната й външност.

Беше облечена в една от онези модерни широки домашни рокли от прозрачна материя, които падаха свободно от раменете надолу, без талия. Поддържаха я само колосаните бухнали фусти. Роклята на Виолен беше от тънка ябълково-зелена коприна, избродирана на бели цветчета. Лаура бе забола с две обсипани с перли гребенчета косите от двете страни на лицето, така че те се изливаха от тила надолу като кипнали ручеи по тесничките рамене и съблазнителното деколте. Беше прекрасна и от това измъчено нещастно лице направо го заболя сърцето.

— Малката ми дукеса! — Той я притегли гальовно в прегръдките си. — Къде остана вашият кураж, вашата гордост? Как можете да се обиждате от думите на една празноглава, суетна жена?! Баронесата няма нито мозък, нито сърце. Обича единствено себе си.

Виолен се хвърли в прегръдката му с трескава настойчивост. Винаги, когато беше в ръцете му, й се искаше времето да спре.

— Каква пламенност! — възкликна Раймон, въртейки на пръста си един от кичурите на косите й. — А това ми напомня, че под твърде прозрачни предлози вие вече седмица отбягвате леглото ми. Означава ли този огън сега, че и вие сте зажаднели като мене?

Младата жена се изчерви чак до корена на косите си. Споменът за онази зашеметяваща любовна нощ я хвърли в смут и копнеж. Не можеше да погледне този мъж, без да я обземе същото онова напрегнато и мъчително безпокойство. От друга страна, той беше тежко болен. Имаше нужда от пълен покой, за да възстанови силите си. Защото само невероятната комбинация от собствените й лечителски умения, от упоритост, пламенни молитви и любящи грижи го бе изправила на крака.

Раймон я виждаше като на длан. Установил бе, че е в състояние да чете по това изразително лице като в отворена книга, да предугажда всяка скрита тръпка на това чисто сърце.

— Вече съм добре, малка моя. Искам да ви го докажа не само с целувки. Желая ви повече от всякога.

С нежна игривост той плъзна свойски ръка по тялото й и обхвана пълната й гръд.

— Леля ви! — Виолен се отдръпна ужасена, въпреки че сърцето й лудо заби. — Моля ви, ако влезе…

— Боя се, че тя надали знае дори как изглежда библиотеката, сърце мое. Библиотеката е поръчвал баща ми, още преди моето раждане, когато е идвал по-често в Париж. Той би се зарадвал, ако можеше да види твоя интерес. Баща ми е страстен привърженик на идеята за разширяване образованието на жените.

Ръката му продължаваше да гали гърдите й. Виолен почувства как се разтреперва и се изпотява. Това я притесни още повече, защото не можеше да го скрие.

— Разкажете ми малко повече за баща си — прошепна тя с глух глас. — Сигурно е забележителен човек.

— Предпочитам друга тема. — Раймон дьо Мариво се отпусна в едно от широките тапицирани кресла пред камината и Виолен изведнъж се намери седнала на здравия му крак — бе хваната като в клопка, сега ръцете му имаха много по-голяма свобода.

— Мисля си… Възможно ли е да го мразите? — изтърси тя направо.

Ръката върху гърдите й замря.

— Откъде ти хрумна?! — попита виконтът беззвучно.

— Не зная… — Виолен се впусна в отстъпление. — Може би… начинът, по който говорите за него. Респект, който е изпълнен с нещо друго, по-дълбоко и по-опасно…

Дълбока въздишка надигна гърдите на младия мъж и той побърза да отклони темата, като започна да целува главата й, челото, слепоочията.

— Бих казал, че имате острия поглед на изкусен ловец, малка моя. Във всеки случай наистина има някои нещица между мен и баща ми. Трябва да бъдеш сигурна обаче, че вината за това неразбирателство се крие у мен, а не у него. Не измъчвай красивата си главичка с тези неща! Ела с мене горе, мисля си, колко хубаво ще е да си намерим друга тема за разговор, по-приятна отколкото темата за моя баща.

Виолен не се осмели да възрази. Когато ставаше дума за здравето на Раймон, тя беше тиранично непреклонна, но никога не забравяше и факта, че само благоволението на виконта й осигурява оставането в този дом. За първи път в живота си тя се бе докоснала до лукса, а това бе голямо изкушение.

Меки легла вместо сламеници, прекрасни килими, цветя, книги… Вкусна и обилна храна, ракли, пълни с фантастично красиви и скъпи дрехи… Да не говорим за скъпоценностите, с които я отрупваше виконтът. Беше чудесно да вижда, че той се нуждае от нея, та дори и като болногледачка.

Виолен го подкрепяше при изкачването на широката стълба, но щом вратата на неговата спалня се хлопна зад гърбовете им, ролите изведнъж се размениха. Сега Раймон беше този, който изгарящ от желание, я привлече в ръцете си. Въздишката, която се изтръгна от нея, му каза онова, което бе искал да разбере — и тя беше закопняла за този миг. Виолен разтвори устни, оставила се на целувките му, все по-жадни и завладяващи, докато ръцете му ровеха под фусти и коприна, за да я намерят, готова за него, сладка и разтреперана, отдаваща се.

Виолен потъна в неговите изкусни ласки, които я караха да губи представа за всичко наоколо. Не се възпротиви, когато той я хвърли на леглото и запретна полите й, като че беше някакъв плячкосващ наемник. Нямаше време сега да я съблича, а и той само разкопча панталона си. Вперила очи във възбудената му мъжественост, тръпнеща от желание, Виолен се вкопчи в своя завоевател.

Малко по-късно, когато постепенно заглъхна възбудата на тази нова, божествена любовна игра, която сякаш ги бе споила в едно цяло, Виолен се понадигна, подпря се на лакът и го погледна със сериозни очи:

— Никога не сте ми разказвали как се стигна до тази ужасна рана?

— Това пък защо? — Раймон отвори очи.

— Защото е нещо, свързано с вас и защото искам да зная всичко, което ви тревожи.

Вече не очакваше отговора, който дойде след твърде дълго мълчание. Един чужд, напрегнат глас.

— През 1658 година мосю Бофор бе избран за адмирал на Франция и бе изпратен в Алжир. Той трябваше да осигури на Людовик колонии в Африка. Богатствата на Испания винаги са били трън в очите на нашия крал. Заедно с Вивон, брата на очарователната мадам дьо Монтеспан, Бофор успя да създаде в Жигери предмостие за покоряване на езичниците…

Раймон млъкна и Виолен разбра, че това Жигери навярно бе свързано с някакъв личен спомен. Следващите му думи потвърдиха това.

— Та това предмостие всъщност се превърна в гроб за френските надежди, а не в паметник на славата. Няма да ви е трудно да разберете, че всичките тези прословути френски колонии в Африка бяха толкова незначителни, че не си заслужава дори да се говори за тях, а камо ли пък кръвта, пролята за тяхното завоюване. Известно ли ви е, че стотици френски войници намериха своята бавна смърт в мюсюлманско робство? Участ, която ми беше спестена, просто защото това раняване ме превърна в инвалид. Те търсят здрави роби, мъжка сила, която да използват дълги години…

— Бяхте пленен, така ли?

— Ранен бях и останах да лежа в пустинята. Оставиха ме там, да ме изкълват лешоядите. За съжаление някаква изостанала група ме намери и ме спаси. Понякога ми се ще тия арабски приятели да бяха ударили по-точно…

— Луд ли сте?! — Виолен го хвана за рамото и го разтърси. — Как можахте да изречете такова нещо! Животът е дар Божи, не може просто така да се захвърли.

Един развеселен, зелен проблясък в погледа му регистрира нейното възмущение.

— Понякога наистина говорите като монахиня, скъпа очарователна приятелко. Какъв ще е този ваш Божи дар след като съм осакатен за цял живот? За нищо не ставам — нито за войник, нито за благородник. Не съм достатъчно добър нито за едното, нито за другото.

— Кое ви дава право да говорите глупости? — Виолен наистина се разгневи. — Куцате, добре. Но когато най-после тази рана заздравее, ще можете да яздите, да ходите, да живеете нормално, без да се ограничавате в каквото и да било. Да предположим, че не можете да се върнете във войската. Но, в моите очи поне, това не е кой знае каква трагедия,, след като всеки момент можете да бъдете ранен жестоко или дори да заплатите с живота си. А благородник сте си по рождение, това никой не може да ви отнеме. Вие сте наследникът на своя баща, сам го казахте.

— Бях — поправи я Раймон меко. — Имам брат, който ще получи наследството и ще се погрижи за продължаването на рода Мариво. Аз няма да участвам. Смятате ли, че мога да предложа на една жена да се омъжи за инвалид?

— И защо не?

Виолен не разбра нито гордостта, нито странната логика, които стояха зад това решение.

— Защото съм белязан, малка моя. Исках да докажа храбростта си, куража си, силата си, и се провалих тотално. В онези злощастни часове, когато се гледахме очи в очи със смъртта под палещото слънце на пустинята, имах достатъчно време да се разкая за глупостта си и да видя собствената си страхливост. Ако бях истински мъж, щях да се самоубия тогава, вместо да скимтя и да чакам да ме прибере някой. Фактът че не го сторих, ми каза всичко, което бих искал да зная за себе си.

— Мили Боже! — ахна Виолен.

В един миг разбра защо бе зарязал раната си и се бе оставил едва ли не тя да го убие. Искал е да поправи онова, което бе пропуснал на бойното поле. В глупавата си криво разбрана гордост той сам се беше осъдил на смърт. О, не! Това няма да стане, поне докато тя е до него!

— И сега упреквате баща си, че не ви е спрял да станете войник? — Още един от нейните безмилостно прями въпроси, които караха Раймон дьо Мариво да се размисля за неща, които би предпочел да забрави.

— Ох, не, за Бога! — подскочи той, поразен сякаш от тази абсурдна мисъл. — Допускате ли, че той би спрял някое от децата си да предприеме нещо, което сърцето му желае? Тогава не го познавате. Цял живот съм мечтал да се бия за краля. Баща ми никога не ми е пречил, въпреки че майка ми и сестрите ми бяха против. Купи ми офицерска грамота, мисля дори, че беше много горд с мене, когато се отличих при обсадата на Монмеди, а по-сетне и при завземането на Дюнкерк. Само за алжирската авантюра ме предупреди. Каза, че е направо безсмислена, че това е грешен ход на един млад, амбициозен крал. Посъветва ме да се вразумя. По-добре било да си продам офицерската грамота, отколкото да отида в пустинята. Наговорих му куп глупави високопарни приказки и се разделихме скарани… А беше прав. Аз съм един глупак. Един от онези смахнати псевдогерои, които се опитват да хванат луната с примка и да преминат морето, ходейки по лъчите й. Да… Но стига с тези брътвежи. Досега с никого не съм говорил за това. Не бих желал да ми стане навик.

Виолен разбра предупреждението и млъкна. Но сега имаше много материал за размисли. Постепенно пред нея се очертаваше истинският образ на човека, когото обичаше. Гордостта му отказваше да приеме поражението. Не можеше да се примири с осакатяването си. Гледаше както нараняването си, така и на раздора с баща си като на справедливо наказание, която съдбата му е наложила, за да го накаже за собствените му грешки. Сам се бе осъдил на страдание, без да знае, че държи в прегръдките си жена, чиято най-висша цел бе да му спести всяка болка.