Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (16)

Глава шестнадесета

Пети март се падаше събота. В този хладен, ветровит ден новият губернатор трябваше да поеме поста си. Когато церемонията на „Лафайет скуеър“ приключи, гражданите на града за свое огорчение трябваше да изтърпят и разточителното празненство на събралите се в Ню Орлиънс по този случай северняшки войски.

 

 

Рано сутринта Алена седеше в кухнята за закуска и слушаше безучастно бъбренето на Дулси, която не можеше да мисли за нищо друго, освен за големия бал при генерал Бенкс тази вечер.

— Къде е днес нашият янки, Дулси? Не е ли позакъснял вече?

— Дулси! — долетя в този миг гласът на Коул от банята. — Кажи на Джедидиа да ми донесе горещата вода.

— Него го няма, мистър Коул.

— Тогава прати Ал! Току-що му чух гласа.

Алена рязко се изправи в стола си.

— Ако имате нужда от нещо, вземете си го сам!

— Донеси ми веднага водата, Ал, защото иначе ще ти нашаря задника! — кресна Коул разярено.

— Добре де, добре! — Алена гневно отблъсна стола си назад и се отправи към печката. Провери с пръст дали водата в котела е вече гореща. Изведнъж й дойде блестяща идея. Щеше да даде на този янки един урок, след който той повече никога нямаше да й възлага подобна задача. Тя доля съвсем малко студена вода в котела и го помъкна със стиснати зъби към банята.

— Ал! — извика Коул. Беше на границите на търпението си.

— Да, да, идвам! — Алена блъсна вратата на тясната баня. — На си ви водата!

Преди Коул да успее да реагира, тя изля съдържанието на котела върху гърба му. От болка и гняв Коул изрева като бик. Момичето захвърли котела и побягна със злорад смях. Коул изскочи от водата, метна една кърпа около слабините си и подгони злосторника.

— Проклет, малък негодник! Ще ти дам да разбереш, като те хвана! Тогава най-после ще ти покажа на какво се казва гореща баня!

Алена бързо се постара да застане така, че кухненската маса да е между нея и преследвача й. За да може да бяга по-добре, тя свали ботушите си и ги захвърли. Единият профуча край Коул, но другият го улучи с пълна сила по пищяла.

— Какво става тук? — извика един писклив глас. Роберта стоеше в рамката на кухненската врата.

— Хлапакът отново едва не ме изгори — успя да процеди Коул през зъби. — Когато се оправя с него, ще му бъдат необходими студени компреси!

— Престани веднага с глупостите, Коул! Трябва да поговорим. Ела с мен горе!

Алена използва възможността, за да се измъкне.

— Колко пъти съм ти казвала да не се занимаваш с Ал! — беснееше Роберта.

— Изглежда, забравяш, че Ал работи в лазарета, а там по случайност е и моето работно място — отвърна подигравателно Коул.

— Всъщност ти за кого си женен — за проклетия лазарет или за мен? — изсъска Роберта. — За мен никога нямаш време, а постоянно се занимаваш с Ал!

— Не се притеснявай, любов моя — отвърна Коул с неприкрит цинизъм. — Той няма да стигне до Вашингтон заедно с мен.

— Хайде де! Та ти би предпочел да останеш тук, вместо да се присъединиш към най-близките съветници на президента Линкълн.

— Не се заблуждавай, Роберта — каза Коул, клатейки глава. — Разбира се, че ще стигна до Вашингтон. Но трябва да си наясно, че когато войната приключи, аз ще се завърна в родното си място, за да поема отново лекарската си практика.

— Какво? Искаш да кажеш, че трябва да се оставя да бъда заклана от индианците? Никога! Там можеш да замъкнеш само трупа ми!

Ядосан, Коул й обърна гръб и хлопна шумно вратата на банята зад себе си. Той захвърли кърпата в ъгъла и влезе във водата. Но Роберта беше прекалено възбудена, за да приключи разговора дотук, и го последва.

— Няма да се отървеш така лесно, Коул Лейтимър! Освен това трябва да поговорим за довечера. Аз искам да отида на бала!

— Ами иди! Аз във всеки случай имам работа.

— Теб не те интересува дори ако отида с друг мъж! — зави Роберта от яд. — Ти си студен и безчувствен!

Коул я погледна изненадано.

— Аз ли?

— Ти си студен като лед! — оплака се Роберта през сълзи.

— Но, мила моя, по-скоро ще се стопи ледът през януари на река Минесота, отколкото ти в леглото — отвърна небрежно Коул.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита Роберта възмутена.

— Роберта, изглежда, че след сватбата аз ти омръзнах. Честно казано, в онази първа нощ, когато Ал ме извади от реката, ти ми хареса много повече.

Роберта погледна с отвращение мъжа си, след което му удари шумна плесница.

— Как смееш! Само защото не лягам с теб като някоя малка уличница, ти си позволяваш да нахалстваш така. Аз съм дама, Коул Лейтимър, ако все още не си го разбрал, а една дама не обича да бъде опипвана и мачкана!

Коул поглади с ръка зачервената си буза, като наблюдаваше учудено жена си.

— Странно, но май си спомням, че за твоите любовни услуги аз ти направих подарък — един медальон. — Погледът му се плъзна по деколтето на обшития й с дантела пеньоар. — Знаеш ли, Роберта, понякога ми се струва, че ти имаш две коренно различни страни. Къде остана жената, която държах през онази нощ в ръцете си?

Роберта го погледна с омраза, врътна се на токчетата си и излезе от банята. Този път тя тресна вратата зад себе си.

С въздишка на облекчение Коул се облегна назад във ваната. Тази жена превръщаше живота му в ад. Неспособен да размишлява, той взе едно парче сапун и го помириса. Уханието извика у него неясен спомен, който не искаше да го напусне. Пред вътрешния му взор се появиха очертанията на един призрачен женски образ. От меките й, страстни устни бликаше смях и тя промълви сладко:

— Там е работата, капитане, че още не сте платили.

Коул разтвори широко очи. Той беше чувал този глас! Трябва да е полудял. Дори не беше виждал лицето на младата вдовица, а вече мечтаеше да я държи в ръцете си.

 

 

Откакто Роберта беше поела ролята на господарка на дома, тя товареше с всевъзможни работи и задължения Дулси, която и без това изнемогваше под тежестта на домакинството. Със строг глас Роберта беше напомнила на чернокожата икономка, че при завръщането си от бала иска да намери спалнята си в безупречно състояние. Макар че беше капнала от умора, Алена предложи на Дулси помощта си. Знаеше колко претоварена беше бедната възрастна жена. В стаята на братовчедка й цареше невъобразим хаос. Навсякъде лежаха разхвърляни дрехи, но между купищата кринолини, копринени чорапи и обувки нямаше нито една вещ на Коул. Неговите дрехи бяха прилежно окачени в гардероба.

Докато навън бушуваше гръмотевична буря, Алена се зае с неприятната работа. Когато мина край голямото огледало, тя с болка осъзна колко бедна изглеждаше в износената си нощница. Спомни си, че още далеч не беше събрала сумата, за да купи Брайър Хил. Досега не беше посмяла да се обърне към Коул за заем, тъй като просто не можеше да измисли убедително обяснение за какво изведнъж на „Ал“ са му притрябвали толкова много пари.

Светкавица озари нощното небе, дъждът се стичаше на потоци по прозорците. Малкият будилник върху нощната масичка обяви с нежен звън среднощния час. Алена стреснато се запита кога беше отлетяло времето. Оставаше й още само да прибере дрехите в гардероба и да оправи леглото на братовчедка си, след което най-сетне можеше да отиде да спи. Но изведнъж тя застина на място. Не долови ли стъпки откъм салона? Или това беше само затихващият тътен на далечен гръм? Както и да е, тя реши, че ще е най-добре да побърза. В никакъв случай не искаше да бъде заварена от Коул и Роберта. Припряно затвори вратата на гардероба, но в този миг отново долови шума. Този път това със сигурност беше скърцането на паркета в салона. Някой приближаваше към спалнята на Роберта. С разтуптяно сърце Алена изтича до лампата и угаси пламъка. За миг остана неподвижна, тъй като не можеше да реши къде да се скрие. След това взе лампата и се вмъкна зад паравана. Но не беше достатъчно бърза. Коул вече беше отворил вратата и въпреки мрака успя да зърне светлата й нощница.

— Още ли си будна? — Гласът му звучеше леко раздразнено.

Светкавица отново озари небето. Алена внимателно подаде глава от прикритието си. Коул стоеше до леглото и събличаше подгизналите си дрехи. След това опипом затърси лампата върху нощната масичка. Изруга тихо, когато не я откри. От чекмеджето извади пура и кибрит.

— Къде си оставила лампата, Роберта? — изръмжа той.

Когато драсна клечка кибрит, Алена бързо изчезна зад паравана. Коул бавно и спокойно запали пурата си.

— Хайде ела, недей да се цупиш. Да не си болна? — Той се учуди на необичайната мълчаливост на жена си, но тя вероятно все още се мусеше, че не беше отишъл с нея на бала. В такъв случай трябваше да се примири с мисълта, че нощта ще премине отново в кавги и спорове. Той захвърли пурата си в камината и се насочи към паравана, но преди да успее да го сгъне, параванът се наклони и го блъсна в гърдите. Една бледа сянка искаше да побегне край него, но ръката му се стрелна напред и хвана тънкия плат на някаква дреха.

— Какво, по дяволите, става с теб, Роберта! — Той не обръщаше внимание на ритниците. Внезапно за свое учудване установи, че държи в ръце само дрехата.

Алена се заклатушка заднишком към леглото. Сега тя беше съвсем гола. Отчаяно се опита да му избяга, като се въртеше около леглото. Но Коул беше по-бърз. Той я хвана и я придърпа рязко към себе си. Внезапното докосване на телата им подейства и на двамата като шок. Само за миг голите, меки гърди на Алена се допряха до широкия, космат гръден кош на Коул, след което тя се освободи. Но от краткото докосване Коул разбра едно — това не беше Роберта! Тялото беше твърде крехко и стройно. Той протегна ръка и докосна косите на жената. Като че му се зави свят. Късите коси! Стройното тяло! Това не беше възможно! Очите му се опитаха да пробият мрака и да разпознаят лицето на жената. Гласът му прозвуча като дрезгав шепот:

— Коя, по дяволите, си ти?

Ярка светкавица блесна в небето. В светлината й Коул различи млада жена с разрошени коси. Между гърдите й се люлееше медальонът. Това беше Ал!

— Ал! Велики боже!

— Алена! — прошепна момичето.

— Ти! Ти си била през онази нощ!

Алена се опита да избяга, но Коул я хвана за китката.

— Я стой тук! — заповяда й той.

Алена се въртеше и извиваше в хватката му, но той я стисна още по-силно, а със собствената си ръка я притегли към себе си.

В очите на момичето се четеше паника.

— Не! — изстена тя. Знаеше какво иска Коул. Бяха съвсем сами в къщата и ако сега той пожелаеше да я има отново, тя сама нямаше да може да го спре. — Пуснете ме да си вървя!

— Само ако стоиш мирно. Искам да говоря с теб. — С тези думи той я притисна до стената и се облегна с цялата си тежест върху нея. Топлината на тялото й го пронизваше като електричество, а зърната на гърдите й изгаряха кожата му. Мъжествеността му набъбна, а съпротивата само усилваше желанието му. За Коул стана много трудно да не забрави изцяло доброто си възпитание. Избиха го ситни капчици пот.

— Недей, моля те! — простена измъчено тя.

Мъжът здраво притисна бедрата си до тялото й и тя усети възбудата му.

Коул рязко я освободи. Той вдигна бялата й нощница и й я хвърли.

— Облечи се!

Алена трескаво изпълни заповедта му. Цялото й тяло трепереше. Нощницата й осигуряваше съвсем слаба защита.

— Къде е лампата? — попита рязко Коул. Беше еднакво ядосан както на себе си, така и на момичето.

— Зад паравана — отвърна Алена уплашено.

— Стой, където си! — Коул изнесе лампата и я запали. След това придърпа Алена, за да я огледа на светло. Обляна в сълзи, тя се остави на изпитателния му поглед. Коул се вкамени от учудване.

— Боже мой! Трябваше да се досетя!

Тъмнокафявите коси с червеникав оттенък открояваха нежната бледност на лицето й. Устните й бяха меки и чувствени, над ясните сиви очи се спускаха гъсти черни мигли. И въпреки подчертано женствения образ това несъмнено си беше Ал.

Коул се разтресе от смях, който не можа да сдържи.

— Трябваше още първия ден да те пъхна във ваната.

— Глупак! Малоумник! — изсъска Алена и като че тези думи не бяха достатъчни, добави: — Янки!

Коул не обърна внимание на тези обиди, а я хвана за брадичката и обърна лицето й към светлината.

— На колко си години?

Алена го погледна със святкащи от злоба очи и процеди през стиснати зъби:

— Почти на осемнайсет.

Коул въздъхна облекчено.

— Слава богу, опасявах се вече, че си много по-млада. — Изведнъж той се досети нещо. — Алена! — каза той, сбърчил чело. — Може би Алена Макгарън?

— Разбира се! Алена Макгарън — шпионката и убийцата. Търсена от Севера и от Юга. Каква е сега цената за главата ми — две хиляди долара? Какво ще правите с толкова много пари? — отвърна момичето и потърка насинената си ръка. — Само не си мислете, че ще падна на колене пред вас, янки! Правете каквото искате, но в моето легло няма да промиете съвестта си. За тази цел се придържайте по-добре към своята избраница, а мен оставете на мира!

Ридаеща и заслепена от сълзи, тя се завъртя и отвори вратата. Уплашеният й вик накара Коул да се огледа. Разкошно издокараната Роберта стоеше на прага. От учудване тя беше разтворила широко уста. В продължение на няколко секунди не можа да продума. Погледът й се плъзна по прозрачната нощница на братовчедка й и се прикова след туй върху пестеливо облечения Коул.

— Човек едва ви е обърнал гръб, а вие вече сте изцяло заети с гнусните си игрички. — Като разярен бик Роберта се насочи към Алена, която се отдръпна от бесния гняв на братовчедка си. — Кой знае от колко време се… — Следващите й думи бяха толкова вулгарни, че Коул не можа да се сдържи.

— Роберта! Затвори проклетата си уста!

Роберта беше неудържима.

— Курва! — изкрещя тя и удари Алена по лицето така, че ушите й запищяха.

Преди Коул да успее да ги разтърве, Алена размаха юмруци. Кокалчетата на ръката й уцелиха Роберта с такава сила в брадичката, че тя се завъртя и се стовари в едно меко кресло. Предвидливо затвори очи и остана неподвижна. Нямаше желание да се впуска в битка с разярената си братовчедка.

От ъгъла на устните на Алена се стичаше кръв. Когато Коул понечи да я избърше с влажна кърпа, тя я дръпна от ръката му и се развика:

— Не ме докосвайте, янки! Достатъчно поразии свършихте вече! — След един последен, изпълнен с презрение поглед към свляклата се Роберта, тя придърпа разкъсаната си нощница и напусна с вдигната глава стаята.

Роберта скочи мигновено и изтича към огледалото. Угрижено опипа ясно открояващото се червено петно върху брадичката си.

— О-о-о! — изхленчи тя. — Аз съм обезобразена завинаги. Тя разби лицето ми! — Очите й се присвиха заплашително. — Но ще й го върна тъпкано!

— При такова слабо представяне както преди малко, мила моя, ще трябва в бъдеще да бъдеш по-внимателна, защото в противен случай белезите ти ще се умножат доста — отвърна Коул сухо.

Роберта високомерно отхвърли глава назад.

— Лени винаги ми е завиждала. Тя винаги е ревнувала моята красота и е използвала всеки случай, за да ми причини болка. Ако малката уличница смята, че може да мине с…

— Но ако тя е била девственицата в моето легло, а не ти, Роберта — усмихна се Коул многозначително, — тогава трябва да си по-предпазлива с обидните думи. Защото те лесно биха могли да се окажат валидни тъкмо за теб.

— Какво искаш да кажеш, Коул? Какво ти разказа Лени, любими? — попита Роберта разтревожена. — Ти най-добре би трябвало да знаеш, че на мен може да се има доверие.

— Как мога да съм сигурен? — Коул разкопча ризата си. — Едно е ясно. През онази нощ съм любил Алена и никоя друга. Значи ти си тази, която ни е изиграла.

— Всичко е лъжа! — Роберта с мъка запазваше добрите си обноски. — Алена те е лъгала от самото начало, освен това ти беше прекалено пиян, за да…

— Грешите, госпожо! Може и да съм бил пиян, но си спомням всичко. — Коул ядосано захвърли ботушите си. — Откъде да знам, че в къщата е имало и друга жена? През цялото време се питах защо си толкова различна от момичето, което държах през онази нощ в прегръдките си. Но сега всичко ми се изясни.

Роберта не знаеше какво да отговори. Най-много се страхуваше от това, че Коул може да я напусне. Без парите му тя отново щеше да заживее онзи сив живот, който водеше по-рано. Тогава трябваше да си избие Вашингтон от главата.

Тя умоляващо протегна ръце към Коул.

— О, Коул, мили мой, та нали направих всичко това от любов към теб. Не можеш да си представиш колко много те обичах. — С безпомощна усмивка тя седна в скута му. — Бях извън себе си, когато разбрах, че си спал с Лени. А не исках да се предавам така лесно. — Тя хвана ръката на съпруга си и я положи върху гърдите си. — Не съм ли по-красива от нея? Не съм ли много по-женствена?

Когато Коул погледна жена си, в очите му нямаше капка топлота.

— Знаеш ли, любов моя, тази Алена, която прилича на момче, би могла да изнесе лекция по женственост в тукашния публичен дом.

Роберта скочи, изпълнена с възмущение. Искаше й се да удари плесница на Коул, но далечният му, хладен поглед я накара да измисли нещо по-добро. Имаше други начини да бъде пречупен един мъж.

— Тя трябва да е положила доста усилия в леглото, щом си спомняш толкова добре за нея. Но ти винаги си предпочитал по-леките жени.

— Леки жени! — засмя се Коул саркастично. — Ако за една дама е недопустимо да си достави малко удоволствие в брачната нощ, тогава по дяволите всички дами! Каквото и да си мислят другите за Алена, тя беше тази, която ти доведе съпруга. Вярно, ти изигра умно козовете си, но успеха си постигна благодарение на нея. — С тези думи Коул стана и започна да събира нещата си.

В стаята се възцари тягостно мълчание. Накрая Роберта не издържа.

— Ще ме напуснеш ли?

— Не се притеснявай, мила моя. Ти ще бъдеш до мен във Вашингтон, точно както го желаеш. Ще си изсърбам попарата, която съм надробил.

— Но закъде се стягаш?

— Генерал Бенкс ще предприеме боен поход нагоре, по Ред ривър. Досега се колебаех дали да се запиша като доброволец, ала сега вече решението ми е твърдо.

— Но това може да се проточи с месеци! Какво ще стане с мен?

Коул хвана куфара си. Погледът му небрежно се плъзна по балната рокля на Роберта.

— Предполагам, че в мое отсъствие ще се забавляваш много добре.

— Но, Коул! — каза Роберта с плачлив глас и го последва до вратата. — Какво ще стане с мен, ако ти се случи нещо? Не е ли редно да оставиш някои указания, преди да заминеш?

— Ако имаш предвид финансовата страна — отвърна ледено Коул, — не виждам причина да не получиш моите имоти. С тях ще бъдеш добре обезпечена. Ако пък имам наследник, моят адвокат ще поеме грижите върху тях до неговото пълнолетие.

— А какво ще стане с Алена?

— Това, мила моя, не те засяга — отвърна Коул кратко и рязко.

Роберта последва мъжа си по коридора.

— Но аз съм твоя жена!

Коул не й обърна внимание. Докато крачеше към стълбите, той погледна крадешком и привидно безучастно към затворената врата на Алена. Преди да напусне къщата, той се обърна още веднъж към Роберта и каза небрежно:

— Настройвай се вече вътрешно за преселване в Минесота.

Жена му стоеше като попарена.

— Минесота! Този забравен от Бога край! Не можеш да искаш това от жена, която произхожда от изискан дом!

— Мадам, аз не искам абсолютно нищо. Ако не желаете да ме придружите дотам, това си е ваша работа. Моето решение във всеки случай е твърдо.