Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (6)

Глава шеста

Майор Мейгръдър очакваше Коул на стълбите. Стоеше разкрачен, със скръстени зад гърба ръце. Явно беше наблюдавал всичко.

— Хубава женска сте си хванали, капитан Лейтимър.

— Мис Крейгхъг — задоволи Коул любопитството му.

— Предполагам, южнячка.

— Точно така! Но не казвайте пред Ал „женска“, защото тя му е братовчедка, а нали знаете, че той умее да постави всекиго на място. — Коул се усмихна, като си представи късокракия, доста набит майор очи в очи с дребния, жилав Ал.

— Хм — изсумтя дебелакът. — Този малък сополив плъх!

— Съвсем не е плъх! Идва от една ферма по горното течение на реката. Загубил е родителите си във войната.

— Вие да не би да защитавате бунтовниците? Сега остава само да съжалите и генерал Лий.

Коул погледна майора право в лицето.

— Симпатиите ми принадлежат на всички, които страдат. Затова станах лекар. И професионалната ми клетва е свята за мен.

— Хм! — изгрухтя отново майорът и последва Коул в стаята за почивка. — Липсва ти опит от фронта, синко.

Той наблюдаваше Коул, който наля вода в един леген и започна да търка ръцете си с четка. Майорът топна ръце във водата, застана пред огледалото и ги прокара през прошарените си коси.

— Аз служа от четиринайсет години в армията. Участвах и във войната в Мексико. Осем години съм бил лейтенант. — Той изгледа накриво пагоните на Коул. — А вие за две години станахте капитан.

Майорът се облегна на скрина и скръсти ръце, като че се готвеше за изключително дълбокомислено изказване.

— Вашите красиви клетви помагат твърде малко в кипежа на битката, когато наоколо загиват мъже. Там, където още има смисъл, се оказва помощ, на останалите се бие доза обезболяващо. След това ги оставят на сянка и по-късно, ако още са живи, биват закърпвани.

В знак на несъгласие Коул поклати глава. Той знаеше, че му липсва боен опит. Но не смяташе, че в тежки случаи трябва да се действа толкова безсърдечно.

Мейгръдър се изпъна.

— Чаках ви, да ви отправя една покана. — Когато Коул го погледна леко учуден, той добави: — Идеята не е моя, а на Мичъл. Другите лекари искат да направят малко празненство в „Сацерак“. Вече чухте за победата при Броуд Рън, нали?

— Победа? Хм! Чух и за… как го наричате вие… „тактическото отстъпление“ на генерал Роси при Чикамагуа.

— Ние празнуваме само победи — изсъска майорът. — Преди войната да приключи, ще си го върнем стократно на проклетите джонита.

— Едно е сигурно — каза Коул изпод ръцете си, докато си миеше лицето. — Който и да победи, ще се лее още много кръв.

— Не сте ли твърде изнежен, капитане? — попита Мейгръдър ехидно.

Коул посегна към кърпата си.

— Не, майоре. Искам да кажа само, че всичко това е едно злополучно недоразумение.

— Значи не желаете да празнувате с нас? — Мейгръдър дебнеше отговора като ястреб.

— Мъжът с превързаните очи влиза след малко в операционната. Ще видя какво мога да направя за него, а ако довечера ми остане време, ще отида на вечеря у мис Крейгхъг и нейните родители.

— Само си губите времето с този ранен. Няма да издържи и до утре вечер. Затова по-добре си идете рано и се наслаждавайте на компанията на младата дама.

Коул остави кърпата настрани и облече чиста престилка.

— Каквото и да е състоянието му, майоре, аз съм задължен пред своята клетва. Мога поне да опитам, нали?

— Ваша воля, капитане. Но само ще удължите страданията му, преди да умре. Освен това за операцията ще са нужни поне двама лекари.

Един адютант отвори вратата.

— Последният пациент е вече в операционната, капитане, и му е даден хлороформ.

Коул кимна и се обърна към Мейгръдър.

— Доктор Брукс се съгласи да асистира. Има голям опит с коремните рани.

— Брукс! Но той е от противниковата страна! Внимавайте да не пререже гръкляна на нашия войник.

— Той е положил същата клетва като мен — каза Коул твърдо. — И се отнася към професията си със същата сериозност, както и аз. — Той отвори вратата и каза на тръгване: — А сега ме извинете, но трябва да се захващам за работа.

Майорът го последва в лошо настроение. Разстройваше го това, че младите глупаци никога не искаха да приемат един добър съвет от него. Когато видя момчето, което работеше с мокрия парцал близо до операционната, раздразнението му стана още по-голямо. Северните щати пилееха ценните си долари, за да хранят такава мърлява паплач.

— Я вземи да свършиш нещо — развика се Мейгръдър. — Днес вече достатъчно се размотава!

Коул хвърли поглед назад, но преглътна хапливия отговор. Когато Ал го погледна озадачено, той му направи знак с глава и момчето бързо се отдалечи.

— Изглежда, имате слабост да събирате тук всевъзможни скитници — каза високомерно Мейгръдър. — Умолявам ви за в бъдеще да сдържате желанието си да ги водите при нас. На малкия просяк не може да се разчита.

Коул се усмихна кротко.

— Не бих казал, майоре. Никога не съм се страхувал да застана с гръб към него. Освен това и при най-добро желание не би могъл да стори някаква беля.

— Ха! — каза Мейгръдър заядливо. — Малките са най-опасни. Те удрят там, където боли.

Коул се изсмя на дебелашкия хумор на майора.

— Ще се постарая да го запомня.

По стълбите се чуха стъпки. Появи се един белокос мъж.

— Всичко е готово, доктор Брукс — заяви Коул.

Възрастният мъж кимна и хвана износената си лекарска чанта.

— Заведете ме при болния.

Изминаха почти три часа, докато изнесат слепия войник от операционната.

— Внимателно — предупреди Коул санитарите. — По него има повече шевове и бодове, отколкото по някой гоблен!

Доктор Брукс бършеше ръцете си.

— Вярвате ли, че ще оцелее?

Коул въздъхна и съблече кървавата си престилка.

— Скоро ще видим. Засега можем само да се молим и да се надяваме, че няма да получи перитонит.

— Момчето трябва да бъде щастливо, че го оперирахте вие. По мое време нямаше толкова надарени и търпеливи хирурзи.

С едно повдигане на раменете Коул отхвърли комплимента.

— След като изобщо си правим труда, нека да свършим работата възможно най-добре.

Доктор Брукс извади часовника си.

— Шест без нещо. Ще се кача набързо до горе, а после ще потърся нещо за ядене. Не вярвам, че млад мъж като вас ще се съгласи да вечеря с дъртак като мен…

— Обещал съм вечерта на една млада дама — каза Коул усмихнат.

Брукс се засмя гърлено.

— Тя ще ви прави по-добра компания от мен.

Той се запъти към стълбите, но спря отново и се извърна към Коул.

— Това момче, което шета тук и почиства всичко — ще имате ли нещо против да го делите с мен?

— За Ал ли ми говорите?

— Не зная как се казва, дори не зная как изглежда. Но всеки път, когато минавам оттук, той лази на четири крака и търка пода. Ако мога да го разпозная по нещо, това са само задните му части.

— Сега не мога да ви кажа, но ще си помисля — обеща Коул на своя колега.

Брукс кимна с разбиране.

— Е, добре, ако решите, изпратете го горе.

Когато напусна лазарета, Коул видя Ал, седнал на гредата, която служеше за връзване на конете. Капитанът учудено се взря в момчето.

— Мислех, че вече си си отишъл. Какво правиш тук толкова късно? — Коул погледна към завързаните коне. — Къде е старата ти кранта? Само не казвай, че те е хвърлила от гърба си?

— Днес не съм с коня — отвърна кратко Ал. — Роберта взе каретата и вуйчо Ангъс е впрегнал Ол Тар.

— Значи трябва да се прибираш сам?

— Не е страшно. Ще взема следващия конски трамвай до магазина на вуйчо. Може би ще е още там.

— А ако не е?

— Все едно, не съм ви молил да ме взимате със себе си — кипна Алена, за да предвари поканата на капитана. Настръхваше само при мисълта за това. Без сандъка, който да я разделя от гърба на доктора, ездата отзад можеше да се превърне в много неприятно преживяване. Тя имаше чувството, че прилича все повече на зряла жена.

— И какво чакаш тук?

— Питах се… — Беше й трудно да признае, че е загрижена за един янки. — Питах се дали момчето е издържало операцията?

Коул обърна коня си и се загледа в Ал, който накрая преодоля стеснението си и каза:

— Ами и аз си имам моменти на слабост.

Коул се засмя тихо.

— Ти ме учудваш, Ал.

— Издържал е, нали? — Тя засенчи очи срещу залязващото слънце и се опита да види лицето му.

— Боби Джонсън издържа — потвърди Коул. — Ако преживее следващите дни, ще отърве кожата.

— Това е всичко, което исках да знам.

Алена се изправи, за да слезе от гредата, но тежките ботуши се изхлузиха от краката й и тя загуби равновесие. В следващия миг се приземи върху меките си задни части в прахта. Извика от болка и този вик изплаши коня на Коул. От страх да не бъде стъпкана от животното, тя забрави за своя позор, заряза ботушите си и скочи бързо на крака. Това дойде вече много дори за сериозния Коул. Той избухна в неудържим смях, с което си навлече гнева на Ал.

— Ще съжалявате за това, янки! За малко не ме стъпка вашето муле!

Алена се държеше за натъртеното място и вътрешно проклинаше, че дори когато охка, трябва да преправя гласа си.

— Ще получиш синини — поучаваше я компетентно Коул. — Ако позволиш на един янки да те лекува, имам мехлем, с който мога да те намажа.

— Не, сър — каза Алена високо. — Не бих си свалил панталоните пред никой янки!

Коул беше сигурен, че гласът на Алена кънти надлъж и нашир. Той въздъхна измъчено и затвори очи.

— Постигна само това, че всички ни зяпат и си мислят най-лошото. Доволен ли си?

Ал се изкикоти радостно и мушна палци в гайките на панталона си.

— Сега ви натопих, а, янки? Най-после ви натопих! И знаете ли какво? — Със злорад израз на лицето Ал се приближи до Коул. — Ще се пукна от смях, когато ви обесят.

— Майор Мейгръдър ме предупреди да се пазя от теб — каза Коул отвратен. — Трябваше да го послушам.

— Точно така. Аз също не го понасям.

— Е, какво сега? Ще яздиш ли с мен? — Той се питаше защо изобщо си създава главоболия. — Можеш да почакаш пред жилището ми, докато се преоблека.

Раздразнен, Ал скръсти ръце пред гърдите си.

— Да не би да отивате при Роберта?

— Тя ме покани за вечеря, ако нямаш нищо против.

— Не ми пука кого кани Роберта. Около нея постоянно се въртят разни фукльовци. Но не си въобразявайте, че ще седна с вас на масата. Тя и без това не е моя. Аз се храня с янки, само когато нямам друг избор.

— Тръгваш ли с мен? — попита нетърпеливо Коул.

— Нямам намерение да се друсам върху вашия състезател — каза тя, като се потри отново отзад.

— Мислех в къщи да впрегна бричката — каза Коул, повдигайки рамене. — Прави каквото щеш. Във всеки случай спокойно можеш да носиш и женски дрехи, толкова си пухкав. Между другото — той посочи малките боси стъпала, — повечето момичешки обувки ще са твърде големи за теб.

Алена присви тънките си палци, защото знаеше, че Коул е прав.

— Бричката ли казахте? Добре тогава, ще дойда пред вашето жилище. — Така можеха да се спестят няколко пенита, а в днешно време това е цяло състояние, помисли си тя.

— Ако не дойдеш навреме, ще тръгна без теб.

Алена вдигна ботушите си.

— Ще бъда там, янки.

Тя не само беше навреме там, а трябваше дори да изчака. Премина с провлачена стъпка през площада, като от време на време хвърляше поглед към прозорците на апартамента на Коул. Няколко войници на Северните щати преминаха и я блъснаха. Изпълнена с омраза, тя се загледа подире им. След това се обърна към паметника на Ендрю Джексън и изпълнена с гняв, прочете надписа, който генерал Бътлър беше наредил да издълбаят в пиедестала: „Съюзът трябва да бъде запазен“.

— Типично за янките — каза си тя с презрение.

В този миг се чу тропот от копита и скърцане на колела. Тя разпозна Коул в малката бричка, махна с ръка и тръгна към него.

— Мислех, че няма да успееш — каза той, докато спираше коня.

В късния вечерен здрач тя видя лицето му и мекия жълтеникав блясък на униформените копчета, в които се отразяваха светлините от прозорците. Понякога се учудваше колко добре изглежда този капитан.

— Там наистина ли има място и за мен?

Коул издърпа една дълга тънка пура от джоба на куртката и бавно го закопча.

— Струва ми се — каза той, като драсна кибритена клечка, запали пурата и изпусна облаци дим, — че трябва да се научиш да владееш острия си език, особено когато искаш нещо от други хора.

Ал запротестира възбудено:

— Но какво означава това? Нали вие предложихте да ме вземете със себе си? Да не би да съм ви молил?

Коул хвана юздите.

— Е, идваш ли, или не?

— Чакайте! — Алена прехапа устни, а Коул се облегна назад и се усмихна. В крайна сметка тя се предаде. — Е, щом трябва! Нямам нищо против.

— Скачай! — каза Коул, като направи знак с глава.

Тя направи крачка назад и тъкмо се канеше да скочи върху багажната платформа на бричката, когато Коул й заповяда да спре.

— Седни тук, където ще мога да те наблюдавам! — каза той и плесна с ръка до себе си на капрата. — В бъдеще, изглежда, ще трябва наистина да последвам съвета на майор Мейгръдър.

Алена с негодувание се настани на седалката. Не й беше приятно да седи толкова близо до него, защото той миришеше на чисто и свежо, а нейните коси издаваха мирис на гранясала мазнина. Разстроена, тя нахлупи шапката си ниско над челото и потъна в дълбоко мълчание, което продължи през цялото пътуване. Разликата между тях двамата се превърна за нея в непоносимо мъчение, защото, от една страна, той беше янки, но от друга страна, все пак беше мъж, а тя — млада жена.