Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (31)

Глава тридесет и първа

Утринните мъгли още се влачеха из долината, когато Алена се надигна и грижливо се облече. Беше твърдо решена да проведе сериозен разговор с Коул. Или ще живеят като истински съпрузи, или не. Във всеки случай тя не беше склонна да приеме без съпротива неговите капризи.

Когато обаче слезе по стълбите и се отправи към затворената врата на кабинета, Майлс се появи от задната част на къщата и й препречи пътя.

— Моля да ми простите, мадам — каза той, явно смутен, — но доктор Лейтимър ми заповяда изрично да не пускам при него никого и особено вас.

Алена гледаше безмълвно прислужника.

— Добре, Майлс — каза тя накрая и по този начин го избави от крайно неудобното му положение.

Тя закуси сама. Погледът й непрекъснато се спираше върху празния стол на Коул. Най-после се надигна и тръгна към залата, без да докосне вкусните неща, подредени върху чинията й. Когато се качваше по стълбите към своята стая, тя видя мисис Гарт, икономката, да отива към кабинета на Коул. В ръката си държеше сребърна табличка с пълна бутилка бренди.

Алена направи ядна гримаса. Очевидно цялата прислуга знаеше какво се разиграва зад затворените врати. Само господарката беше изключена от всичко това. Изглежда, Коул искаше да удави мъката си в бренди и не желаеше никой да го смущава. Така да бъде, каза си Алена и вдигна предизвикателно глава. И това ще мине. Все някога той трябва да се появи.

Следобед от кабинета на мъжа й прозвуча монотонно пиянско пеене, но дебелата дъбова врата не позволяваше да се разбере нито дума. Кочияшът Оли беше сменил Майлс и седнал на стол, пазеше пред вратата на господаря си. Късно вечерта той беше сменен от сина си Питър, а след това дойде ред отново на лакея Майлс.

Това продължи цели три дни. Алена не предприе никакъв опит да говори с Коул.

Когато на третата сутрин Алена закусваше малко по-късно от обикновено, тя се чувстваше потисната и сломена. Коул още не се беше появил. Всичките й надежди за решителен разговор с него се бяха стопили. Сега й се искаше само да го види. Но дори за това, изглежда, нямаше особена надежда.

Ненадейно Алена почувства, че тайно я наблюдават. Когато се съвзе от уплахата и се обърна рязко, вратата на кухнята се затвори с леко поскърцване. Там имаше някой.

Алена бързо остави чашата си и се втурна в кухнята. Нищо! Ядосана трябваше да си признае, че от прекалено умуване очевидно е започнала да вижда призраци. Ако незабавно не си намереше някакво занимание, което да я поразсее, съществуваше опасност и тя като Коул да посегне към бутилката. Такова занимание би могла да бъде подивялата розова градина!

Радостна, че е открила нещо, което да я отвлече от мислите за Коул, тя изтича нагоре по стълбата и облече най-грозната си дреха — вдовишкото облекло.

Когато стигна до градината, Алена крадешком погледна към прозореца на Коул. С удовлетворение забеляза, че тежките завеси са спуснати. Взе от градинарската барака лопата и гребло и старателно се залови за работа. Отпусна се на колене и внимателно започна да почиства розовите храсти от плевели и сухи листа. Така тя работи усърдно известно време, след което се изправи, за да огледа резултата от труда си. С една кърпа избърса запотеното си чело и бегло погледна към прозореца на кабинета. Това, което видя, я накара да замре. Той стоеше край широко отворения прозорец в безукорно облекло и с димяща пура между пръстите. Небрежно гледаше надолу към жена си, чиято вдовишка рокля беше изцапана с кал.

Алена простена измъчено. Три утрини бе чакала нейният господар и повелител да благоволи да се появи и ето го сега там, горе, облечен като по журнал! Каква полза от всичките й усилия?

С леко изщракване Коул затвори прозореца и изчезна от погледа й.

— Непременно в това облекло ли трябваше да ме види! — каза си отчаяно Алена на глас.

— Моля за прошка, мадам — прозвуча гласът на Брегър Дарви. — Ако желаете, веднага ще си вървя, без да хвърля дори един поглед към вас.

Кръвта нахлу в главата на Алена.

— О, доктор Дарви! Не ви чух да идвате и честно казано, днес не съм подготвена за посещения. — Тя посочи извинително окаляната си с градинска пръст рокля.

Брегър слезе от коня и го завърза за оградата.

— Очите ми са в състояние да отдадат почит на красотата, независимо в какъв вид се предлага тя — отвърна мъжът с лек поклон.

За секунди Алена го гледаше объркана, но след това схвана комплимента и с усмивка се включи в играта.

— Много сте галантен, сър — отговори тя с реверанс, — и думите ви радват сърцето ми повече от този прелестен августовски ден. Ако и зимата е също такава, страховете ми за тукашния климат са били неоснователни.

— Зимата! Мила Алена, за съжаление трябва да ви разочаровам. Наивно е да мислите, че това е нещо повече от едно късо циганско лято. Ако оставите вашите рози така, следващата пролет те положително ще са измръзнали.

— О, наистина ли така смятате? — Твърдението, че всичките й усилия са били напразни, огорчи Алена.

Брегър с радост се възползва от възможността за един малък урок.

— Ако натрупате градинска пръст около корените на растенията и ги покриете изцяло с дебел пласт сухи листа, може би ще преживеят.

Алена се усмихна.

— Вие сте истински джентълмен. Яздили сте толкова дълго, за да дойдете и да ми помогнете с думи и дела да реша проблемите си с градината.

С широк жест Брегър свали шапката си.

— Мадам, бих яздил хиляди мили, само за да хвърля един поглед на красивото ви лице!

— А аз вече си мислех, че след случилото се онази вечер никога няма да ви видя.

Лицето на Брегър изведнъж стана сериозно.

— Често пъти Коул и аз сме имали сериозни разногласия помежду си — призна той колебливо с дълбока въздишка. — Причината за моето днешно идване беше желанието по някакъв начин да му се извиня.

— За съжаление не бих могла да ви помогна — отвърна Алена. — Ще трябва да се оправите с Коул на четири очи.

— Сигурно е така, но бих искал само да знам какво става с него. Каквото и да се опитам да му кажа — винаги е неправилно. Откакто се върна от армията, сякаш е друг човек. Дали не ме упреква тайно, че отвратен от лудостта на войната, аз не се записах като него доброволец и не минавам за добър патриот? А какво спечели той от всичко това? Един куц крак! Може би се ядосва, като ме вижда без недъзи и в най-добро здраве. Един ден положително ще разгадая мислите му и тогава ще оправя всичко между нас. Но дотогава бих ви помолил от мое име да му поискате извинение.

Застанала с гръб към къщата, Алена гледаше как Брегър Дарви се метна на седлото и препусна към дома си. Когато вратата зад нея се отвори, беше сигурна, че това е Коул. Без да се обръща, тя изчака той да се приближи.

— Брегър си отиде, следователно няма за какво да се тревожиш — каза най-сетне тя и тъй като Коул не проговори, добави с въздишка: — Беше дошъл, за да ти се извини за всичко, което ти е наговорил.

Тъй като мъжът й продължаваше упорито да мълчи, Алена го погледна спокойно в очите. Носеше безупречна бяла копринена риза и сива жилетка с панталони на рибена кост, но лицето му изглеждаше преуморено и отпуснато.

— Чаках те, защото трябва да си поговорим за някои неща.

— Съжалявам, Алена — каза Коул и бързешком я погледна, — но през последните дни не бях в състояние да водя подобен разговор с никого.

— Имах възможност да забележа това — отвърна тя и веднага прехапа устни, но горчивата забележка вече не можеше да бъде оттеглена. Коул не направи опит да се оправдава, а гледаше мълчаливо огрените от слънцето хълмове в далечината.

Алена не се предаде.

— Ние с теб имаме споразумение, което гласи, че ти ще се обръщаш към мен винаги когато ти потрябвам, и че винаги ще ме уведомяваш за своите намерения.

— Моите намерения са съвсем почтени — отвърна Коул, като се поклони леко. — Ако си спомням добре, в брачния договор между другото пишеше, че ще бъдем заедно в добро и в зло, докато смъртта ни раздели.

Алена се почувства засегната от начина, по който той така лековато оправда поведението си. Изглежда, не се интересуваше особено от нейните чувства.

— Ние имахме споразумение — настояваше тя, — но ти наруши даденото обещание.

— Аз съм давал много обещания и клетви: една като лекар, една като гражданин на тази страна и две като съпруг. И всеки път това ми е създавало затруднения.

— Говориш за почтеност, но как стои въпросът с другите две части на твоето обещание, имам предвид любовта и взаимното уважение?

Такова развитие на разговора явно бе неприятно за Коул.

— Винаги съм гледал с недоверие на това, което наричат любов от пръв поглед. Откъде да знам какво представлява истинската любов? Когато мъж и жена взаимно се разбират, тогава любовта помежду им започва да расте и с течение на времето става все по-голяма.

Алена не можеше повече да се въздържа. Потиснатите чувства и разочарования се изляха в поток от думи.

— При всичкото уважение, което ти дължа, намирам, че говориш като сляп глупак, който нищо не знае! Едно семе с години може да лежи в цепнатината на някоя скала, но когато вятърът го отвее върху топла, влажна почва, от него може да израсте могъщ дъб, който да надживее столетията. Така е и с любовта. Тя трябва да бъде подарена на другия, да бъде споделена с него, за да расте, а не да се провали безславно.

Очите на Алена блестяха, на лицето й бе отразена цяла гама от дълбоки чувства, когато продължи, изпълнена със страст:

— Ти, напротив, си като буреносен облак в зноен летен ден. Ти се сърдиш, гърмиш и вдигаш много шум. Мяташ мълнии, пред които бедното беззащитно създание се крие. Но докато този облак не излее своя дъжд, земята си остава суха и безплодна, каквато е била винаги преди това. Каква полза тогава от всичките превземки и всичкия шум, ако с тях не може да се постигне нищо добро?

Преди Коул да успее да направи някаква снизходителна забележка, Алена просто го остави и изчезна с развята рокля в къщата.

Той я последва в залата и я видя точно когато изчезваше от погледа му нагоре по стълбата. Веднага след това се чу как Алена умишлено затръшна с все сила вратата на спалнята след себе си.

Майлс от неудобство избягваше да погледне към своя господар, но Коул с мъка успя да потисне усмивката си.

— Майлс, кажете, моля ви, на Питър да занесе гореща вода на мисис Лейтимър. Тя несъмнено се нуждае от баня.

— Веднага, сър. Желаете ли сега да се сервира закуската ви, сър?

Коул кимна утвърдително и по лицето на прислужника премина израз на облекчение.

— Ани много ще се зарадва, сър — позволи си да отбележи Майлс.

Коул седна на масата за хранене и остави мисис Гарт да му сервира горещо кафе с малко бренди в него. До закуската изобщо не се допря. Той мислеше върху думите на Алена и беше склонен да се съгласи с тях. От всичко, което тя беше казала, извираше една природна мъдрост, която съвсем не подхождаше на младостта й. Коул и преди беше имал случаи да се убеди, че в хубавата главичка на Алена се крие ясен и пъргав ум.

Едно ядно възклицание на жена му го накара да се изтръгне от своята замисленост. Тъкмо се надигаше, за да види какво става, когато тя изтича към него. В следващия миг възмутено му хвърли в скута вечерната си рокля в жълто и черно. Застана отпред и размаха гневно малък юмрук пред носа му.

— Противен янки! — изсъска тя. — По-скоро ще ходя гола, отколкото да облека някоя от твоите дрипи.

Коул можеше да види как сивите очи на Алена буквално искрят от гняв.

— Не бих имал нищо против, мадам! — каза той спокойно. — Но първо искам да разбера какво точно се е случило.

С рязко движение, при което Коул се приготви за нещо по-лошо, Алена дръпна роклята от скута му и я разгърна пред очите му, така че да може да види големите дупки от изгорено върху горната част на полата.

— Наистина ли мислиш, че мога да направя такова нещо? — попита Коул ядосано. — Не съм аз, по дяволите!

Алена гледаше роклята и с мъка сдържаше сълзите си. Колко се беше надявала да му хареса с нея!

— Алена! — Когато видя замъглените й от сълзи очи, гневът на Коул се изпари със същата бързина, с която беше се надигнал. — Не мога да си представя някой в тази къща да стори такова нещо. Да не би вятърът да е отвял роклята в камината?

— В камината нямаше огън — прошепна тя тихо. — Някой е подпалил няколко трески борина и е сложил роклята отгоре.

— Моля те, повярвай ми, че не съм способен на такава постъпка — настояваше Коул. — Но кой би могъл да бъде? Имаш ли някаква представа?

— Какво значение има? — Алена говореше толкова тихо, че Коул трябваше да напрегне слуха си, за да разбира думите й. — Беше една от най-хубавите ми рокли. Мисис Хоутърн ми помогна да си я купя. — Гласът й пресекна и тя се обърна, хълцайки. — Исках да се гордееш с мен. Със собствени сили, без твоя помощ исках да се явя така пред теб.

Коул се беше примирил с истериите на Роберта и те бяха станали постоянна съставна част от живота му с нея, но гледайки сълзите на тази крехка, малка жена, той се чувстваше несигурен и безпомощен. „И сега, какво? — мисълта прониза мозъка му. — Кажи й нещо, за да я разсееш. Всичко друго би било по-добро от тези сълзи.“

— Какво виждат очите ми? — каза той шеговито и успокоително. — Това ли е същият човек, който в разгара на войната ме измъкна от реката и ме спаси от удавяне? Това ли е същият Ал, който сега пролива сълзи за една изгорена рокля?

Алена го погледна право в очите и в същия миг Коул разбра каква грешка е допуснал.

— Аз бях младо момиче с коси до кръста. Бях възпитана в добро семейство, като истинска дама. — Алена си пое дълбоко въздух, за да се справи с дълбоката болка в душата си. — Всички са мъртви. Последна погребах майка си. След това трябваше да отрежа хубавата си коса и да си нацапам лицето. Трябваше да ходя във вонящи дрехи, да говоря и да се бия като някакъв нехранимайко. И през всичкото това време трябваше да слушам приказките ти, че имам належаща нужда от баня. А и без това се чувствах толкова мръсна, че ми идеше да умра.

Алена се наведе над Коул и го погледна в очите.

— Не разбираш ли? Все още ли не го знаеш? Никога не е имало Ал! Това бях аз. Винаги съм била Алена. Ал никога не го е имало! — При тези думи тя се разплака неудържимо, грабна изгорената рокля и избяга от стаята.

Коул остана сам. Мълчанието легна тежко върху него.