Мари Кордоние
Мнимата дукеса (5)

ПЕТА ГЛАВА

Дворецът в градините Тюйлери, издигнат само преди няколко години, за да се придаде завършен вид на огромното землище на Кралския Лувър, издаваше с фасадата си вкусовете на жената, която го бе построила. Катерина Медичи, великата кралица на Франция, се бе оттеглила в Тюйлери след смъртта на съпруга си и бе наредила да й построят този летен дворец, обитаван сега от брата на краля, дук Филип д’Орлеан и съпругата му. Мосю, както го наричаха всички, бе женен за принцеса Хенриет Английска. Филип д’Орлеан, блестяща и разностранна личност, непроницаем и непредсказуем, живееше главно заради удоволствията на този свят. Пилееше луди пари за разкошни дрехи, за безкрайни празненства и най-вече за своя любимец кавалера дьо Лорен, който му бе по-близък и по-мил дори от английската му съпруга.

Дукът поддържаше дом, който по своето великолепие не отстъпваше по нищо на кралския двор в Лувър. Виолен дьо Сен Хеде влезе в този дом, разбира се, през една от многобройните задни врати — хофмаршалът, който я прие, я заведе веднага при някаква достолепна дама, тя пък я предаде на главната прислужница, която я разпредели към майсторката на шивалнята. Само в един миг новодошлата се превърна просто във Виолен, момиче без фамилия — от тези, които в двореца търпяха, без да ги забелязват.

Предупредена от сестра си, Виолен много добре видя монетите, които хофмаршалът тайничко плъзна в ръката на зет й, но за момента реши да се прави, че не е забелязала нищо. Най-напред трябваше да се ориентира в този чужд свят, преди да може да мисли за това, как да се отбранява или как да отстоява правата си. Някой ден обаче Етиен дьо Бавоало щеше да си плати за всичко, което бе сторил на сестра й. Виолен се бе зарекла това да стане.

Трябва да се признае, че бе продадена в дом, в който се грижеха за прислугата си. Веднага я облякоха в простичка кафява памучна рокля — униформа, каквато носеха всички жени от прислугата. Към нея получи твърдо колосана бяла престилка и спретнато боне, което трябваше да носи върху стегнато прибраните си коси. Денят й започваше още в зори и свършваше, когато започнат да палят свещите. Чак тогава можеше да се прибере в стаичката горе под самия покрив, където бяха наблъскани един до друг сламениците, на които спяха момичетата.

Тук също важеше правото на по-силния. Виолен успя да си намери един мизерен матрак, който другите бяха сметнали за много твърд или за прекалено сплъстен. Имаше обаче предимството, че се падаше точно под един от прозорците, а това вече означаваше и струя чист въздух, и мъничко светлина в пренаселения таван.

Първите безкрайни дни тя прекара под зоркия поглед на мадам Гобер, която управляваше шивалнята на двореца. Непрекъснато се трупаха купища чаршафи и покривки, които момичетата трябваше да поръбват. Ден след ден, докато гърбът ти започне да вие от болка, докато очите ти се зачервят и започнат да болят повече дори от избодените ти пръсти…

Отначало Виолен бе твърде уморена и смутена, за да забележи, че другите момичета я избягват. Но постепенно започна да забелязва и злобното просъскване, и неприязнените погледи, и секването на разговорите, щом тя се приближи. Никой не споделяше с нея клюките, които вълнуваха цялата прислуга. Само ако дочуеше случайно нещо оттук-оттам.

В момента принцеса Хенриет не напускаше покоите си. Била оскърбена заради новоизгряващата звезда в двора. Луиз дьо ла Валиер, новата красива любовница на краля, властваше триумфално в двореца. Вече принадлежаха на миналото онези дни, в които мадам Хенриет можеше да се похвали с един влюбен крал в нозете си и с неизменното си място до неговото рамо при всички празненства и пиршества. Като си помисли човек, че същата тази Луиз бе придворна дама на мадам Хенриет и кралят именно тук се бе запознал с нея! Сега вече Луиз дьо ла Валиер се мяркаше съвсем рядко тук, колкото да се спази етикетът или когато кралят специално бе настоял за това.

Мадам се топеше от мъка, но лекарите, които сновяха наоколо, не идваха само заради тази болка. Говореше се, че слабите дробове на благородната дама с всеки изминал ден стават все по-зле и по-зле, раздирала я упорита кашлица, не намирала облекчение в нищо.

— Жюлиет! Виж си работата! Това бодове ли са? Веднага всичко да разпориш! Накарай Виолен да ти покаже как се прави подгъв! — Нито едно погрешно бодче не се изплъзваше от орловото око на мадам Гобер.

Виолен сведе още по-ниско глава над плата, усетила отново невидимата вълна на всеобщата неприязън. Похвалите на мадам Гобер й създаваха само повече врагове. Отровното съскане на Жюлиет, когато отиваха на храна, също потвърди това:

— Мислим се за нещо по-голямо! Не говорим с другите! Какво си си навирила носа? Ще ми се прави на дукеса!

Виолен изтръпна от тази подигравка. С мъка си бе наложила да забрави виконт дьо ла Шез, но думата отново отвори едва зарасналата рана. Тя се препъна в нечий нарочно подложен крак и падна на каменния под. Изплака от болка, но това предизвика още по-злорадия кикот на момичетата от шивалнята.

Тя бавно се надигна, премигвайки за да възпре сълзите от болка и от отчаяние. Би предпочела изобщо да не ходи с другите на храна, но гордостта й я възпираше да покаже такава слабост. Няма да се осъди на глад, само защото й се подиграват! Враждебността на момичетата я объркваше и нараняваше. Какво им е сторила? Защо е тази злоба, тези подигравки?

Когато се върнаха в шивалнята, мадам Гобер я повика с ръка при себе си и с мрачно изражение й посочи цял облак от бухнала най-нежна кремава коприна:

— Ще можеш ли да направиш нещо с разпорения шев на тази фуста? Но си кажи направо! Фустата е на Мадам и ако я съсипеш, изхвръкваш от тука.

— А ако не я съсипя?

Нещо подсказа на Виолен, че това предложение би трябвало да има и друга страна. Тънката усмивка на Гобер потвърди това.

— Хофмаршалката на Принцесата търси свястна шивачка, която да поддържа дрехите на нашата господарка. Нещо не е доволна от камериерката си, която го е вършела досега. Споменах й, че имаш ръка и ако издържиш сега този изпит, разделяш се с шивалнята. Или ти е страшно добре всред тия празноглави гъски, та предпочиташ да си останеш?

Виолен поклати глава.

— Защо ме мразят?

— Защото усещат, че си различна — отвърна мадам Гобер и тънката усмивка отстъпи място на по-скоро замислен, изпитателен поглед. — Ти не си като тях. Би трябвало да се научиш да попревиваш малко врат, ако искаш да имаш приятелки. — Гордите винаги са самотни. Но стига сме бъбрили! Захващай се за работа и направи най-доброто, на което си способна.

Виолен не бе докосвала досега такъв вълшебен плат! Лек като перце, копринено гладък, прошумяващ тайнствено в пръстите й, като че живееше свой собствен живот. Какво ли е да облечеш такава дреха? Никога няма да го изпита, може да се смята щастлива, че може да държи в ръцете си това вълшебство, за да поправи разпрания шев… Ала за първи път изпита удоволствие от работата. Нещо от блясъка на онзи безметежен лукс, в който живееше жената, която щеше да носи тази дреха, озари и момичето, което я поправяше сега.

— Гобер казва, че си най-добрата й шивачка. Да се надяваме, че не е преувеличила с хвалебствията си. Облечената в черна коприна матрона, която управляваше гардеробната на принцесата, прониза с поглед Виолен. — С фустата на Мадам се справи добре, признавам. Ще те взема за проба, но очаквам да ми се отблагодариш с прилежание и преданост. Може да си внесеш вещите в малкия килер зад гардеробната. Не бих искала да спиш при другите момичета. И без това достатъчно се клюкарства.

Виолен потъна в благодарствен реверанс, безкрайно облекчена, че се спасява не само от убийственото еднообразие на шивалнята, но и от злобата на момичетата. Нищо че вътрешният й глас й нашепваше, че е твърде нелепо благородната Виолен дьо Сен Хеде, дъщеря на един пер на Франция, да се кланя на една камердинерка. Един преобърнат наопаки свят, с който трябваше да се примири, ако не иска да умре от глад или да свърши на улицата. Само с гордост не се живее.

— Първо се заеми с онзи тоалет! Донесе го днес камериерката. Мадам иска да се махнат тези дантели по ръкавите. Намира ги прекалено претенциозни. От тези рюшове не се виждат изящните й ръце.

Виолен неволно погледна собствените си злощастни пръстчета — не ги бе пощадила нито работата на Рю Шапон, нито дните в шивалнята. Не биха стигнали дантели, да се прикрият тези избодени и изподрани ръце. Но в себе си благодареше на сестра си Франсин, дето я бе тормозила най-безмилостно с най-сложни и фини ръкоделия. Франсин все повтаряше, че една Сен Хеде трябва да умее да бродира… Тогава и на двете надали е минавало и през ум, че ще дойде ден Виолен да си изкарва прехраната с това.

— О, ето къде сте били! Принцесата иска веднага бледолилавата си рокля. Възнамерява тази вечер да вземе участие в играта на карти у Негово величество.

Виолен се отдръпна още по-навътре в своя ъгъл, когато в стаята прошумоля импозантната фигура на една придворна дама и облечената в черно тяхна матрона потъна пред нея в реверанс точно толкова сервилно, колкото самата Виолен бе сторила пред нея само преди малко.

— Играта на карти у Негово величество? — повтори матроната. — Та нима тя е вече толкова добре със здравето, че може да си го позволи?

— Не ме питайте! — Дамата изобщо не обърна внимание на това, че Виолен присъства. — Нали знаете, че е бясна от ревност заради кротката Луиз дьо ла Валиер? Търси сега да блесне, да си върне загубеното и да докаже, че си остава най-красивата, най-съблазнителната и най-елегантната жена в двора!

Виолен се смая при вида на официалната рокля, която двете жени извадиха от сандъка. Цялата бе обшита с перли и дебели златни шнурове — кой знае колко ли тежеше! В такава зашеметяваща рокля и най-грозната жена би се превърнала в красавица.

Но Виолен трябваше да се откаже от тази мисъл, когато само малко по-късно бе извикана в салона за обличане на принцесата. Дори великолепната дреха не бе в състояние да превърне болната, изнервена дама отново в онази очарователна английска младоженка, която бе пристигнала на времето. Трескава, изпита и нетърпелива, Мадам само подръпваше елечето на роклята и се оплакваше с плачевен гласец:

— Ето! Широко е. Този шев трябва да се вземе! Господи, изглеждам като някаква дебела матрона! Бързо! Няма ли в тази къща някой, който да може да го направи?!

Остър пристъп на кашлица разтресе високата фигура на мадам Хенриет и Виолен видя трескавите червени петна, които избиха по пребелелите й страни. Мястото на Хенриет д’Орлеан бе в болничната стая, а не в Лувр! Тази жена изгаряше от треска, едва се държеше на краката си. Няма ли кой да й каже, че се погубва?!

Едно властно кимване на придворната дама даде смелост на Виолен да се захване с работа. Знаеше, че Мадам няма да й остави време да стесни и двата шева отстрани, затова реши само да прихване по друг начин покрития с тежка бродерия пластрон, прихванат с банели към роклята. Сега разкошната, обсипана със скъпоценни камъни предница не само повдигаше бюста на дамата, но и създаваше впечатление за обилие, каквото всъщност липсваше.

— Добре! Нали? — Зарадвана от този умел трик, принцесата запляска с ръце. — Сега онази плоска глупачка Дьо ла Валиер ще разбере къде са прелестите на една истинска жена. О, Негово величество умее да оцени една красива гръд! Момичето има ръка, Трувен! Можете да й дадете онзи ужасен костюм за езда, дето го хвърлих. Може да намери начин да го спаси някак.

Виолен сведе скромно очи, макар че й костваше огромно усилие да го стори. От работа не се боеше, но твърде болезнено понасяше пренебрежителния тон, с който се отнасяха към нейната личност. Сякаш бе само някакъв предмет, който има свое предназначение. Бе отпратена да си върви, докато Мадам ровеше в една голяма кутия, за да си търси подходящи перли и пръстени за бледите си тънки ръце. Една единствена от тези скъпоценности, един единствен камък, би бил навярно достатъчен, за да се иззидат полусрутените кули на Сен Хеде. Дори няма нужда да бъде най-големият!

„Престани вече с тези фантазии!“ — заповяда си строго тя. Нали видя при Елен какво става, когато човек сбърка мечтите с действителността? Ако си гледа работата, ако направи така, че да стане необходима и не дава повод за укори, възможно е все някога да успее да се изкачи нагоре по йерархията в този дом. Да стане лична прислужница или дори втора камериерка като мадам Трувен, над която бяха фактически само придворните и благородните дами от свитата на принцесата.

— Какво си се замислила, дете? Това, че те похвалиха, не значи да скръстиш ръце и да чакаш. Ето, това е костюмът за езда.

Пред Виолен бе стоварен цял наръч тежко зелено кадифе, кремави дантели и тежки златни бродерии.

— Ловът е утре сутрин и Мадам ще иска тази дреха. За Мадам най-важна е елегантността. Това тук й се струва прекалено натруфено и вулгарно. Потруди се, но гледай да свършиш до сутринта.

Виолен впери безпомощни очи в зеления костюм, за чийто моден шлейф и пристегнатото в кръста жакетче бяха отишли навярно безброй лакти най-скъпо венецианско кадифе. Свети Михаиле! Какво може да се направи за няколко часа?!

Мадам Трувен прочете отчаянието в ясното личице и почувства сянка от някакво необичайно за нея състрадание към малката прилежна шивачка.

— Не е необходимо да разпаряш всичко, дете. Промени само нещо в общото впечатление. Мадам ще остане доволна.

Тя остави Виолен сама в гардеробната, но когато се свечери се погрижи да занесат там достатъчно свещи, та дори и нещо за хапване.

Виолен бе прекалено отчаяна, за да изпитва глад и жажда. Тя прекара разтрепераната си ръка по широката ивица, избродирана със златни нишки по целите поли на жакета. Тежката бродерия само подчертаваше ханша и би направила всяка фигура да изглежда по-ниска и по-широка… Ясно е, защо Мадам не иска да носи този костюм. Никой не би се съгласил да се напъха в нещо като бъчва, дори и да е изтъкана от чисто злато.

До зазоряване тя успя да превърне този широк обръч в тясно коланче, което пристягаше жакета точно в тънката талия на дамата. Богат водопад от дантели, прихванат с една брошка високо на врата, отрупваше гърдите и щеше да придаде на дукесата онези богати форми, на които тя толкова държеше.

Виолен едва държеше отворени възпалените си очи. Не чувстваше гърба си от болки. Когато втората камериерка влезе в гардеробната, Виолен точно се опитваше с мъка да се изправи от стола.

— Надявам се, че си готова — каза дамата вместо поздрав и заразглежда с критично вдигнати вежди работата, отнела една безкрайна нощ. — Хм, ще видим какво ще каже Мадам. Това скъсяване на жакета е твърде необичайно. Дано само да не си прекалила! Къде е златната сърма от бродериите? Само не мисли, че можеш да отмъкнеш нещо. В този дом кражби не се търпят, разбрано ли е?

Доплака й се. Дори и през онази първа вечер на улица Шапон не се бе чувствала толкова злощастна и изоставена. Само бе заменила едно робство с друго, а сега дори я подозираха, че може да открадне. Всъщност, нима имаше изобщо избор? Имаше възможност да избира между онази тъпа слугинска работа и постоянните обиди и презрение тук — каквото и да избереше, то не разкриваше пред нея нищо, за което би заслужавало да се живее.

„Гневът е този, който ти вдъхва сила и ти дава енергия да се справиш с дори безизходни положения…“

Кой го бе казал? Виолен се вслушваше сякаш в ехото на един глас, ала бе твърде изнурена, за да може да мисли сега за това. Нямаше сили за гняв дори. Искаше само да заспи и никога да не се събуди.