Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (38)

Глава тридесет и осма

Часове и дни преминаваха като в сън. Бързо течеше времето на безоблачното щастие, а бъдещето обещаваше още по-голямо блаженство и взаимност.

Алена не бързаше да напусне уютната топлина на леглото, протягаше се в меката постеля и мислеше развълнувана за нощите на изминалия месец, прекарани в прегръдките на Коул. На една меча кожа пред пращящия огън се бяха целували и любили, бяха разговаряли за неща, които засягаха само двамата или които им напомняха за общите им мигове.

Алена се усмихваше, докато пръстите й си играеха с медальона, който отново висеше на шията й. „Собственост на К. Р. Лейтимър“ — можеше да се прочете върху него, написано с големи букви. Откакто договорът им се беше превърнал в истински брак, тя го обичаше повече от всякога. Силното и дълбоко влечение към този мъж беше пуснало корени в сърцето й и беше изгонило оттам омразата и раздразнението.

Алена пъргаво нахлузи нощницата, която лежеше до леглото, и облече отгоре сутрешната си роба. Спомни си внезапно, че през нощта Коул беше измъчван от остри болки. Предната вечер горе на стълбата той се бе спънал в подгънатия край на килима и щеше да полети презглава надолу, ако в последния момент не беше успял да се вкопчи в перилата. Когато си легнаха, от очите на Алена не убягна дългата драскотина близо до белега на дясното му бедро, но веднага забрави всичко, щом Коул пристъпи към нея и смъкна от тялото й ненужните дрехи. Споменът за това, което последва, я накара отново да се изчерви от удоволствие. До неотдавна тя беше готова да разкъса на парчета всеки, който би се осмелил да твърди, че един ден някакъв си янки ще бъде радостта на нейния живот.

По средата на стълбата Алена спря изненадана. Майлс стоеше като часовой пред затворената врата на кабинета. Алена размени няколко думи с лакея, който притеснено отбягваше погледа й, и подозрението й се превърна в сигурност — както веднъж преди време, и сега й беше отказан достъпът до личните покои на съпруга й.

Алена прекара деня, измъчвана от тревога. Не можеше да си обясни защо Коул се затваряше, пазен от слугите, зад здравата врата на кабинета си.

Четири дни наред мъжете от прислугата се сменяха неуморно през няколко часа пред вратата на кабинета. Петият ден почти преваляше, когато Алена изгуби търпение. Не можеше повече да понася нощната самота в огромното съпружеско легло, а ако се съдеше по пиянското тананикане, което долиташе от кабинета на Коул, той пак се беше сприятелил с брендито.

За негово нещастие Питър, синът на кочияша, беше на пост точно този следобед, когато недоволството на Алена достигна върха си.

Питър беше още прекалено млад, за да може успешно да се справи с целия арсенал на женските хитрини.

Сърцето му се разтуптя, когато красивата господарка решително се изправи пред него. Той скочи непохватно на крака, така че книгата, която лежеше на коленете му, падна на земята.

— Моля те, Питър, стой си там — рече тя с привидна мекота. — Искам само да разменя няколко думи с доктор Лейтимър.

Въпреки объркването си Питър си спомни защо е поставен да пази тази врата. Той бързо й препречи пътя и избърбори:

— Съжалявам, мадам, но доктор Лейтимър е дал нареждане да не ви пускаме.

— Но, Питър! — отвърна Алена кротко и сложи ръка на гърдите му. С удоволствие забеляза, че това предизвика у Питър затруднения с дишането. — Може би не е голяма беда, когато един мъж от време на време пийне повече, отколкото се полага, но смятам, че доктор Лейтимър вече наистина прекали. Трябва да вляза при него и да поговорим. Съгласен си с това, нали?

Докато Питър се усети, Алена беше натиснала вече дръжката на вратата и я отвори. Завесите бяха спуснати и в полутъмната стая я посрещна отвратителна миризма на застоял цигарен дим и на алкохол. Алена се закашля и Коул, който неспокойно се разхождаше пред камината, се извърна уплашено.

— Излизай от тук, Алена, по дяволите! — изкрещя той.

Вместо да излезе, Алена затвори вратата зад себе си хвърли подигравателен поглед към мъжа си. Той приличаше толкова малко на красивия и елегантен доктор Коул Лейтимър отпреди няколко дни! Брадата му беше вече на една седмица, носеше раздърпан, смачкан халат. Налетите с кръв очи бяха хлътнали дълбоко в орбитите, а устата беше изкривена в гримаса, докато той с мъка се крепеше на бастуна си.

— Не е ли вече време да се опомните, доктор Лейтимър? — попита Алена.

— Остави ме на мира, жено! — заповяда той с остър глас. Вдигна бастуна си и помете с рязко движение всичко, което се намираше на масата. Чаши и бутилки се разбиха шумно на хиляди парченца. — Напусни веднага тази стая или ще накарам да те изхвърлят!

— На твое място не бих се опитала — отвърна Алена невъзмутимо. — Прислугата се страхува от мен повече, отколкото от теб!

— Жалка банда слабаци! — гневеше се Коул. — Даже от една жена не успяха да ме опазят! — Когато Коул тръгна към нея със стиснати от болка зъби, Алена се ужаси от мъчителния му вървеж.

— Коул — започна Алена и протегна ръка към него.

Той гневно замахна да я отблъсне, но бастунът му се подхлъзна по гладкия под и той залитна тежко напред. Алена се опита да го подхване, преди да се стовари на пода, но тежестта на тялото му беше непосилна за нея. По тази причина и двамата се намериха на земята. Коул с вик се претърколи настрана и се сгърчи от непоносима болка. Алена коленичи до него и се вгледа ужасена в дясното му бедро, което беше толкова подпухнало, че той не беше успял да обуе панталоните си под халата. Нездравият цвят на кожата пробуди у нея най-лоши опасения. С разтреперани пръсти тя докосна страшната подутина.

— Мили боже! Ти ще ме довършиш, Алена! — изкрещя Коул, като се опитваше да прикрие голотата си.

— Затова ли се затвори дни наред? — не можеше да повярва Алена. — Заради крака си?

— Всичко, което мога да направя, е да се разхождам непрекъснато, за да се движи кръвта в него, и да се моля на Бога да не го изгубя.

Алена не знаеше дали да се ядосва, или да се почувства облекчена.

— Да не си си помислил, че заради това бих те отблъснала? — попита тя мъжа си и посочи подутия крак.

— Нямаше да си първата, която ще постъпи по този начин!

— Но, Коул, кога ще разбереш най-после, че аз не съм Роберта? — смъмри го Алена и скочи на крака. Отвори широко вратата и извика с висок глас: — Оли! Майлс! Питър! Елате бързо!

— Алена! Затвори веднага вратата! — беснееше Коул.

Тя видя мисис Гарт да идва с нова бутилка бренди.

— Занесете го в стаята на мистър Лейтимър! — заповяда Алена на икономката. След това се дръпна настрана, за да могат да влязат тримата прислужници.

— Не ме докосвайте или ще ви изхвърля всичките на улицата! — ревеше Коул и размахваше бастуна си.

Объркани и разколебани, тримата мъже гледаха безпомощно към младата си господарка.

— Ако посмее да направи това, аз ще ви назнача отново! — безстрашно ги успокои тя. — А сега — край на колебанията! Отнесете доктор Лейтимър горе. И по-смело! В края на краищата вие сте трима срещу един!

Оли пръв пристъпи напред. Без да обръща внимание на гневните ругатни и проклятия, които Коул сипеше безспир, той го хвана за ръцете. Питър доби кураж и хвана господаря си за краката. Коул стенеше високо от болка, когато го вдигнаха и внимателно го отнесоха в спалнята му. Там мъжете го положиха грижливо върху леглото.

Гневът на Коул беше вече поутихнал, но сега той бе изправен пред ново изпитание — жена му го пое в своите ръце. Тя вече раздаваше заповеди и поръчки, сякаш цял живот не беше вършила нищо друго:

— Мисис Гарт, проветрете кабинета и наредете основно да го почистят. Питър, донеси гореща вода и сложи веднага още един котел на печката. Майлс, ти и Оли ще качите тук креслото на доктор Лейтимър от кабинета. Освен това някой да донесе кофа сняг от градината. Но, моля ви, бързо, докато не се е разтопил!

На Коул не му остана време да протестира срещу заповедите на жена си. Прислужниците вече се бяха разпръснали да изпълняват по най-бързия начин нарежданията на господарката.

— Сега, след като ме домъкна тук горе, какво смяташ да правиш с мен? — запита той навъсено.

Алена отметна завивката и положи няколко възглавници под коляното на болния крак.

— Всъщност ти като лекар би трябвало да знаеш най-добре.

— И все пак не ми отговори — настояваше Коул.

— Е, добре, смятам да ти слагам студени и горещи компреси върху отока, за да спадне. Това е отдавна изпитано домашно средство. След това ще те изкъпя и обръсна.

— Мога и сам да се изкъпя. Не се отнасяй с мене като с инвалид!

— Сега ще лежиш мирно, Коул. Започваме да се мием.

— Как? Целия?

Алена намигна дяволито.

— Глезльо като тебе заслужава да му намокря главата и да го зарежа. Но имам чувството, че и някои други части на тялото ти също плачат за едно хубаво миене.

Когато след малко Алена натрупа сняг върху отока, Коул се усъмни в човеколюбивите й чувства. Защото веднага след това тя му залепи една вряла кърпа върху бедрото, при което за малко не изгори най-ценната част от тялото му, както веднъж вече беше направила в кухнята на Крейгхъг.

— Внимавай с малкия Коул! — замоли се той. — Или завинаги ще се простя с надеждата за поколение.

Алена се престори на отчаяна.

— Какво направих аз, о, боже! — След това добави, нахално ухилена: — Нищо ти няма!

Коул бързо прикри голотата си, когато Оли и Майлс внесоха креслото от кабинета. „Свърши се и с този добър стар навик“, мислеше си той. От сега нататък нямаше да може да се заключва, когато му се прииска, но за сметка на това му се откриваха нови, по-приятни перспективи. Да бъдеш арестуван в спалнята с такава пленителна жена за компания — е, това в края на краищата не беше чак толкова лошо.

Въпреки че Алена не беше много опитна лечителка, нейните усилия скоро се увенчаха с успех. Привечер отеклият крак на Коул беше спаднал чувствително. За да не предизвика недоволството на жена си, той остана и целия следващ ден на легло. Но на сутринта никаква земна сила не беше в състояние да го задържи повече в постелята.