Мари Кордоние
Мнимата дукеса (6)

ШЕСТА ГЛАВА

— Значи ти си новата прислужница, на чиито шивашки умения Мадам дължи толкова много?

Виолен се вцепени — в мекия, обработен глас се таеше злост. Точно поръбваше с дантела подгъва на една бална рокля, не можа дори да направи изискващия се реверанс, за да не смачка богатите фалти на жълтата като слънце коприна.

Опасно бе да привлечеш с нещо вниманието на кавалера дьо Лорен. При среща с любимеца на дук д’Орлеан всички заставаха нащрек.

Изпод сведените си мигли Виолен забеляза злобата, изписана на неговото красиво, поувяхнало лице. Говореше се, че той прави компания на кралския брат не само в развлеченията, но и в леглото. Виолен не можеше да повярва такова нещо, ала властта, която този човек имаше дори и над Мадам, водеше именно до такива заключения. Напоследък бе виждала неведнъж как дори английската принцеса замръзва на мястото си при появата на този човек. Какво ли пък оставаше за една прислужница.

— Ваша милост! — прошепна тя чинно, без да се осмели да вдигне очи. Не можеше да предположи, че кавалерът машинално отбеляза с изненада гордата стойка на тази глава и елегантната поза.

— Можеш да дадеш на моя камердинер рецептата за сместа, с която колосваш дантелите на Мадам.

Виолен изтръпна. Мадам Трувен й бе забранила изрично да споделя с някого тайните на гардеробната на принцесата. По всичко личеше, че в този дом се води постоянна надпревара за короната на елегантността и на дворцовата мода.

Дук д’Орлеан пилееше луди пари, за да облича себе си и своя любимец с ослепителни, все по-нови и по-смайващи дрехи, докато Мадам пък правеше всичко възможно, за да не се остави да я надминат. Хенриета Английска бе заложила цялото си честолюбие, за да представи двамата млади мъже като суетни, натруфени пауни, като до краля блесне самата тя с безупречното съвършенство на своята сдържана елегантност.

Откакто онзи необичаен костюм за езда бе привлякъл дори вниманието на Негово величество, Виолен бе включена в редовете на личните й прислужници. Мадам допускаше дори да се чуят предложенията на новото момиче. Виолен не бе и предполагала, че има някакъв талант. Ала докосването до фините материи, до скъпите аксесоари и до красивите вещи й доставяше някакво едва ли не физическо удоволствие. Беше като светъл лъч в мизерното ежедневие.

— Какво е това сега? Така сгъваш плисираните маншети, така ли? Ще си помисля, дали да не помоля Мадам да разреши да ползвам твоите услуги.

Виолен мъчително преглътна. Макар че сега живееше по-изолирано дори от преди и нямаше почти никакви контакти с прислугата на дома, и тя бе по-дочула за странните неща, които ставаха в апартаментите на кавалера.

Едно младо момиче не би трябвало да пристъпва неговия праг. Разправяха се страхотии за разпътните забави и жестоките шеги на благородните господа. На разсъмване изхвърляли безжизнени тела в Сена! Поне досега се бе чувствала в безопасност. Смяташе, че не е достатъчно красива, за да привлече с нещо вниманието на този човек.

Коленете й трепереха, когато с мъка се изправи от своя поклон, след като кавалерът напусна стаята. Помагай, Сен Мишел! Какво ще прави сега? Мадам Трувен, която бе започнала да питае известни симпатии към момичето, тъй като новото благоволение на Мадам към Виолен се отразяваше и върху матроната, веднага я предупреди да внимава.

— Мадам и бездруго е извън себе си от гняв. Тя таеше надежда, че все някога ще успее да свали Валиерката от трона, но, както изглежда, Негово величество сега пък бил насочил вниманието си съвсем другаде. Разправят, че сега ухажвал красивата маркиза дьо Монтеспан, приятелката на Луиз. Какъв скандал! След като маркизата е омъжена! А отгоре на всичко и Валиерката е бременна.

Виолен не се осмели да каже, че и мадам Хенриет си има съпруг. Кралят, който досега бе за нея истинско божество, недосегаемо и всевластно, сега се превръщаше постепенно в благороден господин от плът и кръв, който се възхищава от красавиците на кралството не само отдалече.

— Казаха, че Луиз дьо ла Валиер помолила краля да й разреши да иде в манастир. Ама кралят не позволил.

Виолен отдавна бе установила, че мадам Трувен умира да клюкарства. След като бе разбрала, че новата й помощница може да пази тайна, мадам й доверяваше всички тайни и клюки на двореца. Та дори и това, че сега Мосю замислял за утре вечер страхотно празненство в чест на своя любовник, представяте ли си?!

— Това е направо предизвикателство към Мадам. Тя, горкичката, пак има пристъп и е на легло. Той би трябвало поне да се съобразява с болестта и да не иска тя да изтърпи и това. Но не! Няма как да й се помогне. Кашля така, като че ще изхвърли и душата от тялото си. Нищичко не помага, поне за малко.

— Мадам, аз зная една смес, помагаше на моя баща… И него го мъчеше кашлица. Извлек от мак. Като се пие редовно, успокоява малко кашлицата. Човек може поне да спи. Взимат се корените и ако…

— Дай ми рецептата! — оживи се мадам Трувен.

Виолен моментално съзря решението и на собствения си проблем.

— Тази рецепта срещу рецептата за сместа за колосване на дантели! Мадам няма и да забележи, ако в бъдеще дантелите на кавалера стоят по-добре. Той и без друго се е накачил с толкова много финтифлюшки, че нищо не се откроява.

Мадам Трувен се наежи, но бързо смени тона.

— Какво хитро коте си ти, момиченце! Добре. Ще направим размяната. Стига твоята настойка да донесе поне малко облекчение на Мадам, всичко ще е наред. Виждам, че имаш и куп други таланти. Дали не знаеш нещо за болки в гърба? Поне малко да ме облекчи. Съсипва ме това вечно ровене из сандъците.

Виолен обеща. Тя записа прилежно на едно малко късче хартия инструкциите за забъркване на колата и го предаде на камериера на кавалера, който явно очакваше рецептата. Мъжът я изгледа отвисоко, копирайки комично високомерното изражение на господаря си. Явно, очакваше тя да се разтрепери от благоговение пред толкова важна личност, като първия прислужник на господаря Дьо Лорен.

Но Виолен я бяха прихванали дяволите. Беше й дошло до гуша от тези перчещи се лакеи, които виреха нос, опитвайки се напразно да имитират господарите си. Имаше моменти, когато забравяше всяка предпазливост. Тя хвърли на слугата сгънатото листче и подметна презрително през рамо:

— Можеш ли да четеш?

Усмихна се в облещеното му лице, врътна дръзко кафявите си поли и се отдалечи с изпънати рамене и вирната брадичка. Истинска дама до мозъка на костите си, от смирената прислужница не бе останала и следа.

— Това ще ми го платиш, фалшива дукесо! — изскърца със зъби камериерът и стисна юмруци. И той бе дочул за прякора й, а сега му стана и ясно, защо я наричат така. — Слугинска паплач! Ще ти се дръпне усмивчицата, госпожичке!

Младото момиче изобщо не разбра, че му е обявена непримирима война. Напротив, съзнанието, че си е извоювала една малка победа над обстоятелствата, повдигна духа й. За първи път, откакто се бе разделила на Рю Шапон с всичките си илюзии, Виолен се осмели да погледне с надежда към бъдещето. Маковата настойка бе дарила на Мадам най-сетне жадуваната спокойна нощ, а ето че с тази рецепта за колосване бе успяла навярно да се отърве и от опасния кавалер дьо Лорен.

Ала още на следния ден й бе дадено да разбере, че поне за последното се е лъгала.

— Виж ти! Самата селска невинност! — Подигравателният глас едва не накара Виолен да изпусне горещата ютия. Точно изпичаше внимателно току що пришитите дантели, за да щръкнат.

В гладачницата нямаше никой и щом влезе, кавалер дьо Лорен побърза да затвори вратата зад себе си.

— Ваша милост!

Виолен бързо отстъпи назад, но посетителят се приближи, хвана я с два пръста за брадичката и я обърна към светлината, струяща от широко отворения прозорец с изглед към градината. Беше се изпотила от гладенето, а и въздухът, който идваше от вън, не носеше прохлада. В горещия летен ден трудно се дишаше, Виолен бе развързала корсажа си, бе завила нагоре ръкавите си, разкопчала най-горните копчета на скромната си униформа.

Кавалерът впи лакоми очи в копринената кожа, изпъната върху закръглената гръд. Покрита с лека влага, тя изглеждаше сега още по-съблазнителна. Той хвана Виолен за рамото и я дръпна с една ръка към себе си, докато най-безцеремонно пъхна другата си ръка в деколтето й и стисна силно, като че да провери нещо.

— Чудесни твърди ябълки! Така и предполагах. Девствена ли си още? Една девица би ни дошла чудесно тази вечер.

— Моля ви! Не! Оставете ме!… Но престанете, вие не можете…

Гласът й се скъса. Все едно да се молиш за милост на каменните зидове. Смесицата от сладострастие и злорадство от бруталното насилие, която бе изписана на лицето на господина, накара Виолен да замлъкне. Нищо не бе в състояние да спре този човек.

Звукът на раздран плат и внезапния полъх на въздуха върху разголените й гърди, мачкани болезнено от наглите пръсти, я изтръгна от вцепенението. Тя изпищя и вдигна дясната си ръка, която все още стискаше ютията. Нагорещеното желязо се плъзна по ръката на кавалера. Воят му се превърна в рев, когато ютията падна върху крака му и върху белия копринен чорап зейна огромна дупка.

— О, Боже! — ужасена, Виолен затисна с ръка устата си. И остана така, неподвижна и замаяна, докато побеснелият мъж изхвърча от стаята, сипейки заплахи и проклятия.

Сега вече Виолен знаеше, че си е спечелила непримирим враг.

Тя се отпусна на колене, за да вдигне ютията. Миризмата на изгоряло раздразни дробовете и очите й. Или страхът бе този, който извика тези сълзи в очите й и я накара да се разридае? Не се замерва с ютия любимецът на дук д’Орлеан! Той не бе човек, който би простил такава обида. Какво ли правят с непокорните слугини в този дом? Дали ги бият с тояги? Или ги изхвърлят?

.Трябваше да извика на помощ всичките си сили, за да продължи да работи, сякаш че нищо не се е случило. Въпреки че всичко в нея трепереше, тя покорно помогна на мадам Трувен да приготвят тоалетите на дукесата за утрешния ден. Покровителката й я възнагради с пресните клюки, особено за „онова празненство“. Чак в покоите на Мадам не могли да мигнат от музиката и от крясъците на компанията.

Това празненство бе провокация и никой не разбираше по-добре това от Хенриета Английска. Тя мразеше съпруга си точно толкова, колкото обичаше своя девер. И това съвсем не бе първата вечер, в която тя трябваше да се мири със съдбата, която бе избрала за съпруга на красивия и жизнерадостен крал не нея, а грубата и скована Мария Терезия Испанска.

Но поне през тази нощ и двете трябваше да се томят в самотните си легла, докато синовете на Ана Австрийска се отдаваха на своите забавления. Людовик — с красивата Атене дьо Рошешоар, възхитителната маркиза дьо Монтеспан, а брат му Филип — със своя любовник Дьо Лорен, в компанията на група самозабравили се, преситени благородни млади хора и техните съмнителни дамички…

— Просто не проумявам как небето може да позволи такива гадости, без да ни порази с гръм и мълнии! — заключи втората камериерка и се прекръсти, ужасена от собствените си думи. — Благородниците от свитата на краля би трябвало да се занимават с богоугодни дела, а не да се напиват до смърт и да петнят този славен дом с безчинствата си и безпътните си игри. Ти знаеш ли, че на такива вечери Мосю се обличал като жена и карал да го ухажват? Да му правят комплименти, да го задирят… Ужас!

Виолен бе чула приказките, но и досега не можеше да повярва. Братът на краля, вторият човек в кралството! От друга страна пък бе виждала неведнъж от далеч тъничката, средна на ръст фигура, облечена в труфила и коприни, когато се случеше принцът да дойде при съпругата си, за да настоява за нещо или да направи поредния скандал. Един брак, сключен по държавни съображения, пропит с отровата на взаимната омраза.

— Не мога да повярвам, че един мъж може да постъпва така — промълви Виолен, осъзнала внезапно, че жената очаква нейния отговор. — Защо го прави? От скука? От пресищане?

— Майка му, която почина в началото на тази година, имала казват голяма вина за това — прошепна, въртейки очи Трувенката. Наистина считаше се за непростима грешка да се осмелиш да кажеш в Тюйлери нещо против Ана Австрийска, защото любовта към майка му бе едно от малкото истински чувства, които Филип д’Орлеан бе изпитвал през живота си. — Тя го научила да се гласи и да се гизди. Като бил малък все го обличала като момиче, защото не искала синът й да стане войник. А истината е, че кралицата не е искала да има конкуренция за най-големия й син, да няма по-сетне интриги в семейството за короната и за властта! Това е. Поставила е политиката над интересите на най-малкия си син. Затова се е погрижила да ожени него за принцесата, а не Людовик. Види се знаела си е, че те двамата никога няма да се съюзят…

— Не мога да схвана… — прошепна Виолен, откъснала се за миг от собствените си проблеми. — Как е възможно една майка да стори това?

— Една майка не, но една кралица! Такива като нас никога няма да проумеят какво става в главите на благородниците, малката! Бъди доволна и не гледай много-много нагоре!

Виолен сведе още по-ниско глава над работата си. Дали не трябва да последва този добронамерен съвет? Да се отрече от гордостта си, от благородното си потекло и да се устрои в нишата на новия си живот? О, то няма да има и смисъл! Само въпрос на време е, кога онзи зловещ човек ще нанесе удара на своето отмъщение заради днешната случка. Присъдата й е прочетена.

— Съвсем побледня, дете! Легни си рано тази вечер, утре ни чака дълъг ден.

Бяха почти привършили и втората камериерка понечи дори да целуне майчински помощничката си за лека нощ. В последния момент обаче се сети за дистанцията и разликата между една важна матрона в дома на Хенриета Английска и една малка шивачка.

Виолен изгледа гърба й, угаси свещта и се прибра в стайчето си зад гардеробната, където бе нейният дом сега. Беше заварила там само едно тясно легло с преплетени каиши, маса и трикрако столче. Сега се бяха появили глинена кана за вода и леген за миене, малък сандък за дрехи без ключалка и вълнена завивка, толкова приятна в студените дни. Мадам Трувен бе домъквала тези дарове един по един, като все се правеше, че това са вехти неща, които така и така ще хвърли.

Лятната вечер бе душна, въздухът в тясното помещение без прозорци бе тежък, като с нож да го режеш. Виолен прочете набързо молитвата си и легна, без да се завие. Но и така не можеше да заспи, обръщаше се ту на едната, ту на другата страна, мяташе се и си мислеше за Елен, за другите си сестри и — колкото и да се мъчеше да прогони този образ — за виконт дьо Мариво.

Нито душата й, нито тялото й бяха готови да прогонят завинаги спомена за него. Арогантният орлов профил присъстваше в съзнанието й както и подигравателният му тон, зелените блясъци на погледа му и атлетичното му телосложение. В неговите ръце не бе изпитала онази парализираща паника, която я бе връхлетяла в ръцете на кавалера дьо Лорен. А и виконтът навярно надали имаше благопристойни намерения… Не можеше да повярва, че е възможно да се отнесеш така безцеремонно с гърдите на една почтена жена. Но ето че бе забравила своето възмущение много по-бързо от чувствата, които той бе събудил у нея с ласките си.

Цялото й тяло гореше, някакъв неведом копнеж дълбоко вътре в нея гонеше все по-далеч съня от клепките й. Задухата в малкия килер бе непоносима.

Виолен нямаше представа кое време е, когато се надигна от леглото, нахлузи полата и блузата си и хукна навън, защото чувстваше, че се задушава. А може би и защото искаше да избяга от мечтите си…

Коридорът пред покоите на дукесата бе полуосветен от нощните лампи. Изпънатите стражи на главния вход и не забелязаха малката слугиня, която отвори зад гърба си вратата към стълбището за прислугата и се плъзна надолу. Освен разкошните зали и витите мраморни стълбища, дворецът криеше безброй стръмни стъпала, тесни коридори и още по-тесни вратички, направени, за да минават лакеите и слугините от едно крило в друго. Цял лабиринт, в който Виолен трудно можеше да се оправи.

Най-сетне успя да отвори някаква вратичка и нежният бриз на лятната нощ облъхна влажното й чело. Най-после излаз към градините, прострели сенките си в големия четириъгълник между Тюйлери и Лувър. Това бяха най-красивите градини в кралството. Денем тук правеха разходките си благородните дами и господа. Цял рой слуги поддържаха лехите, храстите, живите плетове и алеите. Тези градини бяха гордостта на краля, който се бе хвърлил в това увлечение със същата страст, с която бе започнал и обновяването на дворците си.

Сега през нощта надали имаше някой тук. Или? За миг Виолен се поколеба. На такива като нея положително не е разрешено да се разхождат из този рай. Но кой ще я види по това време?

На луната й трябваше поне седмица, за да се напълни. На бледата светлина на звездите се виждаха само неясни очертания. Нощта бе приказна. Лекият ветрец донасяше аромата на разцъфнали рози, мекият плисък на многобройните шадравани само правеше да изглеждат още по-призивни глухите крясъци на совите и на другите нощни птици в дърветата. Човек имаше чувството, че е сам-самин на света, далеч от шумния многолюден град, който се плискаше всъщност досами двореца.

Виолен избягваше да признае и пред самата себе си, колко много й липсва природата. Заключена зад зидове и ключалки, тя си бе забранила да мисли за онова, което не можеше да има. Нямаше смисъл да жадува за морската шир, за вятъра в косите си, за дома. Или дори за целувките на един мъж. Не биваше да го прави дори в такава омайна нощ. Всичко това принадлежеше на миналото.

Тя повдигна полите си и се впусна боса от сянката на двореца в сенките на градината. Гладките каменни плочи отстъпиха място на бодлив чакъл, за да стигне най-сетне до кадифената прохлада на тревата. Там вече можеше да забави стъпките си, поемайки на дълбоки глътки въздуха, напоен с аромата на цветя.

Виолен отиде към басейна на един от малките водоскоци — бликащата вода проблясваше като тъмни диаманти. Хладната мъглица на водната струя навлажни разгорещеното й чело и с дълбока въздишка на облекчение тя потопи ръцете си до китките във водата. Какво блаженство…

— Охо? Кой се появява? Нощна фея, нимфата на този извор или някоя малка вещица, която се е загубила?

Спокойният, леко подигравателен глас се заби като удар с меч в гърба на Виолен. Беше разкрита.