Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (7)

Глава седма

Вечерта се огласяше от квакането на жабите и песента на щурците. Прохладен, тежък бриз носеше нагоре откъслечни разговори, примесени с плътен женски смях. Клоните на огромните дъбове се поклащаха леко от вятъра. През отворената балконска врата в спалнята на Алена нахлуваше дъхът на лавровите храсти. Меката сребриста светлина на луната осветяваше нежните замислени черти на момичето, което стоеше на вратата на терасата. Тя беше пленница в собствената си стая. Беше хваната в клопката заради онзи янки там долу. Беше самотна, тъй ужасно самотна и изгубена, че чак остра болка премина през гърдите й. Никога преди не се беше чувствала така изоставена. Като слушаше звънливия смях на Роберта, й се струваше, че се задушава между четирите стени. Този смях пронизваше съзнанието й като горчива подигравка и превръщаше стаята в килия за мъчения.

Алена облегна глава на рамката на вратата и погледна с премрежени от сълзи очи към голямото огледало, което стоеше в средата на стаята. Отражението не я успокои. Наистина върху сребристото стъкло се виждаше хубава млада жена, но тя беше облечена в износена нощница и имаше прекалено къса, накълцана коса. Независимо от присъствието на капитан Лейтимър в къщата, Алена беше успяла да се изкъпе в малката баня. След това се беше прокраднала през храсталака в градината и незабелязано се бе изкачила по външната стълба до стаята си.

Погледът на Алена се премести върху скрина, който съдържаше оскъдното й имущество. Изпита копнеж по нещо красиво, женствено. Искаше да бъде възприемана като жена, искаше да се усмихва с момичешка непринуденост. Искаше да може да се смее.

Не желаеше повече да облича мръсните дрехи и да преправя гласа си. От продрания тембър, който си налагаше, я болеше гърлото. Но трябваше да продължава този всекидневен маскарад. С всяка изминала сутрин й ставаше все по-трудно да облича опърпаното си облекло. Намираше за все по-отвратително да надява маската на чужда личност.

Маскарадът разрушаваше малко по малко нейната женственост.

Все по-често й се явяваше едно видение: високият, строен капитан Лейтимър минаваше покрай нея, хванат под ръка от жена, облечена в червена коприна. Очарован и грейнал от щастие, той правеше поклон пред жената и паднал на колене, й се обясняваше в любов. Жената полагаше ръка върху красивата му глава, като че го посвещаваше в рицарство. Устните му докосваха нежните пръсти, след това се плъзваха по бялата кожа на голата й ръка.

После целуваше сочните червени устни — устните на Роберта.

Видението изчезна.

Алена излезе на балкона. Имаше нужда от хладния вечерен вятър. Не искаше да мисли повече за Ал. Не можеше и да мечтае да стане жена като Роберта — жена, която привличаше мъжете, където и да се появеше. Нейната участ беше да бъде кльощавият, неугледен Ал с хлапашкия вид. Колкото и мъчително да беше това прозрение — по всичко личеше, че бъдещето й обещаваше единствено търкане на подове. Докато Роберта трябваше само веднъж да се усмихне безпомощно и светът вече лежеше в краката й.

Алена бавно се спусна по витата балконска стълба до нивото, от което можеше да наблюдава прохода между колоните. От салона струеше светлина и огряваше най-долните стъпала. Тя се страхуваше да не я забележат, затова не продължи надолу. На външния край на верандата имаше пейка, а около нея — няколко стола — там като дете беше играла с братята си по време на редките им посещения, докато Роберта неуморно обличаше порцеланови кукли в красиви дрехи и им слагаше натруфени шапки.

Смехът на Роберта разкъса тишината на нощта, капитанът също се засмя с дълбок, приятен тембър и дори вуйчо Ангъс неволно се изхили гърлено.

— Може да се каже, че вече сте били навсякъде, капитане! — изчурулика Роберта. — Къде ви харесва най-много, освен у дома? Може би в Париж?

Алена се наведе напред, за да подслушва през прозореца на салона. Тя чу как Коул отвърна галантно:

— Никоя жена в Париж не беше толкова красива, колкото тази, която виждам сега пред себе си!

Алена вдигна очи към небето. Смяташе съвсем сериозно да се помоли за душата му, но когато вуйчо й се изкашля предупредително, капитанът веднага се надигна.

— Вече е късно — каза Коул, при което възпитано пое ръката на Роберта, — и колкото и да се наслаждавам на очарователната ви компания, трябва да тръгвам.

Той целуна леко меката й бледа ръка. Когато видя това, Алена стисна с горчивина зачервените си ръце между коленете. Беше така завладяна от вида на сбогуващия се капитан, че забрави да помисли за собствената си сигурност.

— Надявам се, че скоро ще дойдете пак — каза Роберта сладникаво свенливо.

Тя се вкопчи в Коул и го поведе към изхода. Алена се сви на кълбо, когато капитанът отвори вратата и излезе навън. Роберта го следваше. Беше толкова светло, че Алена видя как тя докосна с ръка гърдите му и след това предизвикателно се облегна на него. После прилепи плътно гърдите си до синята униформа.

— Ще дойдете пак, нали?

С пламнали страни Алена стана свидетел на страстния отговор на капитана. Той дръпна Роберта към себе си и притисна устните си към нейните с такава жар, че на Алена й секна дъхът само като ги наблюдаваше. Никога досега не беше виждала мъж да целува жена така. Чувстваше се като неканен гост, но въпреки това в жилите й пулсираше непозната възбуда. Внезапно си представи, че Коул целува по този начин нея. От мисълта й се зави свят и й стана горещо. Когато той докосна гърдите на Роберта, тя усети докосването върху собствената си гръд. Зърната й се втвърдиха под нощницата.

— Утре ще дойдеш пак, нали, Коул? — шепнеше Роберта страстно. — Няма да ме оставиш да скучая тук сама, нали?

— Имам задължения — каза тихо той, докато устните му галеха бузата й.

— Задължения? — каза Роберта с нежна настойчивост. — Не можеш ли за известно време да забравиш задълженията си, Коул? Утре съм съвсем сама вкъщи. Мама отива в магазина, а Дулси трябва да ходи на пазар. Ела, моля те! — Снежнобялата й ръка покри неговата и тя се притисна тъй здраво до него, че гърдите й едва не изхвръкнаха от деколтето. — Ще разполагаме с целия следобед.

Алена се чудеше как Роберта може да остане тъй настойчива под милувките му. Тя самата трепереше като лист само докато ги наблюдаваше. Горещото желание, което пулсираше у нея, й беше непознато досега, но тя неволно трябваше да си признае, че в неговите ръце почти би загубила съзнание.

В салона се чуха стъпки. Роберта бързо се освободи от Коул и оправи косите си.

— Трябва да тръгвам — прошепна Коул. — Иначе баща ти ще се разсърди.

— Ще те чакам утре — каза Роберта с нежна усмивка.

Но Коул се обърна и каза със съжаление:

— Извини ме, Роберта, но наистина не мога да изоставя задълженията си.

И си отиде.

Роберта се нацупи гневно, когато чу отдалечаването на бричката. Тя със сигурност щеше да се погрижи да бъдат изненадани сами в къщата и от горещия флирт бързо щеше да се стигне до сватба. Можеше да нагласи нещата така, че майка й да ги хване заедно. Не беше ли казала, че утре ще отсъства само за час или два?

Роберта си тананикаше тихо и подскачаше с танцова стъпка по верандата. Вече се виждаше на един от онези големи военни балове, които организираше генерал Бенкс. Щеше да носи най-красивата рокля и щеше, разбира се, да бъде придружавана от най-красивия мъж.

Внезапно дъхът й спря.

Тя уплашена се взря в бледия призрак на стълбите, който постепенно придоби човешки образ.

— Ти пък какво правиш тук? Мислех, че си в стаята си, Ал! — изсъска тя.

— Казвам се Алена — поправи я братовчедка й и пое с босите си крака по стълбите. — Ще го запомниш ли най-сетне?

Роберта изкриви лице от злоба. Беше бясна, защото знаеше, че Алена е подслушвала.

— Ти винаги си приличала повече на Ал, отколкото на Алена!

При тази хаплива забележка по-малката братовчедка се обърна рязко и погледна мрачно към злорадото лице, останало в сянка. После продължи и каза през рамо:

— Аз във всеки случай не се хвърлям в ръцете на янките!

— Ти просто ревнуваш! — отвърна Роберта и тръгна след нея. — Ревнуваш, защото никога няма да хванеш мъж като Коул Лейтимър, каквато си кльощава. Че нали той ще падне от леглото от смях!

Алена беше изгубила ума и дума от жестоките слова на Роберта. Беше почти убедена, че братовчедка й е права.

— И ще ти кажа още нещо, Алена Макгарън — повиши тон Роберта, — ще докарам нещата с Коул Лейтимър дотам, че той да се ожени за мен.

Роберта се обърна и се усмихна триумфално, докато Алена каза съвсем спокойно:

— А как ще се оправдаеш, когато той открие, че не си вече девствена?

Роберта стоеше като ударена от гръм. Не й достигаше въздух.

— Откъде знаеш? — Гласът й се превърна в бездиханен шепот: — Откъде знаеш това? — повтори тя.

Алена каза презрително:

— Чух, когато Чед Уилямсън се хвалеше пред братята Четлър. Сега всички те са мъртви, така че аз, изглежда, съм единствената, която знае.

Роберта заплашително сви юмруци и ги размаха пред лицето на Алена.

— Ако кажеш нещо на Коул, ще му издам твоята малка тайна. Кълна ти се!

Роберта се поуспокои. Тя полека възвърна надменния си тон.

— Освен това оттогава мина много време. Бях на петнайсет и се случи един-единствен път. — По лицето й се появи израз на отвращение. — И бездруго не ми хареса. Цялото това пъшкане и натискане! После цяла седмица не можех да седя.

— Капитан Лейтимър е лекар. Сигурно ще усети, че…

Роберта прекъсна Алена:

— Все ще измисля нещо, за да го заблудя!

Алена влезе в стаята си.

— Изглежда, има доста голям опит с жените.

Роберта стоеше плътно зад нея.

— Мисля, че ще ми повярва!

Братовчедка й я погледна и каза небрежно:

— Но първо ще трябва да го накараш да се ожени за теб!

Роберта изсумтя презрително.

— Това е лесно като две и две. Той вече се хвана на въдицата, само че още не го знае.

Алена кимна замислено.

— С интригите си може и да успееш, може дори да го заблудиш в леглото. Но се питам дали някога ще бъдеш щастлива, искам да кажа: наистина щастлива.

— Не говори глупости! Разбира се, че ще бъда. Той има пари…

Алена се изсмя надменно.

— И ти мислиш, че парите ще те направят щастлива? Една жена трябва с радост да дели леглото със съпруга си, да му ражда деца…

— Деца! Все още не искам да си развалям фигурата с мътене!

Алена наблюдаваше братовчедка си почти съчувствено.

— Щом наистина обичаш един мъж, тогава ще искаш и деца от него.

— Така си мислиш. Но ти, грозно патенце, би била щастлива, дори само ако някой мъж те погледне!

— Ако смяташ, че вече си ме наранила достатъчно — измърмори Алена, неспособна да придаде по-твърдо звучене на гласа си, — бих отишла сега да спя. Утре трябва да съм рано в лазарета.

— Разбира се! Трябва добре да си починеш, за да можеш да търкаш всичките тия подове. Коул каза, че го правиш отлично!

Роберта усети, че думите й попаднаха право в целта, и затвори с трясък вратата след себе си.

Алена остана сама. Сълзи на гняв бликнаха от очите й и се застичаха по бузите. Дълбоко засегната от злобата на Роберта, тя угаси лампата и се загледа в лунната светлина, която се изливаше на широки талази в стаята й.

Обидите я бяха наранили твърде дълбоко. Още по-страшно беше, че същите отчаяни мисли отдавна мъчеха и нея самата, а й беше невъзможно да ги отблъсне.